Животните в митологията на Япония


Категория на документа: Литература


Митологични образи на животни в “Коджики”

Според японските легенди и суеверия много животни са считани за пратеници на боговете, като най-популярни сред тях са лисиците, белите, от които, служат на “инари” и са сериозно мислещи животни. Те нямат нищо общо с лудориите на своите диви братовчеди, изплъзнали се от теолозите и религиозните внушения, за да живеят буйно и весело в народното въображение. Като пратеници на божествата могат да бъдат споменати и свещените елени лопатари от Нара, които всъщност принадлежат на храма Касуга, но целият град е пълен с тях. Те имат комфортни жилища в парка край храма, но се ползват с пълна свобода и излизат на групи по близките шосета и улици, закачат се с пешеходците, надничат в джобовете и чантите им, понякога се умилкват, а понякога са заядливи и капризни при избора на лакомства. Не обичат да правят път на колите и въобще се държат така, сякаш съзнават, че са свещени.

Също тъй разглезени са и маймуните от планината Хией край Киото. Понякога цели семейства маймуни излизат на шосето, подреждат се пред колата и позират за снимка. Освен тази маймунска колония в Хией, в Япония има още няколко такива резервата, а маймуните са смятани за пратеници на божествата от Касуга и Хие-джинджа.

В продължение на дълги векове основен поминък, който давал препитание на населението на архипелага, било земеделието. Още от най-древни времена богатството на феодалите се измервало с количеството ориз, което давали земите им, а заплатите на самураите се изплащали или били пресмятани в ориз. Селските бунтове били наричани оризови бунтове. Оризът от векове е бил и продължава да бъде хлябът на Япония. Затова култовете и обредите, свързани със земеделския труд и преди всичко с отглеждането на ориза, са се разпространили навсякъде из страната и представляват онази най-важна ос, около която се върти дейността на много от храмовете. В повечето храмове фестивалът, наречен о-тауе-сай, е най-важният празник. Това е празникът на засаждането на ориза и той навсякъде протича много тържествено и богато.

Божеството, на което се отдават почести, навсякъде се нарича “инари” (“раждащо ориз”). В народното въображение то е най-често от неопределен пол и с неопределена форма, представляващо синтез, олицетворение на онази животворна сила, която прави тъй, че полетата да раждат богато и хората да са сити. Често обаче то се оприличава с лисица, и то защото във всички храмове на “инари” на входа пред отделните параклисчета се поставят статуи на лисици, а в по-далечните времена в свещените обитатели са били държани и живи екземпляри. Разпространената днес представа за лисиците по-лесно въздейства върху въображението, отколкото неясните теологични обяснения.

Според теолозите лисиците са само пратеници на божеството. А пък самото божество е същество от женски пол, което се явява под различи имена. Под името Тойоуке то е почитано редом сАматерасу в Исе-джингу, което е доказателство за високия ранг на божеството на добрата реколта.

С храма Фушими, да кажем, е свързана една легенда, която обяснява близката връзка на “инари” с лисиците. Преди много, много години на хълма Фунаока в Киото живеела двойка много стари бели лисици. Козината на мъжката лисица била тъй ослепително блестяща, че приличала на гора от щръкнали сребърни игли. Лисугерът винаги пристъпвал с голямо достойнство и горделиво повдигал нагоре пухкавата си, сребриста опашка. Лисицата също била великолепен екземпляр, а на лисичето си тяло имала глава на кошута. Двете лисици имали пет деца, с които никога не се разделяли. В епохата Коин (810 – 823) цялото семейство напуснало хълма Фунаока и се запътило към Фушими. Пред храма всички паднали на колене и мъжката лисица произнесла реч:

– О, велико божество! Макар да сме се родили животни, носим в себе си природна мъдрост. Искрено желаем да допринесем за мира и благополучието на този свят. Със съжаление обаче трябва да признаем, че нямаме такава възможност. О, велико божество! От дълбините на сърцата си отправяме към теб молба, да ни бъде позволено да станем членове на твоята обител, което ще ни даде възможност да изпълним пламенните си въжделения.

В отговор на този призив светилището на храма се разтърсило сякаш от страшно земетресение. Разнесъл се тържественият глас на божеството, който идвал иззад бамбуковите завеси на светилището:

– Достойна за похвала е молбата ви. Позволяваме на всики ви да останете тук и да служите завинаги в нашата света обител. Надяваме се, че с открито сърце ще съпътствате нашите поклонници, а също и другите хора с добра воля. На таб, лисане, заповядваме да служиш в горния храм и ти даваме името Осусуки. А ти, лисицо, ще служиш в долния храм. И нека отсега нататък Акомачи бъде името ти.

След като изслушало божествените думи, цялото лисиче семейство дало десет тържествени обета, които сторго се спазват и от всички следващи поколения храмови лисици. Защото трябва да отличаваме лисиците, пратеници на божеството “инари”, от дивите лисици, които нерядко представляват опасност за хората.

Тази легенда е опит за митологична обосновка на култа към лисиците. Етимологичен опит пък представлява твърдението, че уж едно от имената на “инари”, по-точно Микецу, понякога се пишело с йероглифи, означаващи “три лисици” иоттам тръгнало смесването на божеството с лисиците. Това твърдение е много наивно и би трябвало по-скоро да бъде обратното – че с йероглифите “три лисици” името Микецу било обозначавано именно затова, защото в най-разпространените представи това божество винаги се е свързвало с лисиците. Много по-правдоподобна е теорията, която твърди, че в отдавна отминалите времена, когато в Япония било пълно с диви лисици, тези животни често опустошавали реколтата и нанасяли на селищата големи щети. За да ги държат далеч от селата, жителите струпвали различни лисичи лакомства и ги подреждали примамливо край пътя, в горите или на хълмовете. С течение на времето на тези места започнали да издигат и параклисчета с изображения на лисици, а тъй като подобни параклисчета били поставяни в чест на боговете на плодородието, и двата култа били включени в култа към божеството на реколтата. Във всеки случай от 8-ми век насам лисиците все по-често започват да се появяват в литературата и накрая стават най-популярните образи на животни.

В преданията могат да се обособят няколко мотива, които постоянно се появяват, независимо от района или епохата. Главният сред тях е възникнал от убеждението, че лисиците могат да приемат различен образ, но, че най-обичат да се првръщат в прелестна млада жена, която носи различни нещастия на мъжете.

Тайнствени, непостоянни, примамливо привлекателни, понякога отмъстителни и злобни, понякога добродушни и с ведро настроение, много набожни или пък развратни, те живеят във въображението на японците. Безброй много са митовете и сказанията за лисиците, както и местните версии на едни и същи предания, като те често се появяват и на театралния подиум във всички видове пиеси – във фарсовете “кьооген”, в популярните драми “кабуки” и “джьорури”, в тържествено ритуалните “но”.

Почти толкова популярни във фолклора, колкото и лисиците, са “тануки” (енотовидно куче – nycterentes procyonides), а след тях – котките. Всичките те са надарени с вълшебна сила и сръчност в различните изкуства, с цел да измамят наивните хорица.

“Тануки” е неголямо животинче, което прилича на борсук, с кафява козина, бяло коремче и пухкава опашка на черни ивици. Живее в района, който се простира от източен Сибир, през Корея и северен Китай до Япония. През деня обича да си поспи, а през нощта тепърва се развихря, лесно се опитомява, но, както казват, е много плахо.

Трудно е да се каже откъде се е взело всеобщото убеждение, че по хитрост “тануки” не отстъпват на лисиците и че любимото им забавление е да хванат някого на въдицата си. Трябва обаче да подчертаем, че шегичките на “тануки” обикновено не са злобни, а най-често срещаните фигури на “тануки” го изобразяват като едно весело, охранено и доброжелателно настроено към хората създание. А в Япония може да наистина много такива фигури. Пред входа или вътре в магазините, ресторантите и кафенетата е застанало по някое “тануки”, изправено на задните си лапички, изпъчило угоения си, бял корем и с предната си лапичка кани посетителите да заповядат вътре. Понякога в друга лапичка държи бутилка саке. Често пъти тези фигури са с уголемени детеродни органи, което в известен смисъл свързва тези животни с култа на плодовитостта. Много популярни са изображенията на “тануки”, произвеждани в прочутите керамични фабрики в Шигараки. Освен тях и много други предприятия охотно произвеждат изображения на това животинче. Не по-малко са и народните скулптури от дърво и камък. Понякога те достигат до гигантски размери – нерядко до два метра. Това е доказателство за голямата им популярност.

В местните поверия “тануки” най-често се явява в ролята на безобиден веселяк. Понякога обаче той става опасен. Може би, като се събере с лисиците, това му разваля характера, а може би понякога приема черти, които по традиция се приписват на някои котки. В един известен сборник японски приказки са влезли две мрачни истории. В едната от тях “тануки”, хванато от един дървар, изяжда жена му, а самото то за наказание бива удавено. В другата то постъпва подло със своя приятел лисан и това също не свършва добре за него. Най-известната легенда за “бумбуку-чагама” (вълшебният чайник) е много по-типична за веселия нрав на този герой.

Големият железен чайник, около който е възникнала легендата, може да се види в светилището Моринджи в Татебаяши (префектура Гумма). Легендата от този храм има две различни версии. Първата разказва за това как един монах от Моринджи поставил на печката чайник, пълен с вода и зачакал да заври чаят. Какво било учудването му обаче, когато изведнъж от чайника се подала една опашка на ивици, след което той скочил на пода и се превънал в тануки. Малодушният монах се уплашил и продал чайника на боклукчията. През нощта, когато боклукчията бил потънал в дълбок сън, чайникът се приближил до постелките му и като го събудил, му предложил да стане цирков менажер. Защото това “тануки” обичало да ходи по въже. Разбрал боклукчията, че се е сдобил с рядко съкровище и не след дълго благодарение на вълшебния чайник много забогатял.

Втората версия от Моринджи датира от 1570 година, когато игуменът на манастира Гесшю поканил на едно тържество в храма хиляда души. Отначало имал проблеми с това да намери достатъчно голям съд, за да приготви на гостите чай, ала момчето-прислужник на име Моридзуру донесло отнякъде едно котле, в което постоянно имало вряла вода, макар че от него били сипали вече хиляда чаши чай. Монахът Теннан, който дошъл в Моринджи през 1587 година и чул историята за вълшебния чайник, започнал да гледа на Моридзуру с подозрение и момчето взело, че избягало. Оказало се, че то било наето на служба в храма през 1426 година, т.е. в продължение на сто шейсет и една година работило все като млад прислужник. Тогава всички разбрали, че Моридзуру бил всъщност “тануки” в човешки образ и му издигнали едно малко светилище в Моринджи.

Друга популярна народна версия приписва появата на вълшебния чайник на благодарността на “тануки”, когото един беден старец спасил от жестоко потисничество. Тогава “тануки” се превърнал за спсителя си в красив бронзов чайник и наредил на стареца да го продаде на много висока цена. Купил го един монах, ала не минало много време и “тануки” избягал от светилището, защото огънят му изгорил коремчето.

В някои райони често смесват “тануки” с лисиците и дори в историята за “бумбуку-чагама” в главната роля се появява лисица. На Шикоку и Садо, където няма лисици, може да се срещне понятието “обладан от “тануки”” (тануке-цуки).

Другото животно, тъй много очерняно от хората, е котката. Особена проклетия и зла сила се приписва на много старите вече котки или пък на онези, които са с дълги опашки (повечето японски котки са късоопашати и опашките им понякога изглеждат като помпончета). Много важен е и цветът на котката – твърди се, че най-опасни са рижите. Непосредствено след тях се нареждат трицветните котки, макар че в някои райони “мике-неко” (т.е. трицветните, пъстрите) са обкръжени с голяма почит и се смятат за приятели на човека. Японците, особено в рибарските селища, вярват, че “мике” носят щастие. Белите или изцяло черни котки не са тъй обиграни в магьосническите изкуства, макар че черните притежават способността да предсказват времето и затова някога моряците обичали на кораба им да има такива котки. Освен това тук-там из селата е разпространено вярването, че черните котки лекуват спазматичните стомашни болки и са талисман против меланхолията. Петнистите котки с два цвята не са били изложени на толкова много поверия. Станали дори символ на гостоприемството на търговците. От порцелан, керамика или дърво – тези петнисти котки се срещат в магазините и ресторантите не по-рядко от шкембестите “тануки”. Те се наричат “манеки-неко” (канещите котки) и са надарени със способността да привличат клиенти. Легендата, която обяснява произхода на “манеки-неко”, е свързана с Йошивара – стария квартал на куртизанките в Едо (Токио).

Живеела едно време в Йошивара красавица куртизанка на име Усугумо. Един ден любимата й котка започнала да проявява необичайна раздразнителност, станала нервна и възбудена. Не искала нито за миг да се отдели от господарката си и я дърпала за кимоното. Това ядосало най-сетне един от гостите. Той първо се опитал да изгони котката, а когато не успял, грабнал меча си и й отрязал главата. Отсечената глава полетяла към тавана на стаята и захапала притаилата се там змия; така станало ясно защо котката била толкова неспокойна.

Усугумо направила на клетото животинче богато погребение, ала това не могло да заглуши мъката й по нейната любимка. Като видял, че е неутешима, един от обожателите й наредил да изработят изображение на убитата котка с лявата лапичка, повдигната към ухото. Усугумо есто си играела с новата играчка и фигурката станала причина много гости да идват да посещават притежателката й. Така изображението на котка с вдигната към ухото лява лапичка станало символ на привличането на гости. Друго обяснение на функциите на фигурките “манеки-неко” е поверието, че котките предчувстват кога някой ще дойде и тогава се чешат по ухото.

Във всички райони на Япония се разправят истории за котки, които приемат образа на жена. Характерно е това, че те най-често не могат да се престорят на някой жив човек и затова трябва да убият първо жертвата, която са си харесали. Често пъти те я изяждат.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Животните в митологията на Япония 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.