Хамлет


Категория на документа: Литература


“ХАМЛЕТ”

Познавачите на творчеството на Шескпир разглеждат тази творба като кулминационна точка в него, като “трагедия на прехода” от периода на комедиите към периода на трагедиите. Разполагат я на разделителната линия между два типа сценична атмосфера - слънчевата, жизнерадостна атмосфера, доминираща безусловно в ранните комедии, и подтискащата, изпълнена с несигурност, атмосфера на трагедиите, помръкнала от злотворните приумици на съдбата и тревожеща със заблудите на иначе силни в живота хора. В тази трагедия като че ли се се разиграват злите демони на съмнението и обезсърчението и смъртта започва да се търси като желан и обекчаващ излаз от живота.

Фабулата на трагедията: Професор Марко Минков съобщава, че “към 1600 г. Марстън/драматург съвременник на Шекспир, бел на Г.Г./ съзира възможността да използва меланхоличния отмъстител като проводник за меланхолията на времето и прави успешен опит да възобнови този популярен жанр”. “В трагедията си “Отмъщението на Антонио” той преработва централния мотив на историята на Хамлет, използвана вече от Кид /друг именит драматург съвременник на Шекспир/ в неговата изгубена трагедия, като пренася действието в Италия. Пиеро коварно убива своя някогашен враг и се готви да се ожени за неговата вдовица. Антонио, синът на убития Андруджио, е ужасен от нещастията, които го сполетяват: той подозира, че баща му е отровен, но не знае нищо положително. Под напора на своите чувства той избухва с такива несвързани ридания, че самата му майка го оплаква като побъркан, а пред Пиеро той нарочно се преструва на полудял, защото, както изтъква, няма оръжия, с които да се бие открито. Явява се духът на неговия баща, който му разкрива истината на убийството, и Антгонио се готви да отмъсти. Той нарочно пропуска един случай да убие Пиеро, защото иска не само да го убие, но и да го измъчи, и вместо него той прерязва гърлото на малкия му син. Той иска дори да убие своята майка, но призракът отново се явява и обяснява, че е невинна. Сега Антонио изпада в една меланхолична апатия. Той се преоблича като шут, за да бъде по-сигурен от Пиеро, но е неспособен да действа…В края той се съюзява с други врагове на Пиеро, урежда един танц с маски, където заговорниците намират възможност да отделят тиранина от неговите хора и да го убият със страшни мъчения.”/стр.135 - 136/.

Нашият изтъкнат шекспировед отчита, че “външният развой на действието в “Отмъщението на Антонио” показва забележително сходство с интригата в “Хамлет”. Руският изследвач Аникст възприема това становище, но добавя, че все пак Шекспир “не е оставил фабулата на легендата за Хамлет непокътната”: “Както му е присъщо той я е разширил, като създава паралелно на главната линия на действието втора, свързана със съдбите на Полоний, Офелия и Лаерт. Цялата тази линия в началото служи, за да придаде по-обикновен житейски фон на трагическата история в царското семейство. Там, горе, са загрижени от държавните работи и скрито се води напрлегната борба между краля убиец и принца отмъстител, а тук живеят с обикновени интереси: бащата опекунствува над децата си, синът се стреми да се измъкне от тази опека; бащата и братът се опасяват за честта на дъщерята и сестрата, която се е сближила с Хамлет.” /стр.140/.

В студията си “Трагедията на Хамлет, принц датски, от Шекспир” руският изкуствовед Виготски анализира по следния начин “общото очертание на фабулата” в пиесата: “В същност цялото действие на трагедията е вложено в завръзката, изнесена преди започването на пиесата, и в развръзката; всичко останало са думи, бездействие. Само от това, че цялото действие е в катастрофата, че тя не е само последен акорд, заключителен резултат на действието, виждаме, че цялата тя е дадена в завръзката на трагедията. Строежът на фабулата на нашата пиеса е във висша степен странен и необичаен: тя се разклонява на две течения, от които едното обхваща другото - политическата и семейната интрига. Завръзката и на едното, и на другото е отнесена по време преди започването на трагедията: две събития господстват над нея, определяйки вече целия ход на събитията, както пантомимата определя съдържанието на пиесата. Това е съдбоносният двубой на Хамлет и Фортинбрас и братоубийственото престъпление на Клавдий. Това са крайните точки, полюсите на двете интриги, намиращи се извън самата пиеса, преди нея и като събития, станали преди започването й, влизат в пантомимата на трагедията, в закона на нейното действие, и като пантомимата предопределят ролите в нея.” /стр.516 - 517/.

Според Александър Аникст в трагедията “Хамлет” “първата половина на действието, казано формално, се гради върху разобличаването на Клавдий”. “Сцената на придворния спектакъл е началото на поврата/ІІІ,2/ - пише той. - След това Клавдий и Хамлет влизат в борба, която завършва с обща катастрофа.” /стр.59/.

Руският шекспировед разграничава четири плана в интригата на трагедията “Хамлет”: “В “Хамлет” на преден план е датският принц, на втори - кралят, кралицата, Офелия, Лаерт и Полоний. На трети - Хорацио, Розенкранц и Гилденстерн. Още по-нататък в дълбочина - Фортинбрас, актьорите, Корнелия и Волтиманд, Озрик и гробарите.” /стр.35/.

“Ако Хамлет беше убил краля по време на молитвата и не беше пощадил честта на майка си, щеше да бъде погазена самата човечност - разсъждава Бояджиев - основа на основите на новата идеология, която познала всички ужаси на битието, трябва да държи чиста самата себе си.” /стр.389/.
Конфликтът в трагедията: “В “Хамлет” е особено очевидно, че конфликтът между Клавдий и Хамлет представлява първият, но не най-главен пласт на трагедията - твърди Аникст. - Драматическото действие с гради около тези две лица. В трагедията преди Шекспир с това вероятно се е ограничавало всичко. Пък и как е могло да бъде другояче в една трагедия на отмъщението: борбата се сътояла в това, кой кого ще надхитри и унищожи - кралят-злодей или принцът-отмъстител. Шекпир създал странна трагедия на отмъщението - в нея отмъстителят не бърза да отмъщава и не защото му пречат външни обстоятелства, а поради дълбоки вътрешни причини.

Същият изследвач навлиза със следните пояснения в двата типа конфликт, вътрешният и външният, в тази трагедия: “Престъплението на Клавдий е нравствена язва, която е заразила цялата страна. Това разбира не само Хамлет, но и другите персонажи, отчасти дори самият Клавдий. Всеобщата поквара поставя пред героя въпроса за природата на човека и той губи вяра в оптимистичния идеал на хуманизма, че човек по начало е добър. Трудността на задачата изисква от Хамлет да осмисли пътищата и целите на отмъщението. На тази почва възниква разминаване между мисълта и волята, между желанието и действието. Стремейки се да се ръководи от разума, Хамлет обаче действува импулсивно и неговите необмислени постъпки създават за Клавдий възможност да намери съюзник в борбата против принца, което става непосредствена причина за смъртта на героя.

Хамлет съзнава непълноценността на своята личност, разбира опасността от вътрешно раздвоение. Той разбира, че не само порокът, но дори и един малък недостатък, една слабост петнят човека. Използувайки похвата на драматическата ирония, Шекспир понякога поставя в изказванията на персонажа мисли от общ характер и отначало изглежда, че те имат чисто външен смисъл, докато фактически засягат същността на действието.” /стр.468/.

Хамлет разширява задачата си - той трябва не само да отмъсти, но и “да намества навехнатата става на времето” /І, 5/. Значи същността на конфликта е в това, че страда цялото общество или, по-точно, държавата…Истинският конфликт следователно тук не се изчерпва с борбата между персонажите. Външният конфликт преминава във всеобщ конфликт на основните човешки ценности: любов, дружба, вярност. С най-голяма сила той се разкрива пред нас в борбата, която се води в съзнанието на Хамлет…Същността на трагедията е именно в духовната разтревоженост на Хамлет, която отразява идейната криза на хуманизма.” /стр.308 - 309/.

Руският шекспировед Бояджиев анализира един особен аспект на склонността на Хамлет към дълбоките размишления: “Ако Хамлет отново и отново се нахвърля върху своята склонна към съзерцание и анализ мисъл, да не забравяме, че именно работата на мисълта е съединила личното с общественото, случайното със закономерното и е издигнала акта на отмъщението в нравствен императив, направила го е неотменна потребност за борба.” /стр.391/.
Да бъдеш или не? Туй е въпросът. To be or not to be, that is the question:
Дали е по-достойно да понасяш Whether’ ‘tis nobler in the mind to suffer
дъжда от камъни и от стрели The slings and arrows of outrageous fortune,
на злобната съдба, или възстанал Or to take arms against a sea of troubles
със меч в ръка срещу море от мъки, And by opposing, end them.
да сложиш край на всички тях…
Интерпретации на “отлагането на отмъщението”: Професор Минков като добър познавач на господстващите нагласи у публиката по Шекспирово време не допуска тогавашните зрители да са осъждали или презирали Хамлет заради явното му бездействие: “Отлагането и меланхолията са традиционни черти на типажа на отмъстителя и често пъти не е съвсем ясно дали отлагането се дължи на меланхолията или, обратно, дали героят става меланхоличен, защото трябва да отлага.” /стр.145 - 146/. Българският познавач на Шекспир изявява привичния си психологически усет, когато уточнява: “Оправданията на Хамлет са в основата си измамни: с тях той се самозалъгва както се самозалъгва всеки човек, който намира причини за отлагане на една неприятна работа, но не иска да признае дори пред себе си, защо всъщност я отлага.”/стр.149/.
“За разлика от предшестващите образи на отмъститела в английската драма от епохата на Възраждането Хамлет не е персонаж, който въплъщава единствено само възмездието. Ако беше така, въпросът, защо той се бави, би имал смисъл - смята Аникст. - Но Хамлет не е едностранен характер, който има в живота само една цел - да отмъсти, а многостранна човешка личност. Съдържанието на трагедията излиза далеч извън рамките на темата за отмъщението. Любов, дружба, брак, отношение между деца и родители, външна война и бунт в самата страна - такъв е кръгът на темите, непосредствено засегнати в пиесата. А наред с тях - философски и психологически проблеми, над които си блъска мисълта Хамлет: смисълът на живота и предназначението на човека, смъртта и безсмъртието, духовната сила и слабост, порокът и престъплението, правото на отмъщение и на убийство…

Отмъщението на Хамлет не се решава с един прост удар на кинжала. Дори практическото му осъществяване се натъква на сериозни препятствия. Клавдий има сигурна охрана и човек не може да припари до него. Но външното препятствие не е толкова значително в сравнение с нравствената и политическата задача, която стои пред героя. За да осъществи отмъщението, той трябва да извърши убийство, т.е. същото престъпление, каквото лежи на душата на Клавдий. Отмъщението на Хамлет не може да бъде тайно убийство, то трябва да стане публично наказание на престъпника. Затова трябва да стане очевидно за всички, че Клавдий е един подъл убиец.

Хамлет има и втора задача - да убеди майка си, че тя е извършила сериозно нравствено нарушение, като е влязла в кръвосмесителен брак. Омъщението на Хамлет трябва да бъде не само личен, но и държавен акт и той съзнава това. Такава е външната страна на драматическия конфликт.”/стр.466 - 467/.

Мнението на руснака Виготски за “отлагането на отмъщението” е следното: “Хамлет не познава себе си: този земен, разсъждаващ Хамлет, когото толкова пъти сме смятали за истинския, сам още не знае своята тайна. Той се отнася към себе си отстрана, без да разбира себе си и постъпките си - ето върховното мистично раздвоение на личността, разединението на “аза”: неговата дневна страна не познава нощната. Той не знае защо се бави, търси причините за това, осъжда се…Особено важно е, че Хамлет сам се сдържа, възпира се от действието, което е назряло в душата му и което той чувствува, но не разбира. Толкова е важно, както и това, че той сам се подбужда към действие, упреква се заради бездействието си - причината за едното и за другото е една…Услужливият разум му подсказва оправдание - неговата прозрачна измама се усеща до болка - но в него има една истина: сега той би могъл да го стори, но мечът му ще избере друг миг: защо - това Хамлет не знае, така е необходимо за трагедията, той не се отказва, но това не е онова, което му е определено да извърши.” /стр.466-467/.
Образът на Хамлет: Професор Марко Минков сочи оригиналния принос на Шекспир в разработването на персонажа на протагониста в неговия шедьовър: “Но интересът на Шекспир към психологията, към дълбините на човешкото сърце, окончателно възбуден от заниманията му с Плутарх и Монтен, към една много по-подробна обрисовка на личността на своя герой, отколкото е постигнал повърхностният ум на Марстон…” /стр.137/.

Известният наш шекспировед твърди, че английският драматург е познавал много добре утвърдилата се по негово време медицинска концепция за темперамента на меланхолика: “Темпераментът на меланхолика е определен от излишъка от тъй наречената черна жлъчка в тялото му, излишък, който може да се дължи на една вродена особеност, или пък на вторични, външни, причини…Придобитата меланхолия е особено опасна, защото в упорити случаи, които не се лекуват на време, може много лесно да се изроди в лудост. А страхът от лудостта - напомня нашият учен - тежи като истински кошмар върху Ренесанса…Неустойчивостта е основният белег на меланхолията, и то белег, който ние сме престанали да свързваме с тази представа: меланхоликът на Ренесанса отговаря по скоро на модерния неврастеник…”/ стр.138 - 139/.

Минков възприема протагониста в трагедията “Хамлет” като “подробен и внимателен портрет на типичен меланхолик” и отбелязва, че за разлика от своите предшественици в своята най-известна творба “Шекспир пренася центъра на вниманието си върху личността” /стр.140/. Той внася в анализа си на образа на героя уговорката, че “в него се забелязва едно раздвоение, едно противоречие, което не може напълно да се обясни чрез теорията за меланхолията”/стр.`141/. Българския шекспировед добавя редица съществени щрихи към портрета на Хамлет: “Той подозира всички хора и, още преди да узнае за престъплението на своя чичо, играе с мисълта за самоубийство. Изложен е на припадъци от силна възбуденост, дори бихме могли да кажем истерия, когато говори несвързано, и мислите му правят по-бързи скокове отколкото думите му, с които ги гони, както след като научава истината от призрака, или след като сваля маск8ата от краля чрез театралното представление. Има дори моменти, когато той престава да бъде господар на себе си, както пред гроба на Офелия, когато се бори с Лаерт и крещи като бесен над самия ковчег…”/стр.141 - 142/.

“Бихме направили груба грешка, ако сметнем, че тъй като безумието на Хамлет е притворно, то и промяната, за която говорят кралят, Полоний и Офелия, е мнима - предупреждава Аникст. - Те не се заблуждават - инек драматургът не би повтарял така настойчиво едно и също. Разбира се, обликът и поведението на Хамлет са двойствени: той е и безумен, и не е безумен. Това е едно от ония явления на амбивалентност, които изобщо са характерни за зрялото творчество на Шекспир. Но тъкмо там е работата, че Шекспир не иска да остави зрителя в съмнение: промяна има и през мнимото безумие на Хамлет през цялото време прозира дълбокото потресение, което той е преживял…” /стр.120/.

Руският шекспировед Бояджиев твърди, че “Хамлет е личност, попаднала в обстоятелствата на житейска трагедия и станала трагическа, защото “векът е разглобен” и в самия духовен свят на героя”./стр. 375/.

The time is out of joint, O cursed spite,

That ever I was born to set it right!



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Хамлет 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.