Йордан Йовков - творчество


Категория на документа: Литература


ЙОРДАН ЙОВКОВ
Иван Сарандев

Роден в с. Жеравна, Сливенски окръг, в семейството на Стефан Йовков и Пена Бойчова. Детските и юношеските му години преминават в Жеравна, където завършва основното си образование. През септември 1897 г. постъпва в Първа мъжка софийска гимназия. Тук неговият учител по литература, поетът Иван Грозев, му предсказва бъдещето на писател, "надарен с тънка и дълбока наблютелност и език с жива изразителност". След дипломирането си се завръща в Добруджа и става учител /1900/. През януари 1902 г. постьпва в ШЗО в Княжево. По време на престоя си в школата публикува и първата си творба - стихотворението "Под тежкия кръст" (в. Съзнание, 26.Х.1902 г., бр. 9). След завършването й се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на бащата осуетява следването му. Настъпва времето на учителстването из различни добруджански села. Тук го сварват войните. Мобилизиран е и участва като кадрови офицер в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След приключването на сраженията се установява в София и започва работа като редактор в сп. „Народ и армия". Тук публикува поредицата от очерково-документални творби за Балканската и Междусъюзническата война. След едно годишен престой на южната граница по време на световния конфликт е командирован в редакцията на „Военни известия". През есента на 1918 г. се запознава с бъдещата си съпруга Деспина Колева, за която се оженва в края на годината. След Втората национална катастрофа е принуден да мине границата нелегално и да се установи във Варна. Започва най-трудният период от живота му. Благодарение на застъпничеството на неговите приятели в София е назначен за „редовен сътрудник по печата" в българската царска легация в Букурещ. В румънската столица престоява до есента на 1927 г., след което се завръща в София. Настъпват последните десет години от живота му - време, изпълнено с непрестанен труд и изтощително напрежение. Заболява от неизлечима болест. По съвета на лекарите отива на лечение в Хисаря, но тук състоянието му рязко се влошава. Пренесен в Пловдив в католическата болница и опериран по спешност. Двадесет и четири часа по-късно Йовков почива на 15 октомври 1937 г.
Един от първенците на националната ни литература. В развитието си като творец Й. преминава естествените етапи, които чертаят единствено вярната посока - от националното към общочовешкото. По този начин сътвореното от него се включи в процес, който надхвърля рамките на българската художествена литература, за да се съизмери с постиженията на европейската и световната художествена мисъл. Й. дебютира като поет. От 1902 до 1911 г. публикува в различни периодични издания 31 стихотворения. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотивите. Започнал като социален поет, по-късно трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба", с подзаглавие „старопланинска легенда", отпечатва в сп. „Просвета" през 1910 г. Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното му творчество. Военните си творби Й. започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден"); до 1917-а името му се среща и по страниците на сп. „Звено", „Съвременна мисъл", „Демократически преглед" и др. В документалните си очерци Й. обективно свидетелства за войнишките делници и празници; баталните му очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войните. В тях редом с летописеца присъства и есеистът - „Те победиха", „Безотечественици", „Ехо". В тях синтезът се постига чрез емоционалното овладяване на темата, пречупена през индивидуалното впечатление от събитието. Й. идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В баталната му проза няма ожесточение, викове на омраза. Хуманизмът му се възвисява до философска позиция, очертана от житейския опит и познание за човека и човешката душа. Написаното е едно „не" на взаимното изтребление между хората и „да" на хармонията и красотата. Най-значимите си военни творби Й. събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази". Първият том се открива с повестта „Земляци". Макар в сюжета да са залегнали едни и същи исторически събития, впечатления и преживявания, както в цикъла „Походи и сражения", разликата е съществена. От повествованието вече са изчезнали крупните мащаби, изображението е сведено до рамките на една землянка и нейните обитатели. Главната посока, по която върви повествованието, се трасира от дълбоката връзка на българския селянин със земята, чието отрицание е войната. В този смисъл „Земляци" е не толкова повест за военните стълкновения, колкото за последиците от тях - за копнежа по родното поле у българския селянин, запратен в окопите на далечни и непознати страни. Писателят търси средства, за да надникне в душевността на героите си, когато те са отделени от земята си. Войната отрича патриархалния бит и нравственост и това е достатъчно основание за тревога. Подпоручик Варенов и Стоил единствени чувстват и разбират, че отдалечаването от земеделския труд е гибелно за селянина, защото го разрушава като добродетелна личност, следователно ликвидира главната нравствена опора на българското общество от началото на новия век. И с болка рисува истините, до които е стигнал по свой път - истини, отрекли собствения му идеал за нашето село. Но той е реалист и не може да се залъгва с красиви измислици и безпочвени илюзии. Ето защо „Земляци" в дълбоката си същност е един химн на патриархалното българско село и селянин и заедно с това техен тъжен реквием. Въпреки че по-късно Й. на два пьти се връща към баталните сюжети - веднъж с новелата „Последна радост" (1920) и след едно десетилетие с разказите „Белите рози", „Другар", „На стража", той изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който израства и се налага като писател от национална величина. В развитието му като белетрист това е наалото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. Ако с „Последна радост" Й. прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. Сборникът е кръстопътна книга - в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Въпреки че писателят отсъства от страната цели 7 години, тъкмо в чужбина подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост", „Старопланински легенди", „Вечери в Антимовския хан", „Женско сърце" и романите „Чифликът край границата", „Ако можеха да говорят" и незавършения роман „Приключенията на Гороломов", чрез драмите „Албена", „Боряна", „Обикновен човек" и комедията „Милионерът".
През 1935-а писателят издаде сборника „Женско сърце". Един критик определи творбите в него като „типично български". Авторът се е потопил в света на чистите духовни стойности: героите живеят своя действителен живот, осъществяват се като хора в деликатната област на човешките взаимоотношения. Границите на този свят са означени от заглавията на първия и на последния разказ: от „Серафим" (в християнската митология означава шестокрил ангел) до последния „Грешница". Следователно Й. изследва проявите на своите герои, заключени между нравствения живот и грехопадението, душевния макрокосмос на човека и закономерностите, на които се подчинява той. В жеста на Серафим е поднесена не толкова художествена илюстрация на християнската максима за двете ризи, колкото пример за нравствен героизъм, извисяване и самоотричане от блага, жизненопотребни на самия герой. С отказа от материалната придобивка Серафим надмогва преходното, осигурява си свобода на духа, върху която дребнавите житейски сметки нямат никаква власт. Когато дава парите на селянката с болния съпруг, по силата на една парадоксална логика той всъщност получава правата на духовно свободен човек. Серафим не търси за постъпките си отплата, защото се ръководи единствено от повелите на съвестта. Още с първия разказ прозвучава основната тема на целия сборник: човекът като етика. При композирането на книгата е проведена дискретна вътрешна градация с една кулминация - разказът „Вълкадин говори с бога". Тук етичната проблематика е изведена извън рамките на човешката личност и разгърната в общочовешки план. Вълкадин поставя въпроси и търси отговорите им пред бога, пред едно върховно начало, в чиято разумност и справедливост е вярвал и възпитавал в страхопочитание своите деца, снахи и внуци. Но идват войните и той престава да разбира света. През дългите и мъчителни дни и нощи героят узрява с въпросите си към бога, което ще промени позицията му на смирен раб с открито богохулство: „Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо?". Тъкмо този хуманистичен патос прави от разказа връх не само в сборника, но и в националната ни литература. Макар да рисува селяни, заети целогодишно със земята и животните, всъщност Й повествува за духовния им свят, където единствените критерии за делата и мислите на хората са етичността и благородството.
Ако Ив. Вазов е патриотичното, Елин Пелин – социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Й. е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот - от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и на война, в мигове на радост скръб и религиозно преклонение. По този начин се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически ценности със скрижалите на житейска философия, отразила настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си програма Й. изгражда върху три начала: човека, труда и природата. Убеден е, че нарушаването на това триединство изправя обществото пред трагични изпитания. Още в „Земляци" поставя проблема за нарушената връзка между селянина и земята. По-късно в сборника „Вечери в антимовския хан" отново се връща към него, като причините за отчуждаването на човека от земята са по-различни. На насилието авторът противопоставя труда и близостта с природата: общуването с нея прави хората здрави, красиви, отношенията им - прости и ясни. „Вечерите" са ясновидско прозрение за пагубните последици от прекъснатата връзка с природата. Долавяйки тази тенденция много по-рано, Й. откри за нашата литература една тема с непреходно значение. В пространствата на неговия художествен свят етичното и естетичното начало обуславят мотива за нравственото прераждане - толкова често интерпретиран от него. Доверието и вярата в изначалната доброта на човека - това са позициите, от които изобразява героите си. В моралистичния му патос се съдържа упрек към наситената с катастрофи и размирици, с въстания и войни съвременност. В социалния и духовен хаос, обхванал страната, Й. търси нравствени пътища за разрешаване на противоречията и соцалните конфликти, за осъществяване на мечтаната от него хармония. Поради това силата на неговите художествени внушения не е и не трябва да се търси в идеологията, а в изобразяването на човешките добродетели, в страданията на хората, в превратностите на съдбата, в крушенията на човешките мечти и най-после в романтиката и героиката на историческото ни минало. Не случайно в писмо до Вл. Василев той пише: „На тая страница свършва цялата книга („Старопланински легенди") и последните редове, като се прочетат, трябва да се затвори. Защото там има юнашка смърт. Умира възкресеното в книгата минало „и Балкана пее хайдушка песен".
Романът „Ако можеха да говорят" (1936) за втори път обединява критиците чрез положителните им рецензии - нещо, което след „Старопланински легенди" не беше се случвало. „Ако можеха да говорят" е роман за един добруджански чифлик, за събитията, случили се от началото на разказа до момента, когато имението сменя своите господари. Или, по друг начин казано - разказ за умирането на чифлика. Пестеливо, без разточителни описания, Й. рисува раздялата с чифлика, извисена до символ за смъртта на цял един свят, патриархалния. Един по един изчезват паметните знаци, които Добруджа скотовъдска е оставила след себе си: след дивите хергелета идва ред на ханищата... И ето падат последните мохикани на добруджанското минало - чифлиците. В небитието на времето изчезва всичко. Романът няма блясъка, трагичните колизии, високите регистри, с които изобилстват Йовковите легенди. В него духът и психологията, мислите и чувствата са първично български. Една творба на постигната мяра и невероятна изчистеност на рисунъка: повествованието е доведено до такава пестеливост, че оттук нататък всичко би било накърняване на художественото съвършенство. Роден от всекидневието на един чифлик, истинският смисъл на романа, вложен от автора, е отправен към идващите, към ония, които не ще заварят чифлика: нека усетят сладостната тръпка от допира с природата, с животните, с труда. „Ако можеха да говорят" е творба, чрез която българската литература се изравнява със световните постижения на белетристиката от края на 30-те години. Пръв в литературата ни Й. разкри диалектиката на красотата - като сила, в която се срещат съзиданието с разрухата, животът със смъртта, щастието със скръбта: от Сали Яшар до Сарандовица, от Албена до Боряна, Й. издига женската хубост в култ, пред който се прекланят героите му. Греховни или добродетелни, носещи разруха или съзидание, те са белязани с хубост, поставяща ги над другите. Дори когато грехът тежи на съвестта им, хубостта стопява ожесточението и го заменя с прошката на възхищението и преклонението.
През септември 1932 г Народният театър поставя третата театрална творба на писателя "Боряна". С нея той продължава проблематиката на първата си пиеса „Албена", само че си поставя за цел да изследва красотата като съзидателна сила. Боряна е другата същност на красотата. Албена и Боряна не са двата нейни образа, а двата пътя към спасението: на престъплението, изкупено със саможертва и страдание заради всички, и на съпротивата срещу тъмните сили в човешката психика, мрачното царство на разрушителните инстинкти - алчност, скъперничество, злоба, престъпление, срещу които героинята тръгва с крехкото и ненадеждно оръжие на красотата и доброто сърце. И като че ли походът й предварително е обречен на неуспех: твърде неефикасни са тия оръжия в борбата с враговете. Обратното обаче би я лишило от романтиката на риска, дял само на благородните и душевно чисти герои. В структурата и на двете пиеси са заложени едни и същи антагонизиращи начала: престъплението и красотата. От техния сблъсък се поражда и драматичният конфликт. В „Албена" надделява престъплението, докато в „Боряна" действието започва оттам, където първата пиеса свършва, след като престъплението е факт, макар и в миналото. С очарователна безгрижност Боряна преминава през капаните на варварството и човешкото озлобление, извоюва си трудното право да говори истината в очите, без да си навлича хорския гняв, и с отворено за радостта сърце влиза и остава в дома на Златил. Тя е в равна степен реалистичен и символен образ, сплав от реални човешки качества и същевременно олицетворява всепобеждаващата сила на красотата, израснала върху доброто. Боряна е човек на дейтвието, не случайно още в началото се представя: „ние сме модерни". Надарена с буден и гъвкав ум бързо преценява обстановката в Златиловия дом и безизходността, в която сама се е поставила. След като е пристанала на Павли, пътища за отстъпление няма, други - също. Абсурдът може да се преодолее с абсурдни средства, тук разумът е безпомощен, никакви правила за действие, никакви предварителни прогнози - остава единствено активността, моралната стойкост и обашето на красотата. В образа на Боряна писателят събра ведно естетичното с етичното; хубав в неговия художествен свят е равнозначен на добър и обратното. Ще спаси ли красотата света - пита се Й. Може би! А ако съдим по тази пиеса, отговорът би бил: В най-добрия случай ще го направи по-добър, хората - по-благородни! Боряна е въплъщение на Йовковия идеал за красота и етичност, И като всеки идеал тя е трудно постижима в живота и на сцената. Творчеството на Й. Й. по силата онези нравствени и естетически стойности, заложени в него, придобива една особена актуалност и привлекателност. Като всеки голям писател Й. виждаше далеч напред, съзря и ни предупреди за опасности, които ни дебнат. Той целият е в проблемите на настоящето, водещи закономерно към онова, което зовем бъдеще! И наистина неговото творчество е близко по дух със сътвореното от най-изтъкнатите писатели в европейската и световната литература. Той принадлежи не само на епохата, в която живя и отрази, а много повече на всички следващи епохи, защото изобразяваше не българина, а България, не отделния човек, а човечеството. Тъкмо затова Й. е наш и на целия свят.
АКО МОЖЕХА ДА ГОВОРЯТ (1936)
Преди да излязат в самостоятелна книга, текстовете са печатани в периодичния печат между 1934 и 1936 г. и главно в столичния в. „Зора". Книгата обаче не е механичен сбор от отделни самостоятелни фрагменти, а цялостна творба, изработена по предварително изготвен план. Пръв Г. Цанев изказва мисълта, че „Ако можеха да говорят" е всъщност „един роман". Към това определение на жанра по-късно ще се присъедини и Ат. Далчев. Налице са всички жанрови изисквания да приемем книгата за роман: „Ако можеха да говорят" е роман за един добруджански чифлик, за неговите обитатели - животни и хора, за събитията, случили се от началото на разказа до момента, когато имението сменя своите господари. Или по друг начин казано - роман за умирането на чифлика.
Място на действие - един безименен добруджански чифлик, близо до село Сърнено. Герои - неговите обитатели, собственикът на имота Захария и Севастица, работниците - Васил и Галунка, Василена, ратаите чичо Митуш старейшината на чифликчийските аргати, Аго, овчарите - Петър, Давидко, Марш, Ерофим; обитатели на чифлика са и ония, които не могат да говорят — воловете Балан и Чивга, Сиври, Аккойрук, Комур, Гюверджи; кучетата - Лефтер, Петрика, Жълтурко, Анадолеца, кобилките - Айа и нейната черна сестра, бялата Алаша, черният и кулестият жребец, гълъби, патици, овце, вълчици и вълци. Това са героите, населили страниците на този единствен по рода си роман в нашата литература. В него няма два свята - светът е един, населен от хора и безсловесни. Всичко, което се случва в чифлика, в равна мяра засяга и едните, и другите.
Началото на разказа ни въвежда в еднообразна до втръсване сива и скучна делничност. Наистина какво ли необикновено събитие би предложило всекидневието на някакъв чифлик, захвърлен из добруджанските простори. Животът в него си тече по неписани, но знайни открай време ред и наредби. Вечер аргатите прибират говедата в оборите, сутрин ги изкарват на оран или по друга работа, сеят, прекопават, жънат и вършеят, пасат овцете и ги доят сутрин рано, носят млякото в мандрата, хранят кучетата и кокошките, патиците и гълъбите. Всеки сезон иде със своите грижи и радости, с познатите и очаквани изненади. През зимата се появяват вълците: Петър овчарят и неговото куче Анадолеца повеждат страшна „борба до смърт". Завръща се жълтото куче, Пантелей Пътник, както го наричат заради странния му нрав - ненадейно изчезва и се завръща. През есента крадци нападат Галунка заради пари, загива кобилката Айа, на прозоречния перваз се появява белият гълъб на хаджи Петьр, убит по-късно от могъщия удар на ястребовото крило. Неговата смърт е първото подсказване за бъдещето на имението, един гръм, който още не вещае буря.
В чифлика идват младите господари Захария и Севастица. В чифлишкото всекидневие се включва тяло, което на първо време с нищо не пречи и не подпомага усилията на обитателите. Така е само до момента, когато Захария започва да ухажва овдовялата Василена. В любовния триъгълник Василена и Севастица се изправят една срещу друга. Съперничеството между двете жени не заема много място в повествованието - само две глави. Но в тях е казано достатъчно, за да стане ясно, че се е родил големият конфликт, решил в края на краищта съдбата на чифлика. Всяка от страните има своите предимства: Севастица е господарка, донесла е на Захария зестра цяло състояние, докато Василена е селянка, един от многото работници в стопанството. ТУК Севастица е безсилна, изходът е предрешен. С вещина авторът разнищва мълчаливата схватка между двете. Уязвена в човешкото си достойнство, Василена се оттегля доброволно - пристава на Велико железарина. С това обаче конфликтът не е изчерпан, защото омразата на Севастица се пренася върху чифлика. Докато накрая Захария е заставен да го продаде. В интимен план конфликтът получава своето решение, когато Василена подслушва оправданията на младия господар пред Севастица. Решението да пристане на Велико всъщност ликвидира любовния триъгълник. Но Йовков не се задоволява с този ход. Снежната виелица става причината да се срещнат отново Захария и Василена. Изправил се пред вратата на Велико железарина, лице с лице със стопанина на дома, младият господар е объркан. С пестеливо подбрани детайли в поведените на Василена се разкрива нейното отношение към неканения гост - през цялото време не го поглежда, нещо, което авторът държи да не остане незабелязано и трикратно го подчертава. При повторното си посещение в нейния осъзнава колко е самотен и в собствените си очи и в очите на Василена. И в този миг, разчувстван и просълзен, той се обръща към Велико с молба да му засвири на хармониката: „Има ли песен за някой човек, който се е оженил за жена с пари? – пита той. - И как страда и как се мъчи като грешен дявол зарад глупостта си, зарад тая пуста зестра! Попей ми тая песен, братче, ако я знаеш, аз ще послушам. Жална песен ми попей, жална!".
Чифликът продължава да изпраща аргатите на полето, говедарите и пастирите извеждат на паша животните, Галунка шета из големия двор. Но катастрофата е неизбежна, атмосферата става тягостна. Един ден новината пада като гръм: Захария продава чифлика. В заключителната глава авторът насочва поглед към съдбата на хората и безсловесните. Всички заедно преживяват продажбата като нещастие, страшно и непоправимо. Наоколо се носи дух на разруха. Един по един изчезват паметните знаци, които Добруджа скотовъдска беше оставила след себе си: след дивите хергелета дойде ред на ханищата... И ето падат и последните мохикани на добруджанското минало — чифлиците.
* * *
Романът "Ако можеха да говорят" довежда критиците във възторг. Г. Цанев започва рецензията си с думите: „Това е една книга съвсем оригинална, изцяло нова по съдържание и дух. Една книга без предходници в нашата литература." Друг озаглавява своя отзив „Предсмъртно откровение". Последната Йовкова книга отново обедини критиците чрез положителните им оценки, нещо, което след „Старопланински легенди” не беше се случвало. Последният му завършен роман наистина е без предходници в националната ни литература и може да бъде сравняван единствено със себе си. Защото писателят рисува не крупни събития, а оживява дребните факти от всекидневието на един отиващ си бит с носталгия, прави ги интересни; издига всекидневното до пиедестала на изкуството. Йовковата носталгия по миналото обаче е от по-особен характер. Ив. Мешеков я тълкува като опозиция „срещу съвременната капиталистическа действителност". А като въздигал миналото до степента на идеал, отричал настоящето. Оттук критикът направи генералния извод, че бъдещето у писателя „е възвръщане към миналото", поради това Й. бил „реакционен в идеализацията си на селото и в позицията си на съвременността". Защото е неспособен да се бори за изменението й „в името на новия идеал - на бъдещето: социализма, комунизма". Такава е тезата на Мешеков, която в изходната си констатация е вярна, но в крайните си изводи се разминава с действителния смисъл на явлението. Йовковата носталгия по миналото може да се тълкува донякъде и като отрицание на съвременността. Но само толкова! Твърдението, че то е негов идеал, не отговаря на истината. Вярно е, че писателят противопоставя патриархалното българско село на настоящето, но причините са от друго естество: утопичната му представа за природосъобразен живот, в който човекът трудът и природата трябва да бъдат неделими. И заедно с това убеждението, че всяко посегателство, всяко накърняване на тяхното единство поражда непоправими социални, нравствени и телесни злини. Опитът от войните доказа основателността на предупрежденията му за печалните последици от отчуждението на българския селянин от земята.
В романа „Морава звезда кървава" К. Петканов потвърди мрачните му предчувствия и прогнози за съдбата на българското село. Така че Йовковата носталгия имаше за обект не миналото, а нарушеното триединство между човека, труда и природата. В неговия идеал намериха отражения по-скоро проблемите на съвременната индустриална цивилизация, отколкото обществените противоречия и конфликти; с други думи, този идеал беше утопичен и неактивен, защото не бе социално детерминиран. Хармоничния човек и триединството Й. противопоставя на заплахата от отчуждение, надвиснала над човечеството. В този смисъл мирогледната програма на художника бе далеч по-дългосрочна и мащабна от тая, предписана му от вулгарносоциологическата критика. Програма, на която се дължи несекващата художествена актуалност на Йовковото творчество и по-специално на романа „Ако можеха да говорят" . Той няма блясъка, трагичните колизии, високите регистри на преживяванията, с които изобилстват неговите легенди. В романа духът и психологията, мислите и чувствата, речта на героите са първично български. Една творба на постигнатата мяра и невероятна изчистеност на рисунъка; в нея повестованието е доведено до такава пестеливост, че оттук нататък всичко би било накърняване на художествената органика.
БОРЯНА (1932)
За първи път пиесата е печатана в сп. „Българска мисъл", г. VII, 1932, кн. 2, 3, 4-5. С нея е открит театралният сезон на Народния театър през същата година. Режисьор на постановката е Н. О. Масалитинов. Действието става в едно село на Северозападна България. „Боряна" е драма в четири действия.
В първото авторът въвежда главните действащи лица — Боряна, Златил - бащата на Рали, Андрея и Павли и техните жени — Вида - съпруга на Рали, и Елица - съпруга на Андрея. И заедно с тях двама епизодични герои, съратници на Андрея в предизборната борба за спечелването на кметското място в селото. След един скандал между най-големия син на Златил - Рали, и Андрея, който едва не приключва с физическа саморазправа, Павли влиза в стаята и обявява на присъстващите, че им е довел снаха — Боряна. Андрея и Елица искрено се зарадват и го приветстват. Когато Златил научава, че третата му снаха е дъщеря на Вълчан Нанов, известен още като Алфатарския цар, защото „каквото каже, направя го", му става особено приятно. И с усмивка съобщава на Боряна, че го познава. Златил е впечатлен от златните нанизи на Боряна. След кратки пререкания Рали и Вида отвеждат новата снаха да спи в тяхната стая. Тя обаче за миг се откъсва, връща се при Павли и му казва: „Ти мислиш, че ще се върна ли? Не! Ще видиш утре как ще ги разиграя тез дяволи."
Второто действие започва с картина, с която Рали следи действията на баща си в градината. В селото се говори упорито, че той преди години е обрал парите на баща си и сега ги крие от синовете си. Рали заплашва Павли, че Алфатарския цар всеки момент ще дойде, за да си прибере дъщерята. Павли се моли на баща си да му помогне да задържат Боряна. Но Златил му отказва под предлог, че тя не е момиче за тяхната черга: „Тя е богатска дъщеря, научена е на много, научена е да харчи." Боряна обаче се защитава умно и храбро пред Златил. Отговаря му, че ако е слушала хората какво приказват за него, изобщо не е трябвало да пристъпя прага на техния дом - откраднал е парите на баща си и той е умрял от мъка. Павли е отчаян, че освен бати му Андрея и Елица, другите не искат Боряна. Предлага й да бягат. Той е открил къде баща му е скрил парите си. Боряна изтръгва от него дума, че няма да ги взема, и предупреждава свекъра си да премести парите си, защото синовете му знаят мястото, където ги е скрил.
В третото действие интригата около парите се заплита още по-остро. Вечерта някой натиска вратата на Златиловата стая и иска силом да влезе. Боряна му съобщава, че е видяла Рали да натиска вратата. Тя му съобщава също, че е научила от Павли къде е скрил парите в градината. Златил е отчаян: и тримата му синове са решили да го ограбят. Боряна отива да помете стаята на свекъра си. На Вида и Рали разказва един измислен от нея сън, че е намерила жълтица, и им показва една реална жълтица. В това време влиза Златил и грабва жълтицата от ръката на Боряна. Вълчан Нанов идва с две каруци да прибере дъщеря си. Вида и Рали правят последен опит да изненадат Златил в стаята му, когато той брои жълтиците, за да му ги вземат.
Четвърто действие се извършва в стаята на Златил. Вида вика свекъра си да отвори вратата. Той я отпраща и заключва. Рали излиза от скривалището си и удря баща си, който държи в ръцете си торбата с парите. Започва борба. В това време през прозореца наднича Боряна, която предупреждава баща си за станалото. Той влиза в стаята на Златил и го заварва да лежи охкащ и пъшкащ. След Вълчан Нанов влизат снахите му, Васил Ваклин, Андрея и Павли, Елица и Едрю. След малко двамата синове на Вълчан Нанов довеждат и Рали, уловили го, като бяга с една торба пари в ръцете си. Вълчан отправя остри упреци към Рали и нарежда да го вържат и предадат на кмета. Златил обаче се противопоставя и пред всички обявява, че им дава доброволно парите. Но Вълчан нарежда на дъщеря си да се връща. Боряна категорично отказва Застъпват се за нея Андрея и Златил. Снахите и синовете му също го молят да я остави в тоя дом при момъка, който си е избрала. И Алфатарския цар скланя. Започва сватбата, чува се хорът, който пее на засевки.
С драмата „Боряна" Й. по същество продължава проблематиката на първата си пиеса; само че в случая си поставя за цел да изследва красотата като съзидателна сила, която дълбоко и трайно разорава човешките души и сее там семената на човещина, благородство, доброта. Боряна е другата същност на красотата, която би трябвало да спаси света, според думите на Достоевски. Албена и Боряна не са двата нейни образа, а двата пътя към спасението: на престъплението, изкупено със саможертва и страдание заради всички, и на съпротивата срещу тъмните сили в човешката психика, мрачното царство на разрушителните инстинкти - алчност, скъперничество, злоба, престъпление, - срещу които героинята тръгва с крехкото и ненадеждно оръжие на доброто си сърце. И като че походът й е предварително обречен на неуспех: твърде нежни, твърде крехки са тия оръжия в борбата с враговете. Обратното би я лишило от
романтиката на риска, дял само на благородните и душевно чисти герои. В очите на здравомислещите има нещо абсурдно в нейния порив; но абсурдът не е нито само в Боряна, нито единствено в обществото около нея, а в двете заедно. Абсурден е порядъкът, наредбата, управляваща земните човешки дела, и който всекиминутно сблъсква ирационалното с рационалното, престъпниците с техните жертви, красивото с грозното, доброто със злото. Абсурден е в края на краищата този неизкореним стремеж на човека към яснота, познание и порядък, или с други думи казано, към хармония. "Боряна" е въплътената мечта на Й. по хармония в един свят, в който насилието и неправдата, войните, обществените стълкновения всекидневно доказваха обратното, бяха най-жестокото опровержение на идеала му. Както в първата пиеса, така и тук образът на главната героиня е носител на авторовата идея - средоточието и двигателят на действието, дотолкова, доколкото може да го има в психологическата драма. В структурата и на двете пиеси са заложени едни и същи антагонизиращи начала: престъплението и красотата. Налице са всички предпоставки в дома на Златил да се разрази разрушителна буря: златото събужда алчността, ожесточава синовете. Когато Боряна прекрачва прага на тоя дом, противоречията са стигнали до своята критична маса, т. е. оттук нататък е възможна или верижна реакция, която ще доведе до взрив, или отдалечаване на взривоопасните маси на разстояние, ликвидиращо гибелта. Затова още с идването си Боряна привлича като гръмоотвод електричеството на колизията, на антагонизма, наситило цялата атмосфера в Златиловия дом. От този момент развитието на конфликта, съдбата на всеки поотделно и на всички заедно зависи от поведението и позицията на Боряна. И в това между другото се заключава майсторството на драматурга: успял е да съсредоточи в един герой съдбата на почти всички действащи лица - факт, предполагащ не по-малко майсторство и талант у изпълнителя на тази роля. „Боряна" е драма на един актьор. Тя е в равна степен реалистичен и символен образ, сплав от реални човешки качества и същевременно олицетворение на всепобеждаващата сила на красотата, израснала върху доброто. Тя се реализира чрез другите - в неравната битка за спасението на един дом и хората, които го населяват. Наистина и Павли е израсъл тук, така че, борейки се за другите, печелейки битката със скъперничеството, алчността, озверяването, с престъплението, всъщност тя печели своето щастие.
Боряна е човек на действието, не случайно още в началото се представя: „Ние сме модерни." С една дума - действена, заредена с енергия и сила, към които природата е прибавила красота и добро сърце: дете и дявол едновременно. Изградена е по-сложно, отколкото на пръв поглед изглежда: най-силно бие на очи нейната детска свобода в отношенията с околните, нейната палавост и закачливост; тя обаче не е шумна приказливка, която разточително развява своя смях.
В рецензията си за пиесата „Албена" литературният критик Петко Росен нарече героинята „най-женствената жена в цялата ни литература. И може би най-добродетелната". Ако подобни определения имат някакъв смисъл, тогава, преди да го отнесем напълно основателно и към образа на Боряна, следва да прибавим - и най-очарователната.
ВЕЧЕРИ В АНТИМОВСКИЯ ХАН (1928)
Литературният критик Вл. Василев писа, че ако „Легендите" е най-поетичната книга на писателя, то „Вечери в Антимовския хан" е най-мъдрата. Тя се открива с цикъл разкази за един добруджански хан и неговите обитатели. „Ханът на Сарандовица в Антимово не беше само на кръстопът, а на едно място, дето се пресичаха много пътища" - започва своя разказ Й. А в него се признава само един култ — хубостта, красотата. И всички посетители му правят нескончаеми виноизлияния. Цикълът е съставен от 7 разказа. „Дрямката на Калмука" ни въвежда в миналото на хана и неговите стопанки - майката и дъщерята, с вечно дремещия Калмук, който е охранител и се грижи за конете, а също така помага "да стоварват големите бомби с вино". През останалото време дреме в кьошето до тезгяха или пък се преструва, че дреме. Но когато се налага от обстоятелствата -опита на даскал Баташки да убие младата Сарандовипа заради отхвърленото предложение за женитба, - той доказва способността си да защити двете жени и да спаси живота на дъщерята. Матаке от с. Преселци, един от най-богатите в този край, се завръща от Балчик, където е ходил да продаде жито. Лудориите на Матея са го накарали сам да дойде в града, защото преди няколко дни той казва на баща си, че са го ограбили разбойници. На връщане Матаке заспива и когато се събужда, вижда пред себе си млада жена, която го гледа и се смее. Конете знаят пътя и сами спират пред АНТИМОВСКИЯ хан. След шумна веселба бащата се прибира в Преселци и казва на сина си, че и него са го ограбили.
- Обраха ли те! Къде? В Иланлъшката гора ли?
— Не, в АНТИМОВСКИЯ хан.
Така завършва разказът „Баща и син". В „Частният учител" научаваме тъжната история на Палазов, ощетен от природата, но жаден за обич, нежност и ласки. А е принуден да живее сред груби и жестоки хора, които непрекъснато го обиждат и унижават. Но тъкмо той единствен защитава г-ца Шмид от посегателствата на подпоручика. В „Една торба барут" героите разсъждават върху собствената си съдба.Техните изводи не са никак утешителни, защото са верни: „На всички ни е направена една и съща магия - ходим де ходим, пак около АНТИМОВСКИЯ хан обикаляме. Въртим се около Василка като харманджийски коне около стожер." И не само се въртят, но някои като дядо Моско намират смъртта си по тия места. В последния разказ на цикъла Киро Котомана описва тъжната история за унищожаването на хана и смъртта на Василка и Калмука. От АНТИМОВСКИЯ хан остават само камъни и пепел. След цикъла са поместени още 9 разказа, несвързани помежду си с общи герои или място на действие. Ситуацията е променена: докато в цикъла героите сами прииждат в ханджийската кръчма, сега авторът ги търси из равнината. Първата ни среща е със селския бедняк Гунчо („По жицата"), тръгнал да търси бялата лястовица - лек за болната му дъщеря Нонка. В "Два врага" се срещат вълк и човек и в смъртоносната схватка побеждава човекът, а в „Сенебиреките братя" - човекът, превърнат от алчността в звяр. Ловецът Иван Белин е извършил грях, защото е убил майка вълчица и по този начин е престъпил законите на патриархалната етика и на природата: попречил е на майката да изпълни дълга си към своите рожби. Човешкото око е ненаситно, алчността не признава граници - тя сее около себе си беди и нещастия. Затова преди смъртта си майката не посочва мястото, където са скрити парите. Придобити с насилие и престъпление, те донасят само злини и неволи. Единствен Илия Дочкин от разказа „Друг свят" прочита в черното око на кобилката „нещо жално, почти човешко", което всъщност е копнеж по простора на равнината, по родното хергеле. Затова само той може да я излекува. Сборникът завършва с разказа „Другоселец", в който съчувствието към страданието и болките на обикновените хора прозвучава като истински химн на човечността.
Мирогледната си доктрина Й. Й. изгражда върху три начала - човека, труда и природата. Убеден е, че нарушаването на това триединство ще изправи обществото пред трагически изпитания. Във „Вечерите" основен мотив е мотивът за първичните неща в живота - земята, слънцето, небето, животните, природата, за изчезващата връзка между тях и хората - факт, който го изпълва с непреодолима носталгия. Защото показва вечността на първите и суетната преходност на човешките дела, амбиции, страсти. В този смисъл Йовковата книга поставя общочовешки проблеми. Времево-пространствените координати на повествованието се бележат от два първични елемента: от небето и земята на Добруджа. В този „отрязък" се развиват всички събития, драми, срещи и разминавания на Йовковите герои. Отекват изстрели и взривове, които вземат човешки жертви, пожар унищожава хана и разгонва посетителите му, селски бедняци търсят бялата лястовица на изцелението и щастието. И целият този свят, населен от хора и животни, е белязан с голямата мъка по първичната и девствена красота на природата, по естествени връзки на човека с нея. В тази книга Й. за първи път изписа скрижалите на своя идеен и естетически свят, своето гражданско и художническо кредо. Убеден беше, че материалното няма да донесе щастие на човека, затова му противопостави духовното, ония морални сили, които го моделират като разумно същество, спасяват го от духовна и физическа деградация. Героите на Антимовския хан не са опазени от социалните, нравствените и човешките страдания. Той е реалист и даже само поради тази причина не може да си затвори очите пред човешкото страдание. Всяка среща с него отеква особено болезнено в чувствителното сърце на хуманиста, за да се родят разкази като „По жицата" и „Другоселец". В тях писателят извиси болката си до вопъл за всички хора по земята. Не случайно Николай Лилиев писа, че „По жицата" е разказ, „който би красил антологиите на литератури, много по-богати от нашата".
В творчеството си Й. издигна красотата в култ. Прославеният майстор на пеещи каруци Сали Яшар казва: „Няма по-голям дар от хубостта." Хубостта обаче разбрана не единствено като физика, а съчетана и с нравствени добродетели. Тя е способна да увлича и възвисява, но и да разрушава. Й., подобно на Пенчо Славейков, постави красотата над морала, над законите на обществото. Тя е сила без материално покритие и измерение, но от това не е престанала да бъде реалност. В не една негова творба се срещаме с тая сила, която примирява противоречията, възвръща човешките качества у човека, отваря душите за големи и чисти вълнения. Тя сплита ведно мечтаното хармонично равновесие на душата и мислите. У човека, според неговото разбиране, е заложено изначално предразположение към доброто. В своето отношение към жената, любовта и красотата (тези три понятия поставя едно до друго, идентифицира ги) споделя и изповядва чисто фолклорното схващане: гледа на тях с очите на народния певец, през очите на народа. И в това се заключава едно от най-значителните завоевания на неговия талант: разработвайки български сюжети, рисувайки български типове, български отношения, той се издига до общочовешкото.
Със сборника „Вечери в Антимовския хан" Й. откри за нашата национална литература една тема със стратегическа валидност. Това е творба на хуманист, болеещ за целия свят, за бъдещето на всички хора по земята. Светлината на Антимовския хан разпръсква не само мастилото на мрака от добруджанското поле, но озари нови пътища за българската белетристика, дето се срещнаха националното с общочовешкото.
ЖЕНСКО СЪРЦЕ (1935)
След четирите драми и първия роман - „Чифликът край границата", Й. отново се връща към късата белетристична форма и за невероятно кратък срок отпечатва творби, които по-късно издава в самостоятелна книга - „Женско сърце" и "Ако можеха да говорят" (1936). Това са книги на възнаградената творческа всеотдайнст, запълнени от първата до последната страница с любовта му към Добруджа и нейните хора, книги, в които под магията на писателското въображение и слово възкръсва един свят, отишъл си вече от живота, за да ни направи по-добри и света - по-красив.
Ако се вгледаме в подредбата на разказите, лесно ще открием границите на този свят, означени от заглавията на първия и последния разказ: от „Серафим", с който се открива книгата (в християнската митология означава шестокрил ангел), до последния - "Грешница". Авторът изследва проявите на своите герои, заключени между нравствения живот и грехопадението. С първия разказ Й. ни запознава с еталонната си представа за нравственост и човеколюбие. В жеста на Серафим
- дава спестените си пари на Павлина, за да заведе на лекар болния си съпруг, е поднесена не толкова илюстрация на християнската максима за двете ризи, колкото пример за нравствен героизъм. В "Скитникът" затворникът, излежал присъда в затвора, се завръща в село, за да си разчисти сметките със селския чорбаджия Йоргаке. Ще си иска неплатения хак за една година. Но нещастието и беднотията на едно селско семейство го променя, уважителността, с която се отнасят към него, го преобразяват в човек, достоен за почит. Баба Дона кара децата да му целуват ръка. Летният дъжд става причина Филип да намери майка за осиротелите си деца и да спаси един човешки живот. Аничка от "Женско сърце" единствена проявява съчувствие и човещина към Илия, преди да го отведат стражарите заради кражба. В сборника се срещаме със съдби на скитници, старци, овдовели мъже, разбойници („Асие"), иманяри („Несполука"), измамници („Ройдю"), богаташи, грешници и светци.
***
Един критик нарече разказите от сборника „Женско сърце" „първично български". Изчистени от примесите на книжовните навеи, те тежат като самородни късове злато в съкровищницата на словесното ни изкуство. В окуляра на писателския интерес попадат душевният макрокосмос на човека и закономерностите, на които се подчинява той. В жеста на Серафим - отказа от материалната придобивка - той надмогва преходното, осигурява си свобода на духа, върху която дребнавите сметки нямат никаква власт. Когато се лишава от парите, т. е. в момента, когато дава, по силата на една парадоксална логика той всъщност получава правата на духовно свободен човек. Такъв жест е в състояние да осмисли, да придаде стойност на цял човешки живот. Или пък да заличи греха, тъмното минало, разбитото семейно щастие. Серафим не търси за постъпката си отплата, защото се ръководи единствено от повелите на съвестта, от човешкото, останало ненакърнено у него. Още с първия разказ като камертон прозвучава основната тема на целия сборник: човекът като етика. Серафим е само един мотив в тази тържествена оратория на благородството и хуманизма. При композирането на книгата писателят провежда дискретна, но строго съблюдавана градация с една вътрешна кулминация - разказът „Вълкадин говори с бога". Тук етичната проблематика е изведена извън рамките на човешката личност и разгърната в общочовешки план. Вълкадин поставя въпроси и търси отговорите им пред бога, пред едно върховно начало, в чиято разумност и справедливост е вярвал и е възпитавал в страхопочитание своите деца, снахи и внуци. Но идват войните и всичко се обърква. Той престава да разбира света: сринати са моралните устои на човека, безумие цари навред. Попаднал в мрачните лабиринти на собствените си мисли, Вълкадин адресира съмненията и тревогите си до онзи, който нарежда световните работи. Войните, повторното окупиране на Добруджа са социалният и политически фон, върху който се разиграват събитията и драмите на героите. Така, макар и дискретно, в сборника присъства кошмарната следвоенна атмосфера.
В цялостната композиция на сборника, а също така в един проблемно-идеен план образът на Вълкадин се извисява, става изразител на моралните терзания и угризения и на останалите персонажи. Никой от тях обаче не се извисява до прозренията, до яснотата и бичуващата правда на въпросите, които поставя пред своя бог, Серафим или Ройдю, Асие или Славенка - всеки носи своята драма в себе си, но в повествованието тя не надхвърля отделната човешка личност. Във всеки от тях авторът рисува един случай, който се самоизчерпва в своя собствен свят, не излиза извън него, нещо повече - не го интересуват другите. Единствено изключение е Вълкадин: той се издига над личното нещастие. Загубата на тримата синове го заставя да потърси причините вън от затворената семейна общност й ги открива в една безформена и враждебна на семейството му сила, срещу която се оказва безпомощен. През дългите и мъчителни дни и нощи, когато тревогите му следват своя уморителен и безплоден кръговрат, той узрява с въпросите си към бога. Този акт вече е надмогване, преодоляване на патриархалноетичното.
В потъмненото от болка съзнание на Вълкадин въпросите са степенувани в зависимост от обобщението, вложено в тях. Започват с упрек към ония, които редят световните работи, и завършват с обвинение срещу бога. Знаменателна възходяща градация. Ако се вгледаме в четирите питания на Вълкадин към бога, не е трудно да се забележи как емоционално-смисловото напрежение пораства и в четвъртия въпрос стига своята кулминация. Чрез тънки и незабележими преходи са проследени степените, през които преминава емоционалното отношение на героя към онзи, в чиито ръце са световните наредби. При първия въпрос заключителните думи на Вълкадин изразяват повече недоумение, неразбиране, отколкото очакване на отговор. Във втория и третия питащият настоятелно иска отговор: „Защо, господи! Защо!". Но несъмнено възлов момент за идейното тълкуване на разказа е четвъртото запитване: неполучил отговор, Вълкадин сменя своята позиция на смирен роб с открито богохулство: „Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо?". Тъкмо тоя хуманистичен дух прави от разказа връх не само в сборника, но и в националната ни литература. Той наистина може да краси която и да е световна антология от най-представителни антивоенни творби.
В „Женско сърце" повествованието е доведено до пределна простота: отвъд тази мяра е вече нарушената художествена хармония. Макар да рисува селяни, заети целогодишно със земята и животните, всъщност авторът повествува за духовния им свят, където единствените критерии за делата и мислите на хората са
етичността и благородството. Повествованието е изчистено от всичко излишно, което отвлича вниманието, слогът е опростен до възможния предел, живописната простота е сведена до необходимото, гарантиращо целостта на представите. Авторът се проявява като ненадминат майстор на характери — богати, сложни, физиономични. Всичко или почти всичко е засегнато или дискретно подсказано, останалото читателят трябва сам да доизгради в представите си. Прав е Г. Цанев, когато отбелязва в рецензията си за сборника, че Й. „иска да стои над добри и зли, за да ни покаже човешкото и в едните, и в другите. Оттук двойната сила на разказите му - художествена и нравствена".
Сборникът е дело на зрял майстор, мъдър плод от неговата творческа есен.
3ЕМЛЯЦИ (1915)
За пръв път повестта е публикувана в сп. „Демократически преглед", г. XII, кн. З и 4. По-късно с промени е включена в „Разкази", т. 1. Според Георги Вълчев, приятел на Й. от Добруджа, повестта има за прототипове селяни от добруджанските села. Описваното сражение при Елбасан съответства на сражението за завземане на височината при с. Албасан на 11 март 1913 г.
Една военна част е на лагер край Мраморно море край развалините на изгорялото село Ашака-Ени-Севендекли. В северния край на лагера са землянките на седма рота. Тук е и землянката на ефрейтор Стоил Първанов. В нея той е като глава на семейство. С него живеят още трима души: Никола, Димитър и Илия барабанчикът. Всички са от село Брешлян. Почетно място подир Стоил има Никола, „весел, приказлив и малко ексцентричен човек". Най-млад от земляците е Илия - „съвсем младо момче от последния набор". Негов покровител е Никола, а барабанчикът му се отплаща с всевъзможни дребни услуги. Димитър е постоянна мишена за шегите на Никола. От някаква болест му е окапала косата, дори е без вежди и мустаци, инак е добър и ценен другар. Всичко дели с другарите си и особено с Никола, за да го подкупи и да престане с лошите си шеги. Една нощ Стоил се събужда и по различни белези разбира, че е настъпила пролетта. Тази промяна се отразява твърде осезателно и върху поведението му. Той става замислен, ходи извън лагера и дълго гледа към полето. В мислите си е на село, където започват приготовленията за пролетната сеитба. Стоил пише дълги писма до дома, в които дава подробни наставления за извършване на селскостопанските работи. Освен това е религиозен, бил е псалт в село, а и в полка помага на полковия свещеник при литургии и молебени. Участва и в поредната панихида под открито небе, каквито често се извършват по време на войната. Стоил все повече се вглъбява в мислите си за селото. Става мълчалив, отбягва другите и се уединява. Никола веднъж му казва: „- Голубчик! - говори той на Стоила. - Смешен ставаш!..." Един неделен ден на гости на Стоил идва Делчо. Той е млад артилерист с бял хубав кон, на който всички пехотинци завиждат. Стоил се отнася с особена любов към своя племенник. Идването на Делчо зарадва земляците. Той донася вести от Брешлян за най-малкото дете на Стоил: Христо вече проговори. Земляците излизат на разходка и там става срещата им с подпоручик Варенов. Той ги разбира:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Йордан Йовков - творчество 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.