Епопея на забравените- история и поетически мит


Категория на документа: Литература


Цикълът „Епопея на забравените” – история и поетически мит

1) Цикълът оди е създаван от 1881 г. до 1884 г. При окончателното подреждане поетът поставя целия цикъл в стихосбирката „Гусла”. Одите излизат в самостоятелна книга „Поеми” в 1983 г.
Формален повод за написването на цикъла – статията на Захари Стоянов „Имената на българските въстаници, които сами са посягали на живота си”.
2) Истински, вътрешен повод за раждането на „Епопеята” – будното обществено съзнание на поета и трагичният сблъсък между идейния и нравствения свят на две епохи:
- Разочарование от следосвобожденската действителност (време на „дребни характери”, на „лилипути” и „низкопълзящи инстинкти”, на „тесни чела” и „широко разтворени джобове”). Това разочарование тласка Вазов към темите за родната история и родната природа.
- Необходимост от възкресяване и утвърждаване на патриотичните и демократичните национални идеали и ценности на Възраждането като нравствени норми (критерии) и в свободна България.
- Защита на българското национално достойнство от клеветата, че българинът не заслужава свободата си, че тя му е подарена.
- „Епопеята” като естетическо (художествено) средство за самопознание на нацията, за изграждане на нейното национално достойнство и самочувствие – българският народ да познава значимото дело на възрожденските дейци, да познава собствените си слава и величие, постигнати в саможертвения героизъм на своите родолюбиви синове.
3) Голямата тема за родното получава нова интерпретация чрез темата за преломния исторически момент на духовно пробуждане и национално въздигане (Паисиевото дело, Априлското въстание, Освободителната война), подложило на изпитание духа на българина, пътуващ към постигане на собствената си национална идентичност, към свободата си – превръщането на народа в нация. За Вазов е характерно двуделното отношение към историята: родното се съизмерва с противопоставянето между безнравственото настояще (време на апатия, забрава, егоизъм, материализъм, кариеризъм) и възрожденското минало, осмислено като мерило за националните нравствени стойности. Това минало е идеализирано, сакрализирано, представено е чрез върховите си нравствени проявления в личности и събития. За близкото възрожденско минало се говори с възторг и преклонение, то се превръща в мит, в легенда. Целостта и сакралността на този мит се подкрепя и от неслучайния брой текстове – 12 (число на завършеността, целостта, порядъка, хармонията: 12 месеца, 12 зодиакални знака, 12 часа, 12 богове на Олимп, 12 апостоли на Христос, 12 рицари около Кръглата маса и пр.).
4) Жанрова специфика: налице е жанрово „смешение” между поема (лиро-епически жанр – сливане на епическа мащабност, отразяваща конкретни лица и събития, с повишена лирическа оценъчност), ода (героите и събитията са значими и са представени възторжено, патетично, за да се утвърдят и възславят, да бъдат обект на гордост и преклонение и пример за следване), елегия (трагични интонации, свързани с историческия крах на Априлското въстание). Най-общо лирическите текстове се определят като оди.
5) Заглавие: звучи като оксиморон, защото епопеята като жанр представлява монументално по форма епическо произведение с общонародна ценностна проблематика, извлечена от преломна историческа ситуация. Във вазовски смисъл епопея – мащабното националноосвободително движение в близкото героично минало, с върховите проявления на българския национален дух, да се превърне в образец за настоящето, във фактор за национално самопознание и развитие; „забравените” – тълкува се не само като забравени, но и като непознати, недооценени от историята (поради дребнавите егоистични и меркантилни интереси в следосвобожденска България). Епопеята е епически текст, в който авторът спазва епическа дистанция – при Вазов е не толкова времева отдалеченост (Вазов създава одите само 4-5 години след събитията, които отразява, а Омир пише поемата – героическа епопея – „Илиада” 4-5 века след Троянската война), колкото разминаване между идеалите на Възраждането и липсата на идеали в настоящето. Затова за близкото възрожденско минало се говори с възторг и преклонение и то се представя като нравствен критерий (образец, модел, пример, еталон) за настоящето.
6) Вазов създава легенда, поетически мит за един век и един народ, национален Пантеон на безсмъртието, чрез който проектира българското величие на фона на общочовешкото. Затова високото българско време е представено чрез романтико-героично изображение, тонът е тържествен, патетичен, полемичен, реторичен. Героизацията и идеализацията на личностите и събитията са постигнати чрез библейски и исторически уподобявания, хиперболизация, възходяща градация, антитезност, метафоричност, библейска символика, реторични възклицания и реторични въпроси, лирически отстъпления (отклонения).
7) Опозиции в „Епопеята”: мрак-светлина (основна опозиция), тъмно-ясно, робство-свобода, срам-геройство, позор-слава, безчестие-чест, падение-въздигане, сън-проглеждане, лъжа-истина, низко-възвишено, греховно-свято, трагично-оптимистично, смърт-безсмъртие.
8) Композиция на цикъла:
Цикъл – своеобразна художествена цялост от няколко произведения, обединени от общ признак: в случая 12 оди, свързани тематично с обща развойна нишка – от Пайсий до Освободителната война; с обща идея – да се създаде поетически мит за възрожденската епоха чрез няколко върхови момента в личности и събития, да се проследи огромният скок в народното самосъзнание от Паисий до Априлското въстание и връх Шипка, бързото духовно израстване на народа („И в няколко дена, тайно и полека/ народът порасте на няколко века” – финал на одата „Каблешков”, който финал е художествено обобщение на основната идея в цикъла). Целта е народът да се самопознае чрез възкресените от близкото минало трайни национални и общочовешки ценности, да открие в тях стимули за високо народностно самочувствие и опори за трудния път на свободната българска държава към бъдещето.
Цикълът представя раждането и осъществяването на националната идея не в хронологията на историческите събития (от Паисий до Шипка), а в логиката на живата народна памет, чиято най-активна провокация е споменът за Апостола на свободата – именно неговата личност в най-голяма степен изразява духа на Възраждането, на самопожертователния героичен национален подем. Затова одата „Левски” е първа в цикъла и е програмна за целия цикъл, а композиционната рамка се затваря от одата „Опълченците на Шипка” – тя представя върховото постижение на националния духовен и революционен подем на възрожденската епоха: отвоюваната от българите (а не подарена) – с героично народно самопожертвование – отечествена свобода.
9) Отношение към историческите факти:
Предварителната информация, с която Вазов е разполагал, е била много оскъдна, тъй като историята на нашето националноосвободително движение тогава (когато Вазов пише одите) все още не е била написана. „Епопеята” не следва, а предхожда историческата оценка (съвременната историческа наука все по-често възразява на Вазовата трактовка на националноосвободителните борби). Художествените текстове (одите) не се стремят да следват историческото, конкретно фактологичното, а по-скоро да го надраснат със своите емоционални и нравствени внушения. В „Епопеята” са налице два основни градивни пласта: събитийно-биографичен и оценъчно-историчен, като превес има вторият. Вазов търси не възкресяване на фактите, а осмисляне на националните духовни и нравствени стойности.
Следователно първата капитална заслуга на „Епопеята” е, че тя сама намира стойностите на подвизите и ги утвърждава в съзнанието на нацията, като установява мост, връзка между настояще и минало чрез своето преклонение пред възрожденските образци на непостижимост, чрез оценъчната си позиция на техния висок нравствен подвиг.
10) Отношението личност-народ-история (личността в ставането на историята):
Героят (личност, народен колектив) е поместен в контурите на историята, с ролята и влога си в нея. Биографичните елементи на отделната личност са поднесени по-пестеливо и често са с подчертана условност (не претендират за фактологична точност, а са плод на художествена измислица): например монолозите на Левски и на Паисий. Българската възрожденска история е по особен начин „персонализирана” – подбрани са личности, които са най-високо проявление на българския възрожденски дух и чийто подвиг е с историческа значимост: национална и общочовешка. Отделната личност е взета само в своите взаимоотношения с народа, към който е обърнато всяко слово и всяко дело на личността – връзката личност-народ-история е дълбока и неразривна. Героизмът и саможертвата на отделната личност дават пример и обединяват народа, но общият героизъм на цялата нация превръща подвига в история (затова колективният народен подвиг на връх Шипка извоюва националната свобода и поставя началото на новата българска история). Вазов утвърждава саможертвения подвиг за свободата като национална и общочовешка мяра за безсмъртие.
Личностите са изключителни, с титаничен дух, с високо съзнание за отговорността си пред народа и историята, за значимостта на историческата си мисия в битието на нацията. Излъчват нравствено обаяние и имат невероятен авторитет сред народа – влияят върху народното съзнание и осъществяват прелома в него. Те са двигатели, творци, образци на националната и общочовешката история, водачи, лидери на народностния колектив, провокират порива на народа към високия идеал и към героичната саможертва в революционната борба. Представени са винаги в контекста на конкретен исторически момент (от Националното възраждане) – с ролята и влога си в него и във връзка с народа като негови върхови проявления. Изразена е идеята, че отделната личност е родена от нуждите на конкретния исторически момент и въплъщава „идеята” на този момент. В този смисъл героите имат обобщена характеристика (нямат физически облик, възраст, личен живот, образ им дават техните дела, идеите им, връзката им с народа и историята): Пайсий е началото – будителят, насочил поглед едновременно към миналото и към бъдещето; Братя Миладинови – просветители, учители, будители от град Струга (Македония), автори на сборник с народни умотворения; Стефан Караджа – заедно с хаджи Димитър е воевода на чета; Раковски е идеологът на борбата; Бенковски – aпостолът и водачът; Панайот Волов – също апостол на Априлското въстание; Тодор Каблешков – известен революционер, написал „кървавото писмо”; Левски – гениален идеолог и стратег, за първи път превърнал така ясно словото в дело, той е цялостно въплъщение на националноосвободителната епоха; Кочо е редовият боец, който е част от народа; същото значение имат и революционерите Братя Жекови; опълченците въплъщават народния колектив, сътворил подвига и историята.
Личностите са недостижими в своята нравственост, във високите проявления на героичното си дело и себежертва. Задават най-високата мяра за човешкото в епохата на Възраждането, предизвикват възхищение, гордост, преклонение, изграждат националното самочувствие на българина. Житейският им път е свързан с героично себеотдаване на високия идеал – те са идеализирани, сакрализирани, митологизирани в образа си на мъченици и герои, на светци за отстояване на новата вяра – свободата. Уподобени са на библейски и исторически образци. Постигнато е абсолютно тъждество между библейския мит за Сътворението и битието на изключителните личности, което поставя началото на новия свят, от мрака и Хаоса съгражда светлината и Космоса. Героите са ситуирани в сакралното пространство на борбата, олицетворяват новите пророци и апостоли, новия Месия и Демиург – те творят новото битие чрез слово и дело. „Епопеята” изгражда на българските великомъченици за свободата.
Елемент на тяхната героизация и митологизация е предсмъртният им миг, осветен от святото им дело. Акцентът е поставен върху предсмъртния миг – в своя духовен титанизъм те осъществяват и надрастват себе си. Кръвната саможертва превръща смъртта в безсмъртие, а човешката греховност и тленност – в божествена святост (убиеца и самоубиеца – в светец).
Представени са в своята самота и изолираност, защото са изключителни както в нечовешката си храброст, така и в човешката си уязвимост – като жертва на страха и предателството. Низкото и недостойното (страхът, подлостта и предателството) у малодушните извисява в по-голяма степен – на принципа на контраста – високонравственото у изключителните личности. Утвърдена е идеята за тяхната непреходност (вечност) във времето, защото делото им е с изключителна значимост в сътворяването на националното и общочовешкото битие. Те са висок нравствен образец и стимул за патриотично служене и в годините на свободна България.

Българският мъченик и светец в одата „Левски”
(Похвално слово за Новия Апостол/Новия Месия)

Първото място на одата в цикъла определя нейния програмен характер. Целта на Вазов е не да представи събитията в тяхната хронологична последователност, а да изгради концепцията за националната история и за ролята на личността в нея. Личността на Левски е със съдбовно за българите историческо присъствие: Левски е най-ярък изразител на възрожденската идеология, задаващ перспективите на историческата промяна в съзнанието на хората; той е най-многостранната личност, въплъщаваща историческия опит на предходниците в единство със съвременните представи за водач – Апостол; Левски е идеал за личност от възрожденската епоха, емблема на националноосвободителното движение – будител, идеолог, стратег, водач, постигнал пълно тъждество между слово и дело; той е единица мярка за висока етичност, за святост и величие, за непостижимост. Левски е най-висша еманация (излъчване) на своя народ и на високото българско време.
В тази ода Вазов поставя универсалния за целия цикъл философски проблем за смисъла на човешкия живот, посветен на хуманни цели и идеали, проблема за нравствения дълг на човека пред обществото, за отдадеността му на висока алтруистична кауза. Преосмислят се християнските добродетели, свързани с разбирането за святост.

Текстът е композиран в 3 части: встъпление (монолог на Левски), същинска част (разказ за деянията на Апостола) и заключение (финална прослава).

Встъплението (монолог на героя в аз-изказ) е уводна част към целия цикъл. Монологът е художествено условен (не претендира за житейска психологическа правдоподобност), издържан е в романтично-патетичен стил и цели да се намери връзка между реалностите на деня и християнската етика. Монологът противопоставя 2 мирогледа, 2 типа морал – служене на Бога и служене на човека; чрез обективния аз-изказ се постига психологическа убедителност в нравствения избор на героя, в неговите разбирания за смисъла на битието; решава се проблемът за нравствения дълг на личността към обществото, за необходимостта от отдаденост на висока алтруистична кауза, чрез която личността се себеосъществява.

Монологът представя героя в ситуация на избор и проследява неговото личностно духовно израстване: от метафората „Манастирът тесен за мойта душа е” (начална констатация, която отграничава субекта от досегашната му роля на Божи служител) – през прозрението за отговорността пред общността („не с това расо... мога да отмахна някоя беда”, „мисля, че човекът... има един ближен, има един брат”) – до идеята за пълно себераздаване в името на висш идеал – народната свобода („и че ще е харно да оставя... /и да кажа тайно две-три думи нови/ на онез, що влачат тежките окови”). Смяната на житейската гледна точка е провокирана от будната съвест лир. Аз, от чувството му за отговорност пред рода и човека изобщо в една критична историческа ситуация – загиването на рода във време на робство. Спасението му налага нова мисия, представена чрез универсалния език на християнската етика, чрез преосмисляне на християнския канон за духовност и святост. Християнската етическа мяра (с трансформирана в контекста на Възраждането визия) и възрожденската символика изтъкват значимостта на героя за бъдещността и на българския етнос, и на цялото човечество.

Основна е пространствената (и етическа) опозиция „духовно – свято” – (нейн синонимен вариант е опозицията „греховно – свято”). Монашеският живот, отделен от светското пространство, се възприема вече като предателство спрямо ближния, като грях, защото такъв живот е безполезен, той е бягство от истинския дълг (и човешки, и християнски, и обществен), не е в помощ на страдащите, които не бягат от ужаса на настоящето. Храмът (манастирът) като духовно пространство е отделен от света на страдащите в робство, гласовете им остават нечути. Това мотивира бунта срещу каноничното – бунта на будната хуманна личност от нов апостолски тип, разбираща своята християнска мисия не като смирение, промирение и молитва – в служба на християнския Бог, не като дистанцираност от света на ближния, който страда, а като действено утвърждаване в този свят, действена връзка с ближния и активна грижа за него. Тази грижа е истинската божествена предопределеност на Апостола – пастир, водач на народа си. Неговата мисия е да помогне за оцеляването на християнската общност. Алегоричното представяне на изгубената връзка с небесата („това расо черно... /не ме помирява с тия небеса”) и сравнението „и мойта молитва се губи като дим” потвърждават тази убеденост: молитвеният глас не среща ответ, тъй като Бог е заслушан в гласа на тия, „що ридаят /в тоя дол плачевни”. Инверсиите („расо черно”, „живот нетърпим”, дол плачевни”), синекдохите („вдовишкий плач”, „благата дума”, „ръката братска”), анжамбманите („ще е харно да оставя веч/ таз ограда тиха”) създават обобщена картина на народното битие, ясно разграничават етическите (нравствените) антиподи, мотивират категоричния избор на високонравствената личност. Този избор е един – внушен е чрез алегоричните библейски образи на овчаря и стадото – обществената мисия на водача е да бъде при своя народ, да познава страданието и нуждите му. Антитезите „монашеска килия” – „света шумен”, химни към Бога – помощ за страдащите в робство братя, както и опозицията в съседно римуваните думи „канонът” – „стонът” внушават, че на абстрактната идея (в лицето на Бога), а конкретният човек се нуждае от енергията на силната личност. Религиозното отшелничество и монашеският обет (представени чрез метонимията „таз ограда тиха”) са видени като егоистично бягство в индивидуалното спасение всместо жертвено служене на ближния. Метафоричният епитет в инверсия „тиха” („ограда тиха”) е не знак за душевна хармония, а отказ от вписване в реалния живот, бягство от насъщните проблеми и от дълга – човешки и обществен. На застиналата религиозна догма се противопоставя живото дело на действената личност – която осъществява човешката си същност чрез връзката си с другите хора, а не чрез егоистично дистанциране в мъртвия абстрактен свят на божествената обител. Съзнателността на избора е подчертана и чрез градация и анафори („мисля”, „че”, „и”), а неговата категоричност – в краткия израз „Рече и излезе”, обособен графично на нов ред, осъществяващ връзката между увода и изложението. Последният стих бележи прехода от слово към дело – превръщането на словото в действен акт, сътворяващ ново Битие.

Следователно още уводната част представя Левски като аналог на Христос и Христовите апостоли и словото на Левски като атрибут на Бога, осветяващо за слепите души пътя на прозрението и на Спасението – борбата за свобода. Словото на Левски е библеизирано, сакрализирано – то символизира духовното израстване (на личността и на нацията), то е живо и творящо ново Битие – свободата. Личността на Левски е сакрализирана и защото е изчистена от плътското, земното, обвързана е само с духовното, нравственото, изливащо се в едно творящо слово. Речта на Дякона утвърждава етическата норма на Възраждането в България – че човекът е значим преди всичко като обществена личност.

Монологът съдържа Вазовата концепция за личността в историята (на тази концепция се подчинява цялата „Епопея”) – човекът става значим за историята, придобива историческо битие, когато насочи своята действеност към осъществяване на благородна общностна кауза, видяна в борбата за свобода. Именно „гордото съзнанье”, „мисълта, що грей” са прозрението на човека за завръщане към онези активни борчески състояния, които са еталони на човешкото – зададени от високите героични образци на мита и историята. По този начин текстът преосмисля от възрожденска гледна точка и християнската етична опозиция греховност – святост.
Епическото изложение (същинската част) е разказ за делото на Апостола и за героичната му смърт. Началото на тази част започва с анжамбман („Девет години той/ скита се бездомен”), с промяна на стихотворната стъпка (от хорей в увода – в амфибрахий) и смяна на изказа – от първолична субективна позиция в третоличен изказ на повествование. По този начин се постига психологическа убедителност – текстът представя героя и неговия избор едновременно чрез субективните му виждания и чрез обективната реч на лирическия говорител. Образът на Левски е осмислен едновременно в духа на християнската и на възрожденската етическа и символна система. Чрез множество антитези, чрез богата метафорична и библейско-митологична образност е изграден художественият образ на изключителната личност, която не присъства физически, а само с извисения си дух (в слово, дело и героична смърт), с ореола си на святост – образът на Левски е сакрализиран и митологизиран.

„Девет годин...” е темпорален (времеви) определител, който обаче назовава условно, митологично време, въвеждащо в митологичната универсалност на приказката, легендата, библейския разказ, и заедно със сакралното число 9 (девет) внушава идеята за християнската отдаденост и мъченичество в служба на свещена мисия. Християнският мотив за мъченичеството („с сърце порасло и за кръст готово”) е тъждествен на възрожденския мотив за доброволното изгнаничество, осмислено като саможертвено отдаване на благородна обществена кауза.

Образът на Левски е хиперболизиран и представен чрез стилистиката на легендарното – пространствената всеобхватност, в която се реализира героят, показва, че няма ограничения за неговите възможностти: „Горите, полята познати му бяха...” Метаморфозите във външния вид на персонажа също асоциират с библейските и фолклорните мотиви за чудесата, които върши героят – неуловим и вездесъщ, прозорлив, способен на безкрайни превъплъщения (тъждество с чудесата, които върши агиогероят светец в житията и приказният герой на вълшебните приказки): „Тая заран млад е, довечера стар, /одеве търговец, сега просяк дрипав, /кога беше нужно – хром, и сляп, и клипав” (клипав = много слаб).

Деянията на Левски са описани в аналогия с библейския сюжет за пътуващия проповедник, за Христовия апостол и за Новия Месия (Новия Христос) на новата вяра, за Пророка, който съзира недостъпното за другите: „в бъдещето тъмно той гледаше ясно”, „че трябва твърдост, кураж”, „че страхът е подлост” (като християнския пророк ясно осъзнава кое е унизително и ненужно, кое е достойно и необходимо).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Епопея на забравените- история и поетически мит 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.