Даниел дефо и романът му за робинзон крузо


Категория на документа: Литература


ГЕНО ГЕНОВ

ДАНИЕЛ ДЕФО И РОМАНЪТ МУ ЗА РОБИНЗОН КРУЗО

Даниел Дефо /1760 – 1731/ е син на месаря Джеймз Фоу, роден във Фландрия, поддръжник на политическата групировка на вигите, т.е. човек с либерални убеждения. Той получава скромно несистемно образование. От рано се впуска в търговията с надеждата да се замогне. Сделките често го отвеждат на континента. Дефо се занимава последователно с производството на плетени вълнени дрехи, с търговия на луксозни стоки, а за известно време става и притежател на кораб. Тринадесет пъти изгубва значителни суми, които натрупва в предходни успешни сделки. По-късно признава: “Тринадесет пъти съм бил богат и беден.”

През 1683 година се захваща с производството на галантерийни стоки, оженва се за Мери Тъфли, придобива седем деца от нея, но скоро отново се озовава във фалит. След този пореден провал Дефо се отказва от всякакви предприемачески авантюри. Включва се активно в избухналата през 1688 година “Славна революция”. Дефо постъпва в армията, участва във военната експедиция за покоряване на Ирландия. След революцията изявява таланта си на памфлетист и го отдава в защита на политиката на издигнатия от преуспяващите английски индустриалци крал Вилхелм ІІІ.

Дефо отстоява авторитета на краля и подкрепя реформите му в памфлета си “Чистокръвният англичанин” (The True-Born-Englishman, 1701). Той става ревностен поборник за свободата на печата и на съвестта, защитава авторските права и религиозната свобода. Застава на страната на оспорващите легитимността на новия режим със знаменития си памфлет “Най-бързият начин да се ликвидират дисидентите” (The Shortest Way with the Dissenters). -

Гневът на висшето духовенство срещу дръзкия публицист нараства до такава степен, че Камарата на общините го изправя пред съда в Олд Бейли и го осъжда на три излагания на позорния стълб през 1703 година, а след това го затварят в тъмницата на Нюгейт. По-късно журналистът Дефо е глобяван няколко пъти заради яростните му невъздържани атаки срещу управляващите, които той публикува във вестника си “Обзорът” /The Review /1703-1713/. Той написва памфлети, които дълго се помнят от съвременниците му: “Да се раздава милостиня, а не милосърдие” /“Giving alms no Charity”/, “Използването на Бедняка като повод за оплакване на Нацията” /”Employing the Poor a Grievance to the Nation”/, в които се развиват идеи използвани по-късно от някои английски социалдемократи.

Като ангажиран публицист Дефо защитава отначало идеологията на вигите /днес лейбъристи/, а по-късно се посвещава на каузата на торите /днес консерватори/. В продължение на единадесет години той служи като политически съветник на министър Харли /Harley/, един от най-влиятелните държавни мъже тогава в групировката на торите. Политическата му дейност го прави известен, но не му донася нито слава, нито финансова стабилност.

През 1714 година, след свалянето от властта на торите, Дефо започва да сътрудничи активно на правителството на вигите като издава седмичното списание “Политически Меркурий” /Mercurius Politicus/, което разяснява политическа стратегия на управляващите. През 1715 година политическите и социални сътресения, изживените многобройни унижения, ожесточението на неприятелите му и неблагодарността на тези, които е подкрепял, го принуждават да се оттегли от активния политически живот. Малко преди да навърши шестдесет години Дефо се заема да изпълнява различни издателски поръчки.

През 1719 година се появява първото анонимно издание на романа за Робинзон Крузо, който е вдъхновен от странните премеждия на един шотландски моряк, немец по произход, чието име е Александър Селкирк. Творбата предизвиква невероятен интерес и неизвестният дотогава за ценителите на литературата автор написва втора част, която е издадена през следващата година.

Скоро на книжния пазар се появява поредица от романи, в които авторът, създал образа на Робинзон Крузо, прави изкусни вариации върху разработената в шедьовъра му интрига: “Животът, премеждията и пиратските подвизи на знаменития капитан Сингълтън” (The Life, Adventures and Pyracies of the Famous Captain Singleton, 1720), “Успехите и нещастията на знаменитата Мол Фландърс” (The Fortunes and Misfortunes of the Famous Moll Flanders, 1722) – роман-изповед, в който една разкаяла се жена, която, след няколко брака и множество любовни авантюри, решава да си изкарва прехраната като професионална крадла. През 1722 година са издадени романите на Дефо “Полковник Джек” /Colonel Jack/ и “Дневник на чумавата година” (A Journal of the Plague Year), а през 1724 – “Лейди Роксана или Преуспяващата госпожица” (Lady Roxana or the Fortunate Mistress, 1724).

Романите на Дефо са били публикувани анонимно, тъй като авторът им държал да ги поднесе на читателите като автентични мемоари. Намерението на автора било да подмами читателите да ги приемат като наистина случили се истории. Двата превъзходни примера за подобна измама са “саморъчните записки” на шмекерските авантюри в “Мол Фландърс”, историята на една лондонска проститутка и на един крадец и едно почти документално пресъздаване на голямата чумна епидемия, която през 1665 година вилнее из Лондон, в романа “Дневник на чумавата година”.

След едно изпълнено с много драматични обрати, разочарования и провали, съществуване Дефо умира през 1731 година в крайна бедност, изоставен от ограбилия го негов собствен син.

Често се цитира фразата на Дефо, която най-точно обобщава представите му за човека и природата: “Всички хора от раждането им са мошеници, разбойници, крадци и убийци. Ако не съществуваше възпиращата ни мощ на Провидението, нищо не би ни попречило при всяка отдала ни се възможност да се изявяваме такива каквито сме.” Този английски писател въплъщава в образите на персонажите си, залага в премеждията им, във философията им за успеха и богатството своята вяра във всемогъществото на Провидението. Благодарение на таланта му да създава правдоподобни ситуации, да използва изключително богатото си въображение и опит и да разработва търпеливо детайлите Дефо полага основите на жанра “роман” в зората на епохата на Просвещението.

Дефо въвежда в просветителския роман актуалните за епохата дискусии върху устройството на обществото и върху моралните принципи, върху които се изгражда човешката природа. Основоположникът на романа в Англия е привлечен от споровете, които избухват периодично в тогавашния печат, и държи непременно да оповести, публикува, своите възгледи по разисквания политически, социален или морален проблем. Той се чувства достатъчно посветен в областите политика, икономика, образование, право, религия и метафизика. Дефо използва широко обхватната си интелектуална подготовка, когато се ангажира като писател в полето на романа.

Според авторитетния английски литературен историк и критик Арнълд Кетъл романите на Дефо “излъчват стабилност” и това е “най-ценното им качество”, тъй като се основава върху “тяхното причиняващо болка, но изпълнено с жизненост правдоподобие”: “Измислицата никога не е била по-близко до истината – повърхностната истина, съответстваща на жизнената философия на средностатистическия читател , нито пък някой друг романист е полагал по-големи усилия да убеди читателя в истината. Този ангажимент на Дефо се дължи до голяма степен на вкоренените в тогавашните читатели-пуритани предубеждения, които често се градят върху допускането, че измислицата, доколкото е заредена с илюзии, поражда погрешни представи.”

През 1719 година Дефо написва романа “Животът и странно изненадващите приключения на Робинзон Крузо” /Life and Strange Surprising Adventures of Robinson Crusoe/, последван от две не толкова увлекателни части. Той подхожда към създаването на романа за Робинзон Крузо с характерния за епохата му просветителски ентусиазъм. Бързият успех на тази творба е до голяма степен обусловен от дълбоката й духовна обвързаност с пуританския морал, в който се въздига в култ предприемчивият, пестелив, уравновесен и безукорно добродетелен човек.

В задълбочения си коментар на последния превод на романа на Дефо от английски на български /Даниел Дефо, Животът и приключенията на Робинзон Крузо, Издателство “Отечество”, София, 1989 /превод на Огняна Иванова/ българската изследвачка Татяна Стойчева справедливо отбелязва, че успехът на тази творба се дължи на “смелостта на Дефо да привлече интереса към най-прозаичните, дотогава почти неизползвани в художествената литература дейности и занимания и да убеди в техните достойнства. Читателите на Дефо откриват художествено осмислен труд и жизнен опит и попадат на герой, с когото намират общ език и цели.”

Англичанинът Арнолд Кетъл отбелязва, че “една от немаловажните победи на Дефо е способността му да преодолее пуританската подозрителност спрямо въображението”. Наистина тогава проповедниците на пуританската доктрина твърдели, че човек не трябва да се поддава на фантазиите, тъй като ще трябва да заплаща скъпо в суровия живот за заблудите си. “Само от изпълнените с доверие във възможността да се забогатее хора “самопомощта” /self-help/ се е възприемала като удовлетворяваща морална позиция, а това е била преобладаващата позиция, която поддържали както Дефо, така и читателите му” – уточнява Кетъл.

От своя страна Стойчева се спира по-подробно на приноса на калвинизма: “Обновеното от Калвин протестантство издига труда в свещено начало – всеки човек трябва да работи вдъхновено и всеотдайно.” Тя отбелязва, че “с химна на труда се слага край на привилегиите на аристократите и се извежда нова мяра за полезност и смисъл на съществуването”: “При преустройството църковният служител Калвин не пренебрегва Бога: трудът не е средство за забогатяване или обществено издигане, а върховна и неизменна прослава на Всевишния. Усърдната работа може да умилостиви и Творецът да възнагради усилията, но той може със същото основание да реши да провали усърдните си труженици. Тогава те трябва да започнат наново с удвоена енергия и увереност, открили смисъл в работата сама за себе си. От една страна калвинизмът призовава към вяра в собствените възможности и към самоуважение, а от друга – отдава всяка несполука и неизвестност на извечното човешко несъвършенство и сурово осъжда присъщия стремеж към непознатото и прекрасното.”

На много места в романа на Дефо могат да се открият отзвуци от мъдрите поучения на Жан Калвин. Ето например как Робинзон съветва хората да преодоляват навреме недоволството от положението, което им е отредил животът: “Всеки миг от моя живот може да служи за поука на хората, поразени от общата за цялото човечество напаст, от която /знам го от опит/ произтичаха половината ми злочестини – имам предвид случаите, когато човек не се задоволява с положението, което му е предопределено от Господ и от природата. Да оставим първобитните условия на съществуването ми и отличния съвет на баща ми, на който се противопоставих и извърших, така да се каже, първоначалния си грях. Последвалите грешки от същия род обаче бяха причината да изпадна в сегашното си окаяно положение, защото ако Провидението, което така великодушно ме бе направило плантатор в Бразилия, ме бе благословило със скромни желания и аз се бях задоволил да продължавам малко по малко в същия дух, подир толкова години /имам предвид времето, което бях прекарал дотогава на острова/ можех да бъда един от най-големите бразилски плантатори...”

Явно е, че под влияние на същия авторитетен през ХVІІІ век религиозен реформатор /Калвин/ Робинзон изповяда, че “да се избавиш от грях е много по-голяма благодат, отколкото да се избавиш от беда”: “Вече гледах на предишния си живот с ужас, а моите грехове ми се струваха толкова отвратителни, че единственото, което душата ми искаше от бога, бе той да ме избави от хомота на провинението, което угнетяваше изцяло духа ми. Що се отнася до усамотения ми живот, това не бе нищо – нито си помислих за него, нито отправих молба за избавление; в сравнение с другото той нямаше никакво значение. Добавих тук тази част, за да загатна на онези, които я прочетат, че винаги, когато се доберат до истинската същност на нещата, ще открият, че да се избавиш от грях е много по-голяма благодат, отколкото да се избавиш от беда.”

В коментара на Стойчева се отчита влиянието на калвинизма при оформянето на “идеята, че на бога може да се угоди не единствено с молитва, а с трезва и усърдна дейност във всекидневието на всички делови поприща”: “Крещящата несъвместимост между жаждата за богатства и Божията милост изведнъж се оказва нещо приемливо – пише тя. Човекът на новото време започва да служи на Бога с непрекъснат труд, с умножение на благата и собствеността и с търсене на душевен покой пред най-строгия съд на съвестта.”

Ежедневният труд, полаган неуморно от покровителствания от Божията милост Робинзон, не само пречиства душата му, но и зарежда разсъдъка му с редица мъдри прозрения, сред които се откроява трезвото му становище за мярата в човешките амбиции: “Когато размислих трезво върху естеството на човешките съдбини, те ми се сториха доказателство, че всички добри неща на този свят са добри само тогава, когато можем да ги използваме, и че онова, което трупаме, вместо да оставим другиму, всъщност ни носи радост само дотолкова, доколкото можем да го използуваме, не повече. И най-алчният, най-страстният скъперник на света би излекувал своя порок, ако попаднеше в моето положение, защото аз притежавах безкрайно много неща, с които не знаех какво да правя. Място за желания нямах, освен за дреболии, които ми липсваха, но те бяха незначителни, макар че за мене биха били от голяма полза. Както вече споменах, имах куп пари – и злато, и сребро, на стойност около трийсет и шест фунта. Уви! Те лежаха захвърлени като непотребни, жалки боклуци – нямаше за какво да ми послужат...”

Високо ерудираният руски анализатор на романа на Дефо Виктор Шкловски /Шкловски, В. Художествената проза./Размисли и разбори/,С. НИ, 1988 г./ се вглежда внимателно в художественото представяне на труда, който е въведен като нова тема в “Робинзон Крузо” – творба появила се в началото на епохата на Присвещението в Англия. Той констатира, че “този труд е суров, прост и всекидневен”. Оказва се, че обреченият на самотно съществуване Робинзон, “съвременник на възникването на манифактурата”, е придобил още като дете много занаятчийски познания. В творбата на Дефо делничният човешки труд е наистина анализиран от много позиции, констатирани са както благодеянията му, така и съпътстващите го прозрения. Изключително инициативният герой в нея го въздига в своеобразен пречистващ култ и разчленява неизбежните и полезни дейности в него, които придават тонус на ежедневието му.

Когато се примирява с участта си Робинзон, след като признава, че “много рядко стоял със скръстени ръце”, ни споделя как оползотворява делниците си: “Бях разделил времето си равномерно в съответствие с няколкото всекидневни грижи, които ме очакваха, а именно: първо, задълженията ми към бога и четенето на Светото писание, което правех неотклонно три пъти на ден; второ, ходенето на лов, което обикновено ми отнемаше три часа всяка сутрин, ако не валеше; трето, подреждането, обработването, съхраняването и готвенето на дивеча, който бях застрелял или уловил, за да попълня запасите си; така минаваше по-голямата част от деня. Трябва също да се има предвид, че по пладне, когато слънцето беше в зенита си, горещината бе толкова голяма, че не можех да се помръдна; затова всичкото време, което ми оставаше да работя, беше общо около четири часа привечер, с единственото изключение понякога да разменям времето за лов и за работа, като работех сутрин, а обикалях с пушката следобед.”

Още в началото на романа Дефо отрежда важно място на благоразумните съвети, отправени към сина, които дава бащата на Робинзон: “Баща ми ме приканваше да обърна внимание на нещо, което ще виждам винаги: че делът на житейските беди се пада на най-висшите и на най-нисшите представители на човечеството, докато средното съсловие е изложено на по-малко злополучия и в него няма толкова превратности, както при по-висшите и по-нисши люде; нещо повече – тези по средата не са застрашени от толкова много болезнени състояния и притеснения – както телесни, така и душевни, за разлика, от една страна, от онези, които посредством порочен живот, разкош и разточителство се поболяват като естествена последица от начина си на живот, или, от друга страна, от онези, които посредством изнурителен труд, лишения от най-необходимото или оскъдно препитание стигат до същото; че средното положение в живота е предназначено за всякакъв вид радости; че спокойствието и изобилието се превръщат в слуги на човека от средна ръка; че сдържаността, умереността, кротостта, доброто здраве, общественото положение, всички допустими развлечения и всички желани удоволствия са благословия,съпровождаща хората от средна ръка; че по този път човек върви безшумно и гладко през света и го напуска с приятно чувство, без да е притесняван от тегобите на ръцете или на главата, без да робува цял живот за къшея хляб или да е измъчван от объркани обстоятелства, които лишават душата от покой, а тялото – от отдих; без да бъде обладаван от безумието на завистта или от потайната, изгаряща страст на стремежа към велики дела; вместо това човек извън всякакви затруднения леко и неусетно преминава през света и в разумна мяра опитва от сладостите на живота, като не се докосва до горчилките, с чувството, че е щастлив, и научава посредством всекидневния си опит все повече да цени това с разума си.”



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Даниел дефо и романът му за робинзон крузо 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.