Христо Ботев


Категория на документа: Литература


ХРИСТО БОТЕВ - „ЕЛЕГИЯ” И „БОРБА”
ЕЛЕГИЧНИЯТ ПРОТЕСТ СРЕЩУ „ЗЛО БЕЗКОНЕЧНО” В БОТЕВИТЕ СТИХОТВОРЕНИЯ „ЕЛЕГИЯ” И „БОРБА”

Усещане за безизходица съпътства робския делник на българина. Настоящето е „робска люлка”. Времето е без начало и без край. Няма минало, няма бъдеще. Има само робство - вечно и безнадеждно. То е прокоба за душата, нейно вътрешно психологично състояние. Неверие и тъга допълват минорната интонираност на поетичните внушения в началните стихове на Ботевата творба „Елегия”.
Заглавието на стихотворението е в контраст с личните настроения на поета. Душата му кипи от гняв. Протестът е категорично заявен. Поетичната риторика е с емоционален заряд, различен от елегичните настроения на притихналата сред безвремието на робството душа на народа. Българинът е загубил ориентир за време и историческа перспектива в „робската люлка” на безнадеждността. Срещу безкрайната тъга в душата на българския народ се изправя гневът на Ботев - силен и могъщ. Протестът расте, поетът настоява за отговор: „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?” Обръщението „бедний народе” говори за интимна споделеност на болката. Тя е обща за поет и народ. Тъгата - „елегията” на душата - съпътства всяка изстрадана истина. Мъдра е болката на „бедний народ”, натрупана от векове в робско мълчание. То е библейско по сила и национално българско по трагичност на изживяването. Мълчанието говори. Прозира истината за настоящето в контраст с миналото. Идеята за спасението на душата е библейски доказана невъзможност. Ботев не вярва в християнското смирение и покорство. Това е ново робство за душата. Не е случаен използваният паралел между Христовото разпятие и тежкия кръст на робството, който носи в душата си „бедний” български народ. Извършено е предателство. Но какви са причините, които го предизвикват, и кои са виновниците? Ботев настойчиво търси истината. Посочва примери от човешката история, паралелно съпоставени с българското настояще: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: „ Търпи, и ще си спасиш душата”?! Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда...” С класическата формула на избора: „Тоз ли, ... или тоз...?”, „Той ли, ил някой...”, поетът провокира мълчаливо страдащия народ и привежда конкретни доказателства за отнетата му възможност да избира. Между „син на Лойола” и „брат на Юда” избор няма. Алтернатива за свобода и щастие не съществува. Предателството е вездесъщо и неотменимо. То е минало и настояще. Робството е наложеният от предателството избор за българина. Всеки е свидетел на нови предателства и „нови тегла за сиромаси”. Сред мълчанието на страдащата българска душевност прозвучават стиховете на Ботев, заклеймяващи предателството: син на Лойола и брат на Юда, предател верен и Жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?! Трагичната ирония на инверсираното определение „верен” в словосъчетанието „предател верен” внушава преобърнатите стойности на християнската вяра и на човешката нравственост. Кошмарът на робството ражда неизказани по трагична сила нехуманни помисли и дела, граничещи с лудостта: „Кой продал брата, убил баща си?!”
Резонансът от случилото се е страшен за душата на народа. Поглъща тъмния стон на унизеното българско съзнание и народът остава безмълвен пред истината за предателството от свои. Тя е по-силна от думите. Говори сама за себе си. Предателството отнема гласа на свободата. Срамът от делата на „нов кърджалия в нова полуда” звучи „глухо и страшно” в душата. Гърмят оковите на робското съзнание. Мълчалив е укорът на окованата душа. Народът не вярва в надеждата за по-добри дни, не чака свободно бъдеще. За него свободата е химера, а предателството и робството - единствено възможна съдба. Ботевите поетични питания остават без отговор. Но поетът прозира в тъмнината от болка светлите пориви на духа, потиснати от „сган избрана” и „слепци с очи”: „ ... Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава той сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.” В мълчанието е истината за робството и предателството. Това е най-достойният отговор на народа с отнето право на избор. Гласът на свободата е потиснат, но той е жив сред мрака на страданието. Носен е като неизказано желание на душата. Това е тайната сила на българския дух да преодолява болката от тежкия кръст на предателството, носен векове наред. „Камък гробен” е робството за народа, предаван от „наши и чужди гости”. При тези обстоятелства жаждата за свобода е неистово усилие за духа. Народът „сочи” раните, мълчаливо обвинява предателите: „Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен; кръстът е забит във живо тело, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости!” Апокалиптични по сила на внушение са поетичните образи. Възприятията отиват отвъд човешкия разум. Фолклорната нюансираност на стиха създава усещане за сетивност на болката. Унижението е нетърпимо. Подмолни са силите на предателството. Те обезсилват духа, „смучат живот народен”. Експресивното въздействие на разговорната лексика допълва вътрешния обем на символния образ: „смок е засмукал”. Почти сетивно е усещането за жива болка, носена в душата на българина. Тя е моделирана векове наред от робското унижение и предателство. Робската нощ е безкрайна. Мъката - неизразима. Остава търпеливото страдание - единствено противодействие срещу злото и трагична алтернатива за съдбата на народа. Мълчаливите изповеди на душата са елегични. От тези жалейни тонове на всенародното прискърбие се изтръгва протестният вик на Ботев. Той идва от душата му, разтърсена от гняв и жалост: „А бедният роб търпи и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа, броим, и с вяра в туй скотско племе чакаме и ний ред за свобода!” Елегичните интонации на стиха отстъпват пред заклеймяващата сила на обвиненията: „и ние без срам, без укор, броиме време...” Ботев ясно разграничава народа („бедният роб”) от всички останали (поетичното обобщение „ние”), т.е. българската интелигенция - реалния виновник за нереализираната идея за свобода. Поетът обвинява и себе си, че заедно с всички „наши и чужди” е повярвал в безкрайното, вече почти скотско търпение на „бедния роб”, чакайки „ред за свобода”. Ботев е разтърсен от бурята на недоволството. Осъзнава трагичната истина, че свободата е желание за битка и реална борба, а не очаквано чудо - сбъдване на нереална мечта. Това е драмата на Ботевата душа, докоснала се до елегичните жалби на „бедний народ” в стихотворението „Елегия”.
Носената вина в съзнанието на поета за робската участ на народа задълбочава кризата на духа. Стихотворението „Борба” е художествен израз на Ботевите душевни терзания: „В тъги, в неволи младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде...” Изповядано е противоречието между „погледът мрачен” и „кръвта се ядно в жили вълнува”. Духът е в безпътица. Човек и настояще влизат в „борба”. Съзнанието търси изход от безнадеждността, но „умът” - човешката мисъл - не открива пътя на свободния избор към свободата. „Не види” битката за нея. А мисълта за свобода е единственото добро, което би желал да „види” Ботев в човешките стремления на своите съвременници.
Но сред душевния хаос съзира „спомени тежки” за преживени предателства, които потискат съзнанието. Паметта е „злобна”. Ражда омраза и доброто „умира”. Остава безнадеждността. Срещу кризата на духа се бори Ботев, изповядвайки драмата на собственото си съзнание. Хуманното у човека преживява дълбока криза: На душа лежат спомени тежки, злобна ги памят често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди! Отнети са нравствените опори на личността - любовта, вярата и надеждата. Човекът е изправен пред невъзможността да открие себе си, да потърси себеподобен. Тока е сънят „мъртвешки” на душата, за който говори Ботев. Изводите на поета са израз на личната му драма, но и на трагизма в българската националноисторическа съдба: „Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом секи почита. „Богат е”, казва, па го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтарят бога измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи.” Нравственият олтар на българина е разрушен. Вредом властва злото, лъжата и измамата. Социални са измеренията на националната трагедия: „Богат е, казва, пък го не пита колко е души изгорил живи...” Продадена и ограбена е святата истина за човешкото добро. Страхът в душата, раболепието пред по-силния са единствени добродетели. Истината е грях, а лъжата - святост. Ботев отрича деформираните представи за добро и зло, лъжа и истина. Гневен е протестът в стиховете на поета:
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от Бога било начало
на сяка мъдрост...
Иронията и сарказмът са духовните оръжия, с които Ботев защитава човешката мъдрост и достойнство. Той влиза в битка с общочовешкото зло в името на хуманното, в името на човека. Свободата на „ум” и мисъл е същност и цел на Ботевата „борба”. Тя винаги сочи пътя към доброто у всеки човек и всеки народ. Но светът на злото е вездесъщ. Тежките окови на духовното робство спират устремите към свобода на „разум и совест” и „борци в мъки, в неволи мрели”. Трагична е картината на робския свят с вечното тържество на злото, но над нея застава Ботевата воля за борба: „Светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи; тежка желязна ръка целува. Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува! И като залог из род в потомство ден и нощ - вечно тук преминува.” Но над окования дух, над лъжата и робството се издига вярата на Ботевата поетична мисъл в битката за свобода краят на „зло безконечно” настъпва. Започва борбата за щастие и човешка справедливост:
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!...
Кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец...
Ще викнем ние: „хляб или свинец!”
Изборът е направен: „хляб или свинец!”
Свободата е вътрешна потребност за всички. Обединени са устремите на страдащите робски души: „Ще викнем ние: „хляб или свинец!” Ботев е сред разбунтуваните. Той е част от всеобщата борба за човешко щастие и национална свобода негова лична и поетична мечта, изповядана в стихотворението „Борба”.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.