Драмата на градската бедност в "Зимни вечери"


Категория на документа: Литература


Драмата на градската бедност в "Зимни вечери " на Христо Смирненски
В цикала "Зимни вечери" Смирненски рисува мрачната картина на живота в крайните столични квартали- мизерията и страданията "вечната горест и мъка". Сам израснал там той искрено съчувства на своите бедни братя и страда заедно д тях. Смирненски се утвърждава като един от първите поети на града, който е представен и като свят на нещастните и унизените, и като място на остра социална конфликтност. Човешкото страдание е основен мотив в цикъла "Зимни вечери" на Христо Смирненски- една от най- популярните му творби. Сам изпитал мизерията и болката от бедността поетът рисува картини на човешката невол, които се запечатват в съзнанието на читателя. За Смирненски големият град е бездушен и зловещ. В ролята на наблюдател лирическият герой броди из местата за страдание: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла... Тази позиция му дава възможност да очертае разгънатата картина на крайния градски квартал и да я превърне в обобщение за участта на неоправданите в целия свят. Неслучайно са търсени зимни картини. Зимата носи студенина, отчужденост, а зимните вечери вещаят глад, нещастие, смърт. В поетичния цикъл "Зимни вечери" градът е уподобен на "черна гробница". Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът.
Чрез произведението поетът е изобразил истинското лице на глада, лицето на мизерията и недоимъка на човешките трагедии в бедните квартали. Страшна, зловеща е зимната картина на падащата нощ в бедняшкото гето. Непрогледната тъмнина внушава безрадостното и мрачно настроение. Падналата мъгла преобразява крайния квартал в нереален свят - свят на призраци, на мъртви предмети и едва живи човешки привидения. Ключови думи в цикъла му са мракът и мъглата, черният цвят, който вещае смърт. Очертал контурите на града - чудовище, поетът рисува и неговите детайли - тополи и електрически жици, малки хижи с мизерни стаички, с продрани мръсни завеси и голи стени, фенери с гаснещи свещи. Всичко е покрито с мъгла и мрак, които задушават личността, поривите към доброто. Зад ледените стъкла на зимната вечер наблюдателят попада в свят, където смъртта размахва своите "ледени крила". Отчуждение и безнадеждност лъхат от този свят. Разрушени са разбирателството и съпричастието в семейството. Бащата, майката и децата очертават кръга на страданието. Един след друг се появяват безхлебният баща, разплакани жени, слепият старик, старухата и момичето. Бащата е отхвърлен от обществото безработен и "непотребен" никому. Затова посяга към коварната утеха на алкохола. Безсилния си гняв към несправедливите закони на обществената уредба героят ще излее върху най-невинните и скъпи за него същества. Мъката е чест гост в това семейство, където осигурявянето на насъщния хляб е всекидневна жизнена драма. Познали ненавреме голямата мъка децата са отхвърлени от обществото и "дреме в очите им скръб". Жълтите съсухрени ръце на младото момиче говорят за крайна мизерия. Детското нещастие предизвиква болка и състрадание в душата на поета. Пряк израз на съпричастие са думите, които се отронват като стон: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла... Лирическият герой приема бедните като свои братя, защото той е част от тях. Но в същото време разбира корените на злото и безнадеждността и това го прави различен. Повторението на обръщението "братя", съчетано с притежателното местоимение "мои", извисява истинския хуманизъм на духовно богатия човек. Освен обитатели на бедните градски покрайнини, тези "незнайни силуети", изплуват и други "герои" - мъглата, мракът, снегът... Мъглата и бедността неизменно присъстват като своеобразни персонажи. Самото понятие се повтаря многократно: "сива", "гъста", "бледосиня", "непрогледно", "жълтопепелива". Поетът внушава на читателя, че отделните сцени не са изключения, а всекидневия. Интересно значене придобива мотивът "сняг" с поредица варианти, неземно "сребристи цветя", "снегът... поръсен с бисерни искрици", "снегът... хрупка с вопъл зъл и глух". Постепенно се оформя символната знаковост на мотива, за да стигне обобщението си във финалния контраст "снежинки - кал". А бликат снежинки сребристи, прелитат, блестят кат кристал, проронват се бели и чисти и в локвите стават на кал. От последните две строфи става ясно, че светлите пориви, мечти и надежди са омърсени. Пред децата няма бъдещ. С раждането си те са обречени на мизерия и нищета. Краят на творбата зазвучава като акорд без просветление и надежда. Тревожният звън на ковачите е в съзвучие с нещастието. Песента им се лее ту бавно, ту тревожно, ту задъхано и забързано. По-бодро звучи тя, защото е свързвана с труда и творчеството. Трудът в този дом е не само начин за прехрана, а упование в едно по-радостно бъдеще, в утрешния ден. Сред големия враждебен град броди и смъртта. Тя е незнайна и странна, нейното присъствие е навсякъде. Умират хората, умират техните надежди, доброто и красивото в душите им. Цикълът зимни вечери носи белезите на модерния тип поема. Лирическият герой е едновременно и наблюдателят, който се движи из привечерното градско пространство и съзерцава картината на страданието, и водещият, описващ видяното.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Драмата на градската бедност в "Зимни вечери" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.