Конфликтът между човека и институциите в разказите на Антон Страшимиров, Георги Стаматов и Елин Пелин


Категория на документа: Литература


Софийски университет „Св. Климент Охридски”
Факултет по славянски филологии

Курсова работа
по Българска литература от Освобождението до Първата световна война

Тема: Конфликтът между човека и институциите в разказите на Антон Страшимиров, Георги Стаматов и Елин Пелин

София, 2011

В първите десетилетия след Освобождението започва бързо и динамично изграждане на „новата“ българска литература. Все по-често обект на изображение са, не колективните образи на българина, а индивидуално характеризираните герои. С промяната на историческата и политическа обстановка в страната неизменно се променят темите и целите на създаваната литература. Идеалите на Възраждането много бързо стават неактуални за съвремието и трябва да слязат от сцената на общесвения интерес. Парадоксално е, как едва десетилетие след постигането на така желаната и бленувана свобода, ще се чуят думите: „От турско по-лошо“ на Стоян Михайловски. Именно той първи съзира горчивата истина, че в българския следосвобожденски контекст борбата за власт лишава от разум, че свободният българин може да се окаже по-жесток от турския поробител. Темата за сблъсъка на човека с институциите ще се превърне в основен проблем на литературата от 90-те години на 19век. Друг интересен факт е, че след Освобождението твърде бързо довчерашната родина- майка, се превръща е родина- мащеха. Високите ценности на Възраждането много бързо биват забравени и изместени от преследването на положение и власт в новото българско общество. Развитието именно на този проблем, до голяма степен повлиян и от историческата обстановка можем ясно да проследим в развитието на героя в белетристиката на Страшимиров, Стаматов и Елин Пелин. И тримата изброени долавят именно онова пагубно въздействие на свободата- свободия, която превръща човека в „роб” на политически и обществени интереси, на парите и властта. Личността на Новото време сякаш е лишена от онази простичка душевна чистота и човеколюбие. В творчеството им откриваме едни и същи топоси- казармата, селото и града, обази - символи- парите, властта, човекът от село се противопоставя на човека от града.
Антон Страшимиров може да бъде причислен към третото поколение следосвобожденски автори, интересното при него е, че има изключително изострено чувство за актуалност и съвременност в литературата. Дава нова гледна точка, нова осмисляща позиция на социалните проблеми, използвайки дистанцията на времето, за да ги осветли. Страшимиров се интересува от Аз-а на индивида, затова поставя в центъра на художествения интерес индивида с неговата собствена история. Такава е и композицията в разказа „Косю“. В него чрез разказ за съдбата на един единствен човек се разкриват както идеите и възгледите на автора, така и наболелите социални проблеми на съвремието. В недългия разказ Страшимиров не изпада в подробности относно живота на героя, детството му, той набляга върху няколко конкретни събития, които му позволяват да разкрие основните характеристика на персонажа. Косю е типичен представител на човека от малкия град или село, грижовен, добряк по душа, наивен и плах, който съдбата сблъсква с безчовечността на институцията и в частност на военната служба. Героят не блести с необикновени качества, тъкмо обратното, но притежава чисто човешките хуманни добродетели, които го отличават от офицерите. Неговата роля е да въплъти идеята, че обикновения българин след Освобождението няма бъдеще и е обречен на гибел. Разказът „Косю“ ни разкрива „грозната“ картина на следосвобожденското общество, една невъзможност на малкия селски човек да се впише и да разбере смисъла и същината на новия ред в държавата. Сякаш получавайки власт човекът радикално променя същността си. За главния герой обезчовечаването на хората е фатално. Той стига до парадокса да измерва смъртта със стойността на изгубеното ножче на пушката, символ на казармата и на властта, която потъпква индивида неизменно следвайки своите правила. Косю осъзнава, че в институционалния ред ножчето е по-важно от човешки живот. Поставяйки героя в гранична ситуация - пред смъртта, като най-тежкото изпитание в човешкия живот, Страшимиров осъжда порочността на институцията. Никой не разбира мъката на героя, загубил баща си и оставил майка си в бедност и мизерия, Косю има само едно желание - да се прибере. За казарменият ред обаче, смъртта се оказва недостатъчно основание за освобождаване от служба. Именно този парадокс е наразбираем, необясним, невъзможен за героя. Неговият живот в един такъв свят е немислим.
Косю е неспособен да оцелее в едно такова общество, където личността е изгубила индивидуалната си значимост, където е важна позицията, която заемаш, а не душевността, която притежаваш. Той не се опитва да се опълчи, да се пребори със социалния ред, неговата коравосърдечност го сломява и единственият изход за него е смъртта. Страшимиров обаче не се впуска в подробности относно кончината на героя: „Из отвъдните лазаретни врати гърлест свещеник запя погребални монотон…. Сред почетната стража засвири и орисно тъжна надгробна тръба…… Отнесоха – Кося!“, за него не е важно как умира героя, важна е самата Смърт. Сякаш тя се е превърнала в единственото спасение за неговата изтерзана и изстрадала душа. Загубен в света на институциите, Косю не може нито да го разбере, нито да го приеме. Това, което погубва героя е не някоя опасна болест или треска, а мъката. Сърцето на героя не може да издържи психологически и нравствено, не може да просъществува в това ново общество. В случая обаче не е толкова важно, че умира селския човек, по-важно е това, което се случва с личността- нейната трагичната съдба. Оказва се, че единичното човешко същество вече не е стойност, не е ценност, човек не е важен със своята индивидуалност, а само чрез своята роля в институцията.
Подобно обезличаване на човешкото същество срещаме и в разказа „Вестовой Димо“ на Георги Стаматов. В този разказ обаче, за разлика от „Косю” е обхванат един значително по-дълъг етап от живота на героя. В него срещаме острото изобличителното отношение на автора към буржоазните офицери противопоставено на човека от народа. Димо също като Косю е простоват, с неразвит интелект, но надарен с голяма морална чистота, с благородство и човещина, със съзнание за собствено достойнство. Той също е принуден да живее в среда на безчовечни и жестоки хора със стремежи към богатство, така именно още по-ярко се отличава неговото нравствено превъзходство. Стаматов представя живота като сделка (любовта не е емоция, а възможност за увеличаване на богатството), при него още по-ясно се откроява изгубеното човешко в рамките на институционалния ред, безпощаден в изобличението, той няма капка милост към героите и не се опитва да оправдае постъпките им, напротив. Стаматов е сатирик, изобличител, при него има само безпощаден хумор, той не само не крие отрицателните страни на хората, а ги търси нарочно, изтъква ги, подчертава само тях, въвежда ги като вечно присъщи на човека, в човека той търси звяра. Скептик и песимист, той е убеден в безсмислието на всяка искрена борба, развенчава всички стремежи към идеал, без да сочи път из хаоса на съвременния свят.
Димо също като Косю разбира в казармата за смъртта на баща си и също среща студеното отношение, когато той съобщава на Миловидов скъбната за него вест- „Тука за минутка в офицера се събуди съзнание, че пред него стой същество, което също знае да страда и да тъжи, както другите; но туй беше само за минута”, но веднага след тази минутка грубо му заявява, че „ На служба няма бащи и майки”. Смъртта обаче не успява да сломи героят на Стаматов, той за разлика от Косю не потъва в дълбока мъка, а продължава да служи на поручика както и преди. Това, което не може да преживее Димо е коравосърдечието на хората. След службата си при Миловидов, героят е назначен като вестовой при старшия офицер. За голяма изненада офицера не го бие, дори напротив отнася се добре с него, изглежда сякаш всичко е наред, но това е само привидно. Оказва се, че офицершата е по-зла и безпощадна от досегашните му началници. Тя не извършва физическо насилие върху Димо (макар че му удря шамар), тя го подтиска психологически, непрекъснато го унижава и обижда: „ магаре, куче, мръсник, въшльо, краста”. Колкото и да се старае той не може да угоди на офицершата, тя е безпощадна- подтиска го и го оскърбява. Героят се чувства огорчен и жалък, неговото достойнство е накърнено, той не може да разбере какво се очаква от него, не може да се примири с безчовечността на господарите си, не може да се впише в новия свят. За разлика от Косю, който умира от мъка, Димо решава сам да сложи край на живота си- демонстративно, показно- обесва се. Изглежда Димо прави послед опит да бъде „чут”, да бъде забелязан, да бъде Човек. Но и неговият последен жест не трогва, дори неговата смърт не може да докосне сърцата, не може да породи съчувствие: „ А бедният Димо изчезна безследно, без шум, без да каже никому последна дума, последно прости, своите теглила или проклятия. Той нямаше никого наоколо си да му се оплаче и да пише- не свари да се научи.
На другия ден на капитаншата назначиха нов вестовой”. Тук още по-отчетливо е наблегнато на обезличаването на личността, която не значи нищо, когато не е обвързана с институционална длъжност. „Загубеният“ вестовой веднага се заменя с нов, като вещ, смъртта не е тежка загуба, а повод за регулярна смяна. Още самото заглавие „Вестовой Димо“ препраща към силната обвързаност на личността със длъжността.
При Стаматовия герой има горчиви наблюдения и дълбоко разочарование, но той е по- издръжлив, смъртта не го сломява, но и той като Косю не може да се впише в новия свят, не може да го разбере. И живота на Димо е измерен със стойността на една вещ- дрешката на офицершата и тя както ножчето на пушката се оказва по-значима от човешкия живот. Обикновените хора нямат място в света на институците, властта и парите, далеч от селото и чистите добродетели те са обречени на гибел. Отново и тук се изтъква тъмното лице на буржоазната обществена система, която убива човешкото в Човека.
С цел да представи новото време с неговите „ценности”, Страшимиров и Стаматов избират интитуционалното пространство на казармата, военната служба. Мястото където се обучава и формира българската армия е затвор за душата на героите. Казармата именно се превръща във въплащение на всичко отрицателно, на коренната промяна в светогледа на човека, на радикалното преображение в съзнанието на обществото. За Стаматов тогавашните казарми са „усъвършенствани народни затвори”, офицерите във „Вестовой Димо” са представени като безмилостно жестоки и ограничени хора, той не само открито ги критикува, но дори стига до подигравателно отношение ( за изучването на немски или френски задължително за офицерите). Докато при Стаматов срещаме остра и безпощадна критика към обществената система, дори стигаща до подигравка, при Страшимиров мнението на автора за новото общество е изразено през случващото се с неговия герой. Казармата като олицетворение на новия институционален ред в държавата е предпочитан от авторите образ на художествено изображение, тъй като за обикновения селски човек това е единственото място, където той може не само да се сблъска с реда, но и да стане част от него.
Топоса на казармата използва и Елин Пелин, за да разкрие нейното пагубно въздействие върху обикновения селски човек („Гераците”, „Лепо”). Но докато при Стаматов и Страшимиров тя погубва физически и душевно героя, довежда го до гибел, то при Елин Пелин на това място се ражда „престъпника”, злодея, именно там обикновеният човек от село изгубва добродетелите си. Разказите на Елин Пелин са остро социални, те виждат света разделен между две големи групи от хора и разказват за перипетите на тази разделеност. За разлика от героите на Страшимиров и Стаматов, неговите не са само търпящи страдалци, безволеви роби на тежка участ, в тях живее и тъмната стихия на недоволството. Инстинктивната нагласа към съпротивление, желанието за бунт и отмъщение ги кара да вършат понякога престъпления, да хитруват и да се опълчват срещу властта. Бедността може да бъде проклятие, внушават разказите на писателя: „От простотия хитруват нашите селяни, от простотия и сиромашия”- разсъждава на глас шопският философ Андрешко. Именно той оставя съдя-изпълнителя самичък през нощта в блатото, макар и за малко, за един миг, ролите са сменени - властта е „безпомощна” и ридае „като дете”, а сиромашията тържествува с „ехиден глас”. Жестокостта на властта се оказва победена от коварството на малкия човек. И тук отново имаме интерпретация на проблема човек - институция, но за разлика от предшествениците си при Елин Пелин героят не само не се предава и не преклонява глава пред властта, с него се случва радикална промяна - той се възправя открито срещу подтисника си.
Елин Пелин обаче търси психологическа убедителност за тъмнината в душата на малкия човек, тя е представена не само като пряк резултат от обществената действителност, но и като дълго подтискана несъзнателна стихия, която избухва в моменти на ярост и отмъстителност. Отмъстителността е силата на роба, гневът е отговорът на дълго трупаното унижение. Това, което свързва героите на тримата автори е съпоставянето им с властта и институцията, дълбоката пропаст, която е отворена между двата свята. Докато Косю и Димо са героите, които не издържат, които стават жертва на обществените обстоятелства, то при Елин Пелиновите виждаме едно развитие на образа- зараждането и избухване на злината и отмъстителността на обикновения човек в отговор на жестокостта и безчовечността на институциите и властта.
Освен разграничаващата линия между богатство и бедност, социалното неравенство в разказите на Елин Пелин е ясно поделено и на две други половини - противоположни и непримиримо враждебни. От една страна е селото, с неговите обикновени самобитни хора, с неговите собствени обществени механизми, от друга страна е държавата- огромна заплашителна машина, жестока и неразбираема. Изглежда така сякаш между човека и закона не може да има разбирателство. Но докато при героите, които разгледахме до сега, неразбирателството имаше само един изход- с края на живота свъшваха и мъките за човека, героите на Елин Пелин вече са открили свои механизми, свои начини, с които да се справят с властта и институцията- те хитруват, лъжат и дори наказват, за да оцелеят. Държавната власт с нейните многобройни иституции заплашва да достигне и да разруши света на селянина, да го поквари и превърне в подлец. През белетристиката на тримата автори изглежда сякаш рисува една обща картина в развитието на героя на новото време - малкия селски човек, който в началото беше обречен, сега като че ли е намерил начин да се съхрани в рамките на новата обществена действителност.
Държавната власт с нейните институции е съсредоточена в големия град, затова и в очите на селяните той става основният източник на злини и неправди. Допирът с града покварява наивния и добросърдечен селски човек, заразява го с духа на злото. В града е и казармата, войската, военният човек е традиционният обект на отрицателно отношение в разказите на Елин Пелин. Всеки, който е имал допир с нея остава заразен с духа на греха и пестъплението. Казармата покварява селските синове и ги белязва с наказанието да бъдат различни от своите бащи. Можем да кажем, че ако героите на Страшимиров и Стаматов биваха погубвани физически и духовно от безсилието си пред институциите, то тези на Елин Пелин погубват сами себе, но погубват и потисника си.
Конфликтът между човека и институцията започва да вълнува литературното пространство още в първото десетилетие след Освобождението. В този етап от развитието на проблема авторите не виждат възможност за оцеляване на обикновения човека в сблъсъка му с безчовечността на обществената власт. Институцията довежда героите до трагичен край без да е директен извършител, тяхната смърт, причинена от самите тях, по един или друг начин, е единствено спасение от безизходицата на създалата се ситуация. По този начин авторите представят идеята за новия социален ред, в който няма място за обикновения селски човек или поне не за този, чийто образ притежава първичните, чисто човешки инстинкти, добродетели и съответно очаквания. Същевременно предопределеността на съдбата на героите демонстрира изгубената индивидуална значимост на личността като такава, тя е оценена единствено през призмата на ролята й в обществения апарат. На пръв поглед и при Страшимиров и при Стаматов изглежда няма надежда за промяна, но при един по-задълбочен прочит се вижда промяната в преодоляването на проблема от героите, зараждат се първите признаци на опити за противопоставяне, които в началото на 20 век са доразвити в творчеството на Елин Пелин. „Ражда се“ героят, който открито се възправя срещу новия потисник, открито излива злъчната си омраза, служи с подлост, дори извършва престъпление, за да отмъсти. Никой от тримата автори обаче, не дава парадигмата за решаване на проблема, а само етапите в развитието му. Радикалното преображение, което изисква промяната сякаш още не е намерено.

Библиография:
1. Цанев, Г., Г. С. Стаматов, София, 1972
2. Тотев, П., Размисли за прозата на Елин Пелин, София, 1981
3. Стаматов, Г., Разкази - „Вестовой Димо“, София 1972, стр. 25-50
4. Страшимиров, А., Съчинения, Iт.- Разкази - „Косю“, София 1962, стр. 126-134
5. Елин Пелин, Съчинения в шест тома, IIт.- „Гераците“
6. Елин Пелин, Избрани творби - „Андрешко“, „Престъпление“, София 1981



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Конфликтът между човека и институциите в разказите на Антон Страшимиров, Георги Стаматов и Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.