Коментари върху Йовкови разкази


Категория на документа: Литература


„ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА”

Чрез Сали Яшар Йовков изразява своите нравствени възгледи, своята философия за живота, представите си за красотата,труда и добротворчеството. Мотивът за красотата е основен .Героят изговаря Йовковите мисли :”Няма по-голям дар от хубостта!” Красотата на Шакире връща стария майстор към живота, осмисля останалото му време за живеене и ражда у него още по-дълбоки прозрения. Възраждат се творческите му сили и Сали Яшар разбира,че неговите каруци са неговия СЕБАП, смисълът на живота му ,защото зареждат света на хората с любов и вяра. Дълбоката му любов към хората се превръща в душевна енергия,която направлява ръцете му и те създават песента на колелетата,чрез която говори божественото.

„ПОСЛЕДНА РАДОСТ”

В разказа светлият свят на мира и хармонията в човешкото живеене /първите 5 части/
се оглежда в чудовищния свят на войната /втората половина на разказа/ Йовков противопоставя двата свята и ни прави свидетели как на мястото на мира идват хаосът,разпадът, унищожението. Този болезнен преход извежда изстраданата идея на творбата за гибелта на красотата, за погубената,но и съхранена човечност и доброта.

Войната поставя на изпитание човешката общност и отделния човек, сакралните ценности ,върху които се гради живота им, способността за оцеляване не само физическо,но най-вече духовно. Чрез чудатия си герой Люцкан Йовков доказва,че войната може да доведе човека до оскотяване, но може да разкрие и истинската му сила и величие – способността му красиво да извиси човешкото у себе си,да съхрани порива си към красотата и доброто. /смъртта на героя/

„Плаках,когато умираше Люцкан” споделя един литературен критик. Но можеше ли реалистът Йовков да промени финала и щеше ли с такава сила да внуши убеждението си,че въпреки всичко красотата дава шанс на света да оцелее ?

За сборника „Старопланински легенди”

Легендите раждат светци,но Йовков възкресява старината, за да стигне до изворите на любовта,омразата и състраданието в душите на хора, преминали през жестоки, нечовешки изпитания, познали и злото ,и доброто. Те , без да са светци /по-скоро обратното/ притежават легендарен мащаб, защото са участвали в драматични, обръщащи живота събития. Това са герои със силни страсти, чиито постъпки преобръщат представите ни за святост и греховност. Те са нееднозначни, сложни и по човешки противоречиви. Верен на своята представа за човека, във всеки от разказите си Йовков откроява темата за любовта, красотата и доброто като естествени проявления на човешкото.

„Шибил”

Важен момент в разказа е изборът на Шибил,когато трябва да избира между света, с който е свикнал и другия, който го мами ,но е пълен с неизвестности и правила,които непокорният мъж никога не е признавал. Изборът е драматичен,но категоричен. /след размисъла ,седнал на камъка – границата между двата свята/ Когато пуква пушката,Шибил не трепва, защото е премислил всичко. Макар че светът на хората иска смъртта му, той не се отдръпва, защото в този свят живее Рада. Може ли смъртта му да се приеме като изкупление за разбойничеството му ? Рано или късно всеки плаща за греховете си . При Шибил прошката закъснява. Между двата трупа остава червеният карамфил. Точно този романтичен детайл изразява Йовковата концепция, че дори смъртта не може да угаси голямата,истинската любов.

Юнакът трябва да умре за да постигне своя идеал и ако този идеал е любовта, смъртта му може да се определи единствено като красива, още повече ,че тя е възкресила човека в звяра и му е дала сили извърши в последния миг от живота си един невероятно красив и вълнуващ жест. Смърта на Шибил и Рада е жертвоприношение пред олтара на рюбовта.

„ИНДЖЕ”

Началото на разказа възкресява трагичните времена,когато озверели орди опустошават родната земя и откроява образа на кървавия им главатар Индже. Виждаме го необяснимо разколебан, загубил стръв да унищожава – нещо,което не харесва на ордата му. Чрез ретроспекция мислите му ни връщат 16 г назад ,за да се потърси причината за промяната .На фона на потресаващата картина на унищожението на китната Жеруна ,във вихара на кървавата стихия ,Индже среща Пауна. Свирепото му сърце е покорено от красотата й, но дори и след като се събират,той продължава да пролива потоци от кръв .Този път поривът му към жестоките авантюри е придружен и от алчност. Злата енергия у героя не само не отслабва ,но се насочва и към най-близките / унижава Сяро Барутчията,съсича мъжката си рожба,прогонва Пауна/

Ранен смъртоностно от Сяро,героят агонизира между живота и смъртта. Гори в собствения си душевен ад и търси изход и спасение. Мъчително го преследват красивите очи на Пауна.Това е моментът на нравствения катарзис,характерен за Йовковите герои,когато животът им се преобръща и те поемат пътя към доброто.

Ретроспекцията свършва. Индже се изправя строен и красив пред ордата и вместо да я поведе към поредния жесток грабеж ,дава заповед да обърнат конете назад. Скоро ордата се разпилява. Самият Индже като че проглежда и за пръв път изпитва жал при гледката на опустошения човешки свят. След срещата с дядо Гуди, нещо се пречупва в душата му и не след дълго започва да му се носи славата на закрилник. Народът го възпява и като забравя за злодеянията му ,сякаш му дава своята прошка.

Индже обаче е извършил грях към хората и за него трябва да има възмездие. Той остава равнодушен към проклятието на попа ,но след години бавно и мъчително започва да осъзнава греха си , което е сигурен знак ,че звярът,който не различаваше добро от зло, постепенно отстъпва на възкръсналия човек.

Чрез героя си Йовков утвърждава идеята ,че и най-жестокото сърце може да се преобърне и човекът да прекрачи от пространството на злото в света на доброто, стига да е налице катализаторът . В случая красотата на Пауна спасява душата на Индже.

„АЛБЕНА”

Магическата сила на женската красота в разказа “Албена” от Йовков

Разказът “Албена” е вписан в една от представителните Йовкови творби – произведенията от “Вечери в Антимовския хан” (1928г.) създават очарователен фикционален свят, възкресяват тукашното село и тукашния човек, каквито са във въображението на писателя, тъгуващ за едно безвъзвратно отминало време. Йовков не се интересува твърде от социалните конфликти на селото. Авторът на “Албена” се вълнува от друг тип проблематика, от други измерения на човешкото и на българското, когато пресъздава тукашния патриархален свят.

Произведението “Албена” разисква възлов за цялото творчество не белетриста проблемен кръг. Въвличайки ни като своеобразни зрители в историята на една хубава жена, участвала в най-тежкото от престъпленията – в убийството, повествователят ни кара да си задаваме трудни за обмисляне въпроси: подсъдна ли е красотата, виновна ли е тя:ако хубостта води с себе си греха, може ли, нужно ли е човекът да я “забрани”;ако за да живее със и в доброто, той трябва да се откаже от красотата, струва ли си пребиваването в доброто, верността към доброто; ако всяко престъпление се наказва, престъплението поради страст, провокирана от красотата, по-малко ли е престъпление и т.н.

В разказа “Албена” “криминалната” история е превърната в история за сложността на конкретния житейски казус, който не може да бъде лесно побран, лесно осмислен и твърдите и уж семантически ясни категории на оценяването-класифициране като “добро” и “зло”.

Куцара, мъжът на Албена от разказа, като чели няма и не би могъл да има нещо общо с жената в която са влюбени всички (“Той беше неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше.Неуморим като машина, цял посипан с паспал, той мъкнеше тежките чували и макар и всеки ден и всеки час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а вещ. Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло такова плашило като него да взема такава хубава жена като Албена. ”Хубавата ябълка свинята я изяда” – Казваха, но после престанаха да говорят и това и повече не се занимаваха с него”). И Нягулица (“Слаба, преди време остаряла, повехнала”) не е – като че ли – истинската “половинка” на Нягул (“…рус и хубавеляк, … калпакът му бутнат назад, а перчанът … разбъркан”).За окото, ценящо хубостта, хармонията в гледките на човешкото, Нягул и Албена са си “лика-прилика”.Но наредбите на реалността са по-други. Текстът не обяснява как и защо Албена се оказва жена на куцар. Йовковски е и начинът, по който в историята на грешницата Албена се намесва детето и. Албена е участвала в убийството на бащата на своето дете, то пък става причина истината да излезе наяве, може би я изпраща на въжето – странна симетрия управлява битието; последната прегръдка на майката и детето и събират не просто хора от една и съща кръв, а и трагически виновни един пред друг човеци, люде, разделени завинаги от греха който всеки от тях има пред другия.
Пак съвсем по Йовковски в “Албена” красотата се оказва дар, белязващ живота на индивида по двусмислен начин. Тя го прави желан, твърде важен за околните, събиращ сънищата и копнежите на обикновените, и в същото време го отделя от всички останали, товари го с кръста на неговата изключителност и му налага да плати – рано или късно, по един или друг начин – свръхцена за даденото му от съдбата.
В разказа красотата и престъплението, красотата и греха се оказват тясно свързани. Нацията “помни” каква е била тя преди престъплението (все се е смеела, очите и са играели); разказът знае и отношението на групата към жената, на който и е харесвало да бъде толкова много харесвана. Албена е извършила нещо непростимо, хубостта и е превърнала в убиец мъжа, запленен от любовта и. Но все пак, когато минава през тълпата, сърцата на хората се обръщат. Като че ли ”превеждайки” в женски вариант познатата от фолклора молба на хайдутина, отиващ на бесило, да е хубав в смъртта си, повествователят кара героинята си да пожелае – като последна милост – да се премени, да се нагизди. Ярката и красота сбъдва отново властта си над людете – въпреки всичко, въпреки ясното им съзнание, че пред тях е голямата грешница, убийца.

За пишещия въздействието на изключителната женска красота е също като на магията – именно магията е онова отвъд разума и обяснимостта, онова, което осъществява уж невъзможното. Магията не държи дълго тълпата във властта си. Жените се разгневяват, защото се оказва, че още един мъж е бил готов на всичко заради любовта на красивата грешница, мъжете не понасят, че някой е до нея – съвсем на истина е до нея, защото е споделил с виновната престъплението, както ще сподели и наказанието и. Омразата и гневът се завръщат в думите и жестовете на селяните изпращащи убийците. Но все пак чудото се е случило, така да се каже, пред очите ни – макар и за малко дори колективът е повярвал че красотата би трябвало да бъде неподсъдна, че за голямата хубост трябва да има прошка, каквото и да е сторила, че тя е такава изключителна, абсолютна ценност, та е сама за себе си мяра и закон. Дори и когато знаем как трябва да отсъдим, скърбим пред необходимостта, да отсъдим срещу красотата, поне за миг желаем някакво – ако ще и фантастично – спасение за нея.
Творецът Йовков ни изправя пред сложността на една роля, която уж играем от раждането та до смъртта с лекота – ролята на човека. Излиза че две от основните му потребности – потребността от пребиваване в доброто и потребността от красота – също не подлежат на лесно хармонизиране. Избирайки да удовлетвори едната, човекът се обрича на загуба, на разлъка с другата. Това означава, че тъгата винаги ще е негов спътник, че накърнеността на света е неговия дял, че непълнотата на битието е онова, което му е дадено.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Коментари върху Йовкови разкази 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.