Диаболизъм


Категория на документа: Литература


 Елемент на диаболичната литература е фантастиката,в която свръх естественото играе важна роля.Точно такава фантастика много от световните изследователи на фантастичното признават за истинска фантастика.Наричат я обикновено демонична или диаболична.Авторите на този вид литература се стремят да постигнат завладяващ интерес от страна на читателите към влечението на човека към свръхестественото.Корените на този вид литература могат да се открият в най-дълбока древност,в китайския и японския фолклор,където често се явяват призраци,вампири и образи от отвъдното.

Фантастичните сюжети и образи в народните приказки не нарушават хармонията на всемира,специфичната приказна фантастика запазва и красотата на света,а фантастиката на ужаса (диаболичната) чрез свръхестественото във фабулата си и в образната си система,влиза в остър конфликт с единството на всемира.Сравняването на диаболичните произведения с вълшебните народни приказки убеждава в различното качество на фантастиката,въпреки че функцията на фантастичното и при едната,и при другата е самоцелна.

Във фантастиката на ужаса свръхестественото почти винаги се среща в реалистично изобразена делнична обстановка-за това появата му е още по-неочаквана и неестествена и буди потреаение и страх.Случва се това,за което и героите,и читателите,че не може да се случи.В спокойствието и баналността изведнъж се появява в целия си ужас необикновеното,свръхестественото.И колкото по-банална е изобразяваната действителност,толкова по-потресаваща и ужасна е нейната среща с фантастичното.Ако светът не беше толкова реален и закономерен,с неотменно действащи фактори,в него не би съществувало фантастичното,като нарушение на правилата и закономерностите.

Фантастиката на ужасите се появява по-късно от приказната фантастика.В европейската литература,тази самостоятелна фантастика се появява като елемент на романтизма-в края на 18в.,като компенсация на прекаления рационализъм и като реакция срещу него.Най-видните представители на този жанр са Ернест Теодор Хофман и Едгар Алан По.Те имат най-големи заслуги за създаването и разцвета на диаболичната фантастика,защото изграждат нейните своеобразни форми и образи,за да изразят мнението си към неизвестното и тайнственото като отношение на страх и ужас.Техните творби са философски приказки със свой непофторим метафоричен език.

В края на Просвещението се възражда фолклорно-фантастичното в европейските литератури;идват на мода източните приказки със страшни мотиви и герои.Популярен във Франция стама Маркиз дьо Сад със своите "садистични" произведения,а в Германия по това време Гьоте пише множество алегории с тревожно-страшни символи от Масонския орден и от Ордена на червената роза.Между 1820 и 1850г. Във всички западни литератури се появява диаболичната фантастика.Всички нейни създатели са почти връстници-принадлежат към едно творческо поколение.

Диаболизмът у нас,в България,е съставна част от експерсионизма на двадесетте години,който хиперболизира ужасното и го превръща в самоцел на изображението-разкрива скрития ужас на капиталистическия свят.

В българската литература диаболизмът се появява едва след Първата световна война.Една от специфичните особености на нашия символизъм и романтизъм от началото на века до войните е отсъствието на свръхестественото и на напрегнатата мистична атмосфера,която то създава.Показателен е фактът,че свръхестественото нахлува в националната ни проза след Първата световна война-само у неколцина автори,и то само в някои техни книги.Изразяват се в шокиране,изненада,раздвоение у героите.Още показателен е и фактът,че диаболизмът у нас не оставя особено трайни следи,а писателите-диаболици нямат особено много последователи.Диаболистичната традиция възкръсва силно променена днес в разказите и романите на няколко млади белетристи.

Българският диаболизъм е рожба на ужасите от войната и временно увлича само трима автори.Поради трезвото мислене на българина и особено трудния начин на живот на народните маси,литературати ни много рядко е изпълнявала ролята на чиста забава.За това атракционната фантастика на ужаса и изненадата няма и не може да има у нас богати традиции,докато на Запад тя е била свързана с религиозната мистика и с необходимостта от силни,разтърсващи преживявания за развлечение на скучаещите.

Не бива да се забравя и фактът,че българската литература винаги се е развивала под силното влияние на фолклора.В нея реалистичното и фантастичното преливат едно в друго и съжителстват в органична цялост,като в народните вълшебни приказки.

Характерно за българската литература през след военния период,когато в нея се появява диаболизмът,е че тя засилва непосредствения си контакт с модерната европейска литература и се стреми да не изостава в опитите й за дирене на нови пътища.Най-висш и категоричен императив сега е търсенето на идеи и проблеми с универсално значение и стремежът към новаторство във формата.На този императив са подчинени и промените в метода на критическия реализъм в прозата,както и възникването на различните "изми",между които диаболизмът намира най-благоприятна почва за развитие в урбанистичната белетристика.

Като своеобразна трансформация на отчуждението,на дистанцираното наблюдение над болната градска психика,фантастичното е натоварено със социална функция в диаболичната проза след Първата световна война.Тук то е ефикасна форма за контрабандното внасяне на психопатологични теми и проблеми в урбанистичният творчески свят.Фантастиката на съновидението,на бълнуването и халюцинациите в българския диаболичен разказ има не само атрактивен характер.Тя изобразява свръхестественото,невероятното-не заради сензационният ефект-да внуши страх,ужас,изненада и изумляние.Невероятните преживявания и психотравмите на героите се анализират в пряка връзка с "фантастичните" кошмари на войната и на застрашаващата технизация,която отчуждавайки личността от човешкия колектив и от самата себе си,всъщност нарушава психическото й равновесие,засилва у нея опасните регресивни тенденции.

Като един от вариянтите на късния романтизъм в художествената проза диаболизмът,чийто апологет у нас са Светослав Минков,Георги Райчев и Владимир Полянов,е безспорно явление,обосновано от хаоса и безверието,от неизвесността пред бъдещето в ония тежки след военни години.

Върху основния битово-реалистичен и символистичен фон на българската литература от 20-те години рязко се обособяват петнадесетина книги на няколко писателя,които по различен начин и в различна степен използват фантастичното за целите на художественото изображение.В произведенията им се чувства влиянието на немския експресионизъм и тясно свързания с него,но притежаващ по-стара традиция диаболизъм.

Светослав Минков-сборниците "Синята хризантема","Часовник","Огнена птица","Игра на сенките","Къщата при последния фенер","Автомати"

Владими Полянов-сборниците "Смърт","Комедия на куклите","Рицари" и др.

Георги Райчев-сборника "Разкази" и др.

В родната ни литература Светослав Минков за пръв път заявява своето творческо "аз" през 1920г.,когато в сп."Българин" публикува разказът "Бинома на Нютон",написан като отмъщение на учителя по математика от гимназията.Първата му книга е "Синята хризантема",отпечатана в книгоиздателство "Аргус" през 1922г.,следват "Часовник" от 1924г.,"Огнената птица"(четири разказа) през 1927г.,1928 излиза "Игра на сенките" и сбогом на диаболистичната естетика Светослав Минков казва със сборника "Къщата при червенич фенер" през 1931г.Стефан Попвасилев определя тази книга,като "преход от диаболизма към реализма".В рецензия на "Къщата при последния фенер",излязла в сп."Златорог" през 1931г.,Г.Константинов констатира изживяването модата на диаболизма в родната литература-"Днес неин привърженик е може би само Св.Минков,който изглежда не желае никак да изневери на своите учители-Хофман,Еврес и Майнринг".

Диаболичното в тези разкази на Минкое не излъчват старх,трепет то е "опредметено и банализирано".Антиолицетворенивта стават особен похват за постигане на страшното.На това диаболистично Минково платно човекът е фонът,предметът е стожерът.Но това е само видимата страна на картината.Отвъд видимото,в невидимото можем да открием посланието на Минков.Нарушената традиция при повествователното изобразяване,изместването на човека от центъра на художественото платно е своеобразен протест срещу овеществения свят,при който ценностите са разменили своите стойности.Диаболистичните разкази на Минков с механизмите на сташното,извеждат глобалните проблеми на човешкото битие,дори и да се разглеждат като реминисцентни.

Вездесъщата смърт,която ни дебне и си играе с нас,има и други превъплащения,които можем да обобщим с понятието "ужас отвътре"-лудост,раздвоение на личността,маниакална идентификация,подчиняване на някакви жестоки подсъзнателни сили,които ни принуждават да вършим ужасяващи постъпки.Последното е типичен пример за фройдисткия конфликт между "Аз" и "То",който "Аз-ът" не овладява.Такива са повечето разкази на Владимир Полянов.

Най-интересното диаболистично произведение на Вл.Полянов и един от успехите на нашия диаболизъм е включена в сборника новела "Мрежата на дъжда".Убедителен е и разказът "Черният дом",където раздвоението на личността се осъществява,като пресонификация на нормално и патологично(на сексуална основа)-много любопитен е фетишизмът(русите женски коси).

Със способността си да показва трепетите на душата,с дълбокото си желание да открива вътрешната характерност на човешките отношения,със своя вечнотърсещ и анализиращ ум Георги Райчев има свое място,като изявен и оригинален писател психолог.

Ранните му творби носят белега на реализма,който е характерен и за по-късните му творби в диаболизма.

През 1923г. Райчев издава сборника "Разкази"в който са включени "Незнайният","Безумие","Съновидение","Страх","Карнавал" и др.Още самите заглавия показват,че писателят е напуснал света на обикновените човешки изживявания,че е потърсил сферата на ужасното,тайнственото,невероятното.Тук се наблюдават скверни постъпки,мерзости,показани им с цялата животинска,отблъскваща сила.Тук Райчев намира различни варианти на страшни душевни страдания,водещи до дълбоко разстройство в психиката,която се проявява в бълнувания,съновидения,предчувствия,самоубйства и убйства.Светът в разказите му е разкъсан от противоречия.Върешно дисхармоничен човек се сблъсква с една тревожна действителност.Голяма част от героите му тук са без имена-не герои-характери,а герои-явления,защото на преден план стои интервсут кум случката,към психологическата ситуация,а не към неповторимата индивидуалност.

Би било твърде едностранчиво да се сведе диаболизма само до тъмните митиви-верен на своята двойна позиция,той съзнателно или не,се стреми да им противопостави и един непресъхващ порив към позитивни ценности,към търсене на изходи.Състоянието на отчуждение и криза поражда и стремеж да се преодолее то-диаболиците развиват и редица идеи точно от този компенсационен ритъм.

Използвана литература:

1.Сапарев.О., "Фантастиката като литература"София, Просвета, 1990 г.;



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Диаболизъм 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.