Елин Пелин - епоха и творчество


Категория на документа: Литература


Епоха и творчество

Започнал творческия си път на границата на две столетия, Елин Пелин разкрива в творчеството си залеза на селската патриархална общественост, на чието място застава буржоазно-капиталистическия начин на живот. Неговите творби са израз на острия ефект на социално-икономическите процеси на времето върху обикновения човек, а светът в разказите му е свят на неподправената и сурова истина за живота в българското село. Опознал в детайли селския бит и душевност още от ранна детска възраст, той създава галерия от ярки персонажи, чиито живот е осмислен в своя синтез на болка и радост, социален недоимък и душевно богатство, черни страсти и светли надежди. Определението „певец на българското село” не заключва творбите на Елин Пелин в рамките на селско-битовата тематика, а поставя проблеми колкото специфични за епохата, толкова и непреходни във времето.

Елин Пелин заема средищно място в класиката на българския разказ между традиционното начало на Вазов и синтеза на традиция и модерност при Йовков. До извествна степен в българската литературна традиция, свързана с развитието на жанра разказ, за предшественици на Елин Пелин могат да се считат Тодор Влайков, Михалаки Георгиев и Антон Страшимиров. В сравнение с тях обаче той достига много по-далеч както в стилово, така и в композиционно и тематично отношение.

Разказът на „най-сладкодумният изразител на българската поетика”(Емилиан Станев) е изключително компактен и къс. Водеща в него е конкретната случка, организиран е около едно централно събитие, а композицията му е основана на силно противопоставяне, сведено до формулата на Ал. Толстой „...,но...”(запетая плюс „но”). За разлика от Йовков, при когото човешката душевност е своеобразно ядро на творбата, Елин Пелин, използвайки силата на логиката на събитието, изтласква героя на заден план в разказите си.

Присъщата на Елин-Пелиновия разказ монолитност се противопоставя на фрагментарността и многосъбитииността, характерни за Вазовото творчество. От друга страна „невидимият” разказвач, скрит зад случката, отново отличава произведенията му от Вазовите, характеризиращи се с категорично авторово присъствие. Липсва и присъщата на Вазов историческа тематика, която е заменена с едно „вечно сегашно време”, поставяща повествованието извън рамките на конкретната епоха.

За разлика от своите предшественици, които използват пейзажа предимно като декор на събитието или го свързват пряко с преживяванията на героите, то при Елин Пелин той е одухотворен, превърнат е в своеобразна „душа” на случващото се. Така диалогът както между героите, така и с заобикалящата ги природа се превръща в катализатор на случката и неизменна част от повествованието. Ключово място в неговите творби заема и краят – от сюжетно-композиционна гледна точка той е водещ в сравнение с началото и съвпада както с кулминацията, така и с развръзката на разказа.

Човекът у Елин Пелин е осмислен в своята социална принадлежност. Докато за Вазов водещ критерий за преценка на героя е националният, а за Йовков – хуманният, при Елин Пелин определящо е социалното начало. Човекът е видян като кръстопът на природното и социалното, на силата на индивидуалните стихии и регламентиращите традицията механизми, на представите за доброто и злото. В пъстротата и разнообразието от персонажи ясно се откроява авторовата съпричастност към героите, смазани от немотията и социалното потисничество, борещи се както с природните стихии, така и с държавата мащеха.
Героите сиромаси са обречени на страдание, причинено от социалната неправда, на вечна немотия, безпросветност и невежество. Именно те са представени в трайна опозиция със съдбата, а това противопоставяне е един от основните сюжетопораждащи модели в разказите на Елин Пелин.
Наред с героите страдалци, в повествователния космос на автора намират своето място и героите мечтатели. Радостта и мечтанието са ключовите характеристики на този кръг персонажи, а жизнеността и виталната им сила е обусловена от вечния стремеж да се оттласнат от сивотата на ежедневното битие и да дадат възможност за полет на духа си.

Особености на Елин- Пелиновия разказ

Късият разказ като жанр при Елин Пелин получава класически завършен вид. В основата на разказа е случката (събитието), което има особено важна роля. Около нея се организират образите, пейзажът, диалогът. Тя, случката, е именно “хрумването”, на което набляга Елин Пелин, когато обяснява в “Беседа” как пише.“От едно нещо ти хрумне друго нещо”.

Важни характеристики на Елин Пелиновия разказ са лаконизъм и стремителност. Авторът взема ситуацията в момент, когато вече е назряла за разрешеаване и проследява на един дъх нейния стремителен ход. За Елин Пелин най-важен е краят на разказа, там е кулминацията и развръзката. Типично е “обръщането” на случката към нещо неочаквано.

“Краят трябва да те ръководи винаги, защото в края ти искаш да кажеш нещо на хората”. Действието в разказа се развива праволинейно. Елин Пелин не обича забавянето на действието (ретардацията), не обича и ретроспекцията (назад във времето), не му харесват епилозите и пролозите. Той се придържа към яснотата и простотата на изказа. Важна роля има репликата и диалогът. Той е признат майстор на ярката, точната, лаконичната, дълбоко-народна и пределно изразителна реплика. Диалогът дори и количествено има голяма роля, служи като средство за характеристика на героите: диалогът е и основно композиционно средство – тласка действието, дава развръзката (случката “става”, чрез разговор). Образец за разказ изграден върху реплика и диалог е “На браздата”. Литературната критика говори за “драматургичен строеж” на разказа. Елин Пелин е създател на “лирическия разказ” в бълг. литература. Пейзажът не е просто описание на обстановката, а е “душата на събитието, неговата лирическа струна. Авторът се скрива зад пейзажа и така пейзажът се превръща в “трети герой”. /Искра Панова/

Елин Пелин изгражда образите постепенно, започва с бегли щрихи и ремарки, пръснати наглед случайно, а в същност точно там, където ги изисква логиката на разказа. Този подход е едно от големите достойнства на Елин Пелиновия разказ. За Елин Пелин е важно какво ще “стане” с героя, как ще “постъпи” героят, характерите са функция от развръзката на случката. За Елин Пелин най-важното е сюжетът.

“Когато пиша, мене ме занимава само сюжета и старанието да кажа мисълта си колкото може по-ясно”.

“Героите трябва да си ги приспособява човек към сюжета. Те са ми потребни, за да си оправдая сюжета”.

Таза категорична доминанта на сюжета над героите е резултат от дълбоките убеждения на писателя, че животът се развива по своите закони, които в повечето случаи не зависят от хората.

Селянинът в разказите е с точно определен социален адрес – беден или богат. Социалният конфликт доминира над психологическия. Сиромах е ключова дума в разказите. Неговите герои по правило съзнават своето положение в обществото и смятат, че то е извор на всичките им беди – “сиромашията е крива”

Основен обект на изображение е човекът.

“Индивидуалната проблематика доминира над колективната, националната”. /Светлозар Игов/.

Елин Пелин изгражда образа на малкия човек в неговото делнично ежедневие в обикновенна ситуация, която придобива вид на изключителна тъй като е резултат от избор на героя.

“Човекът е във всичко. Ако не намерим човека, ние няма да намерим и сюжет. Наблюдението на широкия божи свят води към изключване на всяка единственост на преживяванвто…Ел.Пелин не изобразява големи съдби.И малката съдба е голяма за оня който я носи.”/ Владимир Василев/

Елин Пелин не анализира живота, а го наблюдава с разбиране, с милост и почуда.Той внушава разбирането, че животът е осветен от богат и трябва да се приема в неговото многообразие и пълнота.Човекът е част от природата и животът му трябва да е съобразен с природните закони.

“Тази вярност на Елин Пелин към природния закон, от който трябва да се извличат човешките закони, е неговият епически, социален, морален и естетически идеал.” /Св.Игов/

Елин Пелин внушава неоромантичната идея за мистичната обвързаност на човека с природата (случките са обикновенно под открито небе и така естествено се осъщесвява връзката, единството с божественото).

Какви черти на българина разкрива Елин Пелин? – жизненост и жизнеустойчивост, трезвост, но и мечтателност.Основно верую на бълг.селянин е съмнението (съмнява се в държавата, свещеника, кмета или във всичко, което смята, че е враждебно настроено към него).Елин Пелин не идеализира отношението на селянина към труда, той го представя и като бреме за селяка.

Бълг.селянин има едно особено самочувствие, че въпреки мъките и нещастията може да се надсмее над себе си, над другите и изобщо над света.Елин Пелин разказва за своите селяни със “суров тон, съчетан с дълбока човечност” /Симеон Янев/



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Елин Пелин - епоха и творчество 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.