“Гаргантюа и Пантагрюел”


Категория на документа: Литература



В разгара на битката срещу нашествениците-пикрошолци Рабле описва изненадващото ожесточение на един монах, който "смъкна расото и награби дългата като копие дръжка на монастирския кръст , издялана от сърцевината на крушово дърво и изписана тук-там с полуизтрити вече лилии": "После метна расото през рамо, изтича навън по подрасник и започна наляво и надясно да млати враговете, а те, идзоставили напълнво боевия ред, без знамена, без тръбач и барабанчик, шареха надлъж и шир из лозето и тъпчеха с грозде тромпети и изтърбушени барабани - с една дума, пладнешки хайдути и обирджии. Но монахът, връхлетял изневиделица, продължи да ги налага с такава сила, че изпотрепа сума ти народ, удряйки дето и като завърне като същински фехтовач от нстарата гвардия." / І книга, ХХVІІ гл./

В преднамерено словоохотлива характеристика романистът представя този важен, за проумяването на уредбата на Телемското абатство, персонаж така: "На име Жан Зъботрошача, млад, благороден, привлекателен, весел, сръчен, храбър, дръзновен, решителен, висок, слаб, надарен с голям нос, гръмогласен, способен да претупва молитвите, да пришпорва литургиите и избарабанва вечерните - с една дума, истински монах, ако въобще има монаси, откак монашесткият свят омонашествува монашеството; и на всичко отгоре, познаваше молитвеника като петте пръста на ръката си."

На трапезата, в края на войната с Пикрошол, Грангузие пред всички припомня "лобедата, която брат Жан Зъботрошача бе извоювал при защитата на манастирското лозе, похвали го и каза, че неговият подвик къде-къде е по-голям от подвизите на Камил, Сципион, Помпей, Цезар и Темистокъл". По-късно в спор с баща си относно вярата на монасите младият великан Гаргантюа оценява обективно брат Жан като истински християнин/ І книга, ХL гл./: "Всеки истински християнин, който и да е, се моли на Бога по всяко време, А Светият дух се застъпва за него и тогава Бог чува молбата му. Така постъпва и нашият добър брат Жан и затуй всички търсят приятелството му. Той не е лицемерно набожен, не е ленив, напротив, брат Жан е благовъзпитан, жизнерадостен, смел, приятен компаньон. Труди се, работи земята, застъпва се за угнетените, утешава оскърбените, подпомага страдащите, пази абатското лозе." Явно е, че в този словесен портрет, дело на Гаргантюа, Рабле включва представата си за високонравствения, всестранно развит човек /Uomo universale, итал./ - идеалният индивид на Ренесанса.

Покорен от добродетелите и непритворната общителност на брат Гаргантюа заповядва да построят за монаха Телемската обител / С книга, LІІ гл./. Благодарният великан иска да възнагради верния си приятел като го направи абат на манастир, но брат Жан, след като уверява, че и занапред ще оказва приятелски услуги на покровителя си, моли смирено : "Позволете ми да построя абатство, каквото аз искам!" Гаргантюа се съгласява веднага и дава някои мъдри съвети на основателя на новата обител: "Не бива да го ограждате, тъй както всички други абатства са оградени с високи стени...В манастирите всичко е размерено, разчетено и съобразено с часове, ще наредим в новия да няма ни часовник, ни циферблат и всяка работа да се върши както и когато е удобно..." Двамата приятели се разпореждат в Телемското абатство "да бъдат приемани само хубавици, представителни и сговорчиви, и само хубавци, представителни и сговорчиви".

Красноречива е стратегията на романистта при представянето на новоучредения манастир за щастливи телемити, който той описва по своя субективен модел за съвършената държава. Не бива да се подминават с повърхностен прочит двете глави / LIV и LVII/ в края на първата книга на романа "Гаргантюа и Пантагрюел", онасловени съответно "Надпис на главната порта на Телемската обител" и "Как живееха телемитите". С предългия надпис в стихове, разположен над входната врата на Телемското абатство, основателите му отпращат като нежелани гости безбожниците и лицемерите, угодниците и позьорите, "злодеите безподобни и поповете с долен нрав", "архиепископи и писари угодни / грабители на чест и на блага народни", скъперници и лихвари, "лапачи на блага, погазващи закона", "бъбривци заслепени, потисници мъже, печални и ревнивци", "простаци и скопци и дядовци лъстиви".

В случая ренесансовият романист се позовава на традиция, учредена от древните гърци, които забранявали на някои категории хора достъп до светилищата. Платон е следвал същата традиция, когато е сложил надпис над входа на своята Академия, който според преданието гласял "Да не влиза никой, който не е посветен в геометрията!" Така крепостта на Телем се сродява по дух с идеалната представа за полиса /града-държава/, изложена от Платон в диалога му "За държавата".

Новоучредената обител е готова да приеме радушно и подслони в покоите си "хора на труда почнтен, радостни и сговорливи, здрави, читави и живи", "сеньори честни и рицари чудесни", "дами съвършени...с божествени лица и погледи смирени, с държание добро и с мъдрост надарени".

Телем е ваш покров с надежди и съвети

и той ще ви спаси от влъхвите проклети,

готови да внесат, от ярост озлобени,

отрови и лъжи в душите ви спасени.

Вселявайте в ума самата доброта,

презрете всяко зло, заплашващо света.

На братята телемити се предлага нов, подчертано хуманен, разчитащ на вечно възкръсващите добри сили в човешката природа, либерален нравствен кодекс: "Целият техен живот беше подчинен не на закони, устави и правила, ь на собствената им добра воля и на желанията им. Ставаха, когато искаха, пиеха, ядяха, работеха или спяха, когато пожелаеха. Никой не ги будеше, никой не ги насилваше да пият, нито да ядат или пък да вършат каквото и да било. Така бе наредил Гаргантгюа. И техният устав се свеждаше до едно единствено правило:

ПРАВИ КАКВОТО ИСКАШ
защото свободните хора, родени и възпитани от добри родители и движили се в почтено общество, притежават вроден инстинкт и вътрешна сила, която те назовават чест и която постоянно ги напътства към добри дела и ги отклонява от порока. Когато низки страсти или пагубни влияния смутят духа им, те се уповават на своя благороден, издълбоко идещ стремеж, който естествено ги насочва към добродетелта, за да отхвърлят от себе си ярема на робството, тъй като ние всякога се стремим към запретеното и жадуваме за онова, което ни отказват."

Днес знаем със сигурност, че Рабле е притежавал в личната си библиотека пълното издание на съчиненията на Платон. Известно е, че Платон учредява представата за идеалната държава още през Класическата епоха в Древна Елада, която в трактатите на западноевропейските ренесансови хуманисти се трансформира в идеала за Земния рай, където пълновластен господар е просветления Разум В една своя проповед, вдъхновен от древногръцкия мъдрец, основателят на средновековната теологична наука Свети Августин изказва оптимистичната си вяра в могъществото на вселенския природен Разум , зареден с обич и доброта от Божията премъдрост: "Едно единствено кратко напътствие ти се дава, човече: о б и ч а й и п р а в и к а к в о т о и с к а ш ! Нека коренът на обичта, да се вгради вътре в теб, защото от този корен може да се роди само добро." Доверието във всемогъществото на Доброто вдъхновява романиста Рабле да пресъздаде идеала си за съвършено устроената държава в устройствения правилник на Телемската обител. Като разглежда взаимоотношенията между разума и утопията, между утопията и общностното съжителство той полага основите на критичната ренесансова антропология, която отрича идеалистичните построения на теологията, залагаща на автоматизирана всеотдайност на вярващия към Бога.

Георги Гачев: "Човекът на Ренесанса не е частният индивид на бъдещото гражданско общество, а обществен човек не само в смисъл, че живее в обществото и не може да бъде свободен он него, но в смисъл, че е " у н и в е р с у м", че в индивидуалната му проява пряко се изявява безкрайната същност на човечеството. Затова единственият закон на Телемската обител в романа на Рабле: "прави, каквото искаш" - е означавал не произвол, а висша обществено-разумна нормативност, защото човекът универсум вече вътре в себе си носи обществения дух и неговите свободни желания са прекрасни и благородни: съществото му може да иска само прекрасното. Такова е конкретното съдържание на титанизма у хората на Възраждането." /стр.224-225/.

Втора книга: Рабле я онасловява с гръмко, пародиращо патетиката на модните рицарски романи, заглавие "Пантагрюел, крал на дипсодите, показан в истинския му вид с неговите подвизи и дела /Творение на покойния Алкофрибас, извлекател на квинтесенции".
В отношението на романиста Рабле към езика се отразява еволюцията на западноевропейското рацио спрямо убиващите живота тенденции в земния свят. Романът "Пантагрюел" може да се разглежда като художествена педагогия, която ни въвежда във взаимоотношенията между речта, мълчанието и шума.

След тези предварителни уговорки може да се проследи стъпка по стъпка пътешествието из разнообразните антропологични и литературни проблеми, с които се сблъсква един писател и ги претворява в своето Свето писание за великани. Странстването из "сюрреалистичния" фикционален свят на "Гаргантюа и Пантагрюел" би трябвало да започне с преглед на етапите, през които преминава в еволюцията си френският език.

В главата "Как Пантагрюел срещна един лимузинец, говорещ неправилно френски език"/ІІкнига,VІ гл./, романистът предрича какво ще представлява френския език. Във времето на Рабле френският е бил твърде беден език, така че французите, по маниера на древните римляни, решават да обогатяват речта си като въвеждат в нея гръцки думи. Но те трябва да въведат в езика си и претопят и богатствата на учения латински, но без да погубят самобитността и оригиналността на родната си реч.

Пантагрюел среща един миловиден студент, който му известява, че учи в Сорбоната - университетът на Париж, но с претенциозната фраза "От Алма-матер, знаменитата и всеизвестна академия на града, нарицаем Лютеция "/латинското название на Париж, бел.Г.Г./. Когато правдолюбивият великан на Рабле се нахвърля срещу студента и го напада яростно, че говори неразбираем "дяволски език", той получава следния отговор: "Сеньор, аз не съм еретик, тъй като щом блесне първият лъч на Аврора, наша милост охотнисимо се прехвърля в един от ония тъй красиво архитектурирани манастири и като се поръся с льострална аква и обеся на врата си стихар, а после му тегля и едно "Патре ностре", очиствам и избавлявам анима /душа,лат.бел. Г.Г./ своя от нощните скверни...Спазвам Мойсеевите декалози и според силите си не отстъпвам от тях. Мамон не спуска ей тоничко в моята кесия, затуй аз, право да си кажа, без желание упомоществявам тези голтаци, които скимтят под прозорците, молендо даяние." След като Пантагрюел чева как студентът "измъчва латинския" избухва справедливо: "Кълна се в Йоан Кръстителя, че днес аз или ще те вразумя, или жив ще те одера!"

Постигането на "природосъобразен" език от младия човек се оказва нелек процес. Това именно приобщаване към природата чрез езика придава на речта на романиста Рабле неповторима жизненост и изкряща артистичност. В писмото на бащата Гаргантюа до сина му Пантагрюел /ІІ книга,VІІІ гл./след като се отчита, че "от всички способности, милости и заложби, с които Върховният създател на естеството, Всемогъщият бог, е дарил и украсил природата на човека при неговото появяване на света, най-висша и най-прекрасна ми се чини оная, която позволява на човека, макар и смъртен, да си извоюва безсмъртие и в преходния живот да увековечи своето име.." четем: "Сега науките са възстановени, езиците - възродени: гръцки, чието непознаване е срам за оня, който се счита учен, еврейски, халдейски, латински. Сега е във възход безпогрешното и изящно книгопечатане, изобретено в мое време по внушение на Бога, докато, обратно, оръдията бяха измислени по подбуждение на дявола...

Мое съкровено желание е ти да научиш основно езиците: на първо място гръцки..,на второ - латински, посве еврейски, заради Светото писание, и най-после халдейски и арабски, и да изградиш стила си според Платоновата риторика в гръцки и според Цицероновата - в латински. Нека няма историческо събитие, което да не намери място в твоята памет; тук ти ще бъдеш улеснен от универсалната Енциклопедия на автори, занимали се с тия въпроси."

За да се овладее език в съответствие с интимната природа на човека, той трябва да е в хармония със самобитния му национален дух, тъй като, според Рабле, е отминало времето на "планетарните"езици. Пантагрюел среща Панюрж /т.е.способният да направи всичко/ и го приема като свой близък приятел./ІІ кн. ІХ гл./ . Панюрж е изстрадал много в живота си до този момент, който е изпълнен с "още по-чудновати от приключенията на Одисей". Пред бъдещия си покровител той най-напред изповядва "острата си нужда от храна: зъбите ми тракат, стомахът ми е празен, гърлото - сухо, ушите пищят от глад - с други думи, а съм погладувал още, а съм се простил с живота".




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
“Гаргантюа и Пантагрюел” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.