“Гаргантюа и Пантагрюел”


Категория на документа: Литература




" Гаргантюа и Пантагрюел "

В "Пролога на автора" Рабле припомня на читателя дълбоката същност на философията на Сократ: "...в диалога на Платон, озаглавен "П и р", Алкивиад, като възхвалява своя наставник Сократ, безспорен цар на философите, между другото го оприличава на силените. Някога наричали силени малките кутийки, каквито днес виждаме в аптеките, със смешни и забавни изображения върху тях...Ала тези кутийки съдържали редки подправки...Такъв по думите на алкивиад бил и Сократ: ако обръщате внимание само на неговата външност и съдите за ума му само по външния му вид, вие не бихте дали и пукнат грош за него, толкова той бил грозен и толкова смешно било държанието му. Носът му бил чип, погледът сърдит, изражението на лицето тъпо, облеклото просто, бил възгруб, сиромах, необичан от жените, негоден за каквато и да била обществена служба, ала всякога засмян, всякога готов да се събере с приятели на чашка и да се пошегува, скривайки зад всичко това божествената си мъдрост. Но отворите ли такава кутийка, вие ще намерите в нея дивна, безценна подправка: свръхчовешка дълбочина на мисълта, изумителна нравствена сила, непобедимо мъжество, безпримерно самообладание, неизменна яснота на духа, неотстъпна решимост и невероятно презрение към всичко, за което смъртните така много се вълнуват, суетят, трудят, пътешестват и воюват."

Така авторът на романа "Гаргантюа и Пантагрюел" отправя в предисловието си изумително, непомерно за всеки друг писател, предизвикателство към читателите: той оприличава книгата си със силените/смешните кутийки/, в които те ще открият "балсам, сив янтар, амом, мускус, цибетова мас, драгоценни камъни и още много подобни на тях неща". Рабле сам предизвестява своите "добри ученици и прочие веселяци", че не бива да си създават прибързано мнение за една книга само по "външния показател/заглавието/", а под "глумите, веселите басни и занимателните лъжи" да търсят и "вникват в същината на нещата": "За човешките творения не бива да се съди с такава лекота...Ето защо вие трябва да разтворите тази книга и внимателно да прецените онова, за което се говори в нея.Само тогава ще си дадете сметка, че подправката струва далеч повече, отколкото е обещавала кутийката, или с други думи, че въпросите, които тя разглежда, съвсем не са така повърхностни, както заглавието е дало основание да се предполага."

За да се отвори силена-кутийка, трябва да се започне от "Пантогрюел", макар че тази част на романа следва след "Гаргантюа". Първите издатели, които публикуват романа на Рабле, подреждат частите му като се съобразяват с генеалогията на великаните. Наистина Пантагрюел е син на Гаргантюа, но, както вече видяхме, книгата "Пантагрюел"/1532/ е написана и издадена от автора преди книгата "Гаргантюа"/1534/. Натъкваме се на парадокса - синът ражда бащата. Разгръщането на творбата следва своята биография, която влиза в противоречие с "биологичната" последователност на действащите лица в нея. Романът на Рабле е метафизичната одисея на словото, тъй като фикционалните образи и ситуации, продукт на авторовата фантазия, т.е. хронологията, изживяна чрез акта на писането, подменя реалния процес на зараждането, следващ законите на природата. Хронологията на нереалното е остойностена от Рабле като независима и несъобразяваща се с реалната хронология, която следва естествения ритъм на Природата,,т.е. на Божието творение. Този дързък прелом, осъществен от този френски ренесансов романист, прави възможни предизвикателните повествователни новаторства на Пруст, Джойс и Селин в началото на ХХ век.

Двете първи части на романа на Рабле "Пантагрюел" и "Гаргантюа" са безкрайна тържествена възхвала на бащинството. Впечатлява патетиката, с която романистът прославя появилия се на бял свят негов духовен син, чието раждане се оказва фатално за майката. Рабле си осигурява престижа не само като бащата-творец на романа, но и почитта на следващите поколения французи като бащата-създател на езика им. Защото главен герой на неговия роман-шедьовър е всъщност изключително богатото слово, чийто първосъздател и екпериментатор на неизчерпаемо богатата му звучност е самият той. Така той си осигурява славата на неподвластен педагог, който полага гигантски усилия, за да докаже, че написаното от него послание доказва безспорно жизнеността и въздействеността на френския като пълноценен литературен език.

Като се съизмерва дръзко с неизчерпаемо мъдрия анонимен Автор на Светото писание Рабле си отвоюва статуса на писател, който омагьосва читателите със занимателните подвизи на великаните си. Той придобива бързо известност на творец с титанична мощ, който развеселява с лекота читателите като им поднася аналогични на библейските, но смехотворни генеалогии. Родът на неговите великани води началото си от онези "митични" същества, "пораснали нашир и най-вече надлъж": " А от великаните - Пантагрюел. Пръв бе Шарлброт, от него произлезе Сараброт, от Сараброт сина му Фариброт, Фариброт създаде Хуртали, на супите голям любител, царувал по време на потопа, Хуртали създаде Немврод, Немврод създаде Атлас, подпирал с раменете си небето...Малката пишурка създаде Грангузие, а Грангузие - Гаргантюа, от който произлезе благородният Пантагрюел..."/стр.204-206/.

За съчинителя на смехотворната фантастична генеалогия Старият завет се оказва твърде тесен. Той "убеждава" смаяните си читатели, че Атлас е създал Голиат, а Голиат - Полифем, т.е. титаничните герои от езическата древногръцка митология се оказват родственици с библейските гиганти. В изграждането на своята забавна поетична теология романистът Рабле експлоатира преднамерино езическата теогония на древните елини. Явно е, че той пародира католическите богослови, които по онова време спорят дали теологията има монопол над истината, защото е красива, или е красива, защото притежава монопола над истината. Така както именитият му съвременник Еразъм Ротердамски в съчинението си "Методът на истинската теология"/1519/ се опитва да определи статута на алегорията, така и Рабле в трета глава на ІІ книга/"Как скърбеше Гаргантюа след смъртта на жена си Бадбек"/ обсъжда фриволно взаимоотношенията на словото с образа, на изказаното с изобразеното: "Като гледаше, от една страна, жена си мъртва, а, от друга - сина си Пантагрюел тъй хубав и тъй едър, Гаргантюа просто не знаеше какво да каже, ни какво да стори и смутен се питаше дали да плаче от скръб по жена си, или да се смее от радост, че му е родила син. Логични доводи той намери в полза и на едното, и на другото, но тъкмо това го и смущаваше, тъй като колкото и мъдро да разсъждаваше in modo et figura, не можеше да надмогне недоумението си и обърквайки се все повече и повече, се мяташе като мишка в капан или се биеше като ястреб в примка." /стр.210/

В "Методът на истинската теология" Еразъм си задава въпроса дали преди да бъде "посветен в тайнствата" и преди да влезе в "храма на мъдроста" вярващият трябва да се упражнява на "палестрата на схоластиката". В "Петата книга" на Рабле залите, през които преминават новопосветените на път към оракула на Божествената бутилка напомнят за теологията, която отдава важно значение на инициацията в тайнствата и на пророчествата. Доктрината е всъщност придобитото знание за тайнствата, т.е. вникването в съдържанието на силена-кутийка според Рабле. Теологията се сравнява с инициацията и се разглежда като преобразяваща човека наука. Върховото й постижение е преходът от "усвоената мъдрост" към пророкуването.

Пророкуването се отдава на онзи, който може да разбира музиката. Христос е често представян като мистичният свирач на цитра, чийто митичен предшественик е Давид. Преданието гласи, че Христос като следвал различните поетични ритми изпял цялото Свето писание като започнал от Стария завет и завършил с Новия завет. Еразъм взаимства от Сократ идеята, че философията е музика изпращана ни свише. В "Пета книга" Рабле въвежда новопосветените си герои във вакхически поетичен делириум. В това състояние на опиянение, дошло свише, те придобиват дарбата да пророкуват. Тези финални епизоди в романа на Рабле би трябвало да се възприемат като жизнерадостна пародия на "преобразяващата теология", възхвалявана от италианските хуманисти Марсилио Фичино и Пико дела Мирандола, които преоткриват през ХV век мъдростта на древногръцките философи/най-вече Платон и Аристотел/ и поученията на неоплатониците.

Тези, които не познават развитието на богословската наука преди Свети Тома и теологическия аристотелизъм, трудно ще проникнат в Третата, Четвъртата и Петата книга на романа на Рабле, в които се намеква за много инициационни тайнства. Те няма да успеят да разгадаят дълбокия смисъл на пътешествието на флотата на Пантагрюел към висшия смисъл на думата " г о р а", в която се приютяват дивите карамфили - цветята означаващи символно метаморфозата, която в материалния свят е подвластна на Алхимията.

От епохата на Ренесанса западната мисъл се изчерпва в изтощителни усилия, за да обори "метафизичните принципи" на схоластиката. Тя най-често прибягва до "историческите категории", които са не по-малко повърхностни от псевдо онтологичните концепции на последователите на Тома от Аквино. Борбата срещу "развеселяващите измислици"придава значимост на крехките диви карамфили. Пробивът в антропологията ще бъде осъществен чрез задълбочената критика на здравия смисъл и на принципа за идентичност, която ще открие достъпа до истинската антропология, благодарение на която учените ще придобият реална представа за разпространението на убийствата и кръвопролитията в Земния рай на разума.

Първа книга: Заглавието й имитира велеречивите повествования за страданията на "вечно нещастни" рицари - "Повест за потресаващия живот на ВЕЛИКИЯ ГАРГАНТЮА, баща на Пантагрюел, съчинена някога от метр Алкофрибас, извлекател на квинтесенции". Тъй като тази част се появява две години след книгата за Пантагрюел, подредена в окончателния вариант на романа на Рабле като в т о р а, авторът, за да увери читателите си, че ще продължава да ги забавлява със странните премеждия на добродушните си великани, прибавя подзаглавието "Книга, изпълнена с пантагрюелизъм".

Тук амбицията на френския ренесансов романист е да пресъздаде чрез почерк от "гигантски разред" Космоса на великаните, като го опише със словесно преизобилие, което трябва да породи съпоставката между уреждащия Вселената Бог и разгръщащия своя фикционален Свят Писател. На твърдата материя, от която се гради света, Рабле противопоставя изпълнения с духовност словесен поток, който претопява света на нещата и го подменя със света на езика. Светът, който се гради чрез езика, се оказва много по-сложен, по-разнообразен, по-динамичен, изпълнен с жизнерадостни пародии, остроумна ирония и даряващи със свобода и критичност ума двусмислици. Читателят навлязъл в прочита на романа на Рабле се озовава в крепостта на преливащата му от инвенции реч, която си има своите колоритни протагонисти - пародиращи присмехулници, шегаджии, веселяци, играчи с думите и т.н.

Укрепващата вярата в духовността богата и цветиста реч на романиста Рабле прониква навсякъде - в земята и морето, планините и реките, артериите и скелета, Светото писание и интелекта, мозъка и черепа, благоутробието и възпроизводителния инстинкт, стомаха и гениталиите. Словото му прилича на изключително пъргав и гъвкав великан, който се вмъква изкустно във всяко тяло и всеки интелект, превръща се в плът и вода, не изпитва задръжки да кръжи около карантията и фекалиите, да навлиза в цензурираните от Църквата зони на човешкото възпроизводство и сексуалната наслада. То очиства умовете на хората на прехода от Средновековието към Ренесанса от теологичната представа за света като хармонично Цяло, творение на неизчерпаемата Божия мощ, и като че ли ги връща към езическия мит за Пан, чието чувствено и жизнелюбиво желание тласка Света към плодоносно единение и красива хармония.

В Предисловието към Първа книга Рабле предупреждава читателите си да не заключават лекомислено, че след като книгите му са означени със "забавни заглавия" в тях има "само глуми, весели басни и занимливи лъжи". Той ги съветва да продължават да търсят под "доста забавните неща" "по-висш смисъл в онова, което ви се е сторило лишено от дълбочина". Чрез реторичния въпрос "Наблюдавали ли сте куче, което неочаквано намира тлъст кокал?" френският романист връща своите възприемчици към образа на "най-мъдрото животно на света" според знаменития диалог на Платон "За държавата": "Ако сте наблюдавали такова куче, вие сигурно сте забелязали с какво благоволение то дебне този кокал, как ревниво го пази, с какво настървение го захапва, с каква страст го схрусква, са какава наслада го смуче. Какъв инстинкт го тласка да прави това? На какво се нядавя и какво иска? Нищо друго освен малко костен мозък. Наистина това "малко" е по-сладко от всичко друго, защото...мозъкът е най-съвършената храна, която природата ни предлага". Рабле разглежда света на читателите като цяло, в което се обособяват две полюсни общности - онези, които като маймуни се чишат главата пред заредените с по-дълбок смисъл четива, и тези, които по примера на "най-мъдрото животно на света" /Платон/ изсмукват заложения вътре в творбата дълбок смисъл и я превръщат в шедьовър.

Жизнелюбието и неизчерпаемата инвентивност на Пан сякаш вдъхновява остроумните къркачи, приятели на Грангузие, които са се събрали на чашка в очакване появата на бял свят на чедото му. В трезвото си опиянение от словото романистът Рабле често изгражда впечатляващи поредици от славослови, пожелания, наздравици, проклятия, псувни и т.н. В "Раздумки за пияници" / І книга, V гл./ четем: " - Пия, гълтам, наливам се и защо, мислите - защото се страхувам от смъртта...Пийте всякога, зада не умрете никога... Аз пия като сюнгер...Някога бях свикнал да пия до дъно, а сега всечко изцеждам до капка...Апетитът идва с яденето, казва манския владика Анжест, а жаждата си отива с пиенето...Колкото повече се квасим, толкова повече ще изсъхнем..."

Шегаджийските издевателства на романиста Рабле над богословската цензура относно физиологията на детераждането са многобройни и не винаги забавно иронични. Малкият великан Гаргантюа "се ражда по необикновен начин" след като "трудната "му майка Гаргамела поглъща "две бъчонки и шест гърнета чревца". Една "веща знахарка даде на Гаргамела някакво ужасно затягащо средство, от което пръстеновидните й мускули се така се стегнаха и загубиха еластичност, че вие /о, страшно е да се помисли/ и със зъби не бихте могли да ги разтегнете": " Тази беда доведе до прекомерно разширяване на плацентата, детето се изхлузи от нея, шмугна се във вената между диафрагмата и раменете, където тя се раздвоява, кривна настрана и изскочи от лявото ухо..."

Рабле "уверява", че раждането на Гаргантюа не е чак толкова странно след като Бакхус излиза от бедрото на Юпитер, Минерва се ражда от мозъка му и излиза от ухото му /на Юпитер/, Лапнимуха се е родил от чехъла на дойката си. "А колко повече бихте се чудили и маяли, успокоява ни романистът, ако ви изложа цялата оная глава от Плиний, дето се говори за чудновати и противоестествени раждония. Но аз не съм такъв безочлив лъжец като него."

Една друга натрапчива амбиция на човека от Ренесанса, след задоволяването на благоутробието, е желанието му да бъде добре пременен, да изглежда добре, да каже нещо определено на другите още с външния си вид, с одеждите си. Бащата Грангузие нарежда на сина му "да се направят дрехи в семейните цветове - бяло и синьо"/І книга, VІІІ гл./." Дрехите бяха скроени и ушити според изискванията на тогавашната мода...За ризата отидоха деветстотин аршина шателродско платно и други още двеста за квадратните клинове под мишниците...За елека отидоха осемстотин и трийсет лакти бял сатен, а за обшивките му - хиляда петстотин и девет и половина кучешки кожи...За панталоните отидоха хиляда сто и пет аршина и една трета бяло вълнено сукно. Те бяха скроени във вид на колони и с цепнатини и отвори отзад, за да не се претоплят бъбреците...За копчелъка отидоха шестнайсет лакти и четвърт от същия плат. Ушит бе във вид на дъга, изящно пристегнат с две красиви позлатени пафти с емайлови куки, във всяка от които беше втъкнат изумруд, голям колкото портокал..."

Но ето че детето Гаргантюа отраства и трябва да му се намери педагог и наставник. Бащата Грангузие констатира, че умът на сина му притежава "нещо божествено, дотолкова е той остър, тънък, ясен и дълбок, че сега трябва да изучи всички науки, за да достигне по-висша степен на мъдрост" /І книга,ХІV гл./: "Взеха му за наставник прочутия учен богослов, метр Тюбал Олоферн, и този учен тъй добре успя да го научи азбуката, че Гаргантюа с лекота я казваше отзад-напред и наизуст, за което употреби пет години и три месеца." Рабле явно се надсмива над отегчителните теологически наставления относно дидактическия метод: "По-нататък Тюбал Олоферн прочете с него "De Modis significandi" /За способа обозначаване/лат./ с коментари на Развейпрахов, Обесников, Дърдорков, Галео, Жан Телето и още мнозина други, за което употребиха повече от осемнайсет години и единайсет месеца."

Възпитателният режим, който новият наставник на юношата-великан, метр Панократ, налага на питомника си, когато той учи в парижката Сорбона, е съставен като пародийно подражание на усвояването на войнския и куртоазен кодекс от героите на модните през Късното средновековие рицарски романи. Гаргантюа се обучава да си служи изкустно "с копие, с меч за две ръце, с дълга шпага, с испанска шпага, с широк и тесен кинжал", да се бие "с броня и без броня, с обикновен щит или с малък кръгъл щит, запазващ само ръката", да ходи на лов "за елени, сръндаци, мечки, лопатари, глигани, зайци, яребици, фазани, дропли" / І книга,ХХІІІ глV/. Подвластен на смешното усърдие да обучи всестранно своя частен ученик Панократ го въвежда ежедневно в някоя притча на Светото писание, наставлява го как да се държи на трапезата, как даси чисти зъбите "с клечица от сакъзово дърво", научава го да свири "на лютня, на спинет, на арфа, на немска флейта с девет клапи, на виола и на тромбон".

Между овчарите от "родината на Гаргантюа" и пекарите от съседното имение на цар Пикрошол избухва свада по време на гроздобер: "Пикрошол побесня от гняв и без да запита защо и как се е случило това, нареди на управители и подуправители да оповестят из цялата страна, че ше обеси всеки, който до обяд не се представи въоръжен на големия площад пред двореца." По заповед на царя сеньор Хищников поема командването на авангарда, ариергардът е поверен на херцог Грабежов, а леката кавалерия, която тръгва на разузнаване, е предвождана от капитан Развейпрахов. Войната избухва: "И ето, без ред, без строй Пикрошоловите пълчища се юрнаха напред, помитайки и затривайки всичко по своя път, без да жалят ни богат, ни беден, ни храм, ни дом."

В о й н а т а в романа на Рабле се представя като най-удобното и надеждно за Хаоса средство да си възвърне господството над Земята и да прекрои постигнатото от Бога Творец. В описанието на войната романистът следва модела, по който се описват въоръжените стълкновения в много популярния в началото на ХVІ век народен роман "Великите хроники". Подобно на анонимния народен разказвач Рабле включва в повестваванието си безпределната храброст и сила на великаните, които се проявават като своеобразни изпълнители на волята на Творящия и Внасящ хармония в света Бог.

Пародията на Рабле на избухващите по незначителен повод междуособни феодални войни е язвителна, саркастича и унищожителна. Войната на Пикрошол, поведена след дребна битова свада, завършва в предизвикваща смесени чувства - на отврата и омерзение - смъртоносна "баня в конска урина". Докато Гаргантюа се напъва да изстръгне едно "високо и ширококлонесто дърво", за да му послужи за тояга или копие "кобилата му се изпика така обилно, че причини наводнение на разстояние до седем мили и препълни ведския брод, та издави сред писъци и викове цялата вражеска шайка с изключение на малцина, свърнали наляво по посока на височината" /І книга, ХХХVІ гл./.

Ренесансовият романист представя войната като всеопустошаващо клане, като абсолютен хаос. Войските на Пикрошол сеят разруха из земите на добродушния Грангузие. Войната е описана от френския хуманист като планетарно бедствие, като творение на някакъв злонамерен спрямо човешкия род Демиюрг. Явно е, че Рабле вярва в учредяващата хармония и раздаваща справедливост мощ на Провидението. Той описва Грангузие като своеобразен земен Бог, който оповестява края на времената, когато лакоми чуждоземни владетели "туряха ръка на цели царства в ущърб на ближния, на брата во Христе": "Днес това подражание на чутовните херкулесовци, александровци, анибаловци, сципионовци, цезаровци и други е несъвместимо с евангелското учение, което ни повелява да пазим, браним, ръководим и управляваме нашите собствени земи и да не нахълтваме със завоевателни цели в чуждите...Защото, ако /Пикрошол/ управлява достойно, ще умножи богатствата си, а като обира мен, сам ще се разори." Бащата на Гаргантюа е убеден, че нарушителите на учредената от Бог вселенска хармония ще бъдат рано или късно наказани заради разрушителните им начинания.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
“Гаргантюа и Пантагрюел” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.