Чудаците в Йовковите разкази


Категория на документа: Литература


Чудаците в Йовковите разкази
/ „Старопланински легенди" /; / „Женско сърце" /; / „Ако можеха да говорят" /

I. Увод
Има писатели, към които не приляга обикновената мярка.
Един от тях е Йордан Йовков. Всеки път, когато зачетем негови творби, ни грабва вълнението от националното величие на този автор, увлича ни радостта, извикана от пленителните му образи, изваяни със спокойна епическа красота. Неговите герои носят народностната ни психика, ненакърнена от времето. Силата на неговите изображения е в нравствената атмосфера която създава, в разбирането на народната душа, в пластичността на образите, в съчувствието към обикновените люде и обич към народа. Под влиянието на един висш морал, подхранван от духовната близост с народа, той търси етичност даже в човешката слабост и несъвършенство. Отблъсквала го е жестокостта в живота и затова тя не намира място в неговите творби.
Наред със склонността си да идеализира, освен че е правдив художник, Йовков е и поет на човещината и нравствения героизъм на българския народ. И наистина някаква невероятна здрава хубост диша в неговите разкази. Някаква юнашка бащина и майчина мила сила, като че самата природа, чийто чеда са тия прости и здрави българи, се обажда в техните премеждия и в тяхната мъдра реч.
Символът на Йовковото присъствие в българската литература обикновено е неговия хуманизъм в аспектите му на идеализирана етичност и естетика, на ангажимент към другите и за това надмогване на злото, на грозното в живота: Писателят признава: ""Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто. "
Появили се изпод перото на един от най проникновените хуманисти и сърцеведи в българското словесно творчество, произведенията на Йордан Йовков, "добруджанския певец на човека ", са пропити с доброта стремеж към прекрасното и възвишеното в света и у хората.
Целият живот на Йовков е белязан със знака на зрелостта - зрелостта на човека в отношението му към света и на литературата ни, фокусирала в него идейните търсения и стремления на поколения поети и писатели. Добруджа ражда човека Йовков, който ще осмисли съществуването си като битие на самовглъбението и тихата радост от живота. Но тя създава и твореца Йовков, който ще изгради свят, населен с хора и идеали, свят на красивото и доброто, на човешкото себетърсене и себепостигане.

//. Йовков и мястото му в развоя на българската литература
Във време когато "бясно препускат гороломовци, каменовци, байганъовци" (Алеко Константинов из рецензията към сборника разкази на Христо Максимов "Тъмен свят" ) се появяват страдалците на селото в разказите на Елин Пелин, Йордан Йовков и Илия Волен, а чрез младите поети Дебелянов, Теодор Траянов, Христо Ясенов мощно нахлува в българската литература символизмът.
Сред бурният кипеж на низки страсти, в една " епоха на тесни чела и широки джобове " като внезапен, но дълго желан проблясък се явява страстният хуманистичен зов на Йовков за търсене на благородното и прекрасното у народа, у хората, у човека. Естетическото кредо на писателя е изцяло свързано с всичко красиво, възвишено и той поставя в центъра на своята творческа Вселена " Едничкий Бог на своя век - човека. "
В текстовете на всички Йовкови творби се крие едно “не”.
Най-напред Йордан Йовков каза “не” на безумието във войната: това беше едно своеобразно отрицание на най-голямото зло в историята на човешката цивилизация.
Когато поручик Йордан Йовков започва да пише своята “военна проза” – беше края на злополучната 1913г., - българската литература, “атакувана” от войните, изживяваше дълбока духовна дислокация. Войната показваше своето неизбежно земетръсно влияние върху духовете на българската интелигенция: събудиха от естетическата дрямка дори символите и се изправиха пред големия кръстопът на живота. Войната се отразяваше в литературата в два вечни традиционни аспекта: победи – поражения, опиянение – изтрезняване, героика – ужаси. Роди се понятието военна литература.
По време на войните Йовков създаде една неповторима баталистична живопис – творби, които имат изповеден характер, действието се води от първо лице, на всяка крачка се среща личното местоимение “АЗ”. Формата на неговия военен летопис носи нещо от онази характерна за времето си проза, в която има елементи от жанровите особености на дневника и изповедта, на разказа и очерка. Това бе един своеобразен белетристичен хибрид, в който се чувствува присъствието на войника. В своите военни разкази и очерци Йордан Йовков разказва като един от многото очевидци. Той ни поднася една от многото истини.
“Аз” се потулваше вече зад гърбовете на “ние”. Най-хубавото във военните творби на писателя е това непосредствено “аз” – изречено или неизказано, - в което се чувствува личният участник, боецът от фронтовете. В тези разкази има страници, в които се чува истинско “ура”, мирише на истински барут, има истински кални окопи, стрелят истински гаубици. Това са вдъхновените полети на една поетична душа. Всичко, което написа Йовков за войната е изповед: хубава или лоша, правдива или идеализирана – тя е преживяна и затова е съкровена.
Наред с патетичните страници той отрицава войната – по един своеобразен Йовковски начин! – живее в неговите творби, за да намери своето най-подчертано извисяване в по-късните му работи. Особено в новелата “Последна радост” – произведение, с което се хвърля символичен мост между “вчера” и “днес”. Последната радост на Люцкан – малката бяла лайка – едно рядко олицетворение на живота пред смъртта. В някои от случаите летописеца Йордан Йовков поглежда войната от официалната страна. На при все това той отрече Марс по един много по-прост и обикновен начин – с Човека. Под войнишките чинели той навред търсеше хората. В най-зловещата антихуманитарната проява на човечеството, каквато е била винаги войната, Йовков търсеше и намираше разпилените останки на хуманизма. Той ни показа не как човек се превръща в животно, как се оголват инстинктите, а как успяват хората въпреки безумието и нищетата, въпреки крушенията, до които достигат, да останат винаги човеци. През тоя твърде кървав век на техническа цивилизация, войни, расови издевателства и духовна дехуманизация се наситихме на инстинкти и животински изцепления върху личността, на насилия върху свободолюбивия прометеев дух на човечеството. Затова и непомръкващото учарование на Йовковата военна проза, наред с нейната ярка изобразителна сила, е преди всичко в съхраняването на човечността – разпиляна и прокудена по кръстопътищата на войната, - човечност, единствено връща хората към истинския живот.
Най-хубавите страници във военната проза на писателя не са тия, в които галопира: “белият ескадрон”, а ония в които звучи “Песента на колелетата”. В изкуството на Йовков има две видения, които застават едно срещу друго, едва ли не като две “враждуващи” метафори. Едното видение е грозната красота на белия ескадрон, онова единствено по рода си кърваво зрелище на жестока красота и безумна смърт. Белият ескадрон който излиза като облак, озарен от залеза на слънцето, който се понася като вятъра, като вихрушка, за да понесе смърт, за да намери смърт. Напразни са тук тия великолепни сравнения, които се изсипват в такова необичайно изобилие и които имат една единствена цел: да ни покорят, да ни направят пленници за да коленичим мълчаливо пред саможертвата и зловечната красота на тая баталистична картина.
Второто видение е “бялата лястовица”, този мъничък символ на човешката надежда, на живота, на загубено щастие. Бялата лястовица – тя стана символ на цялото творчество на Йовков. Тя разпери криле над всички негови разкази. Като лунатици неговите хора вървят по прашните пътища на живота, измъчени, изстрадали, за да търсят надежда в “бялата лястовица”, която лети пред тях. Никой не я е виждал. Но героите вярват, че тя съществува защото без тази вяра животът им би бил пустота.
И мигар меже да има нещо учудващо в това, че в най-завладяващите и човешки страници на “Земляци”, “Балкан”, “Последна радост”, “Белите рози” лети “бялата лястовица”, дочува се като далечно ехо “песента на колелетата”. След грохота на гаубиците и дрезгавото ура на победителите, сред зловещото мълчание на затишието пред боя, сред мъртвешките призраци на болните от холера и отчаяните стонове на смъртно ранените писателят, големия човеколюбец е сложил няколко нежни цветчета с белият цвят на невинността, намерил е няколко ярки метафори, които тук, на фронта, ни изглеждат още по-привлекателни и необикновени.
Белите рози на двамата влюбени.
Кротките мечти на земляците.
Мъничката бяла лайка на Люцкан.
Полуделите от пролетта ниви.
Писмата на близките.
Жеравите пролетели над фронта.
Животът винаги се е оказвал по силен от смъртта. Символи на победилия живот срещаме и във военните разкази на писателя. Най-отбраните страници в тях, които ни разказват за преживяното край Дойран и Мустафа-Ачи, са пак тия необикновени връщания към живота, защото мисълта за него е била винаги по-велика от мисълта за смъртта. Ала това “връщане” преминава винаги през отрицанието, през онова понякога невидимо Йовково “не”, което живее в подтекста на тия очарователни творби.
Преживял народната трагедия, Йордан Йовков написва след войната две книги – едната за илюзиите, другата за легендите. Без илюзии и легенди животът е немислим. След трагичните вести той губи всички илюзии, остава му само една – песента на колелетата. Живял в едно убого на политическа нечистоплътност, той е жадувал за красота така, както случайно попадналият в тъмнината човек жадува за светлина. Неговото сърце е копнеело за върховете на човешката нравственост. В света на порока Йордан Йовков се задушава. Отвратен от врявата на деня, писателят търси красотата, която народът съхранява в своя живот, в легендите и песните си. Избягал от съвременността, той отива да уталожи жаждата си за нравствена красота при извора на своята младост. А при “извора на живота” винаги е най-чисто. Той тръгва от миналото, за да дойде отново в съвременността, той излиза от “вчерашния ден”, за да създаде истини, валидни и за “днешния ден”, той възпя “света от вчера”, не защото беше по-съвършен, а защото преправен от спомените и мечтите, се превръщаше в красив свят. Албена и Боряна, Сали Яшар и Шибел – това са авторовите мечти и затова са толкова хубави. От живота на Добруджа писателят създаде една друга Добруджа. По своето външно изображение Йовков е безукорен реалист, но по своите вътрешни конципции е романтик. И тези романтични концепции са неговата необикновена сила, а понякога и безнадеждна слабост. Той търси красотата навсякъде, а като не я намери – я създава. Една от големите теми, покриваща цялото му изкуство, която върви през всички негови творби, като една повтаряща се музикална фраза, е темата за вечната красота.
Тя ни посреща още в първия разказ “Овчарова жалба”. Тя ни изпраща и в последните назавършени страници на “Старият бор”.
На съвременния жесток буржоазен свят Йордан Йовков противопоставя своя човечен свят на красота. Колкото нравствено несъвършенство, което е обкръжавало писателя, е растяло. Толкова и неговият стремеж кум красота се е увеличавал. От живота на народа, от неговата поезия, от неговата морална чистота той създаде един условен свят на доброто, на вечната красота. И в този свят на малки илюзии и поетически видения живеят1 не само героите, но и авторът, които “избяга” от съвременността, за да полемизира с нея. Той се преселва в един друг свят. В това се състои и неговата духовна емиграция. Идеализацията у Йовков е реакция срещу съвременната му действителност. На съществуващия свят на жестокостта писателят противопоставя своя свят на човечността. Идеализацията има и други аспекти: това е мечтата на Йовков, илюзията на Йовков. Притиснат да задушаване от покварата на едно общество, той копнее за нещо по-добро и по-човечно. Край него е шумят животът със своите политически свади, със своите крясъци и сплетни, със своята противна делничност. Отвратен и отблъснат от тази действителност, той живее в “духовна емиграция”, в един друг свят. И щом този свят не съществува, писателят си го създава. Създава го посредством своите спомени за миналото и своята мечта за живота. Той създаде великолепни символи на душевна нравственост, които носят в себе си нещо от античният култ към красота и имат вечна ценност.
След смъртта си Йордан Йовков е наречен писател на утвърждението. Но преди това той е писател на отрицанието: със своя чист и мъдър свят той отрече действителността, в която живее. Най-голямото не в тези творби – едно страшно нечовешко “не” писателят изрече чрез устата на Вълкадин, които, притиснат от страданието, объркан от неволята, изправен пред кръстопътя на вечните нерешени въпроси за доброто и злото, говори само с бога – онемява за хората. И това е едно мълчаливо ужасяващо “не”, което тежи като воденичен камък в тези незабравими страници. В цялото си творчество Йордан Йовков възпява красотата и доброто, и силно отрича насилието, войната и всичко свързано с нея. За него свръх ценност е красотата. Йовковото “не” макар че понякога се крие зад малки илюзии и дори зад някои заблуди, винаги присъства в текстовете на неговите творби.

///. Свърващи и контрастни смислови полета у Елин Пелин и Йовков.
Националният портрет на един народ се рисува от много писатели. Всеки прибавя към него свой специфичен щрих-р Големите наши творци показват облика ка българина в различни аспекти: Ботев - с едно изумително сливане на живот и дело ни посочва неговата жертвоготовност; Вазов - святата обич към всичко българско; Дебелянов - дълбочината и ефирността на човешката душа; Елин Пелинупо неповторим начин слива социалния усет с виталността; Смирненски -неудържимата мечта към бъдното, а Йовков намира у българина човека и онзи величествен механизъм, чрез който той успява да съхрани добродетелите си въпреки агресията на времето.
Във началото на ХХ век можем да обособим два типа писатели – едните, на които цялото творчество е резултат от спонтанно възникнали и подредени творби и други, при които един предварителен цялостен замисъл определя възникването и подредбата на отделните творби. В българката литература ярък пример на тези различни писателски нагласи са Елин Педин и Йордан Йовков.
Елин Пелин е пример за писател, чиито разкази са създавани като напълно самостоятелни творби, плод на стихийно вдъхновение.
Те са събрани в книги, озаглавени "Разкази". В по-късен период Елин Пелин ги събира в два тома, озаглавени "Летен ден" и " Щърково гнездо", но и в тях липсва ясна цикличнаорганизация.Разказите „Под манастирската лоза", несъмнено запомнящи се с героите, са типични за творческия му метод, но като цикъл книгата му остава незавършена. В творчеството на Елин Пелин вичко се развива стихийно, творбите му са плод на спонтанно вдъхновение, внушителността на цялостното му творчество не е създадено с предварителен замисъл, а се получава в резултат на стихийно натрупване, което не означава, че му липсва художествено единство. Но то е единство на стила и погледа към света, а не предварително планиране на изграждане на творчеството.
Йордан Йовков, като Елин Пелин, работи в същите жанрове - разказа и повестта. Въпреки това сходство обаче, съществуват ясни различия. Те са не само в индивидуалните им художествени философии, нито и в различния начин, по който е моделиран жанрът на разказа. Разликите са и в начина, по който отделните разкази са свързани в отделни епически пространства. У Елин Пелин творбите съществуват сами за себе си. В преобладаващата част от творчеството на Йордан Йовков разказите съществуват, за да изградят по - голямо единно епическо пространство, което да изясни сюжета.
Има разлика и в начина, по който са създадени отделните творби в творчеството на Елин Пелин и Йордан Йовков. У Елин Пелин книгата има за цел да обедини самостоятелността на отделните разкази. Сборниците в творчеството на Йордан Йовков осигуряват функционирането на цикличните книги. Трите най-известни сборници на Йовков не само представляват съвършено организирани цикли, но и доказват голямата взаимна връзка между отделните разкази в рамките на цикъла, като последният („Ако можеха да говорят") е най-монолитен.
Още военната проза на Йовков бележи появата му като майстор на разказа в българската литература и тези разкази се смятат от ценителите за най-хубавото в българската литература създадено за войната. В този твърде кървав век на войни, на изстъпления върху човешката личност, с растящата дехуманизация на обществото, Йовковите разкази са нужни, защото чертаят изконните линии на човешката устойчивост, откриват вечните истини за морала, нравствеността, етиката и естетиката, за да открият вечния стремеж към прекрасното.
Прекрасното като естетическа категория е вълнувало твореца още от Древността, от момента когато чувството за самоосъзнаване и самоусъвършенстване е заговорило у него. Затова още Белински говори за изкуството като " поетичен анализ на обществения живот". В българската литература този мотив откриваме още в идеята за революционната борба, в образа на бореца за свобода в Ботевите стихове, в триадата подвиг - смърт - безсмъртие; срещаме се с него и по страниците на вечните " Епопея на забравените " и " Под игото".
И Пенчо Славейков е завладян от идеята за самоусъвършенстване на човека, затова търси (по примера на руските демократи) и в “звяра човека”. Тази възвишена и благородна тенденция в нашата литература е продължена от Йовков, който слива хуманистичния си идеал с магията на прекрасното.
Чрез завладяващата искреност в отношенията между героите, чрез тяхната извисена душевност творецът реагира на пустотата и бездушието в съвременната действителност. Противопоставяйки и се чрез своя свят на красота, писателят разкрива основната тенденция в своето творчество - колкото по - дълбоки са антихуманните явления в живота на българина, толкова е по-неудържим стремежът на автора към прекрасното. Йовковото новаторство откриваме и в друг един план. Докато Вазов разкрива конфликта между поробени и поробители; Алеко - между управлявани и управляващи; Елин Пелин между социално - силни и социално - слаби; Пенчо Славейков - между висшия духом и моралната нищета на тълпата; то Йовков се вълнува от конфликта в самата личност - борбата между двата " аз "- а у човека; между доброто и злото. Изникват отделните и защитими тези на Индже - насилника срещу Индже - закрилника; на Шибил - разбойника срещу
Шибил влюбения; на Албена - грешницата срещу Албена - моралната. Ако при Елин Пелин водещото е социалното, то при Йовков морално - психологическото, дълбоко човешкото доминира над всичко. Тези идейно - художествени позиции ни водят към специфичността на Йовковия реализъм. Той съдържа в себе си елементи на романтизъм, психологизъм и естетизация. Авторовият поглед върху действителността е подчинен на неговия всемогъщ хуманизъм и именно поради това Йовков има своето дълбоко специфично отрицание на недъзите на обществото. Първото свое " не " писателят произнася на войната, като най - жестока язва в морала на обществото.
А. Йовков като разказвач
В българската проза Й. Йовков е писателят с най-цялостна концепция за битието. Той не приема действителността, на която е свидетел, и противопоставя на нея втора художествена действителност, приличаща на реалната, но създадена според Йовковото разбиране за света и човека.Този естетически преобразен свят има корени в живота. Той е релефен, осезаем и правдив, но и романтичен. Иовковото мирозрение е хармонично, одухотворено и красиво. Когато стъпим в него, пред нас се разкриват великите тайнства на човешката душа. В "Старопланински легенди" е възкресен българският живот от епохата на Възраждането с неговите най-драматични прояви, с неповторимите личности и характери, с изключителните чувства и страсти - и всичко това поставено в една романтична рамка, разказано с приповдигнат епичен тон, нарисувано с ярка живописност. Основната худбжествена.цел на "Старопланински легенди" е да се покаже силата и красотата на човешката природа и това е постигнато в образите на Индже, Шибил, Тиха, бай Руси-Сапунджията и др. Нравственото прераждане на Индже започва от спомена: "Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто и злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не...и помисли, че силата му е безмерна, а волята му - закон за всички." Преломът в душата на героя настъпва с осъзнаването на народната беда'.' "Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко е злочерта земята, по която вървеше..." Новото нравствено съзнание на Индже се вижда в преобразената под неговата закрила земя. Героят слуша притулен зад дърветата песента на жетварките, "нещо сладко се топи в гърдите", а от очите му пада първата сълза. Той е открил голямото и възвишеното, което ще го приближи до душевната хармония.
Преломът у Индже почива върху логиката на цялото идейно съдържание на творбата, но и върху логиката на самия характер. Това е характер силен, цялостен, замайващ, необуздан и в доброто, и в злото.
Любовта на Шибил е израз на духовна сила, която извисява човек до ръста на планината. Шибил е млад и хубав, мъжествен и суров. Освен физическа неговата красота е в разцъфтяването на нравствени пориви, във вътрешната му свобода. Той не познава коле*анията. Следва решенията си неотклонно. Няма страх от смъртта. Йовковите герои са чужди на мъчителните вътрешни противоречия, на съмненията и раздвоени-ята на модерния човек. Те са душевно цялостни. Най-често изживяванията им не са сложни, но пълнокръвни - в това съзираме косвената реакция на Йовков срещу естетиката на символизма и срещу етиката на човешкото раздвоение.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Чудаците в Йовковите разкази 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.