Геополитика и сигурност


Категория на документа: Литература


Геополитическият фактор играе изключително важна роля в борбата за ресурси. В литературата не съществува единно и общопризнато определение за геополитиката като понятие, но в най-общия смисъл понятието геополитика, от една страна, обозначава изследването на реални процеси в света и практическите действия на хората, а от друга- самите тези процеси и действия. Конкретното местоположение на жизненоважните суровини определя инициативите, предприемани от страните и до голяма степен обуславя възникването на спорове, тъй като в повечето случаи те се намират в погранични спорни региони. Самият факт, че от тези запаси до голяма степен зависи икономическия просперитет, както на страните, в чиито предели се намират, така и на всички онези, които имат достъп до тях и упражняват влияние върху държавите-собственички, обяснява непрекъсната надпревара между нациите и съществуването на вероятност местни конфликти в определени области да доведат до външна намеса и като цяло до заплаха на международната сигурност като основна категория. Държавите- гиганти в икономическо отношение не могат да игнорират размириците в районите, богати на различни ресурсни запаси, защото е твърдо вероятно тези спорове да прераснат в сериозен конфликт и да доведат до твърде неприятни за икономиката им последици.
Имайки предвид, че в днешния геополитически контекст фокусът се насочва не само към военната мощ, а и към икономическата, ресурсната обезпеченост се превръща в основна цел и във водеща сила за политиката на национална сигурност, а оттам и в основен фактор на международната сигурност. Непрекъснатото увеличаване на броя на населението и ограничеността на ресурсите от друга страна насочва към логичното заключение, че борбата за ресурси е твърде вероятно да се превърне в една безкрайна, глобална война за ресурси. Тя има потенциала да се развие в постоянен световен конфликт за достъпа и снабдяването с жизненоважни суровини. Оттук се стига до сериозната заплаха, която представлява тази борба за международната сигурност, която се разглежда като състояние на външните отношения на участващите в международното общуване страни, при което не възниква заплаха за жизнените интересеи на отделните страни и на международнта общност. И тъй като геополитическите фактори са обективна основа на международните политико-икономически отношения, тяхното определящо влияние върху формирането на взаимните връзки и зависимости между различните силови центрове и региони в света, както и върху борбата за ресурси, трябва да се има предвид.

Геополитиката е научна теория, положена в основите на политическа концепция, която използва природогеорафски подходи и данни( конфигурация на територията, размер на акваторията, положение на страната, климат, материални ресурси, расов и национален състав на населението и др.) за обосноваване на националните и коалиционните интереси на държавите и военнополитическите съюзи. Геополитиката има непосредствено отношение към предимствата на местоположението, географското разпределение на ресурсите и усвояването им, структурата на военните сили и т.н. Най-общо казано, обект на геополитиката е взаимодействието между човешкото общество и природата. Основните компоненти на човешкото общество са хората и материалните условия за тяхното съществуване, към които преди всичко се отнасят средствата за производство. Геополитиката изучава законите, закономерностите и принципите, свързани с влиянието на географските фактори върху развитието на обществото. При това се отчита влиянието не само на обкръжаващата човека среда, но и природата на човека в дадена държава или коалиция. Като изхожда от достигнатата степен на развитие на обществото, от факторите, определящи това развитие, и от интересите на държавата, геополитиката е призвана да определи силите и средствата за постигане на поставените пред нея цели, а следователно и общата насока на развитие на обществото и осигуряването на неговата сигурност.
Известният американски геополитик К. Грей в последната си книга “Геополитиката на свръхмощта” изказва мнението, че същността на геополитиката се свежда до разкриване на връзките между международната политическа мощ и географските условия, а също териториалната статистика, ландшафта, икономическите ресурси, разстановката на политическите обединения и съюзи.

Според Каледин геополитиката трябва да се разглежда като “организация и осъществяване на политическата дейност от различни субекти с отчитане на фактора геопространство”. Макар и декларирана от автора като обща, тази дефиниция може да претендира за една от най-точните. Строго научно-методологично разграничаване между политическата география и геополитиката предлага и Стойкерс, определяйки първата като анализ, а втората – като синтез. А според Аксьонов- геополитиката е дейност, насочена към изменение на параметрите на политикогеографското пространство.
Съществуват и редица други определения. Мамаду обобщава, че “във всички случаи геополитиката се свързва с власт и пространство, най-често нейн обект е територията и държавата, а също така силовите отношения между държавите”. С. Карастоянов определя геополитиката като приложение в политиката на природните, икономическите, социалните и демографските особености на дадена страна. А според Христов и Димов геополитиката анализира глобалните и регионалните предимства и недостатъци на географското пространство.
Характерна черта на повечето геополитически доктрини е стремежът към междудисциплинарен синтез. Типичен пример за многоаспектните възможности на научното обяснение е определението за геополитика, дадено от Сорокин. Според него марксизмът е икономическото направление в материалистическото обяснение на историята, а геополитиката трябва да се приеме като алтернатива на марксизма. Макар и нестандартна, тази позиция трябва да се приема като принос в съвременното научно познание. Сорокин определя три вълни в развитието на геополитиката: 1) до Втората световна война; 2) в периода на “студената война” и 3) след краха на световния комунизъм. Според него геополитиката от първата и втората вълна са безвъзвратно остарели и за да се изясни същността на настоящата трета вълна е необходимо разширяване предмета на модерно дефинираната геополитика. За “възкръсване” на геополитиката и преоценка на нейната методология на Запад още през 70-те години говори и Паркър. Според него “докато старата геополитика е фокусирана върху сегментите, които съставляват глобалната общност, то новата геополитика се фокусира върху самата общност. Нейна изходна точка обаче си остават националните държави, които все още са най - значимите компоненнти на световното геополитическо пространство”.
Според Лакост понятието геополитика се употребява далеч по-разумно и подходящо в сравнение с особено привлекателното понятие геостратегия. Същият предлага разграничаването им. Според него терминът геополитика трябва да се запази за споровете и дискусиите между граждани от една и съща нация, а геостратегията – за антагонизма между враждебни държави или политически сили. Очевидно е обаче, че разликата между геополитика и геостратегия може да бъде определяна не само според мащаба на политическото мислене. Ако предположим, че геополитическите отношения, събития и мотиви за поведение протичат между политическите субекти в регионален или континентален мащаб, то геостратегическите отношения се формират, когато в рамките на регионално или континентално противостоене се оказва външен натиск, обслужващ интереси на свръхдържавите. В терминологичния речник Геополитика се акцентира върху връзката на геостратегията с геополитиката, като се изказва мнението, че геостратегията е нейно продължение. Според Бжежински геостратегията е стратегическо управляване на геополитическите интереси. Същият декларира твърде тясно разбиране на тази връзка - единствено в областта на въоръженията и баланса на военните сили. В по-широк смисъл геостратегията трябва да отчита разнообразни културно-политически и социално-икономически аспекти на глобалната и регионалната политика. От методологична гледна точка много по-удачно е разграничаването на обективно съществуващи геополитически закономерности и субективно декларирани геостратегически интереси.
Историческите корени на геополитиката се раждат в борбата на научната мисъл да разкрие факторите, определящи развитието на обществото. Един от тези фактори е географската срада. Детерминизмът като направление във философията възниква в робовладелческото общество. Той утвърждава, че географската среда е определящо материално условие за обществения живот. Те дори установяват пряка връзка между отделни компоненти на природната среда ( най-често климата) и явленията на обществения живот.
През годините на великите географски открития географският детерминизъм е използван за обосноваване и оправдаване на колониалната политика в новооткритите земи, населени със слабо развити народи.
През периода на капитализма, когато борбата за завоюване на нови земи придобива крайно ожесточен характер, доктрината на географския детерминизъм за правото на силния се трансформира в доктрината за жизнено пространство.
Успоредно и в тясно взаимодействие с географския детерминизъм се развива и широко разпространява и доктрината за естествените граници. Тя получава най-голяма теоретична обосновка и практическа реализация в периода на борбите на Прусия за обединяване на Германия. Тази доктрина се развива в две направления: естествени езикови граници и естествени релефни граници. Според първата теория трябва всички територии, населени с лица, говорещи немски език, да се обединят в една държава, а според втората- да се създаде Велика Германия, в състава на която освен Австрия да влязат и територии на Прусия, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Швейцария и други страни.
По-късно расизмът и расистките концепции получават голямо развитие. През XVI век в колониалните държави расовите теории се използват за оправдаване на масовото изтребление на поробените народи и търговията с роби и за водене на завоевателни войни. Расизмът е един от най-реакционните елементи на геополитиката. Расовите различия нямат никакво значение за осигуряване живота на една или друга страна. Различията в културата на народите се ликвидират чрез премахване на изолацията между хората, развитие на производителните сили и образованието във всички страни, независимо от техните географски условия.
За родина на геополитика се смята Германия, а за неин създател- Ф. Ратцел (1844-1094 г.)
От позициите на географския детерминизъм Ратцел прави извода, че основа на зараждането на обществения живот, и по конкретно на политическите отношения, е географската среда. Той пише: “ По този начин държавата се превръща в организъм, в построяването на който участва определена част от повърхнината на земята, така че и свойствата на държавата се оказват свойства на народа и земята. Най- важните от тях са размерите, положението и границите, след това характерът и формите на земята с нейната растителност и вода и накрая отношението й към другите части на земната повърхност.” Според него държавата трябва да расте, защото населението се увеличава. Той сочи, че необходимостта от колониална Германия е естествено биологично развитие, свойствено на всеки млад и силен организъм. Ратцел изтъква, че отказът от агресивни войни и териториални завоевания би довел до разложение на германския народ, затова трябва да се водят агресивни войни.
Важен момент в анализа на средноевропейската политическа традиция е учението на Фридрих Ратцел, в чиято основа лежи разглеждането на държавата като една от формите на живота. Той въвежда фундаменталното понятие жизнено пространство, като решаващ фактор за управление на обществените отношения и световната политика. Според него “разпределението на хората и техните творения по земната повърхнина носи всички признаци на едно движещо се тяло, което прогресивно и безотказно се разширява и свива. … В правилото: германците чувстват необходимостта да направят политическа форма за тяхната съвкупност, заляга политикогеографски смисъл - те се стремят към териториално обединение и разграничаване, за да поставят своето съществуване на една сигурна и възможно най-обширна и собствена земя” .Ратцел е ученик на хайделбергския професор Ернст Хекел и неговия политически мироглед е силно повлиян от дарвинизма. Основен акцент в теорията на Ратцел е политическото пространство, неговата форма и граници. Според Ратцел държавата наподобява жив организъм, вкоренен в почвата. Почвата е основополагаща, неизменна даденост, около която гравитират интересите на народите. Държавата е обективна географска реалност, чието осмисляне се изразява в политиката, поради което “изначално чисто географските понятия се превръщат в емоционална връзка между жителите на страната и тяхната история”. “Нормална” държава Ратцел нарича тази, която най-органично съчетава географските, демографските и етно-културните параметри на нацията. Органичният подход на Ратцел тълкува пространствената експанзия на държавата като естествен процес Одухотвореното пространство (Raum) обладава ново качество и се превръща в жизнено пространство (Lebensraum). От тук следват и други два термина – Raumsinn (пространствен смисъл) и Lebensenergie (жизнена енергия), които обозначават особени качества, присъщи на географските системи и предопределящи политическото поведение на народите и държавите. В този смисъл Ратцел може да се разглежда и като пряк наследник на немската органична социология.
Важен акцент в ратцеловите изследвания е концепцията за световната власт (Weltmacht). Според него големите държави се стремят към максимална географска експанзия, която неизбежно ще се прояви на континентално и планетарно равнище. Анализирайки американския опит той стига до извода, че в Европа най-континенталната държава е Германия. За да постигне своите световни цели обаче тя трябва да развие и мощни военно-морски сили. Според него това, което морските народи и държави осъществяват спонтанно, сухопътните държави трябва да правят съзнателно. Съдейки по стила и основните акценти в посочените трудове на Ратцел, може да се предположи, че идеите му, засягащи значението на морето за световната власт, са формулирани независимо от изследванията на Махан. Едва в трудовете на Хаусхофер и Шмит немската геополитическа идея за значението на морската сила придобива завършен вид.
Ратцеловите тезиси стават фундамент за формулирането на основни геополитически принципи в методологията на редица типични представители на геополитическото съзнание на Mitteleuropa. С неговите трудове се съобразяват и редица атлантисти като Vallaux , Макиндер, Махан, както и руските евразийци –Трубецкой Савицкий, Бицилли и др. Според много от критиците на Ратцел теория му е своеобразно ръководство за немския империализъм, макар че той никъде не се наема да го оправдава. Налице е обаче просветителско желание да се създаде концептуален инструмент за адекватно осъзнаване на отношенията между историята и пространството на немската нация. Интересна представа за същността на Ратцеловата геополитическа идея дава Андрианова : “За разлика от Макиндер и Махан, за чиито стил е свойствен прагматизъм на разсъжденията и задължителни “оргизводи”, Ратцел се ограничава с единствено с теоретизиране, а “прагматичните изводи” са извършени по-късно от Хаусхофер”.
В теорията на Ратцел фундаментален прицип в разкриване особеностите на глобалното геополитическо противопоставяне е открояването на големите пространства. Той говори за противопоставяне между континенталните държави и морските държави. Пръв Х. Макиндер( 1861-1947 г.) формулира геополитическото съдържание на този принцип. Според него държавният суверинитет зависи не толкова от военната сила, технологичното развитие и икономическата база, колкото от големината и географското положение на териториите. През 1904 г. той излага основната си геополитическа идея в статията “Географската ос на историята”. С този термин той обозначава континенталното пространство, което не е подложено на културното, икономическото и военнополитическото влияние на англосаксонските морски държави. Ядрото на тази ос ( хартланд) по неговите думи образуват Русия, Урал, Западен Сибир, Казахстан, Синдзян и Монголия. Според Макиндер само контролът върху хартланда дава възможност за световно господство: “ Който владее Източна Европа, управлява Централната земя. Който владее Централната земя, управлява Световния остров Евразия. Който владее Световния остров, управлява света.”
Макиндър успява правилно да предвиди, че международната политика през първата половина на XX век ще представлява преди всичко борба между Германия и Русия за контрол над Централната земя и прилежащите й райони от евразийския земен масив. Авторът се опасява от възхода на Германия и по- късно на Съветския съюз като могъщи сухопътни държави, които по-късно може да се превърнат във велики морски сили. Според Макиндър, ако обединят силите си, Великобритания, Франция и САЩ могат да образуват сила, която да е адекватна на целите да бъде предотвратено възраждането на германската агресивност и да се балансира срещу Съветския съюз.
Според Дугин могат да се формулират три фундаментални геополитически категории, които са в основата на съвременните разногласия при дефинирането на традиционните закономерности и основните тенденции в пространственото обществено развитие: 1) административно или културно-етнически обособен автономен район; 2) национална държава и 3) Голямо пространство, обединяващо няколко национални държави в политико-икономически или военен блок. В по-ново време все по-актуални стават изследванията на т. нар. геополитически възли и геостратегически ключови пространства.
Според много класически и съвременни изследователи, основен структурен елемент в изменящите се геополитически модели на света са Големите пространства. Това са значителни по териториален потенциал държави или междудържавни политико-икономически обединения. От геополитическа гледна точка между Големите пространства съществуват традиционни отношения на противоборство или сближаване. Тези отношения предопределят геополитическата картина на света през отделните исторически периоди. Освен големината на територията, значими геополитически критерии за силата на Големите пространства са тяхната форма, географско положение, икономическа и военна мощ. В исторически план от значение е също приносът на Големите пространства за културно-политическия модел на световното развитие.
Открояването на Големите пространства е фундаментален принцип в геополитическите теории. Динамизмът на отношенията между Големите пространства се извежда като първостепенен геополитически фактор. Според класиците на геополитическата мисъл, суверенитетът на отделните големи държави и макрорегиони до голяма степен зависи от самостоятелността и самодостатъчността на пространството, което те заемат.
Концепцията за Големите пространства се обосновава за пръв път от големия немски философ и историк Карл Шмит -известен немски юрист, политолог, философ и историк. Но повечето от неговите идеи са неразривно свързани с осмислянето на геополитическите фактори и тяхното влияние върху цивилизацията. В своите ранни трудове Шмит определя сферата на политиката като реалност, започваща с определянето на врага. Според него “държавата, партията, обществената асоциация, религиозното движение и т.н. придобиват истински политически характер едва след като техният екзистенционален враг е ясен и след това в борбата с него залог става животът”. Той определя авторитарното водачество като еманация на нацията с най-висша легитимност и осъществяване на националното единство в името на великополитически цели. Идейните концепции на Шмит се основават на фундаменталната идея за върховенството на правата на народа над правата на индивида. В разгара на Втората световна война Шмит акцентира върху характеристиката на геополитическото противостоене между сушата и водата, като придава на телурократиите и таласократиите задълбочено философско тълкование. Принципно ново геополитическо понятие, въведено за първи път от Шмит именно през този период, е понятието “Голямо пространство” (Grossraum), което е може би най-големият му принос към геополитическа теория. Концепцията за Големите пространства разглежда процеса на държавно развитие като стремеж към придобиването на най-голям пространствен обхват, стремеж обусловен от непрекъснатия стремеж на човешкия дух към универсализъм. След Втората световна война Шмит, заедно с редица други представители на консервативната революция, работи изолиран от световната научна общност. В тези условия той доразвива своите идеи, като въвежда понятието “номос”, в чийто смисъл влага изначалните връзки между политическата култура и пространството. Съпоставяйки различните исторически номоси, Шмит акцентира върху дуализма в отношенията не само между морските и континенталните народи, а и между номадите и уседналите народи. Едва през 70-те години трудовете на Шмит са в значителна степен реабилитирани. Показателна за съвременното геополитическо съзнание на Mitteleuropa е книгата – “Спиралата на мира. Германските въоръжени сили в период на промяна”.
Шмит обосновава смисълът на понятието “голямо пространство” чрез очертаването на географски региони, в рамките на които многообразието на политическите прояви може да придобие хармонично и непротиворечиво обобщение, изразено в голям геополитически съюз. В това отношение Шмит е силно повлиян от американската Доктрина “Монро”, предполагаща икономическа и стратегическа интеграция на американските държави в естествените граници на Новия свят. Тъй като Евразия представлява много по-разнообразен конгломерат от етноси, държави и култури, Шмит смята, че в нея е необходимо да се говори не за пълна континентална интеграция, а за създаването на няколко крупни геополитически образувания, всяко от които трябва да се управлява от гъвкав свръхдържавен принцип.

Голямото пространство, организирано в гъвкава политическа структура от имперско-федерален тип, според Шмит, трябва да компенсира многообразието от национални, етнически и държавни волеизяви, да служи като своеобразен безпристрастен арбитър и регулатор на възможни локални конфликти. В своята книга “Der Nomos der Erde” Шмит изказва идеята, че най-типичните Големи пространства са континенталните макрообразования – телурократиите, които по своя собствена логика постепенно прерастват в империи. Концепцията на Шмит е създадена не само като анализ на историческите тенденции в Евразия, но и като проект за бъдещо обединение, което e “възможно, желателно и дори необходимо”. Основавайки се на Макиндер и Киелен, Шмит противопоставя таласократиите на Елада, Финикия, Великобритания и САЩ с телурократиите на Персия, Рим, Австрия и Русия-СССР. Според него изграждането на хармонично пространство е възможно само при телурократичните империи, при които господства континенталното право. Първопричина за сблъсъка между двете тенденции са таласократиите, които излизайки извън рамките на своя “остров” подкопават основите на телурократичните пространства и активират континентално им съзнание.
За разлика от географската, геополитическата диференциация на Европа се отличава с по-голяма пространствена определеност. В нея безспорно се открояват контурите на три Големи пространства. Границите между тях обаче са твърде условни и често представляват зони с двойствена геополитическа принадлежност. Западноевропейското Голямо пространство е част от широкото тълкование на пространственото понятие Запад, представено от традиционно атлантически ориентирани държави. Въпреки че между задокеанския Запад (Северна Америка - САЩ), островния Запад (Великобритания) и континенталния Запад (Франция) съществуват определени вътрешни противоречия, по отношение на останалите Големи пространства в Европа Западът следва единна геополитическа линия на поведение. Съвременната атлантическа доктрина разглежда континентална Европа предимно като плацдарм за блокиране на хартланда. Според Бжежински след Първата световна война Европа все повече се превръща от субект в обект на глобалната политика. Културно-психологическите аспекти на този процес са задълбочено и далновидно анализирани още от Спенглер.
Като типични представители на европейския Запад могат да се посочат Британските острови, Португалия, Нидерландия, Белгия и Норвегия. С известна условност към тях могат да се посочат също Испания, Франция и Швеция, чието историческо развитие в редица случаи е континентално ориентирано, независимо от значителния си социално-икономически потенциал и културно-политическа роля за развитието на атлантизма. При оценката на геополитическия потенциал на европейския Запад трябва да се отчита и осезаемото американско присъствие и интереси в него. Геополитически Великобритания може да се окачестви като най-неевропейската държава, чийто интереси са традиционно противоположни на средноевропейските и евразийските континентални тенденции в Европа. Самостоятелната геополитическа позиция на Великобритания днес е силно отслабена, благодарение на нарастналата мощ на САЩ в атлантическото пространство. Като противоречива може да се определи геополитическата позиция на Франция. По отношение на Mitteleuropa френската история се отличава с предимно атлантистки характер, въпреки че са налице и примери за алтернативна континентална позиция. Най-типичните примери в това отношение са периодите при управлението на Наполеон, Петен, Де Гол и Митеран.
Безспорно европейско по своята геополитическа същност Голямо пространство е Mitteleuropa. За нейна пространствена основа могат да се приемат немскоезичните страни, а като относително верен исторически репер – първото голямо политическо обединение на германските племена, извършено от франките и провъзгласяването на Западната (Свещена) Римска империя. По-късно консолидираща роля за европейското ядро играят Австрия и Германия. В тяхната културно-политическа орбита попадат страните от бившата Австро-Унгарска империя, Скандинавия, Прибалтика и Апенините. Mitteleuropa има ясно изразен телурократичен характер и е единственото Голямо пространство, което защитава типично европейски геополитически интереси. Източна Европа има по-сложно геополитическо представяне. Най-важната особеност в това отношение е невъзможността да се дефинира Голямо пространство под името Източна Европа. Неясната геополитическата принадлежност на Източна Европа е обусловена и от двойствената гравитация на редица страни от специфичната буферна зона между Русия (Евразия) от една страна и Германия (Mitteleuropa) от друга. На европейския континент Русия представлява едновременно геополитическите интереси на народите от индо-европейското, уралското и алтайското езиково семейство. Типични представители на посочената буферна зона са Финландия, Полша, Словакия, Румъния и България. В класическата литература това пространство обикновенно се обозначава като “Западен санитарен кордон”.
Между главните геополитически образувания в Европа съществуват променливи отношения. Схематично могат да се откроят няколко потенциални варианта за геополитически съюзи или противопоставяния, които са с относително константен характер, а редица от тях имат осезателни исторически прецеденти. Европейският Запад може да противостои на Mitteleuropa като на най-близък източен съсед. Исторически тази тенденция е въплатена в противоборството между Франция и Австрийската империя и френско-германските конфликти. Западът винаги поддържа борбата си против Mitteleuropa в съюз с европейския Изток, а борбата против Русия - в съюз с Mitteleuropa. По отношение на източния си съсед Mitteleuropa също може да е както в състояние на противоборство, изгодно за Запада, така и в съюз, насочен срещу Запада. Геополитическите предпочитания на Русия-Евразия могат да бъдат ориентирани както в антигерманска насока (западът автоматично се превръща в съюзник), така и в антизападна (тогава руско-германският съюз става твърде вероятен) .
Може да се допълни, че не всички големи петна от географската карта са Големи пространства. В това се състои една от принципните разлики при методологията на политическата география и геополитиката. Географското положение, формата и големината на територията имат значение, но то не е решаващо. Хронологичният подход, величината на културно-политическото излъчване и цивилизационното послание са не по-малко важни критерии в това отношение. Най-общо Големите пространства не са резултат от историята, а я инициират. Според класиците на геополитиката суверенитета на свръхдържавите или макрорегионите до голяма степен зависи от самостоятелността и самодостатъчността на пространството, което те заемат.
Една от главните цели на атлантизма като геополитическа формула, обединяваща Големите пространства на Северна Америка и Западна Европа, е да препятства формирането на силни алтернативни Големи пространства. Северна Америка има перспектива за реално световно господство само в случай, че блокира тяхната мощ и тушира възможностите за обединението им. Никога преди атлантическата идеологическа концепция и геополитическата доктрина не са достигали толкова големи мащаби на глобалната мощ. На практика хартландът е териториално раздробен и икономически отслабен. Други потенциално значими Големи пространства като Западна Европа, Mitteleuropa и Източна Азия днес не обладават реална геополитическа самостоятелност и са по-скоро американски форпостове за блокиране на хартланда. Арабският свят, Иран и Индия се отличават със значимост от регионален мащаб.
Основен инструмент на геостратегическите цели на атлантизма и мондиализма са т. нар. “Западен санитарен кордон”, и “Източен санитарен кордон, ограждащи хартланда (Русия-Евразия). Санитарният кордон е пространство, обединяващо държави и народи, разположени между крупни геополитически образувания, чийто съюз би навредил на отдалечена суперсила или алианс. Той се изгражда между две Големи пространства, като негов инициатор е външен силов център на силата, нямащ интерес от стратегическото им обединяване. Геополитическата самостоятелност на страните от санитарния кордон е невъзможна. Затова пък те често са причина за континентални и глобални конфликти. Същността на политиката на външния силов център е в това да използва санитарния кордон като зона за постоянно напрежение. За да блокират влиянието на хартланда в Европа, през ХХ век САЩ изграждат т. нар. “Западен санитарен кордон”, заемащ меридионалното пространство на Източна Европа. Той е разположен между Mitteleuropa и Евразия или в по-тесен геополитически смисъл – между Германия и Русия. Като исторически примери за изграждането на “санитарен кордон” в Източна Европа могат да се посочат възстановяването на полската държавност от Наполеон или френско-английските проекти, насочени към изграждането на т. нар. “малка Антанта”. След Втората световна война източноевропейските държави играят ролята на идеологически буфер между двете световни политически системи. Днес този буфер е изнесен значително по-на изток и югоизток към Кавказ и Средна Азия, където се слива с южната част на вътрешния полумесеc или т. нар. “източен санитарен кордон”.
На атлантическата идея за западния “санитарен кордон” класическите геополитически представители на Mitteleuropa противопоставят доктрина, известна като “геополитика на диагоналите”. Основоположник на тази доктрина е Киелен, според когото единна Европа е възможна само при наличие на непрекъсната пространствена връзка между Северно море и Персийския залив. Антиконтиненталната стратегия за атлантизма винаги се е стремяла да разкъса тази връзка, провокирайки конфликти на Балканите, Кавказ, Месопотамия. От своя страна традиционната външнополитическа стратегия на Mitteleuropa се отличава с перманентен вектор, насочен към създаването на независим диагонален европейски коридор. Двете световни войни са красноречиво потвърждение на това. В наше време идеята за възраждане на европейския диагонал се поддържа от Стойкерс.
Геополитическите изследователи обикновенно демонстрират ангажираност към културно-политическата съдба на своето Голямо пространство. Англо-саксонските автори са безусловни поддържници на атлантизма. На другия полюс са руските евразийци, които не поставят под съмнение абсолюстното превъзходство на руската идеократия. По-комплицирани са проблемите на геополитическата самоидентификация на французите, изискваща симпатии или към англосаксонския или към германоезичния свят. В Германия,, от една страна, е налице континенталната евразийска симпатия, противоречаща на славянската антипатия, а от друга – културно-лингвистичната близост с англо-саксонския свят, противоречаща на традиционното континетално антиатлантическо поведение на държавата. Тези противоречия предизвикват сложна симбиоза в поведението на Германия през двете световни войни, която може да бъде формулирана като антиевразийски континентализъм. Всичко това предизвиква значителни различия в акцентите, които поставят отделните автори при дефинирането на геополитическото послание на Mitteleuropa в исторически план.
Осезаеми континентални черти на геополитическото съзнание на Mitteleuropa придават Киелен и Науман. Киелен доразвива постулатите на Ратцел и въвежда термина геополитика – “наука за държавата като географски организъм, въплатен в пространството”. Той е силно повлиян от ситуацията в Европа от началото на ХХ век и стига до извода, че в “контекста на Европа Германия е обладана от осев динамизъм и е призвана да структурира около себе си останалите европейски държави”. Той е убеден, че от геополитическа гледна точка отъждествяването на Германия с Европа е неизбежно, въпреки временното й поражение в Първата световна война. Показателна максима на неговата концепция е твърдението, че интересите на Германия са противоположни на атлантическите и са равнозначни на европейските, дори когато съседите й не са убедени в това. Според него културно-идеологическите аспекти на геополитическото противостоене са второстепенни по своето значение. Идеите на Киелен за отъждествяването на Германия с интегриращо континента пространство съвпадат с идеите на Фридрих Науман, които пръв употребява Mitteleuropa като геополитическо понятие. Според него, за да издържат на натиска от страна на Великобритания, САЩ и Русия, народите от Mitteleuropa трябва да се обединят в интегрирано политико-икономическо пространство. Негова ос са немците, но Mitteleuropa, за разлика от чисто пангерманските проекти, е геополитическо понятие, в което главно внимание се обръща не на етническото единство, а на “общата географска съдба” (Naumann, 1915). Проектът на Науман е насочен към интеграция на Германия, Австрия, придунавските страни, а в по-далечна перспектива – дори “контенентално осъзнатата Франция”.
Основоположник на нацистката геополитика е бившият немски генерал и професор в Мюнхенския университет К. Хаусхофер. Той издига отново прословутата идея за недостига на жизнено пространство и с нея оправдава агресивната политика на Германия и подготовката и за нова световна война. Установяването на нов ред в Европа чрез завоюване и унищожаване на други държави, физическото изтребление на коренното население, особено славянското, за него е само борба на немците за своето жизнено пространство.
Хаусхофер доразвива теориите на Ратцел и Макиндер. През 1923 г. Хаусхофер основава своето известно “Списание за геополитика”, чийто страници се превръщат в типично поле за изява на геополитическото съзнание на Mitteleuropa. Името на Хаусхофер обикновенно се свързва с хитлериските планове за създаване на Третия райх. Действително немската геополитика от 20-те и 30-те години може да се формулира като опит на Германия да си възвърне Mitteleuropa и чрез нея да разшири своето “жизнено пространство”. Но стратегическите задачи, които формулира Хаусхофер, коренно се различават от същността на хитлеристката политика, особено що се отнася до отношенията с Русия. Според Хаусхофер главен враг на Германия са морските държави, начело с Великобритания и САЩ. Той смята, че на Русия трябва да се гледа като на естествен съюзник срещу морските държави. В навечерието на Втората световна война Хаусхофер пише “Средна Европа и светът са днес като отклик на въпроса за съществуването ни … Средна Европа трябва да работи за своето спасение в една по-висока степен на геополитическа осъзнаване на обкръжаващата среда. Колкото по-големи стават напреженията, толкова по-ясна и отчетлива трябва да бъде преднината в геополитическото знание”. В практически план Хаусхофер смята, че за да придобие необходимото жизнено пространство “Германия трябва да вземе под внимание реалностите на геополитическата ситуация и съответно нейната мощ да се установи твърдо върху една силна и подкрепяща я Mitteleuropa”.
Според него народите са длъжни да ориентират своето развитие чрез нови форми на политическа организация. Такава форма са следните големи пространства: 1) Евро-Африка, в която господства франко-германския тандем; 2) Съветска Русия с влияние върху Персия, Афганистан и Индийския субконтинент; 3) Източна Азия начело с Япония; 4) Северна и Южна Америка под ръководството на САЩ. През 1940 г. той предлага план за голям континентален евро-азиатски съюз между франкистка Испания, фашистка Италия, вишистка Франция, хитлеристка Германия, болшевистка Русия и имперска Япония против Британската империя и САЩ.
Освен Х. Макиндер съществено влияние върху геополитиката на САЩ имат теориите и възгледите на А. Т. Маън, Никълъс Спикмън, К. Грей и Зб. Бжежински в последните години.
Пълна противоположност на сухоземните тези на Ратцел и Макиндер е концепцията на американския геополитик адмирал А. Т. Махън. Той пише през периода на последната голяма европейска вълна на империалистична експанзия и възхода на САЩ към статута им на световна сила. Неговите анализи оказват влияние върху Теодор Рузвелт, който първо като помощник-секретар на флота, а по-късно и като президент допринася за превръщането на САЩ във водеща морска сила.Известен с анализите си за основата на морската сила, Махън приема, че решаващ фактор при определяне съдбата на народите е морето, чрез което се осигурява властване над света. Махън счита, че за сигурността на страната решаващо значение имат не големината на нейното пространство, а дължината на крайбрежната линия и характерът на пристанищата. Авторът основава теорията си на наблюдението,че възходът на Британската империя и развитието на Великобритания като морска сила стават паралелно. Основните морски пътища на света се превръщат във вътрешни комуникационни артерии на империята. С изключение на Панамския канал британците контролират всички главни водни пътища в света и по-тесни морета или точки на запушване, онези водни пространства, където достъпът или преминаването може относително лесно да бъде ограничено от всеки един бряг- Дувър, Гибралтар, Малта, Александрия, нос Добра надежда, Малакския пролив при Сингапур, Суецкия канал и входа на река Свети Лаврентий. За стратегически цели Махън препоръчва изграждането на Панамския канал, установяването на контрол над района на Карибско море и анексия на Хаваите. По- късно тези негови идеи са реализирани от САЩ.
В анализа на Махън морската мощ е от решаващо значение за националната сигурност и просперитет. Потенциалът на една държава да постигне такъв статут зависи от географската й позиция, формата и релафа на сушата, размера на територията, населението, националния характер и формата на управление. Така например нации като британската и японската, които са изолирани от водни пространства, трябва да поддържат големи морски сили, ако искат да са велики, защото за нациите с дълги крайбрежни линии морето е граница и позицията им спрямо други държави е функция от възможността им да оперират отвъд нея. Географското разположение допринася за мощта на Великобритания, защото тя се намира достатъчно близо до континентална Европа, за да може да нанася удари върху потенциални врагове, и същевременно е достатъчно далеч, за да е разумно осигурена срещу инвазия. Като концентрират морските си сили в Североизточния Атлантик и Ламанша, британците са в състояние да контролират световната търговия на европейските сили, защото тяхната морска мощ няма никаква конкуренция чак до началото на последното десетилетие на XIX век, когато започва възходът на морските сили на Германия, Япония и САЩ.
В анализът на Махън важни фактори представляват дължината на бреговата линия и качеството на пристанищата, макар че голямата територия може да представлява и недостатък, ако е слабо населена и бедна откъм ресурси. Авторът твърди, че размерът и характерът на населението, както и склоността му да търгува, особено в международен мащаб, указват наличие на възможност за съответната нация да се превърне в голяма сила. Нация, където големи части от населението е свърано с морето, особено чрез строежа на кораби и търговията, притежава потенциала да стане голяма морска държава.
В обобщение може да се каже, че Махън вижда взаимозависимост между националната сила и мобилността по море, защото по времето, когато той пише, транспортът по суша е примитивен в сравнение с възможността за движение по гладката повърхност на океаните.
Като се основават на работата на Махън, Джордж Моделски и Уилям Р. Томпсън проследяват отношението между морската сила и глобалната политика, за да стигнат до извода, че морската сила е условие, без което не може при осъществяването на глобални операции. Водещите морски сили в света не само защитават водните линии на комуникация, но играят и важна роля в запазването на статуквото, установено от предишни войни. Флотът е необходима, но недостатъчна предпоставка за статута на глобална сила. Той гарантира интерконтинентална мобилност, предоставяйки на своя притежател средства, с които да блокира силите на противника. Макар сухопътните войски да са задължителни, за окончателното сразяване на противника и окупацията на територията става именно благодарение на морските сили, които свързват различните театри на бойни действия.
Никълъс Спикмън се приема за директен наследник на стратегическата доктрина на Махън в геополитически смисъл. Той е автор на “Американската стратегия в световната политика” и “География на мира”. Според него САЩ трябва да се изправят срещу опасността от световно господство на Германия. Той мисли, че само решителен съюз между англо-американската морска и руска земна сила може да спре Германия от завземане на всички брегови линии на Евразия. Спикмън се опитва да докаже, че основно политическо и стратегическо значение имат не централните части, а покрайнините на европейския континент, които по негово мнение представляват буфер между сухоземните и морските суперсили. Той перифразира прочутата мисъл на Макиндер по следния начин: “ Който контролира покрайнините, той управлява Евразия, определя съдбините на света.” Някои специалисти, като Ст. Карастоянов, считат,че тъкмо идеите на Спикмън са в основата на създадените малко по-късно под егидата на САЩ съюзи като НАТО, СЕАТО.
След Втората световна война геополитическите концепции в САЩ са усъвършенствани в доктрините на Труман и Айзенхауер, които се опират на формулата на Макиндер, “който управлява Евразия, господства над целия цвят”.
Концепцията на Спикмън разширява зоната за безопасност на САЩ, която се опира на западноевропейския бряг и посочва, че ключът към световното господство се осигурява с установяването на контрол над граничните пояси, в които се включват Турция, Иран, Ирак, Пакистан, Афганистан, Индия и Корея. Животът показва, че тази теория намира реален израз в политиката на САЩ.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Геополитика и сигурност 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.