Жанр и смисъл в повестта "Гераците"


Категория на документа: Литература


ЖАНР И СМИСЪЛ В ПОВЕСТТА "ГЕРАЦИТЕ"
Какво казваме за повестта "Гераците", когато й тъкмо такова жанрово определение - повест?
И какво казва на нас, читателите, тази творба? Горните два въпроса, разнородни само от пръв поглед, са богато разработени в литературната наука и съществуващите днес отговори в най-лошия случай се нуждаят само от допълнително обосноваване и допълване - нещо, което ще се опита да стори и настоящата статия.
Не ще и дума, че деленето на епическия род на видове е пропито с духа на количествеността. количествено по дух, пък и по буква е още изходното класифициране на видовете на голяма, средна и малка форма, съответно роман, повест, разказ. Количествено е и самостоятелното /всъщност съпоставителното/ представяне на всеки от тях, защото опорни точки в него са преди всичко думите "повече" и "по-малко": по-голям или по-малък брой герои, повече или по-малко събития, по-широк или по-тесен обхват на социалното време и пространство - и прочее и прочее "по" от този род. За едно така ясно подчертано "качествено" явление като художествената литература подобни определения говорят твърде малко, ако в тях не отразяваме системността и функцията на цялото, и почти нищо - ако се задоволим с тях и само с тях. Да се твърди, че разликата между повестта "Гераците" и романа или разказа е само количествена, е равносилно да се твърди, че без дълбоки вътрешни преобразования, само с простото "налепяне" на "повече" художествен материал повестта може да се превърне в роман или, обратното, чрез прости съкращения - в разказ. А това е очевидна безсмислица. Количествените характеристики са равностойна единица в обратимото си единство с жанровото качество, поради което никое изследване на епическите видове не може да мине без тях. В своето съчетаване обаче изграждат жанрови системи, пред чиято собствена същност и относително място определенията "повече" и "по-малко" са вече теоретически безсилни. Романът представя не просто по-широка картина на света в сравнение с разказа - той представя друга картина. Романът и разказът не търсят еднакви цели с помощта на различни количества - те носят различни представи за света и различни по смисъл и посока художествени внушения. И повестта "Гераците" настойчиво напомня за поне две от тези смислови и функционални различия: виждането на света като съчетание между покой и промяна, като траене и съответно като съсредоточени във времето си събития; светът, съставен от множество сходни състояния, и светът, съставен от единични неповторими и особени събития. В тези не сложни различия се кръстосват различни смислово-емоционални постановки, различни смислови надстроявания, различни иапрежения, различни художествени структури; т.е. кръстосва се сложното взаимоотношение на двата основни повествователни типа.
Първият от тях започва от неподвижността на привидно движещото се време и от безсъбитийността на привидно събитийното развитие, в които по същество не се случва нищо достойно за разказване и които биха останали в забвението, ако не бяха прекъснати от промени, които в оценката на повествованието са същинско събитие и същинско развитие на времето. Алонсо Кихано, наречен Добрия, живее безбурния си порядъчен живот, който така би и протекъл, ако след дълго четене на рицарски романи един хубав ден умът му не беше... Семейството на чорбаджи Марко и цяла Бяла черква живее в робската си идилия, докато една прохладна майска вечер керемидите на стобора не изтрополяват и... Стоян Глаушев живее тъмния и безизвестен живот на своите предци в селото и би умрял тъмен и безизвестен, т.е. без да стане герой на роман, ако един лош ден спречкването с хрътката на селския големец не го бе прокудило от селото и тласнало в потока на "същинското" събитийно развитие. В рода на Йордан Герака животът върви улегнало, по неписаните закони на предците, но баба Марга умира, всичко излиза от коловоза си и повестта "Гераците" започва. Извличането на света от повествователния мрак в повествователна светлина, от безпроменното движение към ускорената променливост носи първите дълбоки внушения за това, как художествената литература преплита измеренията за важно и маловажно, ценно и малоценно, трайно и нетрайно, същинско и привидно, И тъй като всеки преход има начален тласък /спречкването с хрътката, смъртта на баба Марга/, художествената литература навлиза и във вечната човешка проблематика за случайното и необходимото и създава свои решения, за които, не осъзнаем ли, че са именно нейни, леко можем да наговорим прибързани и неадекватни изводи - като например чудноватото някогашно твърдение, че смъртта на баба Марга била външно съвпадение, привидна причина за един друг, по-дълбоки по-закономерен процес... След началното разтърсване и прехода от покой към движение това, което следва в повествованието, съвсем не е само движение и преходи - то е пулсиращо редуване между покой, преход, ново състояние, временно утвърждаване на това състояние, нов преход и т.н.1 Стоян Глаушев например преминава с голямо сътресение от селото в града, където става чирак и се оженва; така той прекарва известно време, след което с ново голямо сътресение става майстор, млад майстор и се задържа сравнително усойчиво на това положение, след което настъпва нова промяна - и нататък, докато творбата не свърши в точката, в която според нейната оценка и внушение се е стигнало до окончателно, за нейните рамки, уравновесяване /в "Гераците" например заключителното устойчиво състояние, така трагично подобно и противоположно на изходното, настъпва, когато най-сетне родът се поделя и всички тръгват по своя път: старият Герак към смъртта, Божанкъм забогатяване, Петър към провала и т.н./. В пулсациите между ''спряло" и движещо се време, между безсъбитийност и събития дълги отрязъци от време, в които "не става нищо особено", биват описвани с изречение-две или с кратки пасажи, а преломните точки, въвеждани с изрази от рода на "но един ден", "но веднъж", "неочаквано", се разгръщат в обстойно продължително описание, което създава свой психологически ритъм на времето и свои оценки за важно и маловажни, голямо и дребно. В очевидна връзка с това двуделение на описвания свят идва и двуделението в начина на описанието: единият тип описва събитието в неговото развитие, конкретност и детайлност, а другият - в обобщената му завършеност и резултат. /По първия тип е описан опитът на Елка да се самоубие в онази страховита бурна нощ, а по втория нейната смърт: "Елка падна тежко болна. Тя умря наскоро."/ И съчетанието на тези две двойки - безсъбитийност - събитийност, конкретно описание - обобщено описание - гради първия основен повествователен тип, чийто най-безспорен представител е европейският роман през последните двеста години.
Вторият основен повествователен тип извежда напред отделна събитийна верига, която, макар и да носи в себе си предходящото минало, не му е противопоставена по белега устойчивост - прелом и макар и да подсказва по-нататъшното развитие, не му е противопоставена по белега постигнато равновесие-възможно ново развитие. И което е особено важно: вътре в тази верига липсва, поне функционално, пулсирането между застой и движение, безсъбитийното и събитийното време, а отношението между конкретен и обобщен "свършен" тип е рязко в полза на конкретния. Вторият основен повествователен тип носи свои, различни от първия, значения и внушения за света, своя художествена семантика. Той има и свои типични жанрови представители, между тях на първо място разказа.
Нека обаче веднага наблегнем, че романът и разказът са типични,но не и задължителни изразители на двата повествователни типа, че границите между тип и жанр не съвпадат. В разказа "Андрешко" например се налага вторият тип, но в "Шибил" от Йовков, който и за миг не се колебаем да отнесем към разказа, се налага първият, характерният за романа тип. И обратно - "Хоро" единодушно наричаме роман, но и единодушно трябва да признаем, че в Страшимировия роман се налага съсредоточеното, пулсиращо, т.е. по-типичното за разказа развитие. Може да се добави освен това, че не е задължително протяжното пулсиращо развитие да започва с преход от някаква устойчивост към ново състояние - творби като "Престъпление и наказание " подхващат повествованието от някоя точка на вече настъпилата промяна и след това постепенно изграждат образа на изходното уравновесено състояние. Тласъкът на изходния прелом е закономерен, но не задължителен спътник на повествованието, което - и това е вече наистина задължително за него - се гради по-нататък върху преломите между покой и движение. Тук обаче ще прекъснем размислите си върху тези важни и очакващи разработката си въпроси и ще се задоволим с така нахвърляните положения, защото типологията на повествованието в случая е не цел, а средство за проникване в проблемите и смисъла на повестта "Гераците".
И все пак тькмо особеностите на "Гераците "ни заставят да се задължим с още няколко думи върху въпроса за повествователната типология. Както видяхме, един епизод може да бъде разказан в своето постепенно, "живо" развитие, а може да бъде обхванат и сгъстено, в своята завършеност и краен резултат. И в двата случая обаче това е епизод, единичен и неповторим, част от постъпателно развиваща се събитийна верига, в която той заема строго определена единична точка. Но както в действителността, така и в повествованието има и сходно повтарящи се епизоди и тяхната повторителност се изразява чрез друг повествователен тип. Този тип извежда отделния епизод като представителен /репрезентативен/ за множество подобни епизоди, разположени в различни точки от оста на времето, без той и без те да се фиксират към някоя от тези точки. На единичността на първите два третият тип противопоставя множественост и повторителност, на завършеността им - възможността за по-нататъшната появана епизода в рамките на миналото, на индивидуално-изменчивото им виждане на света - търсенето на трайното и устойчивото. И тъй като той е знаменателно широко разгърнат в "Гераците", ще го онагледим направо с пример от тази творба:
"Когато почваше жътва, в къщата на Гераците настъпваше усилена работа. Сутрин, преди зори още, по двора се чуваше бодрият глас на стария Герак, който обикаляше обора и сайванта, дето спяха ратаите, и викаше високо:
- Ставайте, момчета! Хайде на работа!"
Покрай другите си смислови означители незавършена поторителност се изразява просто и нагледно и чрез категорично задължително минало несвършено време /"почваше", "обикаляше","викаше"/, което в първите два повествователни типа може да се появи само в подчинено рамкирана позиция. В тази насока Елин Пели е използвал възможностите на българския език и смело е въвел епическата миналост на повествованието и глаголи в... бъдеще време:
"Понякога, когато той си работеше нещо из двора около къщи, някоя от снахите ще го извика на вратата:
- Тате, ела да обядваме, че те чакаме!"
Това "ще" не е прост стилов вариант на минало несвършено време като изразител на многократно повтарящи се и типични действия, то е рязък пробив в системата на епическата миналост то е частица от своеобразието, което отделя "Гераците" и от романа, и от разказа. Защото "Гераците" е не само най-хубавата българска повест, тя е и най-близката до своята жанрова същност българска повест. Трудно е да се определи доколко закономерно е това единство между жанрово осъществяване и художествена ценност, поради което кратките наблюдения, които сега започваме, ще търсят както връзките между двете страни, така и отделни важни черти от смисъла и структурата на творбата.
Темата на "Гераците" - историята на едно семейство - е много широко разработвана в художествената литература и особено много в романа на критическия реализъм от времето на неговия разцвет. Буквално в една и съща година например Елин Пелин и Томас Ман се заемат със съдбата на "своите" семейства, Гераците и Буденброкови. Съвпадение явно случайно и дълбоко показателно както със сходствата си, така и с различията, които определят "Буденброкови" като роман, а "Гераците" като повест. В повестта например наред с останалите разлики откриваме съчетания от подчертано резки противоположности - познато и непознато, единично и множествено, трайно и мимолетно, бързо и бавно, вечност и миг, близо и далеч, поетично и прозаично, - които се разполагат и в смисловите единици, и в строежана творбата, и /което се очертава особено важно/ в хода и темповете на повествованието. Творбата въвлича читателя в своя свят пряко, без постепенна експозиционна подготовка, поставяйки го в положение на задушевна близост със "селото", с което всъщност тепърва ще се запознаваме: "Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Герака". И трите смислови единици на това кратко начално изречение са в определеночленна форма, т.е. поставени са в положение на предварителна познатост, която в системата на изречението и на цялата творба е особено драстична по отношение на "селото". Това село, представено като така непосредно познато и което до края остава безименно, самотно, загубено сред някаква безкрайна равнина, в края на която се издигат незнайни далечни планини, свързано с тънка нишка с някакъв град, който също е само "градът", както и селото е "селото" - това село живее в творбата като нещо осезаемо близко, което при всеки допир се отдръпва назад и разтапя в безлична и безплътна маса. От познатото село и сред познатите селяни, които така плътно ограждат Гераците, не се обособява нито една индивидуалност, нито един човек със свое име и своя съдба. И ако един все пак малко-много се обособява, обстоятелството, че това е не друг, а селският сетен сиромах, чудак и остроумник Ило, по обратен път подчертава активния отказ от определеност и обособеност, а така също и обречената самотност на Гераците сред съселяните им /вж. по-долу/. Разбира се, този повествователен подход към определеното и неопределеното може, пък и трябва да се описва в количествени измерения - по-малко действащи лица, по-малко сюжетни линии и пр. Жалко ще е обаче, ако си останем само с тях и с чувството за механична прибавност или недостатъчност в подхода си към жанровото своеобразие. В повестта "Гераците" епическата дистанция спрямо описвания свят е много по-малка, отколкото в романа и гледната точка води повествованието с нагласа за голяма близост, познатост и сроденост с тоя свят. От друга страна обаче, светът в "Гераците" съвсем не е така детайлизиран и конкретизиран, както това става в романа и както би го изисквала общата повествователна нагласа на творбата. И тъкмо наслагването на това несъответствие - близост, познатост на "селото", на целия описан свят и реално малка определеност, малка познатост - поражда чрез своя активен контраст своеобразното за "Гераците" смислово движение. Селото, къщата, семейство, полето се движат от много задушевна единичност и близост към широка обобщителност и символност, към своего рода притчовост, в която израстват като събирателни, "моделни" образи на своите трайни и разколебани в трайността си същности. И това движение не е еднопосочно и завършено, от сближената единичност към неподвижни общи символи - то е непрекъснато и двупосочно единно. Това движение подсилва, а и само получава сили от множеството символно натоварени образи в творбата: бора, високата като крепост дворна ограда, пролетта, вятъра и пр. в крайна сметка то е един от важните, вече качествени определители на жанровото своеобразие на повестта "Гераците".
Още по-нагледно се изявяват жанровите особености на повестта в начина, по който тя обхваща и формира времето, разполага трайното и нетрайното, изживява промяната. По една от общите епически закономерности, за която говорихме в теоретическото встъпление, творбата подхваща повествованието от точката на разтърсеното дотогавашно спокойствие. Особеното в "Гераците" обаче е, че предходният период е дълъг, много дълъг и неопределено дълъг и че здраво е преплетен с периода на промяната. Ако в "Под игото" например времето на предходното състояние се връща най-много до робската младост на чорбаджи Марко, в "Гераците" то обхваща повествователната тъмнина и на незнайните прадеди. Тези прадеди са посадили странното за своята среда дърво, което внуците отсичат:
"Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта".
В подвижните съчетания на близко и далечно, единично и множествено границите на миналото също са описателно подвижни - веднъж борът е посаден "в незапомнени времена от прадедите на Гераците", а други път /само два реда по-долу!/ неговите години се определят по-конкретно и по-ограничено с "няколко поколения" от Гераците. Към тази определена-неопределена вечност се присъединява и поредният Герак, дядо Йордан със семейството си. Повествованието много умело, т.е. здраво и ненатрапващо, наслоява вечния кръг на поколенията и въвлича към него Йордан Герака със синовете му:
"Под неговата свята сянка бяха отраснали няколко поколения. Под нея бяха преживели последните си дни много старци от рода им."
Тук повествованието се прехвърля на нов ред и във видимо нова насока, но вътрешно многозначително съзвучна с току-що казаното:
"Дядо Йордан имаше трима синове, народени един след друг. Най-големият беше Божан..."
Поколенията се срастват едно с друго, времената се наслояват едно върху друго и във вечния кръговрат от пролет до пролет, така средищен в повестта, творбата утвърждава ценността на улегналото, подвижно-неподвижно битие. Такава неделима приемственост с миналото има във "второто" встъпление на творбата, което описва устойчивия кръговрат в живота на последните Гераци. Трайно повторително, без нито един обособен самостоятелен епизод, това битие носи значението на предварително и същностно постигане на индивидуалното битие - и честата употреба на "избързващото" обобщение "цял живот той беше..." носи усещането на героя, че в дълбокия коловоз на битието му, предначертан от деди и прадеди, не може да се случи нищо извънредно и че живота си той може да види, ясен и прозрачен, до завършека му и завършен. И тъкмо в тази улегналост на поколението и поколенията още по-силно, изненадващо и жестоко се стоварва ударът на промяната. Идва първото голямо "но" и на досегашните житейски и повествователни принципи започва да се противопоставя повсеместно и всичко - от оценката на индивидуалността до похватите и темповете на повествование. Ето колко своеобразно настъпва трусът на това голямо "но": "Но на пролет баба Марга се помина съвсем ненадейно". В досегашния ход на повествованието, кръгово повторителен и обобщителен, няма единична ориентир във времето, така че определението "на пролет" идва ненадейно като самата смърт на бабата, за която разказвачът току-що е казал, че тя е младолика, здрава и се смее "със звънлив глас, като мома"; определението "на пролет" рязко дръпва гледната точка към единичната определеност във времето, но тъй като основа за такова фиксиране няма, "на пролет" се раздвоява между конкретната си насоченост - тази /но от коя ли именно година?/ пролет - и вечния кръговрат на годишните времена От своя страна това разколебаване във временната определеност /каквото трудно можем да открием в "класическия" роман/ дейно възбужда ореолните значения "пролет" в българския език и още повече в системата на повестта, където тя парадоксално двояко е свързана и с началото на нов жизнен и трудов кръг, и със заника на рода Гераците - защото и Йордан Герака умира през "един пролетен ден, хубав, топъл и светъл".
Тази ненадейна "пролетна" смърт напълната с живот старица срива един житейски и нравствен битиен тип, който също като нея е изглеждал устойчив и пълен с живот. Оттук започват изходните мисловни и емоционални внушения на творбата, които по-нататък се налагат особено силно чрез своеобразното, типично за повестта боравене и съотнасяне на основните повествователни типове. Смъртта на старицата и последвалите промени са изходният тласък, който пречупва дълго, много дълго безсъбитийно състояние и който романният тип повествование би посветил композиционно ключово място. А ето как прибързано и избързващо - от гледище на романа! - са описани промените в повестта:
"Но на пролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред. Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите и домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно, изскочи от пътя си и затропоти по камъняка.
В къщи изпълзяха като змии, незнайно от кьде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова години от любогрейната топлина на общото огнище."
Бързо извършващи се действия /"косата на дядо Йордан бързо посребря"/ са описани побествователно още по-бързо и сгъстено, като вече свършени събития /например "и отровиха мекия домашен покой"/, т.е. описани са по втория от изброените по горе повествователни подтипове. И странното е в случая, че устойчивостта на "толкова дълги години" и толкова много поколения се разрушава повествователно така бързо, така сгъстено, така предварително резюмирано". Устойчивостта на "незапомнените времена" и на представително-повторителния тип повествование рязко се пречупва в своята противоположност и този обрат става един от основните двигатели в насочването на творбата към внушения за битието и нравствените ценности, за сигурността и яснотата и за случайността и неизвестността в живота на човека. Но тъй като ходът на повествованието е много здраво свързан с това, за което се повествува, налага ни се да се "отклоним" и в разбор на някои от социалните и нравствените ценности в съдържанието на "Гераците".
Изкушението да се разреже повестта на бял и черен период - на нравствено и социално ценна патриархална идилия и на нравствено катастрофичен, социално порочен прелом - е, по всичко изглежда, твърде силно, особено ако се съди по честотата, с която сме му се поддавали. А неговата сила е обратно пропорционална на истинността му. "Черно-белият" дележ на 'Гераците"се разминава с духовното и художествено реалистическото богатство на творбата - както впрочем се случва винаги при налагане на подобен дележ към забележителни художествени произведения.
Погледната отдалеч, през социално-исторически далекоглед, повестта "Гераците" поставя на изпитание не само външната, обективната обреченост на селската задруга, но и нейните вътрешни недъзи и противоречия, като при това използва големите /и често пренебрегвани от нас/ художествени възможности да спои двете страни в аналитично трудно разложимо цяло. И не без вътрешната борба и противоречивост побеждавановият реализъм в българската селска литература, който вече не дели света на серафична патриархалност и пъклено черна съвременност, защото в гладката повърхност на патриархалността напипва дълбоки, неизлечими и обричащи я пукнатини.
Погледнато по-отблизо, такава пукнатина е отношение между богатство и бедност, а след това и отношението между нравствен императив и външна принудителност в поддържането на семейно-задружната идилия. "От къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух" - казва разказвачът, неусетно споявайки и тук две неразделно споени в торбата, но далеч не сродни категрии. "Добрият дух" е спонтанната или възпитана, но доброволна нравствена реакция, а "строгият дух" е "силната господарска ръка" върху волята на подчинението, "юздите", които силният държи, а след това изпуска, "хокането"и "мърморенето", което синовете до време слушат "с наведени глави". Следователно несложният - на повърхността си - начален свят на "Гераците" се оказва раздвоен между устойчивостта на вътрешното убеждение и на външнната сила, а така също между нравствените ценности и "равното и спокойно" битуване на поколенията независимо от средствата, с които то се постига. Разбира се, тези изводи са все още твърде далеч от творбата, груби и малко пригодни да проникнат в богатството й. Те обаче обещават да ни сближат с нея или поне да ни предвардят от още по-груби и непригодни изводи - като например този, че смъртта на баба Марга била само видима повърхностна причина или случайно събитие в друг, закономерен процес. Дълбоко скритите пукнатини в устойчивостта на "незапомнените времена" рязко зейват в бързината на промяната и на нейното разказване, а с дълбинната си скритост продължават да живеят в лутанията и терзанията на героите - а това са най-възрастните и най-младите в повестта, - които напразно търсят отговор и опора в емналия ги водовъртеж от промени. Така преходите между устойчивост и разклащане, спряло и ускорено време, забавено-повторителен и избързващо-обобщаващ тип повествование се кръстосват с двоякостта на нравствените измерения и с раздвояването в самочувствието и преживяванията на героите. А това вече ни спуска пряко в света и развитието на художествената литературна творба. В тоя свят и това развитие противоречията и противоположностите пряко се сблъскват или неусетно се преливат, но по принцип остават без надредно тълкуване и разрешаване - художествената специфика започва от неназованите производни значения, пораждани в съчетанията на смисловите единици. Ето някои от основните или поне най-очебийните противоречия в "Гераците", които именно в своето съчетание, а не в самостятелната си и изолирана стойност създават художествения смисъл на повестта. Да започнем с началната характеристика на Йордан Герака:
"Най-заможният човек в селото... Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот... Надарен с ум практичен и с търговски способности, той бе съумял да направи и пари... И макар да беше малко скьперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората... Затова всички го обичаха и почитаха."
Тази характеристика обвързва в единен извод - добър и социално ценен човек - твърде разнородни определения, както са разнородни те и в характеристиката на баба Марга: "с весело сърце и търговска душа"/!/. Разнородни обективно, тези определения се оказват още по-разединени и противопоставени в развитието на творбата. И това вътрешно противоречие, доразвиващо обективното, ляга в сложната основа на повестта. В едната линия на нейните оценки бащата и първият му син, Божан, са нравствени и социални антиподи, но по белега скъперничество разликите между тях далеч не са полярни - единият е "малко скъперник", другият е "пословично скъперник", единият плаче като дете за парите си, другият трепери в буквален и преносен смисъл над тях. Това преливане на оценките и неочакваното преобръщане на ценностите продължава и в мотива на "направените" от стария Герак пари, който, въведен най-напред в рамките на положителната начална характеристика, след това, с кражбата на скритите пари, се превръща в сюжетна бомба със закъснител, която взривява докрай семейното единство и пречупва сюжетното развитие в кръгово-противоположна посока. Със същата двуликост се развива и мотивът за търговските достойнства на Гераците. Същото движение увлича дори обективно положителното начално свойство на стария Герак, трудолюбието му - защото освен него другият подчертано трудолюбив герой на повестта е... синът му Божан!
Преливането и преобръщанетона ценностите се извършват не само в хода на времето, то ги раздвоява и в едновременността на всеки отделен миг на тяхната изява, за което много допринася и своеобразното наслояване в развитието на времето в повестта. "Гераците" е повест не само за развойната катастрофа на дадени ценности, но и за тяхното дълбоко двойствено виждане от различни гледни точки, според които пестеливостта може да бъсе и скъперничество, трудолюбието - алчност и отчуждаване от другите и от себе си, почитта и уважението - власт на силния върху слабия, благотворителната човечност кьм Матей Маргалака -завършек на някакво насилие, каквото върши и Божан, свещената устойчивост на родовата традиция - леко уязвимо и лесно преобръщащо се с краката нагоре построение... По-сложно, по-притаено и задушевно "Гераците" извършват със селянина това, което по-открито, хумористично и сатирично върши с еснафа Алеко Константинов. И пак за разлика от Алеко смешението и крушението на ценностите в "Гераците" е преведено през преките и мъчителни преживявания на мислещите, чувстващите и страдащите сред героите на повестта. И тази сложно художествена човешка непосредност, това спускане върху равнището на героя е нов етап в развитието на българския реализъм, смело казано, непознат дотогава у нас.
Ето само един малък пример за негласното, но художествено силно наслагване на различни гледни точки. Според едната от старият Герак и семейството му трябва да бъдат и наистина са обичани и уважавани. "Всички го обичаха и почитаха" - казва с присъщата си обединителна сила разказвачът, съчетавайки и еднородни и не чак толкова еднородни единици - защото в по-нататъшното развитие тази "почит" се оказва смесица от нравствено уважение и не толкова нравствен страх от силния и богатия. По-важно е обаче друго: в хода на повествованието нищо не подкрепя оценката "всички го обичаха и уважаваха", нито едно събитие не говори в полза на любовта, а твърде много - за скритата и нескритата неприязън на селяните към "първия човек" в селото. Гераците са не само чорбаджийски, но и човешки отчуждени, те живеят в някакъв /по-присъщ на повестта, отколкото на романа/ социален вакуум, самотни като своя единствен в околията чудноват бор, затворени в семейното си единство и семейната си драма, без съседи, без приятели. Единствените гости на стария Герак в цялата повест са кметът и пъдарят, дошли след грабежа, разбира се, не за да му изразят любовта си и почитта си... Отвъд тази студена преграда много близо и затова духовно много по-далеч живее, работи, наблюдава, оценява, съчувства и се надсмива селото. Нека устоим на изкушението да го оприличим на старогръцки хор, пред чиито очи се разиграва жестока драма, защото, първо, самата тази драма е разнородно смешение от възвишеност и дребнавост, второ, "хорът" също е разногласен - от чинното съчувствие до хапливите издявки на сиромасите - и трето, в своята раздвоеност оценката на "селяните", "хората", "мълвата" сама е част от целокупната раздвоеност на творбата с нейните ценности, време, пространство и ход на повествованието. Оградени от високите си бели зидове, "като в кале", Гераците живеят в многозначителното раздвоение между видимата си и внушителна устойчивост и вътрешното разяждане на крепостта им, която рухва под тежестта на собствените си противоречия. Обречено уединени сред съселяните си и същевременно безпощадно здраво свързани с тях, Гераците се разпъват между желанието да се покажат и да се скрият от хорските очи; социално и нравствено-пространствената тема на скритостта и показа се развива в мотива за скритото имане, за което някои от братята се хвалят по кръчмите, в развитието на стария Герак, който до време излиза сутрин пред кръчмата и се поздравява със селяните, а след това се скрива грохнал в нея, в участта на Елка, която крие от хората позора си, и сложно противоположно на нея, в новото държане на Божан, който слабохарактерно крие новата си сила /"Божан не излизаше никъде... правеше нескончаеми сметки и се озърташе да не го види някой"/. С една дума, и социалният живот на обреченото семейство както със своите изяви, така и с активната си отреченост също не се побира в "черно-бялото" деление на творбата; и той е вътрешно противоречив, и той е представен в светлината на поне две много различни, че и противоположни гледни точки.
Има в "Гераците" една дреболия /доколкото художествената творба изобщо може да търпи дележа на важни съставки и дреболии!/, която на свой ред се присъединява към раздвоената патриархална монолитност в образа на стария Герак - неговото прозвище. Със своята непознатост и със звуковата си стилистика думата "герак" настройва повече за човек суров, силен и грубоват, огаколкото за човек с "меко и добро сърце". Ако пък прекрачим върху следващото равнище на думата, очаква ни малка и немалка изненада: "герак", твърде разпространена диалектна дума, означава..."ястреб". Вярно е, че прозвищата в една или друга степен се десемантизират, вярно е, че "герак" е от пасивния дял на българския език, но вярно е и друго - художественият контекст активизира всестранно свойствата на словото, а двойственият облик на патриархалния дядо Йордан и неговия род оживява хищническите и грабливи значения на "ястреб". На същия принцип се гради и цялата ономастична стилистика на творбата. Единият от братята до такава степен вскотява в алчността си, че погазва и най-простите правила на християнското поведение:
"Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за мъничък дял. Той пъдеше с викове и попържни калугерите и просеците, които идеха с благословия за шепа жито, сега по харман, когато бог толкова изобилно го сипеше..."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Жанр и смисъл в повестта "Гераците" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.