Личност и история в поезията на Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература


Творчеството на Вапцаров е цялостна, завършена поетическа вселена със своя специфична логика и образност, със свой неповторим поетичен език. То е толкова самобитно, че вписването му в родната поетическа традиция почти винаги е в посока на противопоставянето. В своята поезия Никола Вапцаров постига уникален синтез между мащабната философска проблематика и делничното лице на света; между битовите измерения на живота и основните екзистенциални проблеми и категории.

Вапцаровият образ на света е необикновено динамичен. В основата му заляга схващането за отделния човек като неповторима екзистенциална величина, включена в могъщия поток на историята. Светът, обитаван от неговия лирически герой, е свят в навечерието на Промяната, прераждащ се в качествено нова социална реалност. Цялата поезия на Вапцаров е проникната от предчувствието и пророкуването на бъдещия социален катаклизъм, който ще обнови човешкия живот.

За разлика от Смирненски борбата в поезията на Вапцаров е представена като психологически и екзистенциален проблем в отделната личност и за нея. Той, подобно на Ботев, пресъздава преживяването на историята като психологическо състояние и индивидуален избор. Така от срещата на човека с историята, на индивидуалното и надличностното се ражда лирическият герой на Вапцаров. Особеното в него е вътрешната му динамика, психологическата му незавършеност и непрекъснатото му развитие: от безверието към вярата; от пасивната жертва на социалния ред до активен творец на новия живот, от отцеубиец до просветлен и одухотворен човек. Това дава основание на Боян Ничев да определи Вапцаровата поезия като основана върху два основни принципа: принципът на контрастното противопоставяне и приципът на вариантното сцепление.

В тяхното единство е заложено художественото единство на Вапцаровата поезия. Това значи, че от една страна, те я свързват и подхранват с далечните и живителни сокове на народното поетическо мислене и, от друга страна, отразяват съществени страни на неговото лично, Вапцарово интимно светоусещане и възприятие на света.

На първо място тук стои личната представа на поета за света като разкъсана от противоречия цялост. Това са две враждуващи начала, чиято борба не е стихийно ирационална, а носи логиката, смисъла на историята и на битието. Тя води нанякъде, тя има смисъл и перспектива. В нея живее разумът на историята. Акцентът е поставен не върху борбата сама по себе си, а върху борбата в и за човека.

Лирическият човек у Вапцаров съчетава психологична сложност и битово-делнична обикновеност. Този синтез на прозаичното и психологически изтънченото е фундаментален принцип в художествената антропология на Вапцаров. Поетът създава нов тип лирически герой, пределно обобщен и пределно конкретен, способен хамелеонски да се превъплъщава в различни социални роли. Този обобщен лирически герой се превъплъщава в различни роли – миньор, самоубиец, дете от парижка барикада, като непрекъснато се идентифицира и отъждествява с всеки един от героите. Лирическият аз се разселва, усложнява, мултиплицира, превъплъщава, за да възкликне: „Навред съм аз, навред съм аз!” Диалогичният характер на Вапцаровата поезия и непрекъснатият стремеж да спори и да доказва, да обобщава и да утвърждава нови идеи са постигнати именно чрез подвижния, динамичен поглед към човека и света, чрез „разселването на лирическия аз в различни точки на Земята”.

Новият герой е често потопен в един антиестетичен свят – на машини и трансмисии, на задушливи бензинови пари ("Завод"). Плавно и естествено Никола Вапцаров достига до своята величествена метафора за Завода. Заводът е олицетворение на човешкото битие, слива се с него – и с мрачното, и със затъпяващото, и с изсмукването на силите, но и с надеждата и топлата вяра, че нещо се произвежда, нещо излиза като краен продукт от движението на маховици и хора, свързани едни с други с невидими връзки. Важно е да се отбележи, че не хората са автоматизирани като машини, а машините са очовечени, одухотворени, оприличени на живи организми с метални органи. За нашата поезия такова виждане е новаторско. Не работникът е придатък на машината, а машината е продължение на неговата ръка и интелект.(Л. Георгиев)

В един очерк от 1930 г. Вапцаров пише за своята близост до машините: „Помня как, след като свършвах някоя работа, аз заставах до поправената част и чаках с трепет. И аз не го правех от маниерност; о, не, тук имаше дълбоки психически подбуди – в поправената част ме гледаше въплътената ми мисъл, вътре в клетките й течеше моят темперамент. И когато тя се задвижваше с прецизната акуратност на планетите, в мене бликаше възторгът на творчеството. Тогава аз я галех нежно, а в очите ми горяха искри; тогава аз я галех като моя любима и тя ме пръскаше със закачливо доволство със затоплено от знойната й плът масло.”

Трябва да отбележим, че творчеството на Вапцаров е дълбоко свързано с българската художествена традиция. Той продължава традициите на революционната тематика в нашата поезия, поставени от Христо Ботев. Той е наследник на Яворовото драматично себеосъществяване, на Гео-Милевия бунт и новаторство. Затова поезията на Никола Вапцаров се отличава с остро чувство за протичане на историческото време и създава „герой в непосредствена историческа ситуация – конкретен, остро драматичен, в активна позиция към света, роден от историята и творящ история. В неговата лирика, напрегнато поетична, още от ранните му поетични опити, се усеща влиянието на Яворов и това на народното творчество. Вапцаров следва традицията на най-модерния поет на нашата класика и се гмурка в етно-психологическите дълбочини на народа, за да даде израз чрез традиционното на нови, съвременни изживявания. Още в ранните му стихотворения се появява образът на Пирин – легендарен, хайдушки, прекрасен. Млад, неукрепнал лирик възпява величествената планина и онези югозападни краища на земята ни, където „кръв бунтовнишка кипи”. Той вътрешно се съпротивява на лирика, повлечена от малко значителното, изказваща вълненията от дребното в живота. Говори със замах като поет патриот. И в лексиката, и в образността прозира нещо от хайдушките мотиви на Яворов:
„Но във снежните чукари
на величествен Пирин
лъх бунтовнишки ме гали,
спомня спомен той един.

Там във Преспа, Шар и Воден
кръв бунтовнишка кипи,
скоро волен дух народен
славен час ще извести.

И талазите на Струма,
горди рев на Черни Дрин
вред ще носят тази дума,
„Свобода” – ще пей Пирин!”

Влиянието на Яворов личи най-вече от преките заемки: „спомня спомен той един”, „там във Преспа, Шар и Воден” и „талазите на Струма”. Школата на П. К. Яворов е плодотворна. Големият класик учи Вапцаров да търси експресивен израз, драматично светоизживяване, да извайва образността си със замах. От Яворов идва и единството на миньорно-мажорни настроения, под неговото влияние в душата на младежа нахлува хайдушка носталгия. От Яворов е усвоен и интимният тон при разказ за миналото, за родното, за близкото на националния ни дух. Като класик, когото е познавал, той е категоричен в решението си да се жертва. Освен формата, от Яворов той усвоява и чувството за дълг, чувството за хайдушка вярност към Балкана. Въпреки влиянията в стиховете се долавя и твърде ранна самобитност. Поетът вижда картини от родния си край. Той съзерцава Пирин, въззел се високо на хоризонта на Банско, копнее по зелените мури, под чиито тайнствени шатри са се крили легендарни герои. Образи и представи от детския му свят изпълват въображението и лириката му.

Поезията и мисленето на Вапцаров са новаторски по дух и той експериментира в своето творчество, което за съжаление остава неразбрано от съвременниците. Творчеството му е своеобразен преход между класическата и съвременна поезия. Неговият герой е символ на нова епоха.

Лирическият герой на Вапцаров изживява себе си като боец от барикадата на живота, между него и отвратителния стар живот се завръзва драматична борба. Това понятие в поезията на Вапцаров носи коренно нов смисъл. При Ботев мотивът за гнева, за негодуванието се концентрира върху революционното отричане на съществуващия земен ред, при Яворов този мотив е проблем на духовни терзания и страдание, при Гео Милев злобата на масите се разгръща в разрушителна, стихийна енергия, която изтръгва човека от историческата нощ. В поезията на Вапцаров лирическият герой, окрилен от новите идеали а епохата, окрилен от вярата в утрешния ден, трансформира гнева и негодуванието в решителна съпротива, в борба за по-добър живот. Лирическият герой носи съзнанието за драматизма и съдбовността на историческия момент, за превратността на времето, в което живее. Поетическият субект живее тук и сега в напрегната схватка с живота, позицията му е активна, настъпателна, животът за него е фронт, поле за доказване и осъществяване.

Понякога героят му е подчертано прозаичен, дори натуралистично огрубен. Целта е да се създаде илюзията за реалност, поетически да се конструира живота "без маска и без грим". Така се мотивира и необходимостта от неговата глобална промяна.

В стихотворението „Двубой” е създаден обобщен, събирателен образ на човека с положителна функция в историята. Този обобщен лирически герой се превъплъщава в различни роли. Поетът проследява превръщането на всяко отделно лице в символ на новата епоха, в творец на историята. Лирическият аз се усложнява. Понятията „живот”, „човек”, „родина”, „песен”, „време” са винаги двупосочни, двуизмерни, двуделни. Вапцаров непрекъснато спори, опровергава, влага ново съдържание във вече утвърдени митологеми.

В ужасяващите условия на съвременния му социален ад лирическият човек на Вапцаров е принуден да направи своя личен избор – да потъне в бездната на непосилното съществуване или да се мобилизира духовно, за да преустрои съществуващия социален ред. Особеното в случая е, че в поезията на Вапцаров възниква широк спектър от варианти на личния избор, при прехода на човека от "мрачната безнадеждност" към "топлата вяра". Основната мяра в поезията на Вапцаров е човекът, човекът в новото време. В това е големият хуманизъм на поета революционер. Човешката драма в историята, мястото на личността и на поколението в нея – около този проблемен възел гравитира Вапцаровият диалог за света и човека. В разбирането си за човека поетът хуманист изхожда от Горкиевата тези, че човек звучи гордо. Същевременно вниманието на нашия поет е съсредоточено върху хората от социалните низини, унизените, онеправданите, върху които животът е стоварил тежкия си юмрук. Притиснати от заводския пушек, смазани от шум и трясък на машини, Вапцаровите герои гледат с открито чело небето. В суровите му стихове си взаимодействат по своеобразен начин реализъм и романтика, „горе” и „долу”, звезди и машини, извисено и принизено. А Човекът е една от главните митологеми, която семантично се свързва с „песен”, „живот”, „родина”, „история”. Вапцаров е бил пристрастен в едно – в любовта си към човека. Тази любов е стигала нерядко до самоотричане. Той ни говори за себе си, но като цени в своите преживявания онова, което се отнася до света извън него и по-точно до болките и страданията на трудовите хора, с които го е събирала съдбата. Така Вапцаров е поет и на интимно-личното, и поет на общочовешки чувства, в които гори мисълта на колектива. Не само в поезията, а и в обикновени, всекидневния, безсмъртен и преходен живот Вапцаров е бил способен да отстранява всичко егоцентрично, да се слива с другите, да им раздава себе си – чувства, топлота, сърдечност. Ето и един спомен на сестра му: „Доста време след разстрела аз пътувах веднъж и във влака свиреше циганин на акордеон. Аз гледах този циганин и се мъчех да си припомня где го бях виждала по-рано, когато той случайно спря погледа си на мене и изведнъж изражението на лицето му коренно се промени. Той остави акордеона и дойде при мене. Чак тогава аз познах циганина Кетето, който някога бе убил жена си и беше в ареста заедно с Бакьо, когото бяха задържали във връзка със Соболевата акция.

- Ти си сестра на Никола Вапцаров, нали? – ми каза развълнувано той. – Аз не мога да си спомня за него, без да плача. Тогава в ареста аз, презреният циганин, не смеех да погледна чорбаджийския син Вапцаров. Беше много студено и аз треперех в скъсаните си дрехи. Кольо ми каза да отида и да легна при него, защото, като раздели завивките си, ще е студено и на него, и на мене. Помислих, че ми се подиграва, но той така настойчиво ме молеше, че аз се съгласих. Храната, която му носеше майка му, приятелите му, той даваше повече на мене и аз изпращах част от нея на моите деца. Обикнах го повече от брат, защото той се отнасяше с мене сърдечно, като с равен, а бях свикнал българите да се отнасят с мене като с куче.”

Хуманизмът на Вапцаров идва отдълбоко. Той е не само идея, а необходимост да се помогне на човека. В този хуманизъм прелива една изключителна демократичност на личността, която не може да бъде егоцентрична, както някои поети, които, макар и завладени от идеите на новото, макар и негови проповедници, са твърде много осенени от недобрите чувства на гордостта, пленници са на мисълта си за увенчалата ги вече слава на избраници. Аристократизмът е непосилен за Вапцаров. И затова той раздава себе си на първия срещнат човек, става негов приятел и брат с убеждението, че изпълнява и своето задължение на човек. Той възпява идеалното, героичното и етичното у човека, подложен на различните изпитания на живота.
Епистоларната форма, тази на писмото, на интимната изповед пред близък човек е предпочитана от Вапцаров. Неслучайно в творчеството му срещаме две творби, озаглавени „Писмо” – стихотворението от испанския цикъл и стихотворението, посветено на боен другар. За да започнем да анализираме, първо трябва да кажем няколко думи за романтиката на Вапцаров. През 1937 г. той печели единствения си литературен конкурс през живота си – конкурса на списание „Криле” за стихотворение на летателна тематика. То носи показателното заглавие „Романтика” и подлага на безпощадна преоценка остарялата романтика на миналото. Подобно нещо можем да срещнем и в стихотворението „Рибарски живот”. За Никола Вапцаров новата романтика е в новите символи на епохата, в моторите, които „пеят по небето синьо”, в задъхания ритъм на събитията, които долавят антените. Затова и романтиката на миналото е отречена още в началото на стихотворението „Писмо”. Тази романтика няма смисъл за героите, загубили вярата в доброто и в човека, тази романтика е празен копнеж, от който трябва колкото може по-бързо да се освободиш. Неусетно, правдоподобно и вярно е разказан животът на неговото поколение, хванато в капана на времето. Така се ражда омразата – болестта на поколението, болестта на епохата. Поетът я нарича първо „гангрена”, но после намира по-точен израз за това състояние и бърза да се поправи като добавя – „не, като проказа”. Така на няколко места се случва да срещнем този похват на разколебаване и поправяне. Според Никола Георгиев този похват се нарича „поетика на търсещия смисъл и изказ”. Вапцаров непрекъснато търси мястото и истината за своето поколение, раздвоено между суровия реализъм и неподправената романтика. Но романтиката вече е минало и поетът я оставя в миналото: „За мен това е минало – неважно”. Онова, което наистина има значение, става тук и сега. В сърцето на поета назрява идеята за борба, което го спасява от самоубийство. Мотивът за злобата се среща още у Ботев. У неговата поезия тя се превръща в революционен гняв; при Яворов тя винаги е страдание, което се извисява до мъст и пак се превръща в страдание. При Вапцаров злобата е вдъхновена от новите идеи и трансформирана в борба. Тя осмисля битието и му връща всичко, което той е загубил, най-вече – радостта от живота. Героят заявява, че стои над илюзиите и се примирява с реалността, каквато и да е тя. Но той обръща погледа си и към бъдещето. Финалът на „Писмо” напомня за клетвата в Ботевата поезия. Лирическият герой желае да счупи ледовете на историята с главата си. За него е истинско щастие да умре тогава, когато земята се отърсва от плесента на миналото, когато милионите възкръсват. В "Писмо" най-напред е изобразено обезценяването на духовното начало у човека, поставен в непосилни за съществуване условия. Така той достига до омразата – стихийна и сляпа, която е внушена като загуба на всички екзистенциални опори. В този контекст новопридобитата вяра се третира като чудо, като духовно възкресение и приобщаване към нов набор от надличностни ценности. От тази гледна точка някогашните романтични копнежи на лирическия Аз изглеждат вече "празни химери", защото са лишени от жизненотворчески смисъл. Ако в този текст душевното преобразяване на лирическия аз е представено като рязко, дори "чудодейно", то в "Писмо" от цикъла "Песни за една страна" е изобразен самият психологичен процес на промяната. Широкият дискурс проследява постепенното извисяване на героинята до идеалите на нейния любим и приобщаването й към неговия екзистенциален избор.
Проблемът за личността и историята е претърпял интересна интерпретация във Вапцаровата поезия. Драматизмът и историята имат различни лица и измерения в разбиранията на поета, но в крайна сметка те се въплъщават в личната драма, в съдбата на човека от едно брутално време на невиждани социални парадокси и идейни сблъсъци. Личната драма в историята е основен мотив в стихотворението писмо от испанския цикъл и особено в стихотворението „История”. Отговорността пада със страшна сила върху безименните творци на историята, милионите, които изпълват това гръмко понятие с конкретно съдържание. Поетът се тревожи, че историята ще премълчи истината за простата човешка драма, че бъдещето ще хване само контурите на днешното, и затова с тази тежка и отговорна мисия – да разкаже за неизвестните хора и тяхната трагична съдба – се нагърбва той, поетът. И отново лирическият аз се изправя лице в лице с живота. Активният отказ да го опише, да го разрови е сам по себе си достатъчно ясен жест за същността на този живот. Проблемът за живота е представен като проблем за живота на едно цяло поколение и неговото сложно взаимодействие с историята, като отношение между бащи и деца, като процес на замяна на старата философия за живота с нова. Стихът е къс и отсечен, малко грубоват, от него не лъха парфюм, защото и животът е такъв. Миналото е представено като една безкрайна протяжност във времето, затова Вапцаров си служи майсторски с преизказното наклонение на глаголите „раждали”, „лежали”, „гризли”, „мрели”, „вили”. Когато минава към настоящето, той отново сменя глаголното време. Това поколение е оплювало на мъдростта на бащите, защото е остаряла и ненужна, това поколение е докоснато от надеждата за „нещо хубаво и светло”, то повече не иска да живее така. В живота му, изпълнен с особен смисъл, има нещо по ботевски безкористно и завладяващо. Ключова дума в посланието към потомците е думата „борба”:
„Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Личност и история в поезията на Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.