Христо Ботев - анализи за 11 клас


Категория на документа: Литература


 "Майце си"

В началото на текста отдалечеността от родното е представена като пространствена: "скитник ходя" - и напомня позната от митологията и фолклора опозиция "свое" - "чуждо". В патриархалното световъзприемане извеждането на човека от средата му е равнозначно на смърт. Такъв е и смисълът на майчините клетви. Обръщението: "ти ли си, мале..." насочва към фолклорен тип възприемане на съдбата: например словоформата "мале", в която е признанието на привързаността. В стихотворението словоформата "мале" е сегмент, нарушаващ метричната схема и по този начин отделя образа, подчертаващ неговото значение от гледна точка на субекта. Подобно обособяване със същите функции има в още две строфи. Мотивът за майчината клетва също кореспондира с фолклора. Там обаче клетвата изразява нравствено-етичната дистанция между рода и индивида, тя унищожава, заличава този, който се отклонява от нормата. В стихотворението майчината клетва има друг смисъл. Тя носи смътното усещане на Аза за прекъснати или за твърде крехки връзки с рода. Тя подготвя и мотивира пространствената отделеност на героя - "та скитник ходя", създава атмосферата на обреченост и смърт. Чрез майчината клетва въпросът на лирическия субект - "ти ли си мене три годин клела" - алюзира вина и наказание. Изкуплението на тази хипотетична вина е умирането - младостта "съхне и вехне люто язвена".

Но злочестината на Аза, скиталчеството му не се свързва само с клетвата. Въпросът: "Ти ли си, мале, жално пела" открива темата за майчиното страдание, белязало завинаги съдбата на героя с болезненост и отговорност. Чрез него въпросът защо съм скитник, защо съм изпълнен с омерзение, защо на пътя ми се изпречва само злото, има своя отговор. Съюзът "та" насочва към смисловата връзка между двете двустишия на първата строфа. В контекста той се разчита "поради което". "Та" откроява хронологията и причинно-следствената връзка на двата времеви пласта. Но реален ли е споменът, съществуват ли там - в миналото - песните, клетвите? Мечтите на героя "щастие, слава да видим двама" индиректно потвърждават и собствената, и майчината несрета - т. е. реалността на нейните тъжни песни опровергава реалността на клетвите, защото истинността и светостта на връзката между майка и син не се подлагат на съмнение.

Абсурдността на "ти ли си мене три годин клела" откроява свръхчувствителност, безпомощност, стъписване пред съдбата, пред нейната несправедливост. Изправен пред злото, Азът е сам, обречен, но вътрешно непомирен. Каква е вината му - "Бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с дълбоки рани"? Риторичните въпроси са продължението на мотива за проклятието. Те носят идеята за фатална предопределеност на Аза. Ако в първа строфа неговата драма се представя свързана с пространствената отдалеченост от родното, то от втора строфа става ясно, че причина няма. Съзнанието е обладано от мисълта за неотвратимо умиране - без вина към близките. Тази мисъл е неколкократно изказана и в следващите строфи. В тях пространствената опозиция свое/чуждо е трансформирана в опозиция на духовните пространства. Героят е сам сред "мили другари", без приятел, "да му разкрия що в душа тая,/ кого аз любя, в какво вярвам/ мечти и мисли - от що страдая". Няма и намек за обвинение към тези, които са различни от него. Различието Аз-другите не е представено като конфронтация и откроява самотата като атрибут на изключителната личност. Уникалността на Аза не се реализира във водаческа позиция, както в други текстове.

Съзнанието отчита умирането и се бунтува: "младостта съхне и вехне люто язвена", "аз веч тлея, - мойта младост слана попари!", "сърце догаря". Тя е противоестествена, защото поразява младостта и жизнеността. Чувствено-образната представа /на осланената младост/, в чиято основа е уподобяването с природно явление, излъчва идеята за ранна смърт, независеща от волята, от желанията, от съзнанието за ценността на живота и за неговите перспективи. Тя с нищо не загатва влечение към смърт.

Сам с мисълта за чезнещата младост /"приятели нямам"/ , лирическият аз търси опора в мисълта за майката. Естествената потребност от човешка съкровеност, от близост, придобива трагични измерения - "освен теб, мале, никого нямам". Но въпреки уверенията в незагълхналата обич прозвучава "не се надявам тебе да лябя". Парадоксът отроява безперспективността на човешката емоция, обречеността на надеждата - "сърце догаря" в контекста е смислов синоним на тлее, съхне, вехне и съизразява духовна опустошеност, духовна смърт. Героят мъчително изживява невъзможността да бъде тъждестен на своята представа за син - да бъде покровител, да носи радост: "Но за вси желби приготви яма!" - образ-синоним на смъртта за жалбите, за илюзите. Но въпреки поетическите декларации остава мечтата за завръщане - освобождаване от негативната емоция, всеопрощение. Раздялата с майката е раздяла със съкровената изповедалност на родното. Падането в нейните прегръдки е символ и на оплакването - пропадане, и на вечния копнеж към хармоничния свят на родното. Минутното равновесие "без злоба", т. е. без тревога, без напрежение, без драма, равновесие - единение с близките - иска своето продължение. Това продължение е постижимо само в съня или в смъртта. И ако азът няма право да избира между живота и смъртта, има право да избере своята смърт. Тя ще бъде неговото предизвикателство, ще бъде награда за сбъдването, негово продължение: "Пък тогаз нека измръжнат жили, /пък тогаз нека изгния в гроба". "Майце си" завършва с "автопроклятие" на лирическия герой, като сбъдването на това "автопожелание" поставя условия - "пък тогаз". Драмата на Аза е драма на самотника, отделен от своето, от родното, орисан да търси смисъла, перспективите на битието си. Смъртта не е естетизирана, образите обозначават физическа смърт; чрез повторението на един сегмент на стиховете предизвикателството се натоварва с ожесточение. Частицата "нека" акцентува категоричността на решението. Проявява се силата на Аза, изразена в предпочитане на мигновеността на физическия край пред бавното умиране. Виновността е не реално престъпление, а невъзможност да се осъществят бляновете.

Смъртта става не героически извисяваща, а е осмислена в сферата на гасненето, изсъхването, измръзването. Самотата стига до предела на смъртта, която е желана като примиряваща човека с интимното му битие.

"Към брата си"

Същностна необходимост за човека е да се изрази, да огласи своето съществуване. Гласът се възприема като фигура на свободата; гласът разчупва робската смълчаност и разкрива духовната дълбочина на човека. В стихотворението този глас звучи "искрен, благороден", споделяйки страданията и "плача народен". Гласът разкрива измеренията на индивидуалното страдание /"мечти мрачни, мисли бурни /са разпнали душа млада"/ и изповядва болката от несбъднатите надежди за щастие /"скришом плача /над народен гроб печален"/. Гласът свързва индивидуалното и общото, човека и народа в обща съдба. Романтическата скръб на героя от "Майце си", обусловена от липсата на истинско общуване, тук се превръща в неприязън, в отричане на ценността и правото на другия да бъде различен от "аз" - "себе си, брате, губя, тия глупци като мразя".( И двата текста сякаш максимално интимизират общуването, затварят го в пространства, където човекът може да разкрие не само своята сила, но и своята слабост, своята ранимост. Човек е видян в момента на вгледаността си в студения, мъртъв свят, където е самотен, а смъртта е желана като примиряваща човека с интимното му битие.

В центъра на вниманието е душата - болезненият пулс на напреженията между вътрешно и външно - "душата ми в огън тлее". Отново неразбиращото пространство затруднява живеенето и порязава личността. Душата поема всички сигнали, идващи от мрачното социално поле, всички мъки и стенания. Огненото тлеене трябва да насочи възприятието към високия градус, до който е достигнало кипенето на страстите, на чувствената еуфория. Отново е разработен митът за свръхстраданието , за кръстните мъки - "разпнали душа млада". Разпъната душа символизира страданието, но тя отново говори и за нещо друго - това е особеното пребиваване на героя в два свята. Той е едновременно потопен в света на неразбирането, но е и извисен в свят на мечтателни видения. Настоятелната двойка "Мечти и мисли" - насочва и към двойствеността на света, светът като особено единство на реалното и въображаемото. В Ботевата поезия обаче мечтата не противостои на реалността, тя е част от нея, дори е "мрачна" като нея. Мечтата е едно от средствата да се свали булото на реалността, да се съзрат нейните несъвършенства. В този смисъл цел на човека е да използва връхлитащото страдание, превръщайки го в зрение. Душата е сетивото, което най-точно би могло да фиксира истината за света.

Контрапункт на откликващата душа е нямата - онази, която не може да се съсредоточи върху същностните въпроси на битието. На фона на тази немота искреният глас е съзвучен с "плача народен", защото единствен може да изкаже общото страдание сред мълчанието и пасивността. Финалът преобразува латинската фраза - "Глас народен - глас божий" в "глас божий - глас народен". Променен е смисловият акцент, за да се утвърди, че общото страдание е абсолютната истина на битието, равнозначна на "глас божий", който повелява добро и любов, и "искреният и благороден" глас на човека, който изповядва разума и свободата.

Нужно е да се случи докосването, "турването" на ръка, която да усети и поеме болките на страдащото сърце. Сърцето е гласът на викащия в социалната пустиня, там, където витае скръбта. Но сърцето не само страда, то е настойчиво трептение, пулсиране- отзоваване.

Играещото сърце може да бъде горчиво - патетичният контрапункт на душата, немееща пред народните страдания.

"Елегия"

Първото публикувано Ботево стихотворение, в което водеща е темата за народа, обречен по силата на вечно зло. Зло е робството - националното, социалното, духовното. Назовано е в тървото двустишие: "Кажи ми, кажи, бедний народе, /кой те в таз робска люлка люлее". Подчертаната метафора алюзира примирение, убийствено жизнена инерция. Темата за народната съдба е разгърната в трета и четвърта строфа. В тях поетът е създал образ, чрез поредица от риторични въпроси, които настоятелно отвеждат към всичко онова, което създава и поддържа робската психика. Тя е от времето, когато Човекоспасителят е прободен "на кръста... зверски в ребрата", откакто човекоспасителната идея е опорочена и се превръща в собствената си противоположност. Емоционалната напрегнатост във въпросите-отговори се засилва в констатацията "Мълчи народа!" - графически отделена, обособена в сегмент.

В поетическата картина най-напред се налага атрибутът на насилие, на отнета свобода: "Глухо и страшно гърмят окови..." Оковите са емблема на робството, а в българския фолклор обикновено символизират национална поробеност. В контекста те съизразяват физическа и духовна несвобода. Те "разчитат" мълчанието чрез глагола и в съчетание с наречията "глухо" и "страшно". Нищо не напомня борчески порив - "не чуй ся от тях глас за свобода". Мълчанието е страдание, примирение, душевна угнетеност и преломеност. Въпреки че народът знае: "намръщен само с глава той сочи". Чрез наречието "само" се потвърждава значението на предходния стих, а мълчанието е и знание. Откроява се гневната екзалтация на героя от несправедливостта на съдбата, от злото, сполетяло народа, от виновниците за това зло, от мълчанието, което също е зло. И ако коментираната строфа поражда асоциации за гибел, то следващата експлицира идеята за умиране: "Сочи народът, и пот от чело /кървав се лее над камък гробен; кръстът е забит....". Съчетанието на предметните реалии /камък гробен, кръст/ недвусмилено се разчита като смърт. Кръстът - символ на християнството, на божията жертва заради хората, освен с традиционното си значение се възприема и като атрибут на насилие. Но сакралността на образа не е опровергана, въпреки смъртта на Човекоспасителя.

Евангелие от Йоан - "един от войниците прободе с копие ребрата Му; веднага потече кръв и вода". Така се сбъдва пророчеството "Кост Негова няма да се строши" - Йоан. От този зрителен ъгъл риторичният въпрос "тоз ли, що спасителят" загатва и проблеми, и оценки: за самота, за обречеността на всеки духовен водач, за неразбирането и жестокостта на другите, на обикновените към неговото самообричане. Тези, за които се жертва, стават негови предатели и палачи, тяхното неверие, неспособността им да го следват дискредитира делата му, затваря перспективата на подвига, на идеята му. От гледна точка на "Елегия" те са виновни, те са престъпни - част от онова въздесъщо зло, поради което народът умира. Връзката между Христовия кръст и съдбата на народа е твърде опосредствена, кръстът в чувствено-конкретната представа /"забит в живо тегло"/ е символ на народните мъки. В структурата на текста редупликацията на символа има значение на пространствена и времева парадигма. В миналото "горе" е разпятието на Божия син, най-висока изява на жертвеността за другите, еманация на духовността; в настоящото е реалната смърт на един народ, от нищо неоправдана, от никого незабелязана. Смърт, която не може да бъде възвисена, защото в нея няма и нищо възвишено. Смърт, която не отвежда към вечността, а към нищото. В отвеса на кръста "горе" е доброто, прекрасното, небесното, раят, а долу - злото, грозното, земното, адът. В "Елегия" значенията на кръста на Спасителя и на народа са в аналогична опозиция. Това подобие, съзнавано или не от автора, алюзира автентичността на истината, алюзира и връзката с извънтекстовата реалност, разбирана като съществуване на духовни ценности от миналото /Бог/ и ад, в който умира един народ. Идеята за несвобода от предходната строфа /"гърмят окови"/ се обогатява с идеята за неминуема мъченическа и насилствена смърт. Внушението е подготвено от еднозначен образ - "камък гробен" - синоним на смърт; налага се и от детайли, акцентуващи физическо страдание /"пот от чело кървав"/, "кръстът е забит в живо тело"/. Израненото тяло, разпнатото тяло в контекста е образ и на стоицизъм, и на живот - въпреки мъките.

В "Елегия" народът е жертва, съдбата му е да умира бавно, мъченически, да живее с хомот, с окови. Смъртта на Иисус е тържество на злото. Насилникът, предателят - този, който го е пробол, Юда, Лойола - от миналото, от настоящето, вечният - обрича и народа. С архетипа Христос проблемът за смъртта се възприема и в неговите духовни и философски аспекти. Посочена е връзката между смъртта на призвания, на мисионера и участта на народа.

"До моето първо либе"

В текста миналото е видяно като време на робство за героя-"роб бях тогаз-вериги влачех", но и в настоящето се усеща драмата на съществуването-в гърдите "скръб дълбока владее", "сърце зло в злоба обвито". Но в сегашността е и незаглъхналата любов, и тревогата, и грижата за сиромаси, и мъката от предателството, от чезнещите сили, и неудържимото влечение към волност. Личната свобода Аз-ът разбира като противопоставяне на робството, на всичко, което угнетява народа. Тя е порив за изява в пространството на борбата, което е пространствено неопределено, въпреки трикратното наречие за място "там". "Там" само посочва дистанцията от "тук" и "сега" на Аза. Поетическата картина напомня Апокалипсиса-"викове страшни и злобни", т.е. напомня онзи момент, в който Бог ще въздаде своята висша справедливост, за да тържествува завинаги доброто. В бурята-битка се развихрят, разделят грозното и прекрасното, низкото и възвишеното, смъртта, която е край, и смъртта, която е начало. В нея границите между минало, настояще и бъдеще се заличават: предсмъртните песни са и надгробни, последното издихание се превръща в прослава. С прилагането и разделянето на два епитета към и от определяемото "песен" се равнопоставят и свързват в една логическа последователност два момента от съществуването-последният от реалното физическо съществуване на тази земя и животът в паметта на другите. Лексемата "песен" в съчетание с "предсмъртни" и "надгробни" има силно провокативна роля. Тя е на мястото, където по житейската логика би подхождала думата "жабли". Употребата й създава ореол на смъртта, превръща я в ценност. В същото време надгробните песни пораждат асоциации за молитва. Този образ се появява отново в последната строфа:"Ах, тез песни.....кой глас ще ми викне, запее", като желание за споделеност, за признание и като потребност от морална подкрепа.

Пространството, населено със смърт-пропадане, възмездие над злото, жертва за Аза, е някаква съществуваща реалност, вън от неговото битие, желана перспектива, а също така и част от неговия духовен абсолют. То е разгърнато и утвърдено в строфата: "Там, там буря кърши клонове.....". Поетическата картина е апология на борческото начало, което е пълно отдаване на идеята, което е идентифициране с подвига и с жертвата. Апологията е и отношение към смъртта-като естествена съдба на всеки самообрекъл се на борбата, като най-висока стойност на свободата. Естетизацията на смъртта, издържана в надличностен план, започва от символизирането на сблъсъка със злото чрез природно явление-бурята. Поетическият образ създава асоциации за мащабност, неудържимост, за свръхестественост. В уподобяването на борбата с буря смъртта е нетрагична, тя е естествена. Прославата е постигната чрез включването на символите на сабята и венеца. Сабята е атрибут на мъжеството, на юнашката чест, емблема е на бълг. борец, чрез нея смъртта придобива слава. Венецът е многозначен символ на награда, на почит, емблема на безсмъртие и величие. В културната памет на човечеството се свързва и с мъченичеството-по асоциация с трънен венец. Сабята и венецът създават ореолното значение и на бурята, и на смъртта. Но поетическото обобщение "и смъртта й там мила усмивка,/а хладен гроб сладка почивка" е отделено от коментираните символи с др. поетическа картина. В нея акцентът е на драматичното, на страховитото: "зинали са страшни долове/и пищи в тях зърно от свинец". Тя разделя и свързва двустишия, които носят аналогичен художествен смисъл, но представен от различен ракурс. В първото смъртта-слава не е назована директно. Излъчват я пространствени, предметни реалии, които придават на оценката надвременност, обективност. Метафоричното представяне на смъртта-"мила усмивка", "сладка почивка" в голяма степен съдържа отношението на индивида. Естетизираната идея за края на човешкото съществуване обобщава естетизираната представа за смисъла, за целта на това съществуване. Тя, прекрасната смърт, съизразява не вродено влечение към самоунищожение, а вродено влечение към самоутвърждаване чрез действено противопоставяне, чрез подвиг. Волята за живот, не за смърт, е в неудържимото желание за преодоляване на самотата, за взаимност, за разбиране, за себеосъществяване. Метафората "кървава напивка" обединява и оценява проблемите за живота и смъртта. Тя е смислов и структурен център на последната строфа. Появява се след копнежа на героя да чуе "тез песни и таз усмивка" от другиго, от любимата. Носталгията по взаимност, мечтата за човек, който да разбере, да се посвети, да се идентифицира със смисъла на неговото дело, придава особена интимност. Обобщаващото и общото в "предсмъртните песни надгробни" и в "смъртта...мила усмивка" се превръща в конкретно и единично, свързано със съдбата на Аза пожелание. Символичният жест "кървава напивка" съизразява доброволното и категорично, радостно и тържествуващо възприемане на смъртта. В продължението на поетическата фраза любовта е ценност, тя ще се превърне в песен на Аза, но при условие-"пък тогаз". "Да вдигна" подчертава действеното начало, безусловността на решението. В християнството виното символизира кръвта на Спасителя, а наздравицата е пожелание за здраве, за живот, за добро, за сбъдване. Кръвта в жилите е живот, изтичащата кръв е смърт. "Кървава напивка" е пожелание за сбъдване-за буря, за песни, за смърт. Тя е морална мяра, защото е породена от желанието на Аза да закриля, да се жертва, да очисти света от злото. "Кървава напивка" подтекстово съдържа и друг нюанс-на последно причастие, защото нейното време е когато прозвучават предсмъртните песни, когато приближава смъртта. Кървавата наздравица е тържеството на свободната воля-"пък тогаз и сам ще запея", чрез нея човекът постига идентичността си.

"Хаджи Димитър"

"Хаджи Димитър" е балада за човешкия дух - част от космическия, вселенския, разбиран като неунищожима духовна енергия. Заглавието визира конкретна историческа личност, присъстват и елементите на родното пространство, но за бореца скърби цялата вселена - земя, небе, звяр, природа, т. е. героят е борец за общочовешка свобода. Началото опровергава истинността на знанието, че Хаджи Димитър е мъртъв: "Жив е той, жив е", като по този начин се отрича физическата смърт, въвежда се основополагащата за текста двойка проблеми в опозиция: живот/смърт. Нефиксираният адресат придава обобщеност и всевалидност. Повторението, изведено от контекста, може да се разчете като вътрешна убеденост или разколебаност на Аза, смътно усещане, че другите не вярват или трудно ще повярват, желанието са се самоубеди и да убеди останалите в истинността на твърдението и на емоцията. То създава асоциации с една от най-употребяваните реторически фигури в Библията: "Истина, истина ви казвам". Но тезата "жив е" трябва да бъде доказана и най-убедителна е конкретната видимост.

Поетическата картина в първите строфи като че има подобна илюстративна роля. В нея юнакът е все още жив, но отделни детайли, визиращи физическото състояние, намекват приближаващата смърт /"потънал в кърви", "с дълбока на гърди рана", "очи тъмнеят, глава се люшка", "кръвта тече"/. В пределно конкретното пространство се появява образът на вселената - като свое, на героя пространство, като знак на неговата безграничност. Неакцентуваният парадокс /жив е, макар че кръвта му изтича/ и това, че умира, но е жив - поставят в рамка картината на робската мъка. Особено функционални са пространствените измерения на текста. Небето и полето ограждат Балкана, изразявайки отношение на природното и на човешкото към умиращия герой. Небето, със спряното слънце, чрез съюза "а" е образ на дистанцираност, студенина, безразличие към умирането. Небесното светило е застинало неподвижно - "спряно", "враждебно", сърдито. От друга страна, граматическата форма - страдателно причастие "спряно" - поражда други размисли. Като че природният закон за вечния кръговрат е нарушен. Като че физическото, реалното пространство се подчинява на духовното. Първото и последното изречение дават информация за физическото състояние на героя. Те са разделени, като в едно от междинните изречения е представен природният, а в друго - земното пространство, и дори римуваните лексеми назовават опозицията /"небето", "полето"/. Като че страданието огражда земното и небесното пространство. Герой - родно пространство в баладата са свързани и отделени. Той е на Балкана, но далеч от полето, където жътварка "пее нейде". Пространственият вакуум алюзира самотността и на юнака, и на обикновеното човешко същество, захвърлено, изоставено от съдбата. Намесата на Аза с обръщението "пейте, робини, тез тъжни песни" изразява емоция и е провокация за емоция.

За първи път песента се появява в трета строфа - "жътварка пее нейде в полето". В поетическата фраза е уточнен природният сезон, въведен е мотивът за непроменения и непроменим битиен ритъм. Без каквато и да е оценка Азът е "регистрирал" последователно "чудото" в природата /"слънцето спряно"/ и момент от житейската проза. Но тази последователност не съдържа отрицание на човека или на народа. Песента на жътварката, чрез неопределителното наречие "нейде", става символ на човешката залутаност и самотност, както и на всевечната инерция за живот. В безбрежността на полето, на природата, човечеството изглежда неизмеримо малко, но е също така вечно. Смисълът на песента се обогатява чрез обръщението "Пейте, робини, тез тъжни песни" - съдържа се идеята за повторяемост - тъжните песни като знак за народната драма имат аналог в "Обесването на Васил Левски", но песните в следващата строфа са прослава, памет; те са безсмъртието на героя - "певци песни за него пеят". Множественото число в първия случай създава впечатление за нескончаема мъка, във втория - за мнократно потвърдено отношение, за мнократно изразена вяра в ценността на смъртта. В седма строфа песента се появява в единствено число "Балкана пее хайдушки песни" - песента е негов атрибут, тя е ценност и мярка за ценностното от гледна точка на националната общност.

За четвърти път образът на песента се появява в края на баладата - единадесета строфа - в други пространствени измерения. Тя е песен на самодивите, с нея хвръкват "те в небесата". Очевидна е опозицията на пространството, където се пее песента: земя /"нейде в полето"/ - небе /"в небесата"/. Тя може да се разчете и като опозиция между битийно и духовно.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Христо Ботев - анализи за 11 клас 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.