Изучаване на художествена литература


Категория на документа: Литература


ИЗУЧАВАНЕ НА ХУДОЖЕСТВЕН ТЕКСТ
Целта на образованието по литература - създаване на литературно образована личност, се постига най-вече чрез из¬учаването на художествен текст. Отнесена към литературната творба, тя се разчита като създаване на способност у учениците:
- да усвоят езика на жанровата институция;
, - да тълкуват всеки художествен текст съобразно неговата жанрова принадлежност, да идентифицират неговия смисъл и него¬вото значение; " , -,
- да осмислят връзката между текста, автора и литературното поле, в което пребивава той.
Осъществяването на Тази цел е базирано върху програмни литературни произведения, чиято интерпретация изявява смисъла и значението им, спецификата на обговаряне на истините в тях, както и специфичния "говор" на автора, сложната зависимост между неговото творчество и литературната епоха. Тази задача е постижи¬ма в гимназиална училищна степен. В прогимназията (особено до VIЬ клас) тя се редуцира до осмисляне на литературното произведение като автономен интенционален текст - следователно, то не се полага в авторов, а още по-малко в широк литературен контекст.
Методиката на изучаване на художествен текст се гради на неговата естетическа природа, на неговата жанрова принадлежност. Бе вече подчертано, че. художественият текст е писмен авторски (което не означава, че не се признава семантичната му автономномност). Тексът е единица на речевото общуване, система със сложна вътрешна организация, в която всички елементи и равнища са в тясна връзка и носят естетическа."информация", заряд. Каквато и да е връзката му с извънезиковата реалност, дори когато тласъкът за създаването му е историческо събитие, тази връзка винаги е надмогната. Предназначението на текста не е да даде сведения за житейски факти, за обективна, реалност - той не. е отражение на тази реалност: никоя реч не може да отразява. В пред¬ходните раздели, (при постулатите) бяха представени най-същест- вените характеристики на художествения текст. Напомняме още, че доминиращите функции на текста са не позлавателните, а естетическите и че той е незавършен по отношение на своето битие. Ще употребяваме като синоними на художествен текст литературно произведение, литературна творба, за да избегнем повторенията, въпреки че направихме уточнение за тяхната нетъждественост. Макар че нашите предпочитания са към литературния дискурс на текста, употребяваме термина по-рядко, тъй като в училищната практика въвеждането му е подвъпросно. ' г
Най-стабилната опора за изучаване на художествения текст е жанровата му.принадлежност. Инвариантните характеристики на жанра очертават проектите, по които текстът се тълкува. При при- лагането на който и да е проект обаче се зачита особеното битие на всеки елемент от поетиката в конкретния текст.. Това е основополагащата концепция за работа с литературната творба. Тя ни задължава I да изложим в обобщен план представата за жанр. По-детайлизирани жанрови характеристики ще предложим в следващите раздели за епос, лирика, драма.
В училищната практика се използва понятието литературен г род. Заедно с него ще употребяваме жанр като синоним, доколкото използването на този термин от съвременната жанрология легити- | мира субституцията. Ще използваме понятието жанр и за опреде ляне.на отделна литературна»творба.
Жанрологията има многовековна история и ние нямаме за цел да я проследим. В основата на диференциацията на текстовете е позицията на Аристотел (неговото понятие вид съответства на съвре-менното жанр). Основниятпостулат на "За поетическото изкуство" е, че всички текстове са миметически и че разликата между тях е в средствата (ритъм, реч, мелодия в различни комбинации), в предмета или нещата (хората", добри или лоши, повече или по-малко като нас) и начина на изображение (авторът разказва сам или от името на друг, или представя постъпките и действията). Видовете според обекта са високи (епос, трагедия) и ниски (комедия, пародия). Признавайки Аристотел като основоположник на жанрологията, би трябвало да подчертаем, че той не определя три вида - в неговата теория епосът и лириката са обединени. Уточнение на неговата поетика можем да открием у Диомед, който нарича използваните от Аристотел Платонови форми жанрове, и другаде. Класификацията на типовете текст е на различна основа - тематична, формална - в споменатите случаи; социална, психологическа - Н. фрай и т. н. Представата за жанра излагаме, като отчитаме изследванията на М. Бахтин, Р. Уелек, О. Уорън, Ю. Лотман, Ж. Женет, Р. Барт, Цв. Тодоров, Дж. Кълър, М. Корти и др., Приемаме, че жанрът е конвенциална функция на езика, особено в отношение към света, който служи като образец или очакване да се поведе читателят в неговата среща с текста (Дж. Кълър), т. е. между автора и читателя има своеобразна договореност на възприемането на една литературна творба като ода, роман, елегия. Тя се основава на относителната непроменимост на "индивидуалните" жанрови признаци, например наличие на сюжет - за епически и драматически текстове, наличие на повествовател - за епически и т. н. Ако си послужим с образното сравнение на Р. Уелек и О. Уорън, литературният жанр може да бъде уподобен на институт, "в същия смисъл, в който институт е църквата, университета или държавата" (Узлек, Р., Уоррен, О. Теория литератури, с. 243). "Животът в рамките на подобна институция или учреждение може да варира - от битуване, самоизразяване, до създаване на нови институти", "до реорганизиране на "новите институти". От това становище произтича и обобщението, че "теорията на жанровете е своего рода подреденост - "тя помага да се класифицира литературния процес с помощта на чисто литературни категории, всяка от които е определен вид на организация и структура на литературното произведение" (Узлек, Р., Уоррен, О. цит. съч., с. 243).
Разгледан в исторически план, жанрът се променя, но "винаги се запазват неумиращи елементи на архаиката". Наистина тази архаика се запазва в него само благодарение на постояйното си обновление, на осъвременяването. Жанрът винаги е и не е същият, винаги е стар и нов. Той се възражда с всяка промяна на литера¬турните конвенции, с всяко индивидуално произведение. В това е неговият живот. Затова и архаиката, запазваща се в жанра, не е мъртва, а вечно жива, т.е. способна да се обновява архаика. Жанрът живее с настоящето, но винаги помни своето минало, своето начало. Жанрът е представител на творческата памет в литературната динамика. Именно затова жанрът е способен да осигури единство и непрекъснатост на тая динамика. Акцентът, който М. Бахтин поставя, е върху диалектиката на жанра. Тук не става дума за обикновено взаимодействие в рамките на "института", а за закономерност, постъпателност в литературното развитие. "Неподвижността" и "подвижността" на жанра е не само условие за класификация на различни плоскости, а и за стимулиране на процеса на "естетически комуникации".
Жанрът е и "симптом на определена култура и на социалния статус, който го поражда, приема.и разпространява". Становището на М. Корти ни импонира, защото проблематизйра връзката между авторовия избор на жанр и "литературната компетентност на получателя" (Корти, М. Литературни жанрове и кодификации, в: Семиотика. Между нещата и думитб. с. 241). Институцията жанр има и формираща роля. Жанрът може да се представя като един единствен текст, но е невъзможно да бъде превърнат в обект на художествено възприятие. Да поясним - в такъв обект той се превръ¬ща чрез индивидуалната дейност на автора (по Ю. Лотман). Жанрът не е ценностно таксономична категория (Кълър)> примерно романът не е повече или по-малко ценен от, да кажем, драмата, тъй като и в историческите си граници не може да се йерархизира като значителност.
Жанрът задава перспективите за работа с художествени текстове. Всяко предписание за изучаване на литературната творба крие и опасности - в случая те произтичат от жанровата контами¬нация, от липса на ясен диференциращ принцип в рамките на един жанр, от трудната идентификация на някои текстове като определен жанр. Например в романа "Под игото" главата "Пиянство на един народ" представлява лирическо отклонение; в рамките на епическия [ жанр трудно се дефинират повест, разказ, новела; също тъй трудно се идентифицира "Мъртви души" на Гогол, текст, наречен от автора * поема. Чувство за дискбмфорт могат да породят и текстове с "двойно" | поданство - в лиро-епоса - поема, литературна балада и т. н. Въпреки това наличието на модел, надяваме се, дава началния тласък за работа. " ■ .
В прогимназиална степен терминът жанр не се семантизи- ра. Употребяват се видовите наименования - разказ, повест, ода, стихотворение и т. н. В гимназиална степен (може дори в VIII клас) препоръчваме урок или уроци за жанровата природа, за жанра, за жанровите конвенции. Един възможен вариант е да се въведе поня¬тието И да се "изяснят принципите за обособяване на отделните жанрове. Друг вариант е да се наблюдават и осмислят характери- | етиките на епор, лирика, драма и тогава да се систематизират в отделен урок основанията за относителната им обособеност. Тези [ уроци не са регламентирани от учебното съдържание, мястото им в !. системата определя учителят, като преценява читателския опит, I литературната компетентност на учениците си. Предимството на I първия вариант е, че предлага систематизиране, което улеснява по- I сетнешната работа с отделен жанр, ала тои е осъществим под / условието на широка читателска култура на учениците, за да могат да съотнасят, коментират инвариантнйте характеристики на жанра и индивидуалните характеристики на текста. Дедуктивният път за I запознаване'с такъв материал е препоръчителен, защото прецизно представя постановките," "логиката" на формирането им в различни теоретични школи и улеснява възприемането на битието на жанра в училищната практика! Предимството на втория вариант е, че систематизирането, към което също е целейасОчен, е подготвено от систе?ма от уроци, че се опира на ясни лредстави на учениците за отделните родове. Индуктивният път в този случай е оправдан именно от информйрайостга на аудиторията фазбйра се, не се изключва и* дедуктивният подход).
Битието на общите за всички жанрове елементи- тема, проб¬леми, човешко присъствие, времепространство, словоупотреба, може да бъде основа за диференциацията. Например темата и проблемите не са компоненти на поетиката, те са връзката на текста с извънтекстовия свят. В случая те ни интересуват като "извлечение" и обобщение на материала в текста. Темата има отношение към всички равнища на текста. В българското училище терминът се употребява за всички жанрове. Темата се разгръща линейно и "удържа" целостта на творбата така, както никой друг неин елемент не може да го постигне. Темата за духовното извисяване на народа в "Под игото" на Ив. Вазов е и в сюжета, и в неговата композиция, и в персонажната система. Съгласяваме се с X. Джеймс, че е определима основна тема в наративните жанрове, особено в романа, но приемаме, че в текста са интерпретирани и други теми. В литературата се проблематизират й вечни теми - за престъплението, наказанието, греха, вината и под., които се мислят обаче по различен начин в различни епохи / автори. Проблемите са винаги свързани с темата (понякога съвпадат с нея). Поставянето и разгръщането им е различно за жанровете. Епическите и драматическите текстове ги изясняват чрез сюжета, чрез характерите и т. н. В лирическите сюжет няма, "речевото действие" на лирическия говорител конституира темата и проблемите. Диференциацията епически - драматически жанрове е очевидна и чрез поетологическия модус на проблемите; В повествователните, освен чрез сюжета, те са изказани чрез описанията, чрез извънсюжетните елементи (описанието на дома на Гераците в началото поставя въпросите за дома, за единението, за съдбата на любовта; "Пиянство на един народ" акцентува и темата, и проблемите за извисяването на духа, за свободата и т. н.) Следователно структур^цията на темата и проблемите в тези жанрове насочва към наличието или отсъствието на повествовател.
Тъй като теоретичните аспекти на отделните жанрове ще бъ¬дат представени в отделни раздели, не предлагаме обобщения във връзка с другите централни за урока за жанр въпроси. (Например човешко присъствие в трите рода, времепространство, словоупотре- ба.)
Типовете текст (жанровете) могат да се оразличат, ако се проследи битието само на един от посочените компоненти на текста, дори само чрез наблюдение над един образ, символ, архетип в жанрово разноидентични текстове, които нямат свой живот вън от текстовото пространство, Например градът или домът в епоса, в ли¬риката, в драмата - "Да се завърнеш в бащината къща" на Д. Дебе- лянов; "В полите на Витоша" на П. Яворов, "Гераците" на Ел. Пелин и т. н. • -
Жанровите теории подсказват и други идеи, които могат да се осъществят в образователния процес. Статиката и динамиката на жанра, в синхронен и диахронен план предлагаме да бъде обект на коментар в гимназиална степен, но не или поне не само в,теоретичен аспект. Като имаме предвид учебното съдържание, би било проява на максимализъм желанието да се обхванат всички видове и подвидове, още повече, че "статутът" на някои от тях е твърде неопределен, че те не са свързани с определени модели. Как да класифицираме лирически текстове (на практика ги наричаме стихотворения), които нямат "твърда" жанрова структура, за разлика от сонета например. Най-подхОдящи за проследяването на статиката и динамиката на жанра са епическите текстове, а от поетическите - ода, елегия, сонет (само от националната ни литература). Драмата продължава да присъства епизодично, поради което не препоръчваме специален урок / уроци за подвижността / неподвижността на жанровата система. В XI клас, при изучаване на драми на Ив. Пейчев, Й. Радичков, Ст.. Стратиев и др., е желателно да се коментира "отсъствието на конфликт", "деградацията" на драматическото действие в сравнение с творбите на Ст. Л. Костов, или П. Яворов, или П, Тодоров. В уроците за отделни художествени текстове се изявява характерологичното за жанра, наслагват се впечатления и за неговата подвижност. Тук визираме специални уроци за жанра - първо в диахронен и второ - в синхронен план. Положени в хронологически ред, текстовете експлицират. историческото битие, инвариантното в жанра (българският разказ от 90-те години на 19. век до 30-те години на 20. век). Съсредоточаването върху текстове от една епоха означава да се от¬крият по:детайлно социалните и психологическите мотиви на жанровата адаптация. Разбира сел става дума за доминанти в двата вида урочни теми. Несъмнено социалните и психологически осно¬вания се наблюдават и при текстове от различни литературни полета и обратно.
Жанровата статика и динамика се проследяват чрез теми за самия жанр; за елементи от неговата поетика; проблем, мотив, образ, символ и т. н. - например: Българският разказ от 90-те годуни на 19. век до 30-те години на XX в.; Повествователят в романите "Под игото", "Железният светилник", "Тютюн",... ; ПовествоВателят В разказите на ИВ. ВазоВ, Ел. Пелин, Й. Йовков; Проблемът за милосърдието В разказите "Една българка", "Павле фертигът"на ИВ. ВазоВ, "Серафим", "По жицата" на Й. Йовков; Душата и тялото в поетическите текстове на Хр. Ботев, П. К. Яворов,...-, Самотата в поезията на символистите. формулировката на темите се съобра¬зява с най-репрезентативните аспекти в литературните дискурси. Структурата на уроците за жанр (роман, разказ, поетически текст) "снема" инвариантното за жанра - например при разказа сюжет (типови сюжетни обстоятелства и връзки между тях; хронотоп, персонажна система, позиция на повествователя, съотношение повествование - описание). Тези равнища маркират елементите от "сюжета" на урока, изясняват се последователно, като се оразли- чава битието им в различни авторови дискурси.
Уроците по теми, които визират едно равнище от поетиката (повествователя, позицията на лирическия субект в поезията на символистите) или проблем, символ, архетип, ситуират обекта, си в контекста на жанра. Повествователят в разказите на Ив. Вазов, Ел. Пелин, Й. Йовков предполага изясняване на функциите на този особен персонаж. Вниманието се съсредоточава върху начина на представяне на типа сюжетни обсТЬятелства и на персонажа - героите. С други думи, посочва се обектът на словото на повест-вователя - време, пространство, портрет, характер и т. н.; степен на обстоятелственост, наличие на повече или по-малко описания, отклонения - функции; наличие на контаминация между словото на разказвача и на останалите герои, характеризиращи словото детайли й под. Например повествователят на Ив. Вазов уточнява времето и пространството - като година, сезон, част от денонощие, природен пейзаж, битийно пространство - село, град, мегдан. Повествователят на Ел. Пелин не разчита на конкретизация на историческото време, също и Й. Йовков, като изключим разказите му за войната. "Природното" време в "На браздата", "По жътва", "Закъснялата нива" има повече обобщителни, отколкото конкретизиращи функции - то е и време, в което е героят; представата на героя за това време; то е изражение на вечно повтарящия се кръговрат, част от който е човекът * (все Ще се отваря време - само за оране, все ще има жертви, полето "ще празнува тъжен празник"). Времето и пространството у Й. Йовков ("Песента на колелетата", "Серафим", "По жицата" и т. н.) има същите характеристики, както у Ел. Пелин, Но и други, специфични, чрез които човеКът или неговият свят се превръщат в съ-битие - например времето е и в календарния празник ("Кошута", "Ако можеха да говорят", "Индже"), и в семейни празници - сватба ("През чумавото", "Ако можеха да говорят"), то е и време на мисълта, на спомена, видяно от позицията на повествователя. Времето, както И пространството, е символно натоварено, отпраща към библейски и фолклорни представи, създавайки конотации, които у другите автори Или не съществуват, или се появяват епизодично.
Жанровата теория подсказва и друга идея - в образователния процес да се изяснят поне някои аспекти от литературния канон, разбиран като налагане на един "образцов" жанр в опреде¬лена епоха. Изучаването на Антична литература позволява да се коментира причината за последователното възникване на епоса, ли¬риката й драмата. В Средновековната българска книжнина, поради тясната й връзка с християнския канон; и жанровете, и тяхната йерархия са "втвърдени". Жанровете на Българското възраждане - поетическите, автобиографиите, т. е. човешките истории, а по-късно - разказите и повестите, също могат да се изведат от липсата на национални художествени образци, от представите на автора, а те са и на епохата, за предназначението на литературата; от експлицитната връзка между литературата и извънтекстовата реалност. Предпочитанията към жанрове в определена литературна епоха се разкриват и в уводните уроци за тези епохи, и в уроците за авторите. Разказът като доминиращ наративен жанр в края на миналия и началото на нашия век, или мащабните епически повествования през 40-те и 50-те години, или отказът от традиционно повествование и от пластично изображение в романите на 60-те години, тенденцията към циклизиране на прозата, появата- на фантастика (60-те - 70-те години) могат да получат своето обяснение (разказът - с липса на романова традиция, с доминацията на жанра в европейската литература - Мопасан, Чехов, с липса на времева дистанция за осмисляне на епохални събития и т. н.). Подобни моменти в работата по литература нямат за цел да информират учениците по проблема, или поне тя не е основна, а да очертаят сложните, нееднозначни, нееднопосочни връзки между литературни и нелитературни дискурси. Защото ако изброим имена и заглавия (Ем. Станев - "Антихрист", "Легенда за Сйбйн", А."Дончев'.; ''Време разделно", Г. Стоев - "Цената на златото" и др.), учениците могат и сами, в случай, че прочетат текстовете, да констатират, че са на историческа тема, че са по-различнй от романите на Д. Димов, Д. Талев и т. н.! Властовият дискурс е едното обяснение на "бума" на романи на историческа тема, той налага и цензура, и автоцензура, той подсказва формите, по който да бъде заобиколен. Но има й други обяснения - с динамизацията на живота се променя статутът на човека (респективно на имплйцитйия читател), 'затова естествено се изживява пластичната описателност, спокойната, хронологически правдоподобната повествОвателност.
В обобщение: жанровата институция, жанровите теории в учи¬лище не се изучават, за да бъдат "научени", а за да способстват за разбирането на текст, на литературни факти, с цялата им обвързаност с вънезиковата реалност. У



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Изучаване на художествена литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.