Христо Ботев


Категория на документа: Литература


Увод: Творчеството на Хр. Ботев е най-високия връх, до който достига българската литература до Освобождението. В него са въплатени най-светлите черти на нашия национален характер, най-чистите пориви на народа за свобода и човешко щастие. Стихотворенията му поставят на по-високо равнище всичко, което литературата не е извоювала преди него. Обаянието и величието на Ботев расте с времето и това е най-сигурния белег: присъствието на гения, който с годините става част от духовното съзнание на народа. Писменото наследство на Хр.Ботев е мостът между възрожденската и новата българска литература. Той е човекът, осъществяващ както в поезията си,така и в живота си идеята за национална независимост, възможна единствено по пътя на революцията.препокриването и зливането на неговото творчество с житейския му път е една от отличните особености на автора в литературния процес.
Теза: И в поезията, и публицистиката си Хр.Ботев отразява епохата на национално робство, политически гнет и социална несправедливост. Творбите му са пропити с реалистично виждане за света и българската действителност. Отклик на една бурна епоха, творчестото на гения Ботев отразява особеностите на конкретния исторически момент. Основна тема на неговите произведения е борбата за свобода, която като идея и осмисленост на делото изпълва Българското възраждане. Тиранията и робството притиска, оковава човешкия дух и провокира бунта му. Така винаги темата за свободата е преплетена с темата за свободата, с темата за личната саможертва и смъртта. Идеите за борбата и свободата са в хармония с огнения темперамент на Ботев и с твърдото му обеждение, че няма щастие в поробена родина. Осъзнал, че не е по силите му да бъде роб, той обрича живота си на следване на този идеал. Всеки написан от него ред е гневен упрек към овчедумите, примирените и спящите; болка за поробения народ; вричане да запази завета на Отечеството.
Заключение: Призовавайки смъртта, Ботев съзнава, че тя ще му осигури безсмъртие, че саможертвата му ще бъде призната. Не е ли трагично предчувствието му. Защото слънцеликия войвода наистина намира смъртта си межу земята и небето, но по-близо до звездите. Премерва ръст с Левски и доказва правотата на идеите си за смъртта и безсмъртието.
БОТЕВ. "МАЙЦЕ СИ "
/анализ/
Елегия - литературен вид, изграден върху трагични преживявания. Елегията винаги е трагичен монолог, в който, подобно на монолозите в трагедията, има своеобразно развитие на чувствата, обосновано от елемент на размисъл.
“Майце си” е незряла Ботева творба, която в контекста на литературната му система има стойност на теза, защото съдържа ключови образи, които в рамките на цялото му творчество се пресемантизират (семантика=значение), т.е обогатяват се и се развиват. В този смисъл този текст заедно с “Обесването на Васил Левски” са със стойност на художествена рамка най-вече по отношение на образите на майката. Търсим връзката между този текст и народната песен най-вече на принципа на строфата.
Заглавието звучи като посвещение, употребена е архаична форма, насочва към фикционалният (въображаем, измислен) възприемател. Ще звучи като изповед, изразяваща потребността на лирическия Аз от близост, съкровеност.
Първите два стиха възприемаме като начален речеви жест (като обръщение към майката, т.е възприемателя; то е симптоматично за поезията на Ботев и създава повишена комуникативност). Обръщението “мале” звучи гальовно и носи съзнанието на лирическия аз, че е грях да се наранява майката. Преминаването от “майце си” към него скъсява дистанцията и създава усещане за уют. Анафората “ти ли си” повишава комуникативността. Гласът на майката звучи като песен и като плач, като песен и като клетва: ”Жално пела, три годин клела”.
Лирическият аз възприема себе си като скитник, като човек, изолиран от дома, дистанциран от него. Налага се ново пространство, различно от това на дома, налага се мотивът за изгнаничеството, подчертава се трагизмът на лирическия човек и чрез съюзната форма “та”. Тя в началото на трети стих извежда причинно-следствената връзка на неговото изгнаничество.
Във втора строфа изказът мени посоката си, насочен е към вътрешния свят на лирическия аз. Продължава опитът му да си обясни причината за своята тотална изолираност. Търси я в разрушената връзка със завещаното, с традицията, с онова, което се предава от бащи на синове (Бащата е символ на тази традиция): ”Бащино ли съм пропил имане...?”. Търси причината и в разрушената любов към майката: ”Тебе ли покрих с дълбоки рани”. Всичко това въвежда мотива за завръщането на блудния син и повишава напрежението, което се внушава и чрез двата пунктуационни знака в края на строфата (?!).
В трета строфа се задълбочава драмата на лирическия аз, “драмата на мисълта”. Но това не води до упрек към околните, не поражда обвинение. Другарите са “мили”. Налага се усещането за духовно тлеене, умиране чрез глагола “тлея” и чрез “слана попари”.
Изразът “приятел нямам" от четвърта строфа е градиран в “никого нямам” в пета (доуплътнява се тази представа за духовна изолираност). Интересен е начинът, по който са въведени библейските ориентири - Вяра/Надежда/Любов. Лирическият аз няма пред кого да разкрие душата си: ”кого аз любя и в какво вярвам?”. Единствено при майката той намира утеха: ”Ти си за мене любов и вяра”, надеждата липсва: ”не се надявам”. Потвърждава се усещането за духовна смърт чрез израза “сърце догаря”. Но сърцето е и символ на живота.
В шеста строфа “мечтаях; желаях” (кръстосаната рима) и миналото време на глаголите потвърждават това усещане за умиране на илюзиите: ”За вси жалби приготви яма”. В този смисъл пространството се свежда до яма, замлъква плачът.
В началото на седма строфа чрез повторението на “една” се внушава мисълта за избраността на майката, за нейната огромна всеопрощаваща любов. Оттук нататък започва извисяването на нейния образ, извисяването й до неговата тотална самота. В нейните прегръдки лирическият аз ще падне и в този смисъл отново се дублира представата за гроба. Многоточието в края на строфата изразява някаква недоизказаност, някакво замлъкване на гласа, на плача на лирическия аз.
В началото на осма строфа са въведени други образи от пространството на дома (баща, сестра, брат), с които лирическият аз ще се прости (те са символ на родовата връзка и тук азът се прощава с родното). Оказва се, че той ще постигне своето духовно равновесие единствено и само в смъртта, но тя не е естетизирана (красива), защото става дума за духовно тлеене (умиране).
Последните два стиха започват отново с анафора (“пък тогаз нека”) и изразите след тях подсказват едно тотално замлъкване на лирическия глас: ”нека измръзнат живи”, ”нека изгния в гроба” - звучат като проклятие, отправено към самия себе си. Потвърдена е идеята за гроба (яма=падна). Лирическият аз се прощава завинаги с безприютния свят.
От всичко казано дотук става ясно, че “Майце си” не е елегия за среща с родното, а елегия на тоталното разминаване с него.

БОТЕВ. "КЪМ БРАТА СИ"
/анализ/
Заглавието звучи като послание, като изливане на лирически чувства, като обръщение към друго близко същество. Братът е носител на идеята за кръвната връзка, за родовото, той е част от пространстовото на дома.
Първият стих потвърждава това очакване, звучи интимно: ”Тежко, брате...” и чрез това обръщение се скъсява дистанцията (речеви жест). Лирическият аз не е в пространството на дома, той е между ”глупци неразбрани” (ретроспективно обогатяваме представата за тях от Възрожденската литература - Паисий: ”неразумни юроде”, Чинтулов: ”заспал народ”, Славейков: ”масата, която не може да чуе лирата на твореца, на водача”). Азът е дистанциран и от тях, той е духовно самотен и затова душата му “в огън тлее”. Намеква се и за мъките в ада чрез “сърцето ми в люти рани” (сърцето е ключов образ).
Във втора строфа за пръв път се въвежда образа на отечеството = родина, представата за което е свързана с възрожденския пласт в националното съзнание. Загатва се и за завета на това отечество, който ще бъде свързан с националното освобождение. Лирическият аз се възмущава от самия себе си, от факта, че губи сили - “тия глупци като мразя”. Той започва своето пътуване, но не във физически смисъл, а в смисъл на духовно съзряване, изпълнен е с мрачни мечти, с “мисли бурни”. Противно на очакванията мечтите на младия човек са мрачни, но пътят към истината минава през духовното съзряване и през страданието. Налага се образът на разпънатия Христос чрез метафората за разпънатата млада душа на лирическия аз. Душата му е изпълнена с болка, страдания, а междуметието “ах” в трета строфа е израз на тези чувства. Отново се появява образът на сърцето, което тук страда и е самотно, а в следващата строфа “ще играе” в отзвук на народната съдба.
Зададеният лирически въпрос: “кой...” ще намери отговор в началото на четвърта строфа чрез двойното отрицателно местоимение: ”никой, никой!”. Лирическият аз е сам, лишен е от правото на радост и свобода.
В тази строфа се налага образът на “плач”-а и народа. Плачът в поезията на Ботев е смислов синоним на безсилието, на робското примирение, на мълчанието. Народът е жертва, мъченик и затова лирическият аз е изпълнен със страдание, горчивина, но и непримиримост към овчедушието. Самият той “скришом” плаче, изпълнен е с тотална безнадеждност и неговият плач също символизира робско примирение.
В пета строфа се появява образът на “народен гроб”, който в следващите текстове ще се пресемантизира в образа на гроба на Христос.
Последната строфа също започва с двойно отрицание: ”нищо, нищо!”. Разочарованието на лирическият аз е свързано с факта, че братът също е от чуждите. Неговата душа е клета, глуха, сляпа за страданията на народа, но и неспособна да говори. Образът на народа е сакрализиран, неговите мъки са свещени. Неговият плач смислово е изравнен с гласа на Бога. Въпреки усещането за тотална безнадеждност в тази последна строфа се чувства нещо ново, това е глас “искрен, благороден”. Чува се гласът на лирическия аз, което все още е само една илюзия за говорене, за пробуждане. Тази елегия заедно с “Майце си” обогатява, очовечава образа на лирическия Аз.
Анализ върху "Елегия " на Христо Ботев Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност.Животът на българския народ люлян в“ робска люлка”е една безкрайна елегия.В своята едноименна творба(Елегия)Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се лее”пот кървав на камък гробен”.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно.Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите-символ на робството. Поетът достига до натурализъм,когато говори за ръждата разяждаща”глозгани кости”.Подтискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално,пораждат тъжни настроения,но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета-революционер към робството.С мъжествен гняв са изпълнени стиховете,в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията-подръжник на насилието.Поетът го сравнява с “нов кърджалия в нова полуда”, ”кой продал брата-убил баща си”.С нездържана омраза говори поетът и за духовенството,което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност.
Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда,които нявга са проболи на “кръста гневно в ребрата”спасителя,сега проповядват покорство и търпение””Търпи и ще спасиш душата”
В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните,като възсъздава мотиви от по-интимен характер.От споменатата скръб,която го е обземала често,от жалбите и страданията,за които сам говори,се обуславя елегичния тон в неговата поезия-не най-силния в нея.Разбира се,не е трудно да се посочат изводите на скръбта в (нея) случая.Те са еднакви от субективен и обективен характер;крият се както в робската действителност,в личната обстановка,тъй и в особените негови чувствания-могат да се сведат към познатото романтично противоречие м/у блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание,обзет от винаги живо патриотично и социално чувство,той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите.При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя,която толкова много обича и към която той мъчително се стреми.Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия:
“Да забравя краи свой роден,бащина си мила стряха…” На чужбина,осъден на скитничество,той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост:
“Та скитник ходя,злочест ази и срещам това що душа мрази…”
Към своя събрат по чувства се обръща:
“Спътник ни са били в живота /страдания,бедност в чужбина”/И за всичко това е виновна черната турска прокуда:/“Но кълни,майко,проклинай/таз турска черна прокуда,/дето наз млади пропъди/по таз тежка чужбина-/да ходим да се скитаме/немили,клети,недраги!”
Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на свойте другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него:
“Мечти мрачни,мисли бурни/са разпнали душа млада/ах,ръка си кой ще турне/на туй сърце дето страда?
Никой,Никой…..”
В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност:околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му
“Отде да знаят?Приятел си нямам/да му разкриящо в душата тая,/кого аз любя и в какво аз вярвам
мечти и мисли от що страдам…”
Има моменти,когато в своята осамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници,с които винаги е делял залъка си,но не винаги и душата си “Аз вече нямам мило,драго!”-възкликва той сред тях.Нищо странно в това,че той е силен човек,с твърде широка,сложна душа,с необикновен ум и безгранична воля,с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда,която останала чужда на по-дълбоките негови пориви,на съкровените движения на неговата душа.
Едно преустройство на света е неизбежно:злото е стигнало до върховната си точка,
поетът негодува,че все още има проповедници на християнското смирение.Ала въпреки техните хитри проповеди,борбата кипи.
“Борба”
Христо Ботев

Стихотворението “Борба” на Христо Ботев издава неговото вечно търсене на политическа свобода и независимост, едно непрестанно осмисляне на морала на българското общество и ценностна система. В произведението отново откриваме темата за народната свобода, а също така пред нас изникава светът, такъв какъвто го вижда Ботев-ценностно разделен, на ръба на моралният опадък. Лирическият герой в “Борба” се явява като романтична натура, съприживяваща трагедията на българите, но и дистанцирана от псевдо морала на тогавашното общество. Лирическият говрител се стреми да внуши на българина патриотизъм и борбеност, да му помогне да почувства и осъзнае илюзорното в ценностите.
В Ботевата творба ясно се разграничават идеологията, начинът на мислене и самосъзнание на лирическия герой и робското общество. Авторът не случайно поставя заглавието “Борба” за своето стихотворение. Лирическия говорител смело се противопоставя на злото, изправя се на борба срещу робското самосъзнание и неморалните взаимоотношения между хората и нравствената промяна и човешкото съществуване в робския свят. Остра критика бичува са обикновените хора, които “свестните у нас смятат за луди”, църквата и “дивак учител”, кланещи се “ на обществен тоя мъчител”, предал Бога и вярата си с измамни молитви и клетви.
“Борба” е не само изблик на авторовото възмущение към това което се случва в художественото време и пространство, в човешкия свят, но и огледало на света, в което се отразяват творците и крепителите на злото. Те са предсатвени като жалки псевдогерои, несмеещи да се противопоставят на робската участ, готови да търпят унижение, болка, страдание, да чаката Божията помощ, но не и да защитят свободата си, било то и с цената на живота си. Лирическият говрител измъчван от “спомени тежки”, лишен от любов, вяра и надежда, отрича дори изконните християнски ценности. Той нарича “свещена глупост” една от най-важните идеи залегнали в християнството-почитането на царя и страхът от Бога. Но лирическият герой достига до още по-големи крайности катоне се поколебава да критикува и еврейският владетел Соломон, наричайки го ‘”тиран развратен”, като по този начин свързва неговото име с една от най-реакционните максими на християнството. Огромно емоционално напрежение изпълва писателят, дълбоко възмутен от онази част от българската интелегенция, която отрича бунта и революцията, поддържала робските принципипи на християнския морал. Очевидна е авторовата позиция и ярко социалните му идеи, повлияни от бурното време на прижката комуна. Именно под влиянието на парижките комунари срещаме изразът “Хляб и свинец”, често срещан в революционната литература, която Ботев е чел.
В края на стихотворението се осеща вяра и оптимизъм за по добри дни, появява се малка искрица светлина в дъното на тунела на робството, подсказваща за края на това “зло безконечно”. Все по-силно се утвърждава и идеята за въоражена борба. Цената на победата не е важна, щом от нея зависи народната свобода.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.