Христо Смирненски- Зимни вечери


Категория на документа: Литература


По тематика отделните части са сродни с произведенията на критическия реализъм у нас от края на XIX и началото на XX век, но по стилистика те са съвършено различни, с явни влияния на романтическата и символистическата поетика почти изключително като лексикален подбор; предпочитания към определени образи („някакво задгробно същество”, луната, „уморения мрак”,...), превес на сложните двусъставни определения („безплътни”, „непрогледни”, „злорадствени”...). Външно погледнато, емоционалното внушение също е сходно - мрак, тъга, потиснатост, тайнственост, неясна заплаха, неизменното присъствие на смъртта... Но при Смирненски всички тези състояния носят кървящата болка на човешкото страдание. Той е повлиян единствено от чисто външната лексикална страна на символистическата поетика.
Ако за символистите смъртта е бленувано успокоение на духа, за Смирненски тя е реална човешка участ, безкрайно трагичен битиен факт. Както в цялата поема, така и в частта за смъртта поетът създава емоционално заредена зримо-слухова инсценизация на случилото се. Звукописът, редуващите се асонанси и алитерации, струпването на шипящо режещите „ж”, „ш”, „з” и „с” създават забележителна музикална оркестрация на стиха, много характерна за Смирненски:
Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и - разкъсващ, зловещ –
през стъклата процежда се плач на жена
и горят, и трептят свещ до свещ.
В пантомимата на светлините и сенките пестеливо фиксирани образи и детайли конкретизирано приземяват внушението („ковчег", „моминско лице", „жълти скръстени ръце”, „старуха”, „голи стени”, „кашлица суха”, „пред мъничък иконостас/ детенце дрипаво се моли”...). Дори повторените умалителни форми не създават усещане за сълзлив сантиментализъм. Единството на предметния рисунък и символните алюзии в движението на светлините и сенките („пламтят светлини и се губят по белия сняг”, „в свойта кратка красота,/ цветята се топят безследно...”) избистря мотива за угасващата красота, преминаващ през цялата поема, за да изрази това, което поетът не е изказал директно.
Освен обитателите на бедния квартал, тези „незнайни силуети”, от художественото пространство на цикъла „Зимни вечери” изплува и преминава през различна гама от настроения и чувства поредица от типологично по-различни литературни „герои”, от по-друг разред -мъглата, мракът, снегът... Те присъстват със своето предметно значение и същевременно придобиват символна знаковост.
Мъглата, като своеобразен поетически персонаж, тук е неизменно присъствие, както и бедността. Самото понятие се повтаря многократно, заедно с производното мъглив девет пъти, и винаги с различно определение - „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”, „безплътните й мрежи”... Поетът сякаш не се доверява напълно на читателската интуиция и за да няма никакво съмнение относно символното значение на образа, ще уточни: „ледно тегне и души мъглата / -на живота сивата мъгла... ” А може би това е озвучената поетично импулсивна въздишка пред безконечната неизменност на страданието - отделните сцени не са изключение, не са случайни драми, а ежедневие във времето. И още една от темите в поемата е в синхрон с образа на мъглата. Ако във встъплението сякаш дебне едва доловима заплаха („снегът... хрупка с вопъл зъл и глух”), в инсценираните човешки драми точно метафорично анимизираният образ на мъглата със символното си внушение подсилва тягостно заплашителната атмосфера („мъглата гъста тегне, / влачи своя плащ злокобно сив”, „нейното зловещо празненство”).Интересна естетическа трансформация придобива мотивът сняг с поредицата синонимни варианти: „неземно сребристи цветя”, „ Снегът... поръсен с бисерни искрици ” - без емоционален акцент и с явно доловим нюанс -„змийки от лед”, „с вопъл зъл и глух”. Постепенно се оформя символната знаковост на мотива, за да достигне обобщената си изява във финалния контраст „снежинки - кал”:
А бликат снежинки сребристи,

блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
прелитат и в локвите стават на кал.
В картината, очертана от последния и предпоследния куплет, разграничаваме две подчертано антитетични части. Първата е многословно разгърната с поредица синонимни определения, съотнесени към снежинки: епитети - „сребристи”, „бели и чисти”; глаголи - „въртят се”, „бликат”, „прелитат”, „поронват се”; сравнения - „сякаш потрошена слюда”, „блестят кат кристал”. Втората част от картината е пределно лаконична, фиксираща поантата на творбата. Преднамерено ли Смирненски завършва поемата с думата кал? Не би могло да се каже с точност, но финалът остава като символ на стотиците погубени съдби, последен акорд на стъпканата красота, акорд без просветление и надежда. Наистина тук поетът не дешифрира пряко символа както при мъгла, но еднозначното тълкуване не буди съмнение. В поезията на Смирненски при извънредно много образи се налага съвсем прозирната алюзия, символната еднозначност.
В „Зимни вечери” лирическото и епическото начало са неотделимо преплетени. Мощният лирически поток се просмуква в поетическия разказ като водещ, определящ. През тези години в българската литература вече се е наложил новият модерен тип поема - чисто лирическата, твърде различна от класическия лироепически модел като „Изворът на Белоногата" например. Още в края на века започват да се появяват философските поеми на Пенчо Славейков („Фрина”, „Сърце на сърцата”, ...), после - лирическите поеми на символистите, а малко след Смирненски през 1925 г. Гео Милев създава поемата „Септември”. Със силния емоционален поток, с липсата на водещ композиционно организиращ сюжет, независимост поредицата разказни сцени, „Зимни вечери” е много по-близо до модерния тип поема, при която преди всичко лирическият поглед към света свързва отделните звена в творбата.
В момент на спад на социалната проблематика, когато съвършените образци на символистите са изместили естетическия интерес към катаклизмите на човешката душа, към болезнените лабиринти на самотата и депресията, Смирненски възражда традиционната за българската литература тема за социалното страдание. Със съвършено различна поетика, художествен поглед, зрителен ъгъл, той се обръща към класиката на Ботев и Вазов, които в края на XIX и началото на XX век утвърдиха тази тема между водещите. Самият той - жертва на „смълчаните хижи” в бежанския македонски квартал, създава истински шедьоври на социалната лирика. „Зимни вечери”, „Жълтата гостенка”, „Братчетата на Гаврош”... се спояват в мозайката на „вечната бедност и грижа” и нареждат Христо Смирненски между най-ярките социални поети не само в нашата литература.
Преминал през различни влияния и пристрастия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът избира зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пустотата си и мъртвата природа („оскрежената топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).
Лицата на зимата в поемата са контрастни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата”, „в море непрогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъста”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очертава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бялата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).
Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообразие в художественото проявление на светлината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стрехата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти петна”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”). Цветовите решения създават основната рамка, в която се вмества водещата тоналност на цикъла:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
В жанрово отношение творбата на Христо Смирненски е с фрагментарен характер. Събира различни картини и импресии, внушаващи представата за нееднородност и разнообразие.
Необичайната среща между реалност и фикция завършва с победа на мрачната действителност, в която мечтите са погубени:
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на Живота сивата мъгла...
Избраната циклична композиция подчертава фрагментарността на живота, в който само понякога, съвсем случайно идва светлина. Но тя не сътворява, а бавно чезне. Човешкият свят се руши. Смирненски подлага на съмнение библейската теза за сътворението. Щастието и хармонията са непостижими за човека, обречен да живее в крайна нужда.
Лирическият говорител в „Зимни вечери” е един от всички бедни обитатели на крайните квартали. Това личи от прякото обръщение в четвърта част на цикъла: „Братя мои, бедни мои братя”. Той е страдащият човек, който се опитва да погледне отстрани на проблемите, общи за всички бедняци:
Мярват се незнайни силуети,
идат странни - странни гинат пак:
електричен наниз морно свети
през завесите от черен мрак.
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейните приоритети, героят се изживява като „пътник сред смълчаните хижи”. До края той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Но макар и да не са пряко назовани, героите са повече. Те имат възраст („дете”, „деца”, „старик”, „старуха”), пол („пиян пак, бащата”, „жена”) и социално положение (бедни и отхвърлени от живота и от системата хора). Но независимо от това, дали са старци или безработни бащи, или трудещи се, жени и деца - всички са орисани да живеят в мрака на безперспективността. Затова и преобладават метонимичните образи на човека от града. Неговият меланхолен поглед изпълва художественото пространство, очертано на фона на импресивните зимни картини. Едно е чувството, което ги сближава - непреодолимото страдание („проридава едва”, „проточено ридай”).
Символният образ на града се вписва в общата картина на времето посредством използваното метафорично сравнение ,,като черна гробница” и допълва алегорията Като изразно средство:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Христо Смирненски- Зимни вечери 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.