Фрагменти върху “Моята молитва”


Категория на документа: Литература


Фрагменти върху “Моята молитва”
***

В стихотворението “Моята молитва” Ботев прибягва до речеви жанр с хилядолетна традиция, която се е наложила поради изключителната му емоционална и дори терапевтична сила. Можем да допуснем, че времето, в което поетът “изрича” своята Молитва, е обусловено именно от терапевтичната способност на този жест.
Правени са различни догадки за момента на поява на Ботевата творба, като най-ранните й датирания са към 1871 г., когато в Каравеловия вестник “Свобода” е публикувана пародия на най-популярната християнска молитва – “Отче наш”, а началото на Ботевата творба също напомня тази молитва. Струва ми се обаче, че този аргумент е твърде формален, той по-скоро посочва възможен образец за преосмисляне на един популярен жанр, но непосредственото насочване към този жанр би трябвало да се търси другаде . Захари Стоянов допуска, че Молитвата се е родила през 1872 г., а други Ботеви изследвачи свързват нейната поява с разгрома на Вътрешната революционна организация и по-конкретно с гибелта на Левски, още повече като се знае, че творбата е публикувана през есента на 1873 г. във в. “Независимост”. Струва ми се, че именно в това трагично събитие – обесването на Левски и последвалата криза в средите на емиграцията – можем да открием вътрешния подтик и появилата се у Ботев емоционална потребност да се помоли на своя бог.

Молитвата е споделяне на съкровеното, на онова, което човек не произнася пред никого другиго, дори и пред себе си. Молитвата е опит на човека да потърси утеха в своята вяра и чрез припомняне на най-съкровената си вяра да възвърне вътрешната си, нарушена от някакво премеждие, душевна хармония.
Премеждието, което се стоварва върху Ботев и неговите съвременници, е именно гибелта на Левски, която не само създава смут в душите, но и кара мнозина да преосмислят дотогавашните си надежди. Тя се оказва гранично, “разделно” събитие, катаклизъм, който предизвиква промисляне на ориентации, ценности и позиции. Това можем да видим в драмата на Любен Каравелов – председателят на БРЦК. Нейният отзвук се чува в “Жестокостта ми се сломи” и “Изворът на Белоногата” на П. Р. Славейков . Последиците от това преосмисляне можем да разчетем и в по-късно написаната от Ботев елегия “Обесването на Васил Левски” .
Стихотворенията “Моята молитва” и “Обесването на Васил Левски” вероятно имат за емоционален подтик едно и също събитие, те и двете са отклик на това събитие, но отклик, осъществен в различен интервал на отдалеченост от него. Съпоставянето на двете творби може да ни покаже промяната, която настъпва в Ботевата интерпретация, в Ботевото осмисляне на това събитие. И нещо, което ще ме интересува в крайна сметка в това писане - промяната в Ботевия опит със смъртта.
И в двете стихотворения се появява образът на “гласа в пустиня”, който води своя генезис от Книгата на пророк Исая, но е по-популярен благодарение на цитирането му от четиримата евангелисти, които го свързват с Йоан Кръстител, Предтечата на Месията: “Той (Йоан) рече: аз съм глас на викащия в пустинята: оправете пътя Господен ...” Този образ е метафоричен, тук под пустиня се разбира духовната глухота на света, на онези, които нямат сетива да чуят и да проумеят пророчеството в Гласа, в словата на викащия. В “Моята молитва” смисълът на този образ е привидно близък до библейския – той сякаш изразява страха на човека, носещ нови идеи, че може да остане нечут и неразбран, че тези идеи могат да се изгубят, да не намерят последователи. Вглеждането в структурата и смисъла на епиграфа към “Моята молитва”, на които ще се спра по-нататък, обаче подсказва друго тълкувание на конструкцията “глас в пустиня”. Върховният страх на молителя е не толкова от пустотата на земния, а от опустялостта, оглушалостта на небесния свят. В “Моята молитва” все още съществува вярата в наличието на ирационален Слушател, към когото се отправя молбата. В “Обесването на Васил Левски” тази вяра е изтляла. В елегията, посветена на Левски, този образ вече е напълно лишен от надежда не само, че човешкото усилие и жертва могат да променят света, но и че е възможно преодоляването на смъртта в безсмъртието.
Макар че темата за смъртта е присъстваща в поезията на Ботев още от първата му творба – “Майце си” – всъщност реалният опит със смъртта Ботев явно придобива именно при гибелта на Левски. Всъщност, както се досеща Хайдегер, човекът никога не може да има действителен опит със смъртта, той може единствено да промисля смъртта чрез смъртта на Другия.
Два са поетическите текстове, в който Ботев мисли за смъртта на Другия – баладата “Хаджи Димитър” и елегията “Обесването на Васил Левски”. Самите жанрови определения ясно показват посоката на говорене за смъртта в двете стихотворения. В класическия си анализ Радосвет Коларов вече акцентира върху “преобръщането” в “Обесването на Васил Левски” на мита за Спасителя именно в частта му, лишаваща го от убедеността във Възкресението. Вероятно не е случайно, че това е последната поетична творба на Ботев. Останалото е мълчание.

***
В “Моята молитва” Ботев е съхранил съкровения тон на молитвата. Той – за разлика от една съществуваща вече у нас традиция – не пародира жанра, а се възползва от неговата положителна сила. Но, запазвайки сериозността и дори съдбовността на ситуацията, в духа на тази вече съществуваща традиция Ботев подменя адресата на молитвата, което променя принципно и функцията на адресанта. Той е колкото молител, толкова и пророк-предтеча. Едновременно молба и пророческо вещание, стихотворението е Гласът, който “оправя пътя” на един нов бог, чийто “символ на вярата” е то самото.

***
Началото на Ботевата молитва привидно “помни” въвеждащата формула на най-важната християнска молитва, произнесена от самия Исус Христос по време на Проповедта на планината и затова наричана Господня молитва – молитвата “Отче наш”. Началните думи-обръщение на тази молитва са “Отче наш, който си на небесата”. Първите стихове на Ботевата Молитва перифразират това обръщение, като тази перифраза го променя принципно: “О, мой боже, ...! Не ти, що си в небесата”. Така Господнята молитва присъства в корелирането на смисъла на Ботевата, но и не присъства, доколкото са й отказани двете основни семантични ядра – признаването на бога за Отец и припознаването му като обединител на общността, част от която е и молещият се.
Всъщност “входът” към творбата е изнесен значително по-напред от първата строфа – преди да “влезе” в самия текст читателят преминава през заглавието (Моята молитва) и през епиграфа (“Благословен бог наш...”), които заедно с първия стих създават едно напрегнато поле на сложни преходи от “моето” към “нашето”, от строго личното към християнски съборното. Тези преходи всъщност градят целия 10-строфен текст на Молитвата, създават напрежението на заложената още в отношението заглавие-епиграф “интрига”.
Акцентът върху “моята”, поставен в заглавието, легитимира творбата в полето на интимно-личното. Мотото – напротив - сякаш приобщава тази молитва към традиционния за християнката съборност ние-субект. Ботев обаче е използвал епиграфните слова в нетипична за епиграфа функция: те са приведени не за да “поведат” към смисъла на творбата, а като негов апостроф. Сложени в кавички и завършващи с многоточие - два знака, които са възможни само при графичното осъществяване на текста – те са първия намек за “подмяната”. Както “твърди” заглавието, текстът е молитва и по потеклото си той принадлежи на полето на устното слово, на словото, което живее в Гласа и отминава с отминаването на потока на гласа. Можем да допуснем, че кавичките, с които е рамкиран епиграфът, както и завършващото го многоточие служат на задачата още тук чрез графичното, което е недостъпно на Гласа, да подскажат на възприемателя “раздвоеността” на творбата, нейната иманентна полемичност. Кавичките и многоточието дават указание, че тази молитва цитира друг текст и двата текста се срещат в полето на сегашното, за да се сблъскат.
Този сблъсък става още по-видим и функционален, като имаме пред вид липсващото, но “работещо” за съзнанието на автора, а и на актуалния възприемател, продължение на текста на мотото - “защото той чу гласа на молбите ми” (Псалом 27, стих 6) . “Гласът на молбите ми” е въплътен в “Моята молитва”. Текстът на “молитвата” мислено раздвоява стиха на Псалтира – тя е , така да се каже, “сложена в скоби”, вметната в тъканта на благословията-благодарност от епиграфа. Втората част на стиха обаче текстът Ботев успява да артикулира едва след три години на палубата на плуващия към Околчица “Радецки”: “Благословен бог наш ...” “...че “Моята молитва” се сбъдва.”

***
Изграден от 10 четиристишия, текстът на Молитвата се разслоява на два пласта – вътрешен, включващ междинните осем куплета, и външен, въплътен в първата и последната строфи, които го обрамчват не само формално. Първа и 10-та строфа се сговарят на множество нива и заедно с това се отделят от останалата плът на творбата. Те са нейният епидермис, най-външният й слой, който “прави” нейната физиономия, очертава нейната конструкция, задава пространството, в което тя се разгръща и същността й на устно слово. Двете строфи се сговарят най-напред чрез библеизмите “небесата” и “пустиня”, които не само поместват текста в определено място – необозримото и непостижимо за мисълта място на божественото обиталище, изпълнено до предел от говорещия Аз, - но и подават ключа за четенето му през призмата на свещените смисли. Началната строфа уточнява адресата на молитвата – личния бог на говорителя. Финалната строфа изважда молитвата от границите на анонимността и легитимира нейния адресант чрез перифразата на ключовия за християнската историография образ “глас на един, който вика в пустинята: Пригответе пътя за Господа ...” (Марко, 1:3; Лука, 3:4;) Началната строфа вмества невместимото – Бога – в “мен”, “мен в сърцето и душата”. Финалната строфа монументализира Аз-а в една Ръка, и го концентрира в един Глас. Говоренето, гласът, казването и търсенето на отзив, на праг, в който този глас да се спре, за да срещне слушателя си – е мета аурата, затворена от въвеждащото обръщение и от финалните стихове.
И както в историята на Предтечата изключителната функционалност на неговия Глас е показана чрез историята на онемелия Захария - добър за служител в земния храм, който обаче се оказва не достоен за срещата с божественото - така и многобройните персонажи в осемте обрамчени строфи на “Моята молитва” са лишени от глас, безсловесно извършващи подчертано енергичните си действия. Всяка строфа въвежда нови герои чрез някакво тяхно активно, но безсловесно движение. Единствените указания за артикулиране на слово са “учиш робът...да се моли”, разположени точно в междинния пети куплет, който се оказва не само композиционно, но и смислово контрапункт на идеята за Слово, споделена в рамкиращите първа и десета строфа.

***
Осемте “вътрешни” строфи на творбата са изтъкани от поредица от опозиции, проблематизиращи вярата и споделящи вярванията на лирическия говорител.
Във втората строфа е назован-отречен богът, когото проповядва църквата - с всички, произтичащи от това конотации, вече изградени в Ботевата поезия. Ботевата и поезия, и публицистика до момента на поява на “Моята молитва” многократно е отричала и изобличавала църквата като институция, която е обсебила, изкривила и изкористила истинската същност на бога. Внушаването на този сатиричен смисъл започва още с бравурното назоваване на църковните служители - “калугери и попове” - компрометирани както във фолклорния анекдот, така и от цялата възрожденска книжнина, която е успяла вече да ги превърне в синоним и на ниска култура, и на нисък морал, неотговарящ на високата им духовна мисия.
Внушаването на презрение към институцията се постига и чрез подбора на действията, с които са представени нейните служители: те се “кланят” и “свещи палят” – дейности, колкото раболепни, толкова и безсмислени.
На тази импотентност на служителите е противопоставена божествената продуктивност, въплъщаваща висшата възможност за власт – създаването. Чрез изброяването на пълномощниците на тази власт на земята светът на текста очертава фундаменталната си опозиция – власт – обезвластеност.
Така стигаме до лайтмотивния за Молитвата образ – този на роба. Думата роб се появява регулярно във всички нечетни вътрешни строфи на “Моята молитва”. Докато в останалите четири куплети социалните роли са максимално разнообразни (калугери и попове; православните скотове; царе, папи, патриарси; всички те преназовани като лъжци; тирани; глупци; и двукратно като душмани), трета, пета, седма и девета строфа неизменно назовават роба. Словото роб е гръбнакът на творбата, натрапливо повтарящото се определение на човешката съдба, което настойчиво и безалтернативно зове към борба. В парадигмата на една позната и от други Ботеви творби разслоеност на отрицанието, трета и пета строфа въвеждат темата за духовното поробване на човека от религиозната вяра. В цялото си творчество Ботев прокламира бунт срещу проповядваните от християнската религия кротост и търпение, като тази тема е подета и в “Моята молитва”: “... учиш робът/ да търпи и да се моли/ и храниш го дор до гробът/ само със надежди голи”. В 6-та строфа се появява още една позната и от други творби тема – за глупостта като оръжие на враговете на човешкото: “... идол на глупците, на човешките душмани”. В трета и четвърта строфа полемичните мотиви на лирическия герой са допълнени и с обвинението към Бога за жестокостта му към неговата собствена рожба – човека: “... ти ... си направил ... мъжът и жената, а човекът си оставил роб да бъде на земята; ... и в неволя си зарязал мойте братя сиромаси.”
Седма строфа се връща към началото на творбата, към образа не на бездушния бог на църквата, а на бога, който си е създал и в когото вярва “молителят” – той е представен в две качества: че е бог на разума и че е защитник на робите. В първото качество Ботев влага цялата просвещенска вяра на Европа, вяра, която движи съдбата на европейските народи от 18 до 20 в., че чрез разума, чрез положителното знание е възможно откриването на универсалната рецепта за общочовешкото щастие и благоденствие. Второто качество на истинския бог – “защитниче на робите” – го показва като действено милосърден за разлика от християнския бог, който проповядва смирение и непротивене на злото. Именно в този контекст е въведен и следващият образ, който отвежда към идеологически мотиви, характерни за политическите настроения на европейския 19 в. – “на когото щат празнуват/ денят скоро народите!” Празникът на народите е метафора, която съхранява своята привлекателност почти до края на 19 в. и която безспорно е близка до Ботевата нагласа към света. Именно тези две качества на бога представят най-пълно образа и вярата на лирическия герой – онова, за което той живее и на което се надява, а именно: победата на разума над заблудите и глупостта и всеобщия бунт, който се мисли в символиката на празника. “Денят на бога” можем да разчетем и като перифраза на Деня на Страшния съд, когато праведните ще празнуват своето възкресение, и това отново отвежда към любимите за Ботевото мечтание гранични моменти на човешката история .
Последната десета строфа уплътнява образа на лирическия герой, като привлича реалии, познати и от други творби на Ботев и чрез приобщаването и на техния смисъл, чрез осъществяването на междутекстови връзки, прави този образ много по-богат и нюансиран. В тази последна строфа се появява мотивът “буйно сърце”. Сърцето като въплъщение на същността на човека, е привличано в множество Ботеви творби. В духа на цялостната концепция за света и човека, изповядвана в тази поезия, естествено е тежнението към непокорността на сърцето, което в някои крайни състояния на афект е видяно дори като “сърце зло в злоба обвито”. Доброто сърце е отблъскващото, отвращаващо героя сърце – този образ се появява напр. в сатирата “Патриот” – “И е човек с добро сърце: ... изяда си и месата”, като самоизяждането тук е метафора на пределното самоунижение.
Неспокойното сърце е атрибут на героя и в “До моето първо либе” – “Сърце ми веч трепти – ще хвръкне”, като и тук стремежите на това сърце са към смъртта: “... ще хвръкне ... Там, де земя гърми и тътне ... от ... предсмъртни песни надгробни.” Мотивът “буйно сърце” извиква асоциация и с подобен мотив в стихотворението “На прощаване” – “сърце мъжко, юнашко,/ та сърце, майко, не трае/ да гледа турчин, че бесней/ над бащино ми огнище”. Така буйното сърце, бунтът на сърцето става много по-конкретен, в неговия смисъл се вплитат всички онези послания, които могат да се разчетат в посочените творби.
В последната строфа на “Моята молитва” се появява, свързан с образа на “буйното сърце”, и мотивът за скитничеството “на чужбина” и този мотив естествено повлича след себе си паметта за стиховете от “На прощаване” “по тази тежка чужбина -/ да ходим, да се скитаме/ немили, клети, недраги!”; или от “Делба” – “Спътник ни са били в животът/ страдания, бедност в чужбина”. Така в орбитата на творбата са привлечени множество други мотиви – и гнетящото чувство на носталгия по родината, и желанието за разправа с онези, които са прогонили героя от “бащиното огнище”; и най-вече – непреодолимото влечение към подвига и смъртта като единствен път за постигане на смисъла на човешкото съществуване на земята. Така “Моята молитва” се оказва репрезeнтативен за цялата ценностна парадигма на Ботевата поезия текст.

***
Текстът осъществява (само)идентификацията на молещия се чрез очертаването на полето на вярата. Това структуриране тръгва от първата строфа и се постига чрез редуването на отрицателни и утвърдителни конструкции, чрез своеобразно повтаряне на характерната за православието “апофатическа” процедура по познаването на божественото, т.е. на висшия морален императив. Тук обаче процедурата на познаване е максимално “при-земен-а”. Още първата строфа експлицира, като назовава едната й половина, опозицията небе-земя – “ти, що си в небесата”, като използването на стилистично обагрения лексически вариант “небеса” в този случай кореспондира съредно със сърцето и душата на лирическия глас и така ги изравнява както аксиологически, така и като мащаб. Небесата от въвеждащата в текста строфа обаче получават и своята конкретна “земна” опозиция в следващите строфи. Във втора това се осъществява чрез жеста на поклона, който води погледа надолу, като както и в първа строфа буквалното е успоредено с преносното: снизяването на тялото в “кланят” е хипертрофирано чрез снизяването на човешкото до “скотско”, до биологичното присъствие в света – “православните скотове” (срв. “Странник” - “и никога не се пита човек ли е той или скот”). Трета строфа отново, по вече наложилия се начин се разпада на две части, постигащи смисъла си именно чрез играта между буквално и абстрактно, като тук “земното” е въведено чрез “символичната” субстанция на калта, от която бог твори, и чрез разколебаната семантика на “земята” като място, но и като материя. Слизането надолу, което започва в първа строфа с поставянето на горния праг – “небесата” – минавайки през нис(з)кото на земното, достига своя финал в под-земното – гробът. Така двата телоса на човешкото битие – профанния, полагащ телата в гроба, и сакралния, извисяващ душите в небесата – очертават границите на парадигмата по вертикала. Тази парадигма ще бъде дублирана и в следващите строфи, очертана от идеята за разум и празник - символи, които носят откровени конотации на възвишаване – и затворена отново с вторично въведената, но лична памет за гроба.
Финалната строфа въвежда синтагмата на хоризонталното, като по един перфектен начин чрез внушената визия за пре-минаване, прави от “пустиня” синоним на опозиционната за “чужбина” “родина”. Текстът Ботев настойчиво помни, че “преминаването” е движение от вън (от “тежка чужбина”) на вътре (към “бащино ми огнище”), този текст ни е научил, че единственият въжделан изход от “тежка чужбина” е “пре-минаването” “през тиха бяла Дунава”, а това “преминаване” води към сходни на създадените в “Моята молитва” визии – “аз може млад да загина”, “да си найда и аз гробът”. Тържествеността на смъртта “по скали и по орляци” обаче тук е подменена от плашещият с финалната си категоричност образ на “пустиня”-та.
Едва тук във финала и то във връзка именно с представата за пустинята се появява атрибутът “тихо”, който – като имаме пред очи предупреждението на заглавието, че сме свидетели на “молитва”, би трябвало да доминира целия текст. Текстът обаче е не толкова молитва, колкото спор, и не ни кара да го усещаме като промълвен “тихо”.
Уточнението “тихо” е свързано с “глас” и то е нежелано и плашещо. Семантичната връзка между “глас” и “отзив” е неотменна за текста Ботев. Тя е артикулирана във всички случай, когато в него се появява образът “глас” – “на глас тичам народен”, “отзив няма на глас искрен, благороден”, “глас без отзив, глас във пустиня”. В “Обесването на Васил Левски” е създадена ситуация, когато човекът няма на кого да говори, а това е предпоставка и сигурна гаранция за психически предел. В “Моята молитва”, подобно на псалмите, които тя привлича чрез епиграфа, диалогът все още се изживява като възможен. И цел на молитвата е именно постигането на съпричастността на висшия Слушател. “Благословен бог наш, защото той чу гласа на молбите ми”.

***
Последните три строфи на стихотворението представляват същинската молитва – лирическият говорител се моли най-напред за народа си, а после и за себе си. Съкровената му мечта е всеобщата “любов жива за свобода”. Това е дълбоко изтерзана мечта-надежда, която добива особен трагизъм като помним момента на молението. Важното тук е именно уточнението “жива любов”, защото Ботевият герой познава мъртвата, декларативна, нежизнена любов към свободата, за която разказва например стихотворението “В механата”: “Пием, пеем буйни песни/ и се зъбим на тирана;/ ... но щом изтрезнеем,/ забравяме думи, клетви, ...”
Молбата за себе си, която е споделена в последните две строфи, е не молба за спокоен и осигурен живот, за каквото обикновено е предназначена една молитва, а молба за смърт – “да си найда и аз гробът!” Така стигаме до ядката на Ботевата поезия изобщо – до Ботевата представа за смисъла на живота, който той неизменно открива в смъртта. Смъртта, която се възприема като най-високата цена, която човек може да плати, за да се сбъднат мечтите му – да види как ще “въстане робът”. Целият живот на Ботевия човек е фокусиран именно в това желание .
Както вече стана дума, провиждането на смъртта и на гроба е неизменно в Ботевата поезия още от “Майце си”. Говоренето за чуждата смърт като единствен път човек да получи опит със смъртта, осъществено в баладата “Хаджи Димитър”, все още не подсказва реален опит за проникване в не-битието на отвъдното. Текстът на баладата фактически “отказва” смъртта на не-умиращия Хаджи Димитър. Смъртта, осъзната като неотменна реалност, идва в Ботевата поезия с обесването на Васил Левски.
“Моята молитва” вече е доловила отчаянието от смъртта като край, но все още се сили да удържи илюзията за смъртта като врата към безсмъртието. Тук все още преодоляването на смъртта като екзистенциален край на човека се търси чрез сепарирането на Гласа от тленната плът – метонимизирана в ръката. Докато същността на живия все още човек е мислена чрез сърцето и душата, и е монументализирана в “подкрепената” “бореща се” ръка, възможността за присъствие, “траене” след смъртта, т.е. след физическото отстраняване, е въобразена чрез Гласа, който преминава, т.е. носи се, движи се, прониква в света.
Показателно е, че усетът за пустото на света се артикулира въпреки неговата човешка пренаселеност – едва ли има друг Ботев поетичен текст, в който да се движат и действат толкова много персонажи – освен Бога-слушател и Аз-ът-говорител тук се кланят и палят свещи калугери и попове, мъжът и жената “стават” от калта на първотворението, човекът робува на земята, царе, папи, патриарси са помазвани, братята сиромаси са зарязани в неволя, робът търпи и се моли, лъжците, безчестните тирани, глупците и човешките душмани почитат своя идол; в едно предчувствано бъдеще богът на разума защитава робите и им вдъхва любов за свобода, а в един близък час същите тези роби празнуват, борят се, въстават. И сред този сонм от действащи тела лирическият говорител е изправен пред най-великата човешка драма – драмата на самотата. В целия този пренаселен свят той е в състояние да осъществи сигурна комуникация единствено със своя бог, който обитава сърцето и душата му – в целия този пренаселен свят Аз-ът е сам със себе си.
Ако приемем, че “Моята молитва” е първият акт на споделяне на опита със смъртта, който Ботев придобива от гибелта на Левски, т.е. ако приемем че е един преходен етап между вярата, че мъртвият “е жив” и проумяването, че смъртта е неотменна, става ясно защо така настойчиво тук присъства земята – “кал”, “земя”, два пъти “гроб”, като второто назоваване е на своя гроб. Гробът, пръстта, калта са видимият и достъпен за живия знак на смъртта, те са границата, до която той може да се доближи до смъртта, да “наблюдава” смъртта.
Още в “Майце си” Ботев знае, че смъртта е завръщане в началото, че падането в прегръдката на майката е символичното падане в гроба, но то все още е неусвоен опит, все още е романтично-патетичен жест. В “Моята молитва” самопознанието, постигнато чрез артикулирането на съдържимото в “сърцето и душата”, прави говорителя отвъден на суетата на света и го води към завръщането в себе си – намирането на себе си – “да си найда и аз гробът”. От друга страна обаче “Моята молитва” е и текст, мъчещ се да удържи смисъла на смъртта чрез полагането на героя в полето на общия живот-смърт: своята смърт все още се мисли “в редовете”. Макар и разколебана – разколебаността е експлицирана от самият акт на молитвата, от породилата се необходимост за молитва – все още у лирическия говорител е жива вярата, че смъртта не е тотално осамотяване. Тази колективност на споделянето на смъртта е последният Ботев опит за възражение срещу смъртта – възражение, което той е огласил непроблематично в “Хаджи Димитър” и което ще бъде сериозно разколебано в “Обесването на Васил Левски”.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Фрагменти върху “Моята молитва” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.