Христо Смирненски- Зимни вечери


Категория на документа: Литература


Когато през 1923 г. Смирненски пише „Как ще си умра млад и зелен“ и не изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята предсмъртна поетическа изповед - „Зимни вечери“. Не е случайно, че и Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези години зачестяват и срещите му с Дявола - „На гости у Дявола“, „Приказка за стълбата“. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез „Зимни вечери“ авторът окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.
Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж - блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта - да руши света и да създава нов. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата, преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро („утрото на светла ера“, където според Н. Георгиев - въпреки че никъде в стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в „Зимни вечери“ господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсебила мислите на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси - гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат „зловещо“, тополата е призрак, а снегът „хрупка с вопъл зъл и глух“.
Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и безтелесен, търси, но не намира покой.
Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована - вътре са всички неземни и „задгробни“ същества, „мъгляви силуети“, а външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата съдба и на приближаващата смърт. Погребалната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като „неземни цветя“, сълзи, свещи. Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез „звънването“ на „песни на скрита тъга“. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза от затвореното пространство на града гробница, в която се намира, като това действие е повторяемо:
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
Вечерта се е превърнала в нощ, а часовникът отбелязва полунощ - часът на задгробните същества. Лирическият герой излиза навън и там вижда отново смърт - „в ковчега моминско лице“; деца, преждевременно загубили детското у себе си.
Цикълът „Зимни вечери“ е съвършено различно и самостоятелно явление в творчеството на Хр. Смирненски. Ако за Яворов „Нощ“ е стихотворение на поетическия прелом, който пренасочва визията за света „отвън“ „навътре“, то при Смирненски промяната на лирическите нагласи се осъществява чрез „Зимни вечери“. Ключов момент и за двете произведения е усещането за дебнеща трагедия, за безсилие срещу безвъзвратното. И ако лирическия герой от „Нощ“ навън го дебнат „хаос и тревога“, то за Аза от „Зимни вечери“ светът е „хаос намръщен“. Картините, които разкриват двете произведения, са сходни:
... оголени стени; неясно по стените голи;
прозорец мъглив; мътни стъкла;
С мъгли страхотни-задушливи; ледно тегне и души мъглата;
зловеща песен; злорадствени песни;
- а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци; - разкъсващ, зловещ -
през стъклата процежда се
плач на жена;
едвам се мярна зрак - звездица
и пак зад облаци изчезна; и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди;
Скреж нашарил прозорци. В стъклата с десница незрима
под ледения дъх на нощта
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
"Нощ" - П. К. Яворов „Зимни вечери“- Хр. Смирненски
Както при Яворов нощта и денят са противопоставени като две несъединими противоположности, като две различни начала на света и живота, така при Смирненски утрото се стопява пред поглъщащата сила на вечерта. И ако при Яворов мракът на нощта е предчувствие за слепота, то при Смирненски вечерта е предчувствие за края на един „млад и зелен живот“. Пулсациите на съня кошмар, внезапните пробуждания и новите потъвания в света на бълнуването стоят в центъра на двете творби:
Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад - о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея... и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина... Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на живота сивата мъгла.
„Нощ“ - П. К. Яворов „Зимни вечери“ - Хр. Смирненски
Независимо от всички социални и екзистенциални катаклизми и душевни терзания чувството за дълг у лирическите герои на Яворов и Смирненски остава. В среднощните бълнувания в Яворовата „Нощ“ не се променят майката, родината и любимата: те са адресатът на Аза; братята у Смирненски са бедни пленници, като именно чувството за дълг обяснява присъствието на образи със социални измерения.
Цикълът „Зимни вечери“ не може насилствено да се „приземява“ - това не е градът от урбанистичната лирика на Смирненски. Това е градът призрак, градът гробница, градът сън - отвъден град, обитаван от сенки и силуети. Лирическият Аз като в кошмар броди из неземни и земни топоси, наднича през мъгливи прозорци. Това е градът затворено пространство, в който липсват признаците на богатство и разкош, толкова характерни за стихотворенията на Смирненски до този момент. Лирическият субект не е загубен, не се нуждае от помощ, той разглежда този град и света отвън с ясната мисъл, че принадлежи на него, а всичко останало е хаос и тревога, цялата му движеща енергия се стопява както снежинките в калта. Животът е преходен, а човекът изчезва подобно на „неземни сребристи цветя“ от скреж, които се стопяват при допира на пламъка.
Далеч преди да е настъпил последният му час, Смирненски чрез „Зимни вечери“ погребва себе си и света, представяйки този град на „мъртви души“, към който принадлежи самият той; където дори за децата детското е безвъзвратно загубено под тежестта на битието.

Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разбира, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действителност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.
Цикълът „Зимни вечери” дава най-пълна представа за града и неговата социална реалност. Той е недружелюбен, неприветлив и отблъскващ, прилича на каменен затвор, чиито стени не пропускат искрица надежда. Това е място - капан за човешките души, където цари пустота и мрак. Крайните квартали са пространство на разрухата, запустението, бедността и страданието. Човекът се чувства безпомощен, ненужен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да преодолее „безхлебното” си ежедневие. Многолико е страданието. „Малките гаврошовци”, „цветарката”, „уличната жена” и „старият музикант” се лутат в безвремието на „мъглата жълтопепелява”, обгърнала крайните квартали.
Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като поетична реалност, противопоставена на грозните отблясъци от мрачната действителност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за „белоцветна” Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и загриженост към обитателите на „черната гробница", защото той сам е едно от „децата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата действителност, да се оглежда в студените кристални очи на несретните жители, където намира само „догорялата” празна душа.
Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в „черната гробница” виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и „зимната вечер” скърби за пропилени мечти, за загубена младост, за неизживяно детство. Олицетвореният екстериор на предградието е като декор от странна, лирично преживяна от поета трагедия. Снегът, електрическите жици, тополата, човешките стъпки - всички те „прозвънват”, „проплакват” с воплите на сподавени сълзи, които чува единствено Смирненски.
Тъжна е вечерната разходка на поета. Надниква тук и там през прозорците на „смълчаните хижи” с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - „пияни хрипливи слова”, „безхлебие”, детски писъци и женско ридание. Човекът няма настояще, не вижда бъдеще, забравил е и миналото си. Или може би всичко е едно страдание.
Градът става все по-мъглив и злокобен и „разтапя” в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомотивен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата „мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силуети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.
Слепият старик, бродил из каменния лабиринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в „хаоса намръщен”. За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказва тайнствена история, децата не се радват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини. Всички играят неподходящи житейски роли, макар да осъзнават, че не сън, а истина е ужасната действителност - болезнена и отчайваща. Болка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като вопъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...
Смирненски търси връзка с угнетените души на своите „бедни братя” чрез метафоричния образ на мъглата. Тя не е природно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдигне, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на „бедните братя” от крайния квартал - „пленници на орис вечна, зла”.
Предчувствие за смърт носи още първият стих на цикъла „Зимни вечери”. Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Христо Смирненски- Зимни вечери 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.