Хенрик Ибсен – свят на начала и парадокси


Категория на документа: Литература


 Хенрик Ибсен - свят на начала и парадокси

Едва ли е уместно да се задава въпросът кой е Хенрик Ибсен, тъй като той принадлежи към числото творци, чиято известност трудно може да бъде поставена под съмнение. За литературните историци той е писателят, благодарение на когото скандинавските литератури за първи път играят роля в европейската култура, за литературните теоретици е създателят на "нова епоха" в областта на драмата1. За масовия зрител и читател е просто авторът на "Нора" - популярното име, с което по-често се назовава Ибсеновата драма "Куклен дом".

Едва ли може да бъде оспорена и "вечната актуалност" на Ибсеновите произведения. Той твори през втората половина и в края на ХІХ век, но темите, проблемите и героите, които поставя в центъра на своите драми, все още подтикват към търсенето на отговори на "вечни въпроси" като: кой съм аз, какъв съм и какъв искам да бъда, къде съм и какво е обществото, в което живея. Един негов сънародник, норвежкият драматург Хелге Крог, сравнява непреходността на творчеството на Хенрик Ибсен със светлината, която идва до нас от космоса дълго време след излъчването й от звездите. И макар че източникът е далече, тази светлина се лее непрекъснато и е винаги нова. Така е и с драмите на Ибсен: "Петдесет, сто години след тяхното създаване те озаряват нашия живот и ни даряват с радостта на първовъзприятието. С тази светлина е проникнато творчеството на Ибсен."2

До сравнението със светлина при оценката му прибягва още Георг Брандес - негов съвременник и близък приятел, един от първите му критици и биографи. Той говори за Ибсеновата "силна личност и ярка индивидуалност, способна да свети като многостенен брилянт"3.

"Светлинните" метафори, приложени при характеризирането на писателя, съвсем не са случайни и произволно избрани от техните автори. Те са провокирани от драмите на Хенрик Ибсен, където блянът на героите по слънце, лъчи и топлина е в рязък контраст с мрачната среда и с блатния въздух, в които са принудени да живеят. Вероятно това е причината за друга преобладаваща представа за норвежкия драматург - тази за "мрачния Ибсен". Тя е създадена не и без помощта на същия Георг Брандес, който дори и във възхищението си от големия писател не забравя тягостното усещане, с което често остава човек при общуването си с него. Брандес говори за Ибсеновата затвореност, мрачна неприветливост и раздразнителност, дори антропофобия (страх от контактуването с хора). На пръв поглед става въпрос все за характеристики, които по принцип сме свикнали да присъстват в портретите на великите личности. В случая с Ибсен обаче нещата са по-различни. Тъмното и светлото начало у него са в непрекъснато противоборство. Според времето и средата надделява ту едното, ту другото. Трудно може да си представим, че това е същият човек, който дотолкова впечатлил крал Чарлз ХV, че той го изпратил да представя Норвегия при откриването на Суецкия канал, а там пък на свой ред така очаровал хедифа (египетския владетел), че в знак на особена почит го дарил с негърка робиня. (Биографите обикновено бързат да доуточнят, че Ибсен като примерен съпруг тутакси се освободил от нея.)

Представата за мрачното му излъчване е дотолкова доминираща, че тя задълго поставя своя отпечатък както при очертаването на личностния му портрет, така и при тълкуването му като творец. В една от първите български студии върху неговото творчество, "Ибсен и Ибсенизмът в литературата" на Емануил Попдимитров, норвежкият писател е сравнен със "северен сфинкс", който отпраща отвреме навреме своите мъчителни загадки към човечеството, а в хода на изследването е определен като "жесток и мрачен мислител".

Кой всъщност е Хенрик Ибсен и какъв е той? От една страна, неговото място в европейската култура е узаконено, от друга страна, и до днес се спори за контрастите и нюансите както в жизнения му, така и в творческия му път. Един съвременен автор на биографии споделя, че за да проникне човек зад това, което се крие под фасадата от факти в живота на Ибсен, е необходима търпелива детективска работа. Изследователят трябва да намери онази тънка граница, която дели предубедеността на Ибсеновите съвременници към личността му и възторзите на следващите поколения. И едните, и другите замъгляват истинския смисъл на фактите, като ги нагаждат единствено към своите гледни точки.

Писмата на Ибсен също дават едностранчива представа за него. Твърде малка част от тях разкриват творческите му намерения. Съвестният им прочит може да заблуди биографите относно мотивите, които тласкат писателя от едно към друго произведение, от една към друга постановка. Основен въпрос в писмата е недостигът на финансови средства. Той се поставя в прошенията за писателски стипендии, в молбите за заеми и аванси, а "ответници" са ту норвежкият парламент, който дълго време отговаря само с мълчание, ту издателите му, които помагат, доколкото могат. Не бива обаче да се пренебрегва това, че именно и единствено чрез писателството си Ибсен години наред издържа своето семейство. Кореспонденцията му е в истинския смисъл на думата делова и поради това тя остава затворена за интимните страни от неговия характер. За нея Георг Брандес констатира: "Малко откриваме от човека, който написа: "Не съм от тези, които се задоволяват с това да местят пионките: да обърквам играта, такъв е моят подход."4 Оказва се, че писмата, "герои" от драмите му, разкриват много повече за твореца Ибсен, отколкото собствената му кореспонденция. Впрочем тя дава още едно обяснение за мрачния характер на норвежкия писател - това е постоянното еквилибриране на ръба на фалита, страхът от който вероятно го съпътства още от ранните му детски години и е свързан с бащиното му разорение.

Един "пейзаж", описан от Ибсен в неговите "Спомени от детството" (1881), определени от биографите като "крайно оскъдни", също може да даде отговор на много въпроси. Драматургът разказва за своя роден дом и за местонахождението му: на пазарния площад, срещу църквата, в ляво от която е разположено кметството с тъмницата и лудницата, а в дясно - позорният стълб. С тази гледка израства Ибсен до седемгодишната си възраст, т. е. до разорението на родителите си, което налага преместване на семейството в малко селско имение. Скромно място в това описание се отделя на класическата и на реалната гимназия, които заемат четвъртата страна от площада. И ако по времето, в което Ибсен живее в дома срещу църквата, надеждите му за обучение са свързани с класическата гимназия, то след отиването на село единствен вариант за него е реалното училище. Вероятно това също повлиява върху неуспеха му по-късно на приемните изпити по гръцки и математика в Кристияния. (Историята предлага подобни фарсове. Шекспир също учи във второстепенна гимназия в родния си град, заради което е подиграван от съвременниците си за слаби познания по гръцки и латински, при това в епоха, в която владеенето на класическите езици е задължително за образованите хора.)

Има нещо дълбоко символично в местата, които Ибсен още от ранно детство обитава и наблюдава. Църквата, кметството, затворът, лудницата и позорният стълб стават "персонажи" от разбърканата игра на морал и псевдоморал в неговите произведения. Квартирата, в която писателят живее в Кристияния в годините на неосъщественото си студентство, се намира на пресечката на две улици, които са със симптоматични за творчеството му имена - "Философска" и "Ъглова". Първата му пиеса е с римски сюжет и се ражда в малко норвежко градче със старинна архитектура, а най-силните му модерни драми са създадени в класическата атмосфера на Италия, в Рим. И тук е поредният парадокс - определяните като "най-мрачни" и "северни" произведения на Ибсен се появяват именно сред светлината и топлината на Юга.

Всъщност играта между светлина и мрак, сблъсъкът между топлина и студ произтичат още от сложния релеф и северен климат на Норвегия. За родината на Ибсен четем: "Норвегия е страната на фиордите, с дълбоки клисури и високи скали, планинска област с късо и приятно лято, с бързо прецъфтяваща растителност, с дълга и бурна зима и пролет - с мъгли и падащи лавини. В тая земя живее един рибарски и селски народ, който от една страна, принуден да води сурова борба с природата, се отличава с трезвен и реалистичен поглед върху живота, а от друга е склонен към мечтателност и дълбок мистицизъм. В заселищата, обиколени с високи скали, които не позволяват на слънцето да проникне в теснините, се раждат мрачни и съсредоточени хора, които цял живот изучават библията и мълчаливо дълбаят големите проблеми на живота."5 Самият Ибсен има възможност да се запознае отблизо с мистичния чар на норвежката природа. През лятото на 1862 той получава скромна стипендия от университета в Кристияния, за да извърши поход през планините на Западна Норвегия и да събере приказки, предания, легенди и други фолклорни образци.

Не бива да се забравя още, че това са земите, обитавани някога от викингите, за които се твърди, че в далечните си пътешествия достигат бреговете на Америка много преди Колумбовото време. А фиордите, дълбоките клисури и високите скали са онзи интериор, сред който се раждат героите и сюжетите на скандинавските саги.

Подобно на скандинавския релеф норвежката история е също така неравна, люшкана между мрака и светлината. Това се отнася най-вече за последната й част, за същия ХІХ век, в който Ибсен живее и твори. До началото на века Норвегия в продължение близо на 400 години е владение на Дания. След падането от власт на Наполеон Швеция нахлува в земите й, стига се до политически съюз, но това не отменя автоматично датското културно и политическо влияние. Разкъсвана между Швеция и Дания, Норвегия тепърва трябва да намери своята национална идентичност и това е задача, която стои пред нейния политически и културен елит почти през целия ХІХ век. Оформянето на своя литература, на собствен театрален и културен живот е задължителна част от процеса на откриване на "своето" лице пред Европа. Неслучайно и Ибсен в търсенето на "свой", индивидуален образ като творец в ранните си произведения се обръща към норвежката история, първите му драматични поеми допускат фантастични сюжети, повлияни от скандинавската митология, а един чисто биографичен факт го сродява с героиката на едическите произведения. Ибсен кръщава сина си Сигурд - с името на героя от скандинавските митове, които писателят старателно изучава.

Ако родната атмосфера и житейските перипетии на Ибсен допринасят твърде много за мрачното му излъчване като личност, кое е това обаче, което разведрява мрака и прави от творчеството му източник на светлина?

Георг Брандес започва литературния портрет на Хенрик Ибсен с думите: "Не е ли истинско нещастие за писателя да пише на слабо разпространен език? Славата би утвърдила по-скоро един треторазреден ум, пишещ на универсален език, отколкото един много по-висш ум, но познат единствено от преводите."6 Сам по произход датчанин Брандес много добре познава изолацията, на която скандинавските езици по принцип обричат северните автори. Три са основните причини, според него, които обаче спасяват творчеството на Ибсен от "истинското нещастие" и същевременно проправят пътя му към славата.

На първо място стои фактът, че Ибсеновата модерна драма е написана в проза, нещо, което улеснява превода и не накърнява особено автентичността на текста при ползването му на чужд от оригиналния език. На второ място, Ибсен не пише само за северните страни, а се обръща към универсални проблеми, които вълнуват съвременното европейско общество. И накрая - неговото творчество възвестява "нова епоха" в областта на драмата. Не става въпрос само за въвеждането на нова драматургическа техника или пък за нов начин на представяне на характерите на сцената, а изцяло за нов тип драма, който полага основите на модерната драматургия.

За норвежеца Ибсен проблем се оказва не "слабо разпространеният" език, на който твори, а по-скоро норвежката среда, която дълго време отказва да приеме, че за нея може да се пише по начина, по който Хенрик Ибсен го прави. Славата го спохожда далече от родината, а придобиването й е мъчителен и болезнен процес. Така се изпълва едно друго правило, валидно за големите творци - пътят към дома преминава през околовръстните пътища на признанието в странство и през овации първо по чуждите сцени. "Той никога не забрави не особено доброжелателния прием, който неговите първи произведения срещнаха в Норвегия - констатира Брандес, - както и своя дълг на признателност към чужбина."7 А в писмо от последните си активни години самият Ибсен споделя със своя приятел и вечен съперник, драматурга Бьорнстерне Бьорнсон: "Трябва да се признае, че да имаш Норвегия за родина, не е леко."8

По-голямата част от живота си творецът прекарва далеч от дома - в Италия, в Германия, и макар че не прави опит да пропише на някой от т. нар. "универсални езици", които иначе добре познава, Ибсен добива широка известност. Той също така докрая не сменя скандинавската тема, а постоянно говори за Норвегия. Действията в пиесите му се разиграват на фона на заснежени фиорди или в най-обикновени, но все пак северни домове. Героите, независимо дали са видни членове на обществото, представители на средната класа, слугини или дърводелци, са винаги норвежци. Това негласно съществуващо в творчеството му правило е валидно както от най-ранните му поетически опити, та чак до последните му произведения.

Изключение прави първата му пиеса - "Катилина", чийто сюжет е почерпен от римската история, а също така една доста по-късна драма, "Император и галилиец", която насища античната фабула със съвременна проблематика. В центъра на "Катилина" е бунтарят - обеднелият патриций Катилина, който чрез заговор се опитва да завземе властта. Римската тема идва като резултат от заниманията на Ибсен с латински език - част от подготовката му за кандидат-студентските изпити. Той чете Цицерон и неговите прочути "Четири речи срещу Катилина", а също и "Заговорът на Катилина" на Салустий, римски историк и общественик. Близо четири месеца двадесетгодишният Ибсен работи върху своето първо драматургично произведение. И макар че изследователите му намират в него твърде много от патоса на бъдещите пиеси на Брехт - защитата на републиката, на бунтарството, на революцията9, Ибсеновото произведение говори повече за своите учители - Шекспир и Шилер, отколкото за предстоящи тенденции в областта на драмата. В едно отношение обаче "Катилина" се оказва "предчувствие". Тя предвещава интереса на драматурга към ярките индивидуалности, които са способни да се изправят срещу обществото и да го взривят, независимо от риска да изгорят заедно с него.

Книжно издание с финансовата помощ на приятел, един малък, но все пак насърчителен отзив в ръкописния вестник на Норвежкото студентско общество - това са плодовете, които дава първата драмата на Ибсен. От тиража са продадени едва 40 екземпляра, а останалото в момент на парични затруднения е продадено за преработка на хартия.

Втората Ибсенова драма, "Гробната могила на война", има значително по-голям успех. Тя е поставена в театър "Кристияния" и макар след премиерата да не последват многобройни представления, както авторът й очаква, това е първата крачка на Хенрик Ибсен към норвежките и световните сцени.

Творчество му може да се подели на няколко етапа. Съществуват различни класификации, които подреждат и преподреждат драмите му, извеждайки на преден план ту една, ту друга тяхна същностна характеристика, доминираща пред даден период. Традиционно се говори за три етапа. Като първи се отделя национално-романтичният период - този на историческите драми. Вторият се назовава социално-реалистичен или още на социално-психологическите произведения. Именно тогава се оформя Ибсеновата аналитична драма. Третият етап по същество представлява продължение на предходния, но често бива отделен като самостоятелен. Това е времето, в което Ибсен пише своите философско-символистични драми.

Първият етап обхваща ранното му творчество от 50-те, 60-те години и приключва някъде към средата на 70-те години на ХІХ век. От гледна точка на хронологията той е най-дълъг, но пък най-малко от създаденото през него остава в театралния репертоар на следващите поколения. По-голямата част от ранните му произведения са ориентирани към норвежката история и това е лесно обяснимо с оглед на националните приоритети на Норвегия. "Гробната могила на воина", "Фру Ингер от Йострод", "Празник в Солхау", "Героите на Хелгеланд", "Претенденти за престола" са все пиеси, определяни като национални по дух и романтични по изпълнение. В тях се чувства влияние от Шекспировите хроники и от Шилеровата драма. Преобладаващото действие се развива през Средновековието, а темите, около които гравитират сюжетите са борбата с датското нашествие, националното обединение на Норвегия. За тази цел Ибсен съвестно разучава средновековната скандинавска история, исландските родови саги, а запознаването с народната поезия дава като резултат използването на стихотворната форма на северните героически песни. На пръв поглед нищо не предвещава обръщането към съвременната тематика в по-късните му драми, но именно национално-романтичните произведения на Ибсен са онази "работилница", в която се изковава бъдещата драматургична техника и се поставят проблеми, които по-късно се превръщат в лайтмотивни за творчеството му. Такива са идеята за жертвата ("жертвата е онова чудо, което спасява ближния"10), за отношението между жертвата и любовта, за верността на себе си. Поромъква се и темата за брака, основан на лъжа и пазен единствено заради обществените конвенции, за свободния избор на жената и изобщо за свободата на духа.

Във втората половина на 70-те години постепенно започват да се очертават контурите на новата ориентация на Ибсеновата драма. Разбира се, тя се предчувства от произведения, които все повече отразяват съвременните проблеми и конфликти като "Бранд", "Пер Гюнт" - драматичните поеми, създадени в средата на 60-те години, донесли на Ибсен световна известност. "Съюз на младежта", драма, смятана за предвестник на "Куклен дом", също подготвя почвата за обръщане към конфликтите на настоящето. Мечтателността и дълбокият мистицизъм постепенно отстъпват пред онзи "трезвен и реалистичен поглед върху живота", също така вътрешно присъщ на норвежкия народ. Това обаче е само нов начин да се погледнат "големите проблеми на живота".

На този етап Ибсен изцяло се обръща към прозата. Действително, най-подходяща форма за обсъждането на съвременността е прозаическата, но писателят има свое, диференцирано отношението към възможностите, които поезията и прозата предоставят. В едно от програмните си стихотворения, "Римувани писма до госпожа Хайберг", Ибсен споделя:

"Прозата е за идеи,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Хенрик Ибсен – свят на начала и парадокси 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.