Христо Ботев


Категория на документа: Литература


„ Майце си ”

С елегията „Майце си” Христо Ботев поставя началото на гениалното си творчество.Стихотворението е нописано в Одеса и излиза през 1867г. Във вестник „Гайда”.Първото отпечатано Ботево стихотворение е на пръв поглед отглас на една типична за възрожденската ни поезия тема-персонифициране на образа на родината в този на страдащата майка.Този символ,дошъл в нашата литература още в началото на века от чужди образци, получава широко разпространение през 60те и 70те години и това съвсем не е случайно.Намесват се различни фактори, проблемни за времето,както естетически и психологически, така и социални.От една страна няма по-подходящ образ за сравнение на родината от този на българската майка мъченица.От друга страна мъката на прокудените синове на майка България по родината естествено се слива с тъгата по забравената майчина ласка.Така смисълът на двете понятия се преливаи прераства в едно цяло,обгръщащо и разкриващо основните проблемии тенденции характерни за Възрождението.

Първото стихотворение на Ботев не просто маркира, то разгръща и разрешава проблеми, които са стойностни за нацията и за отделната личност и заедно с това емблематични за цяллото му творчество.В тези си домогвания стихотворението разчита на отработени в древността модели,чиито съзнавани или несъзнавани механизми структурират поетичното послание и дават перспектива на прочита.”Майце си” е незряла Ботева творба,която в контекста на литературната му система има стойност на теза,защото съдържа ключови образи,които в рамките на цялото му творчество се обогатяват и развиват.В този смисъл творбата на Ботев е със стойност на худ.рамка.В елегията „Майце си” авторът разкрива същността на човека като показва неговия душевен свят изпълнен с болка и тъга по родината,родния дом,семейството,близките и приятелите.Тук той е самотен и изолиран от всичко и всеки.Затова търси утеха и подкрепа в семейството си и най-вече в своята скъпа майка.

Още в първото Ботево стихотворение „Майце си” е заложена една тенденция,която остава присъща за цялото му творчество-автобиографизмът.Той произтича от дълбоката преживяност на всичко,което авторът пише,от неразчленимостта на личното и поетическото, от съзнанието,че словесното творчество е само една от изявите на борбата за по-достойно битие.Стихотворението е нописано в Одеса и ясно отразява тягасното положение,в което се е намирал Ботев в Русия,отхвърлен,изолиран и самотен,скитащ се в търсене на щастието.

Заглавието на творбата звучи катопосвещение,а употребената архаична форма „на майка си” създава очакване за признателност пред майката и звучи като изповед,изразяваща потребността на лир.Аз от близост.В контекста на другите творби заглавието се разчита и като обръщение и към образа на майката и набелязва жанровата спицифика на текста-елегия в изповедна форма.

Осъществяването на „Майце си” като изповед допринася за още по-пълната идентичност на автор и лир.гирой,защото едва ли има по-личен и съкровен изказ от изповедта.Внея суетата и маските се загърбват и човек остава само с най-святото.

Още в първите два стиха на творбата ясно личи драмата на сина,напуснал вътрешното,своето,родовото пространство,излязъл на пътя сред чуждото връждебно обкръжение,изпълнен с носталгия към дома и страдащ поради своята обреченост на самотата.Лир.субект не е удовлетворен от стойностите,които този път му предлага,но и не успява да назове причините за своето страдание и това засилва болката му. Ето защо „блудният син” се лутав един чужд свят без дух.опори и ориентири,а прозрението за това го обрича на отчаяние.

Образът на майката е въведен в самота начало,като героят се обръща към нея с въпрос,търсейки отчаяно обяснение за своето страдание.Задаваните риторични въпроси „Ти ли си,мале,тъй жално пела/ти ли си мене три годин клела”създават усещане за обърканост и отчаяние у героя,а мнимият диалог с майката е вътрешен диалог на героя със себе си,който отчаяно търси разбиране и отговор за причината на своето нещастие.Един от централните образи в Ботевата лирика,този на майката, заема важно място и в „Майце си”.Лир.Аз се обръща към майката,център на родовото пространство, в моменти на раэдвоение и душевна тревога,като нейн дълг е да запази топлината и уюта на родния дом.Обръщениета „мале” звучи гальовно и носи съзнанието на лир.Аз, че е грях да наранява майката.Огромна е мъката му,че вместо сред род и семейство той се сблъсква само с грозното в света.Майката тъжи заедно със сина си и съпреживява всяка негова болка.Нейният глас звучи като песен и плач,като песен и клетва.В резултат от клетвата лир.субект остава сам и неразбран.Той жертва родното и потриархалното и се превръща в скитник:”та скитник ходя злочестен ази”и ясно се очертава библейската тема за „блудния син”,в която Ботев вписва както национално-духовната традиция,така и интимно-човешката.Удивителната метафора „и срещам това що душа мрази” отвежда към една младост,уязвена от лични неудачи.В болката на героя откриваме и несдържан гняв,който по-късно се трансформира и в омраза.Анафоричният свързващ елемент „ти ли си” навява безнадеждност и въвежда читателя в атмосферата на една драматична изповед,на една дълбоко човешка болка.

Във втората строфа лир.Аз продължава да търси друга причина за изгнаничеството си в друг образ-бащата,символ на родовото и кръвната връзка.Азът търси причина и в разрушената връка със завещаното,с традицията,с онова което се предава от баща на син „Бащино ли съм пропил имане”.Търсипричина и в разрушената любов към майката „тебе ли покрих с дълбоки рани”.Всичко това въвежда мотива за завръщането и повишава напрежението,внушено и от натрупването на пунктуационни знаци в края на изречението.Героят е съсипан,защото младостта му,която е може би най-хубавото нещо от един човешки живот, „съхне и вехне люто язвена?!”Синтактичният паралелизъм въвежда мотива за умирането като следствие от неизпълнения дълг към рода.Смъртта добива образа на погубената младост,а глаголите във въжходяща градация „съхне”, „вехне”, „тлее” допълват още повече тази картина.

В третата строфа се задълбочава драмата на лир.човек,но не води до упрек към околните,не поражда обвинение.Действителността не удовлетворява Аза.Той се чувства самотен дори сред „мили другари” и безгрижността в отношенията им е привидна „но те не знаят,че аз веч тлея”.Лир.субект,надрастнал идейно сънародниците си,осъзнава причините за страданието си „че мойта младост слана попари”.Светът за него е безответен „приятел нямам да му разкрия”,създава се усещане за тотална опустошеност на вътрешния свят заради несподелянето на бурните копнежи.Но това което не знаят другите е длъжна да знае майката.От нея героят търси не само съчувствие,но и разбиране „кого аз любя и в какво вярвам/мечти и мисли-от що стродая”.Още в първото си стихотворение поетът раэкрива мощта на своите идеали и желания- „мечти и мисли”.Това са вече оформените в съзнанието му идеи,свързани с националното и социално освобождаване на народа.И точно тези идеи-повели на времето, в което живее,го разкриват като самотник в обществото.Героят търси съмишленик и съидейник,но не го открива около себе си и е възмутен от пасивността и апатията,обръщайки се с трогателна жалба към майката „Освен теб,мале,никого нямам”Освен,че търси съчувствие Азът иска да приобщи майка си към идеите си „Една сал клета,една остана/в прегръдки мили да падна”л Неразбран от обществото, лир.персонаж търси опора в майката,като тя е „вяра и любов” за него.Тук се намесва и мотивът за Христянската триада и признаването на майката за единствен източник на вяра,надежда и любов,което крие драматизъм,в който само силният е способен да оцелее.

Сърцето като метафора на човекаутвърждава идеята за сломъванетона жизнеността в нейното ядрои предела на човешките сили „сърце догаря”, а резкостта на двоеточието отвежда читателя към нов смислов момент,а именно разминаването на мечтите с реалността.В това разминаване на очаквано и случило се е изразено вътрешното страдание,дало тласък на умирането,а погребването на желанията говори за тяхната безсмисленост поради неосъществимостта им „но за вси желби приготви яма” и противопоставянето на минало с настояще „много мечтаях” и „ вече не се надявам”.

В общуването с майката героят иска да пречисти душата си и да избяга от злобата и неудовлетворението „Баща и сестра и братя мили/аз да прегърна без злоба”. Образът на смъртта във финала на стихотворението води до раздвоението то Аза-от една

Анализ на " Към брата си"

Христо Ботев вплита посланиие в самото заглавие на елегията "Към брата си", което звучи като обръщение към ближния. Обръзът му се възприема, не само като носител на кръвната връзка и част от сакралното пространство на дома, но също и на човек, споделящ идеалите му.

В първия стих чрез използваната звателна форма ("брате") се скъсява дистанцията с адресата и предполага споделянето на мрачните мисли и търсенията на лирическия герой:

Тежко, брате, се живее

Азът не е отделен от дома, но остава духовно самотен и отдалечен от околните, попадащи под събирателния образ на роба - " глупци неразбрани" (част, от които е и той). С използваното двуизмерно пространство се подчертава различието между вътрешното светоусещане на лирическия герой и заобикалящата го сурова реалност на потисничество. Опозицията " аз-те" в елегията не е ясно заявена, а е представена единствено като наблюдение на Ботевия герой. Той е въведен чрез образа на бунтовника извън психологическия му свят, като съзерцаващ и оценяващ пространството около него, индивид.

Сърцето и душата, са част от личността и нравствено-етично оформят възгледите в микрокосмоса на Аза, приютили нерадостните емоции, идеите и терзанията му, са експресивно внушени чрез стиховете:

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

Лирическият герой е неудовлетворен, неразбран и след съзряването си за нуждата от действия, той е вече отделен от масата.

За първи път, в поетиката на Ботев се среща мотивът за Отечеството, към което се съсредоточава нравственият идеал на Аза за достойна личност, оценяваща ценностите на родното, оставени от миналото и задължаващи самоосъзналият се да ги съхрани ( "неговият завет пазя;"). Характерната тема за полярността на чувствата присъства и в елегията "Към брата си".
Силната любов към Родината е неразривно свързана със също толкова силната омраза към всичко пречещо и оставащо безучастно в необходимостта от безпрекословна отдаденост на делото, което ще доведе до бленувато благо:
Отечество мило любя,
и:
тия глупци като мразя

Почти осезаема е болката на Аза, обзет от мъчителни мисли, породени от безсилието и безпомощността да защити идеалите и убежденията си ("но себе си, брате, губя").

Лирическият герой е представен като надраснал съвремието си, наясно с идеите и жертвите, които ще бъдат неизменна част от битието му. Азът ще продължи нравственото си развитие до достигането на мъжката позиция, която обуславя постигане на целите на всяка цена - дори и чрез саможертвата в името на Отечеството.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.