Гогол "Мъртви души" - уникалност на жанровата структура


Категория на документа: Литература


Николай Василевич Гогол е единственият в руската литература, който създава школа. Под влияние на Гогол се формира т.нар. „натурална школа”, от която излизат най-значителните руски писатели от втората половина на 19 век – Островски, Достоевски, Некрасов, Тургенев. Тази именно школа оказва влияние и върху жанровата характеристика на произведенията на Гогол, и особено на романът – поема „Мъртви души”. Това е най-значителното произведение, което е изцяло под перото на талантливия писател. Произведението е най-значителното белетристично произведение на руската литература през 30-те и 40-те години. Бележитият революционер Херцен възкликва: „Мъртви души” потресоха цяла Русия. Такова обвинение беше нужно за съвременна Русия. Това е история на болестта й, написана с майсторска ръка... „Над поемата си писателят работи от 1835г. До 1841г., която я завършва в Рим, където той живее. Гогол пръв поглежда смело и прямо към руската действителност и като прибавим към това неговия дълбок хумор, неговата безгранична ирония, ясно ще бъде защо още дълго обществото няма да го разбере.

Основната тема в романът – поема е животът и битът на господстващото съсловие – на руското помешателство, неговата нравствена и психическа деградация, неговото изграждане и паразитизъм. Това е творение, което е необятно – художествено по концепция и изпълнение, по характер на действащите лица и подробности на руския бит – и в същото време дълбоко по мисъл, социално, обществено и историческо.

Много интересна история има сюжетът на темата – бил е подарен на Гогол от Пушкин. „Какъв огромен, какъв оригинален сюжет!” – пише Гогол на Жуковски през 1836г. – „Каква разнообразна грамада! Цяла Русия ще се яви в него!”. Като далновиден писател, Гогол е предвидил, че подобно произведение ще му донесе и слава, но и неприятности: „Огромно велико мое творение и няма да е скоро краят му, ще въстанат срещу мене нови съсловия и най-различни господа, но какво да се прави! Моята съдба е да враждувам с моито земляци. Търпение!”

Произведението „Мъртви души” в структурно и жанрово отношение е едно особено, трудно определящо се произведение. Не случайно и Гогол го е определил ту като повест, ту като поема, за да предпочете накрая последното. Самата структура на произведението по своята мащабност и всеобхватност ни напомня за романа. Но също така навсякъде в романа се чувства неговата субективност. Тук разбираме не онази субективност, която със своята ограниченост или едностранчивост изопачава действителността на изобразяването от автора, а онази дълбока, всеобхващаща и хуманна субективност, която показва в художника горещо сърце, и духовно – лична самостойност – онази субективност, която не му позволява да бъде апатично равнодушен и чужд на света, който рисува, а го кара да пречупва през своята жива душа явлвнията на външния свят, а чрез това и на тях да вдъхне жива душа. Точно този субективизъм, заедно с лирическите отклонения в творбата, я определят като поема. Замисляйки „Мъртви души” , Гогол е искал да изобрази всестранно живота на руското общество. Съобразно с това произведението е било проектирано в три части. Първата е трябвало да бъде посветена изцяло на отрицателните страни на руския живот и на отрицателните характери. Втората е трябвало да разкрие и някои положителни страни на живота, и някои положителни характери. Третата част е била проектирана като картина само на положителни житейски явления и обрисовка на положителни характери. Също така Гогол е замислял произведение, което да напомня Дантевата „Божествена комедия”, но не е успял да осъществи творческата си идея – във втората част на „Мъртви души” да създаде образ на положителен герой от средата на дворянството и зараждаща се нова класа. От замислените три части Гогол успява да осъществи изцяло и блестящо само първата. Няколко години упорит труд, той посвещава и на втората, която след много душевни сътресения изгаря непосредствено преди смъртта си. Произведението на Гогол се състои от отделни очерци за помешчиците, които са обединени или по точно свързани от личността на главния герой – Чичиков, който минава през всички части на произведението. Социално – битовото описание заема твърде широко място в поемата на Гогол, но то не е единственото. Лиричните отклонения придават особена тоналност на произведението и го доближава до поемата. Комичната и елегичната позиция на писателя в цялото произведение се сменят и допълват непрекъснато и определят уникалността на жанровата структура. Смяната от социално – битово повествование към „високо лирическо движение” пораждат комизма и високата патетичност. Ако едното е свързано с критичното и сатиричното изображение на живота на помешчическа Русия, то другото – с народна и бъдеща Русия.

Интересен смислов носител е още заглавието на поемата „Мъртви души”. По принцип „заглавието въвежда читателя в света на текста като отразява основната тема, изразява авторовата оценка за описваните събития, определя основната сюжетна линия и посочва основния конфликт”
Заглавието е организиращият елемент в текста и чрез неговите послания се разбира смисълът на художествения текст. Много ясно това е изразено в „Мъртви души” – семантично натоварено е то и има подтекстово внушение. Освен сюжетната линия на покупко – продажбата на „Мъртви души”, заглавието внушава и идеята за героите като мъртви души. Гогол фиксира съдбата на социалните слоеве в крепостническа Русия. Това променя не само съдържанието, но и структурата на романът – поема. Авторът не се интересува от „частните” съдби и отношения, а от общите. Затова и структурата на социално – психологическия роман се оказва тясна за неговия сюжет. Но затова пък структурата на социално – битовия и лироепическия роман – поема му дава възможност да покаже отношенията в цяла Русия.

Началото на романа е много важно за читателя, защото въвежда в света на художествения текст. „Началото изпълнява интригуваща функция”. В романа на Гогол се сливат две художествени стихии – на сатирата и на лириката, т.е. на помешчическа Русия и на народна Русия. Това налага и контрастът като водещ художествен принцип в „Мъртви души”. Контрастират застоят, рутината и мъртвата атмосфера в помешническите имения с вярата на писателя в бъдещето на неговата родина. Констрастират като индивидуалности и психика дори самите представители на крепостния слой. Героите – хора, душевно опустошени, обществени паразити, с безцелно и безделно съществуване, неспособни на развитие и промяна, постепенно загубват човешкото у себе си и представят различна степен на деградация на човешката личност.

Композиционната схема – подреждането на очерците и въвеждането на героите, също е изградена върху контраста. По начало композицията на „Мъртви души” носи кръгов характер – такъв откъдето започва действието, там завършва, а именно в губернския град. В него Чичиков се запознава със собствениците на помешнически имения, за да предприеме своите посещения в тях с цел закупуването на „Мъртви души”. Редът на неговите посещения следва известна , низходяща и контрастираща градация по отношение на героите помешчици. Започва се с Манилов и се завършва с Плюшкин, т.е. с този в когото все пак има нещо човешко, за да се стигне до този, който е изгубил духовния си и физически образ на човек. По този начин чрез галерията от образи и помешчици, авторът изгражда общата картина на крепостническа Русия.

Първият помешчик, когото Чичиков посещава в имението му, е Манилов. Твърде сладникав и сантиментален човек. За него всички хора са „прелюбезни”, „най-достойни”, „извънредно приятни” и т.н. осем години от женитбата му, а продължава да се обръща към жена си с най – сантименталните обръщения. Много често и носи бонбончета и лешничета и й говори: „Зяпни, душке, да ти тура в устата това късченце”. Той е един празен фантазьор, който често си мечтае за неща, които никога няма да се реализират. Така например проектира да строи подземни входове под къщата, тунел и мост над езерото, от двете страни , на които да има магазинчета, от които селяните да купуват разни продукти. От две години чете някаква книга все на 14 страница стои. Човек без воля и без каквато и да е инициатива. Така че добротата на Манилов не изкупува ни най – малко неговите отрицателни качества. За всеки случай , той е една празна и вредна персона, която живее на гърба на селяните. Всъщност този паразитен живот го е направил такъв, какъвто Гогол ни го е представил.

Коробочка е „една от ония бабички”, дребни помешчички, които според автора вечно се оплакват от неплодородие и загуби, кътат малко по малко парици в платнени торбички, пъхнати из чекмеджетата на скриновете. Тя е толкова ограничена, че не вижда по далеч от носа си и светът свършва там, където свършва имението й. Чичиков много добре разбира колко е нейният умствен багаж, затова се държи с нея необичайно за самия него грубо и й говори без да се „церемони”.

Следващият в списъка на Чичиков е Ноздрев. Той в много отношения контрастира както на бездейния и добродушен Манилов, така и на заседналата на едно място Коробочка. Гогол пише, че хората от този тип са „бъбрици, гуляджии, бабаити, лични хора”. Те не са създадени да стоят на едно място – тяхното призвание е скандалът, побоят. Ноздрев се отличава с „неумора, живост и пъргавина на характера”. Той постоянно върши нещо – играе на карти, продава кучета и коне/не да печели, разбира се, а така , от любов към движението/,влиза в скандални ситуации и др. Много често – пише Гогол – „се връща вкъщи само с един бакенбард, и то доста оредял”. „Ноздрев беше един вид исторически човек – продължава мисълта си Гогол. – Дето имаше повече хора и биваше и той, не минаваше без история.” С това обаче не се приключва богато надарената натура на Ноздрев. Той е голям лъжец. Може би празнотата на Ноздрев, неговите „духовни” интереси най-пълно са се отразили върху обстановката в кабинета му. В него няма книги, а пушки, рогове и други ловджийски принадлежности. Доколко нагъл и безцеремонен е героят, се вижда от това, че след като предлага на Чичиков да му продаде кон или куче и последният му отказва, той започва да го ругае. Заставен да играе на карти, защото в друг случай, Ноздрев не желае да му продаде „Мъртви души”, Чичиков е принуден да се откаже поради шмекериите на домакина. Последствията за Чичиков биха били твърде неприятни, но го спасява капитанът изправник, пристигнал да арестува заради някакъв скандал Ноздрев. Не е трудно да се прецени колко е по – вреден в социално отношение като рожба на крепостнически строй е Ноздрев в сравнение с Манилов и Коробочка.

Собакевич е друго явление – той е богат, сериозен и умен, много да се церемони – ударил веднъж – дваж с брадвата и измайсторил главата, а след това със свредела , направил и очите. Той прилича не на човек, а на мечка. И винаги настъпва с единия си крак събеседника си. В Собакевич се налага не духовното, а животинското. Даже домът му се отличава със своята груба, но здрава изработка. Собакевич е практичен и хитър експлоататор. Всички според него са „мошенници и негодия”. Той създава най- големи затруднения на Чичиков, при изкупуването на „Мъртви души”.

И накрая Плюшкин – най-ниската степен на човешко израждане и падение, докъдето е доведен представителят на крепостническия строй. Плюшкин е олицетворение на крайното съперничество – прогонил е всичките, за да не го подяждат. Всичко, което селяните са изработили, той го прибира, без обаче да го оползотвори. След време то се разпада и самоунищожава. Скъперническата страст е унищожила у Плюшкин дори външния му човешки вид. „До една от сградите – пише Гогол – Чичиков скоро забелязва някаква фигура, която почна да се кара на мужика, дошъл с талигата. Той дълго неможа да разпознае от какъв пол беше фигурата – селянка или селянин. Дрехата и беше съвсем неопределена, много прилича на женски халат, на главата и качулка, каквито носят слугините селянки; само гласът му се стори малко по-дебел, но като на жена... По закачените на пояса й ключове и затова, че тя гълчеше мужика с доста оскърбителни думи, Чичиков заключи, че тя сигурно е икономка.” Оказва се обаче, че не е икономката, а господарят, т.е. самият Плюшкин. В този външен портрет се е изразила и цялата духовна, морална и психологическа същност на героя.

Сред представителите на крепостниците помешчици, Гогол не открива нито един светъл лъч, нито една „жива душа”, нито един перспективен образ. И точно в това е страшният извод, към който ни води авторът – стопаните на живота, ръководителите на крепостна Русия са „мъртвите души”.

В по особен ракурс е даден образът на Чичиков. Това е новият „герой”, мошеникът и търгашът. Той е умен, съобразителен, външно възпитан, но нечестен търговец. Чичиков може да заблуди не само обществото, сред което се движи, но и читателя. В него има нещо неуловимо. Това го е отбелязал и авторът: „В бричката седеше – пише той – един господин, не хубавец, но не и с лоша външност – нито много пълен, нито много тънък; може да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад”. Такъв е той и в живота изплъзващ се от погледа. Но навярно Гогол добре е разбрал, че във външността и същността има нещо, което може да заблуди читателя, затова е дал и неговата биография. Чрез ретроспекция, той ни връща към неговото минало и към детските му години, от малък той се възпитва на уважение към „копейката”. Като ученик умело използва глада на децата, за да им продава с надценка пухените от него и скрити под чина кифли. По такъв начин от рано, той се научава да печели и да се възползва от създалите се ситуации. Това по-късно му помага да се издигне, но и да се провали в живота, така и да се издигне и т.н. Закупуването на „Мъртви души” е една хитро скроена сделка, която е целяла заобикалянето на закона и придобиването на имение по втория начин. Той действително контрастира като психика и поведение на помешчиците, но това не го прави положителен – напротив, той е далеч по-вреден и опасен в комбинациите си, защото е по-гъвкав и по-умен от тях. Този образ е едно ново явление за крепостническа Русия. Заедно с описанието на харакетрите, Гогол използва и лирическите отстъпления като неотменна част от съдържанието на поемата. Те са важна част и от композицията на творбата. Богатата система лирически отстъпления докосва най-разнообразни теми, без видима връзка със сюжета на поемата, позволява ни да видим всеки отделен персонаж със съотвения индивидуален облик през призмата на широката действителност. По такъв начин многочислените лирически отстъпления разчупват границите на изобразявания свят и усилват сатирическия патос на това изображение. Едновременно с това, следва да подчертаем, че представата за „цяла Русия” не се изчерпва с живеещите в нея помешчици, чиновници, кръстосващите между тях Чичиковци. Неуместно е обаче да бъде представен облика на „цяла Русия” без народа. Ето защо Гогол прибягва до композиционния похват на отстъплението – показвайки, че под пошлостта живее огромен народ и той категорично не се изчерпва със социално принизените и духовно неразвити герои като Петрушка, Пелагия, с които мимоходом се запознаваме покрай похождението на Чичиков. Героите са обезличени и нравствено изродени от крепостното право. Но вековният гнет не е убил живата душа – категорично подчертава авторът. Най-проникновено и вълнуващо въздействие върху читателя лиричната птица – тройка – шедьовър на Гоголевото слово. Размислите на автора за съдбата на народа са неотделими от размишленията му за съдбата на родината, дейното бъдеще. Тези размисли майсторски са въплатени в лирическия откъс на 11 глава от романа. Гогол трагически преживява положението в Русия, отдадена във властта на „Мъртвите души” – помешчици и чиновници, които водят страната към разорение и упадък: „бедно, разхвърлено и неприятно е в тебе...”

Краят на произведението като завършваща силна позиция в текста „е единствен компонент, актуализиращ неговата цялостност. Той затваря системата на художествения текст, пространството, в което се случват всички събития. Краят на текста реализира убеждението на автора за адекватното представяне на финала на сюжетното развитие”. В тази връзка гоголевските характери съчетават в себе си противоположни елементи, ядрото на гоголевските типове не се свежда нито до лицемерието, нито до грубостта, нито до лековерието, нито до всеки друг известен и точно определен порок. Макар че Гогол разкрива героите си в подробности, описва ги, както външно, така и душевно, въвежда героя си в действието, прави му подробна характеристика, но това няма за цел да изчерпи образа. Персонажът до последно си остава загадъчен, това е по скоро скица на характера, която по-късно ще бъде допълнена. Преките качества се посочват, но те водят до образни асоциации, които пораждат в нашето съзнание съвършено нов тип. Това, което днес ние наричаме мниловщина, ноздревщина, плюшкиновщина и други е по съществено едно ново нравствено понятие, за пръв път формулирано от Гогол. Той майсторски съчетава в своя художествен подход и стил няколко елемента – критическа и сатирическа острота, лек хумор и лирическа топлота. Според Гогол хуморът трябва да „озари живота през видимия за света смях и невидимите, незнайни за него сълзи”. Смехът при Гогол е за лекуване на социалните недъзи. В Гоголовия хумор има тъга и размисъл за настоящето на народа, това не е веселият и безгрижен смях, а е горчив и саркастичен.

Краят на един художествен текст може да бъде определен като „отворен” или „затворен”. При Гогол краят е „отворен”, защото той, чрез описанието на характерите на героите си, поставя много въпроси и по този начин подтиква читателя към разсъждения и търсене на отговор. Този край активизира възприемането, предизвиква осмисляне на целия жизнен опит на читателя, който в произведението си прави мъдрия извод, че самите характери на героите са отворени, макар писателят да ги завършва като обрисувани.

Като силна позиция на художествения текст краят функционира като обобщение на съдържанието, той е изключителният „акорд”, който въздейства силно на читателя. В „Мъртви души” , Гогол прави голяма крачка напред при изобразяване на човешките характери. Следвайки традициите на Пушкин, Гогол навлиза по-дълбоко в потайните кътчета на човешката душа и преди всичко в душата на отрицателния тип и извежда оттам на показ такива черти, които будят и смях, и отвръщение, и ужас. С гениално прозрение, Гогол, предсказва раждането на богатирски сили вътре в Русия. Той твърдо вярва, че на Русия й предстоят велики исторически промени. В нея е въплатена могъща жизнена енергия, чрез която ще се устремява в бъдещето – подобно на птица – тройка, носеща се към необятната далечина.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. А. Анчев, Руска класическа литература, София 1982г.
2. Д. Щерева, Конструиране на смисъла в чуждоезиковия текст, 2009г.
3. Г. В. Самойленко, Изучение творчества Н. В. Гоголя в школе.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Гогол "Мъртви души" - уникалност на жанровата структура 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.