Човекът и времето в поезията на Далчев


Категория на документа: Литература


Човекът и времето в поезията на Атанас Далчев

Смислова доминанта на Далчевата поезия е проблемът за съдбата на човешкото време и пространство. Той е ядро на основните му теми – за ограничеността на човешкото съществуване, за духовното и материалното разтление на живота, за абсолютната власт на смъртта над битието. Водещ в тях е мотивът за тоталната самота на окования във времето и пространството индивид, а основен патос – чувството за безсмислие на човешкото съществуване, породено от прозрението за трагичния ход на изтичащото време и от неспособността да осъществи комуникация със света на простите земни радости. Основна трагическа емоционална линия (особено в първите му произведения) е мъката по човешкото духовно отсъствие от света.

Този далчевски трагически модел на битието се формира в борба срещу символизма, който започва да изчерпва своето естетическо влияние през 20-те години на века (началото на Далчевия поетически път). Въпреки че в ранните си стихотворения той не успява да преодолее неговата философска база – катастрофичния трагически индивидуализъм, Далчев гради поетическия си свят върху художествени принципи, които са абсолютно чужди на символистичното представяне на света. Те се налагат в българската лирика под влиянието на нахлуващите нови авангардни течения. Техни изразители са поети като Гео Милев, Фурнаджиев, Багряна, както и творци, между които и Далчев, обединени около литературен кръг „Стрелец”. Обединява ги общата константа, че символизмът е мъртва поезия. Основен белег на раждащото се ново художествено съзнание в българската литература е насочване към изображение на предметния свят, т.е. към овеществяване на поетическите представи, които символистите максимално обезплътяват. Далчев е сред най-ярките реабилитатори на презираното от тях вещество. Символистите създават абстрактна реалност, в която водещ е стремежът към достигане на отвъдния свят – модерната душа странства из небесните простори, гадае висшите метафизични тайни на Бога. Това освобождава нейния бит от физическата му връзка със света – за него поетически значимото не е концентрирано във вещите, т.е. във видимата материалност на света. Далчевият герой напротив – той е неделим от материалния бит, заобиколен и потопен във всекидневните вещи, с които съизмерва своето битие, откривайки дълбок метафизичен смисъл в тях. На символистичната тенденция към човешкото разтваряне в небесния свят Далчев противопоставя максималното сливане на човека с осезаемия предметен земен свят. Неговият устрем е не към небесните загадки, а към тайната на предметите, от които извлича своите прозрения. В релефа, обема и облика на предметите той открива истините за съдбата на човешкото битие, за смисъла на съществуването, за трагическото съотношение между преходност и вечност, между материалност и духовност. Това различие със старата поетическа система определя и друг същностен белег за несходство – символистичния поет търси абстрактната красота в безплътните небесни видения, в музиката на поетическото слово; Далчевският стремеж е противоположен. Той естетизира грозното в прозаичния всекидневен бит. Този стремеж към максимална предметизация на света определя и сериозните му различия с поетическия език на символистите – докато те утвърждават поетически стил, максимално разграничен от битово-прозаичния, в Далчевата поезия нахлуват образи и представи от грубо-прозаичния бит. Емблема на тази нова стилова линия е скандалния за естетиката на символизма Далчева аналогия на залеза с домат, маркираща един от основните похвати за това време – принизяване и обитовяване на високо поетични представи.

Може да се обобщи, че поетизацията на материалния свят, овеществяването на човека в битовия пейзаж и разбулването на философската му зависимост чрез вещите от всекидневния му бит са художествени тенденции на цялата Далчева поезия.

Ранните му постсимволистични творби (първите стихотворения от сборника „Мост” – 1923 г.) са силно повлияни от символизма. „Стаята”, „Хижата”, „Старите моми”, „Болница”, „Коли” оформят основния трагически модел на човешкия свят, който ще доутвърдят по-късните му стихотворения. Те въвеждат основни мотиви и образи и осъществяват първата художествена интерпретация на Далчевия свръхпроблем – за съотношението на човека с вещите, т.е. за съотношението между мъртвото и живото, вечното и тленното. Релацията „индивид – вещи” има две идейни реализации в неговата поезия – пълно скриване на индивида зад обективната материя и осезаемото съотношение между човека и предметното му обркъжение, т.е. максимално скриване зад вещите или видимо открояване сред тях.

Първата реализация разкриват ранните Далчеви стихотворения. Човекът е изчезнал, обективизирал се е в битово-предметния пейзаж, не изразява пряко себе си, а се е потулил зад предметите. Светът е видян като оголена от живо човешко присъствие материя. Ето защо описаното страдание няма видим конкретен човешки облик. На лице е лирическа структура, без субект, зашото конкретно човешкото е подменено с безличното, материалното. Пълното заличаване на индивидуалното Аз внушава една от водещите Далчеви идеи – за духовното отсъствие на човека в царството на мъртвите предмети. Деиндивидуализацията – изместването на човека от предмети е оригинален похват – липсващият сред студените вещи човек внушава основното Далчево самоусещане – чувство за собствена духовно-физическа умъртвеност. Така творбите оформят индиректно представата за свят, в който битува обезличностен субект - без име, без лице и собствен живот, погълнат от обезлюдените предмети, удостоверяващи неговото отсъствие от света.

Студеният свят на вещите е не само обезчовечен – той е показан в пределната си грозота, дори зловещност. Именно той, а не човекът, представя истинското битие. Този трагически модел на света определя специфичния облик на Далчевото човешко пространство. Водеща тук е тенденцията към максимално стесняване на пространствения обем до границите на запустената, затворена къща. Това затворено и лишено от битие пространство внушава едно съществуване без живот, един дом без човек, един свят без субект. Неговото изчезване в света на безлюдните градски предмети утвърждава идеята за духовната смърт на човешкото в поезията на Далчев. Трагическият облик на това пусто пространство въвежда един мотив, който авторът ще доразвива в следващите си стихотворения – мотива за усъмняването в реалността на човешкото духовно присъствие в света. Трака образът на опразнената къща се превръща в интересна метафора за обезлюдеността на света, за невъзможността на неговото духовно сотпанисване – опазване от разрушителната смърт. В първите творби на поета човекът се разтваря в обезчовечените необитаеми предмети, в резултат на което основни Далчеви герои стават вратите, хижите, прозорците – трагичните знаци на човешкото духовно-физическо отсъствие от света.

Доминацията на предметното над духовното определя и облика на другия основен компонент от авторовия модел на света – образа на времето. Показателно е, че дори и неговият абстрактен облик е овеществен („Часовете капят върху пода…”) Опредметяването на времето внушава, че то не е човешки изживяно. Кръговратът на човешкото време се представя само чрез кръговрата на мъртвите вещи. Техният облик характеризира основното състояние на обезлюдения свят – битието е видяно в процес на глобална деструкция, т.е. чезнене и умиране на духовните основи на живота. Тук трагичният образ на гниещата човешка душа е опредметен в гниещата вечност на света. Ето защо Далчевата поезия внушава не толкова представата за материалността на света, колкото за неговото тление. Основни знаци на тоталното разрушение в ранните Далчеви творби стават гниещите вещи - вратите, стените, както и запустените от човека в интериора на стаята предмети – спрял часовник, прашни предмети, огледала без отражение, зазидан балкон, черни прозорци. Те въплъщават Далчевото възприемане на живота: тлението на живота и мъртвата материя са основен закон на битието. Неподвижните предмети внушават липсата на човешко събитие, удостоверяват основния белег на човешкия живот – пълното му отсъствие. В света на опустелите вещи абсолютна власт има само смъртта, която управлява битието. Тя ръководи живота с света-стая, разкрит като процес на човешко умиране, погребване и забрава. Зазидала е в студената къща обреченото битие на старите моми. В нея се стопява живота на упътените към небитието болници („Болница"). Тя „тегли” катафалката, в която лежи покойник и съживява призрака на заровения преди девет дни мъртвец. В тези катастрофични стихотворения следите на човешкото съществуване се излъчват само от прашните портрети на отишли си от света хора.

Далчевите предмети имат не само физично, но и метафизично присъствие. Например, политащият вятър („Вятър”) символизира смъртносната сима, помитаща смисъла на човешкия живот, гниещите врати („Вратите”) се окзват зловещ вход към небитието; зазиданият балкон символизира непотребната човешка душа, надвесена над пустотата на света. Смъртта е силата, която не може да бъде спряна чрез никакви заключени врати. Тя е единственията знак за движение в живота – призвана е да прибере тялото и да сложи край на изтичащото време. Чрез света на вещите се внушава представата за тоталната самота на един духовно мъртъв субект.

В тази мъртва, самотна къща човешкото присъствие е компенсирано от мрака, който се оказва истинският наемател на къщата. Образът на отсъстващият човек в ранни Далчеви творби придобива и диаболични черти – сред света на мъртвите вещи се появяват демонични предмети – „чер прозорец”, „фатално спрял часовник”, „стая без обитатели”, „сянка на заровен мъртвец”. Тази съпричастност към страшното, необяснимото, патологичното, ужасяващото е синтезирана в образа на дявола, който се оказва истинския стопанин. Той може да дава обезлюдената къща под наем. Показателно е твърденито от стихотворението „Хижи”, че в запустените домове не живеят „нито хора, нито божи чада”. Показателно е и, че човешкият живот се представя като ад с дванайсет кръга („Дяволско”) а щастието се осъществява със съдбата на студения и блед мъртвец („Хижи”). В зловещия свят на човешката самота само смъртта се оказва способна да ражда и твори събития. Плодовете й са умрелите часове, обезлюдените пространства, духовно мъртвият субект. Тя ражда мъртво време и мъртво пространство. Още в ранните Далчеви стихотворения, отпечатани в „Мост” и „Прозорец”, отношенията „пространство – човек – време” получават своята трагическа интрепретация. Те въвеждат устойчивите Далчеви мотиви за времето-мъртвец и за пространството (къщата) – гроб. В тази ужасяваща къща на човешка самота смъртта става всевластен стопанин. Чувството за свобода се отъждествява единствено с нея („Аз имам всичко: моя е смъртта” – „Дяволско”)

Важно място в утвърждаване на Далчевата концепция за човека има стихотворението „Вратите”. То внушава идеята за ерозивния ход на времето-мъртвец, еднакво безмилостно към всичко съществуващо и течащо само в посоката на разрухата. Неин събирателен знак са изгризаните от червеи, изгнили от вода и рушени от ветровете ръждиви врати. Трагичният паралел между разтлението на живота и мъртвата материя, която гради творбата, показва, че Далчев вижда света само като процес на умиране. Негова илюстрация е описанието на разграждащата се човешка тленност в „Болница” („сухи ръце”, „очи, вгледани в другия свят”). Творбата внушава, че човешкото време има само трагически ход – смъртта води гниещия свят към нищото.
Синтез на обезчовеченото човешко пространство, в което времето тече само в посока на вехненето, разрухата, угасването, е стихотворението „Стаята”. Обезличеният битов пейзаж тук символизира човешката пагубност и отсъствие. Необитаемите мъртви предмети, знаци на деструкцията на света тук бележат тоталната гибел на материята и утвърждават най убедително трагичната идея на Далчев за разрушителния ход на изтичащото време, поглъщащо всичко – както душата, така и нейното предметно обкръжение. Празната стая е необитаемият, лишен от живот свят. Творбата внушава, че човекът е вещ между вещите; отвъдни светове не съществуват; шанс за безсмъртие няма; човекът има само една възможност – да се вглежда в смъртта. Това вглеждане е основната позиция на лирическия човек, която достига своята кулминация в обещаното обесване на прозореца: „Аз ще се изплезя на света, обесен върху черния прозорец”.

В стихотворението „Стаята” символ на спрялото време, внушението за пределната обездвиженост на света е образът на спрелия часовник. Характеристиката „чер ковчег”, в който лежат „умрели часове” показва способността на Далчев да опредметява образи на човешката самота и безсмислено изживян живот. В стихотворението „Болница” символ на спряното човешко време се оказва пък работещият часовник. Само той в болничната стая маркира движението в стаята-гроб, неговият зловещ звън – човешката упътненост към света. В стихотворението „Дяволско” стрелките върху циферблата очертават човешкото битие като ад с дванайсет кръга, а времето като негов убиец. Така образът на часовника се превръща в предметен знак на страха на Далчевия човек от времето. Той е визуален образ на механично повтарящото се в кръг обезсмислено човешко съществуване, символ на мъртвия покой, на трагичното изтичне на живота.

Друга проекция на мъртвото време е образът на огледалото. В „Стаята” изчезването на субекта е осъзнато чрез изчезване на неговото отражение. То не може да съхрани образите на огледалите се в него хора от миналото, поради което не може да бъде посредник между времената. То е символична врата само към друг, предишен свят. Така празното откъм човешки образи (настоящи и минали) се превръща в емблема на самотата и духовната пустота на света, във въплъщение на безвремевия цикъл на живота.

Особено драматично представата за неумолимото, безлично, надчовешко, безстрастно време внушават и образите на чекръка, спиците, колелото. Трагичната съчетаемост на човешкото време и пространство разкрива стихотворението „Старите моми”. В затвореното пространство на черната стая от сутрин до вечер старите моми въртят, насядали в кръг колелото и предат копринени нишки. В тази стая те не говорят, нито питат – сведени мълчат, заслушани единствено в скръбната песен на стария чекрък. Тази трагическа картина гради глобално метафорическо внушение: над колелото, символ на изтичащото време е надвесена самата безизходност на човешкото съществуване, чието олицетворение стават старите моми. Драмата на тяхното зазидано съществуване внушава финалната трагическа ситуация в творбата: момите очакват спасителното идване на последния жених. Това очакване напомня образа на вгледаните в другия свят болни („Болница”). Тук последния жених, който ще скъса нишката „на две” символизира идващата смърт. Копринените нишки се оказват метафора на трагичната връзка между празните дни на момите, в които липсват душевни събития. Чрез монотонния ход не чекръка творбата описва всъщност драмата на несъстоялото се човешко съществуване. Героят на Далчев се оказва винаги в ситуация на очакване на времето-мъртвец, което да прекъсне нишката.

Става ясно, че в празното за любовна интимност пространство не тече нормално време – тук нищо не се случва освен завяхването на духа и на плътта. Ерозията на човешкия живот е проектирана в сухите старомомински пръсти, в „косите посребрени”, в безстрастното седене в кръг. Те изобразяват трагичната безсъбитийност на съществуването им.

Връзката между времето и пространството е генерализирана в образа на пътя. („Път”, „Коли”). Той е хронотоп, символизиращ идеята за безсмисленото човешко пътуване през света. Знаци на монотонния живот тук са „непрестанния дъж”, „старите коли” със „стари кранти”. Липсва истинско човешко присъствие. Еднообразният път символизира безсъбитийността на изтичащото отредено време. Така въртящите се спици въплъщават монотонния ритъм на мъртвото безвъзвратно време.

Може да се обобщи, че колелото, часовника, огледалото, старите моми, мъртъвците, умиращите болни, хората, които изпълват „мъртвите” къщи, стават основни символи на спрялото време и глухото пространство, лишено от истински живи хора, които да го изпълнят и озвучат. Тези първи Далчеви творби представят човека в клопката на затвореното, неодухотворено пространство и на безлично откъм човешки събития и страсти време. Те утвърждават основните мрачни констатации, които ще звучат и в следващите му творби от стихосбирка „Стихотворения”: животът е преходен, основен негов белег е агонията на човешкото присъствие, а неотменима съдба на лирическия човек – тоталната му самота сред мъртвите предмети; абсолютна власт в този зловещ свят има само „вечната разбойница” – смъртта.

В следващите Далчеви творби от сбирките „Прозорец” и „Стихотворения” тези катастрофични идеи и настроения имат ново художествено представяне. Стихотворения като „Повест”, „Книгите”, „Дяволско”, „Нищий духом”, „Съдба” и др. представят човека и вещите в нови взаимоотношения. В тях общите констатации за човешката обреченост като цяло са изместени от лични трагически изповеди, в света на мъртвите вещи се появява духовно и физическо човешко присъствие – зрим лирически субект. В резултат на това от общо състояние на човешкия род самотата се превръща в лично достояние. В безмълвния език на предметите, познат в творби като „Стаята”, „Хижи”, „Вратите”, се появява интимен изповеден тон. Тази нова субективна тенденция достига своята кулминация в стихотворението „Повест”, синтезиращо Далчевата трагическа концепция за съдбата на човешкото време и пространство. И тук централен топос е духовно опразнената къща, внушаваща трагизма на изгубеното време. Сред познатата от стихотворението „Стаята” атмосфера на зловещите вещи се е появил зрим субект. Той обаче се изявява като безазова личзност, попаднала в клопката на затвореното, неодухотворено пространство и празно откъм събития и страсти време. Това самоусещане на героя внушава отново трагическата невъзможност на къщата да се превърне в истински дом, в който да се приютят значими духовни неща. Стаята символизира невъзможността на човека да намери и „стопанисва” своя смисъл на съществуване.

В „Повест” Далчевият мотив за духовното отсъствие на човека от света е очертан чрез успоредяване на противоречащи си твърдения, които рушат нормалната житейска логика. Според началната декларация на текста, че в къщата „няма никой”, защото „стопанинът замина за Америка”, застава признанието: „Аз съм стопанинът… не съм заминавал никъде… отникъде не съм се връщал”, защото „не излизам никога от къщи”, т.е. едновременно „съм тук” и „не съм”. Липсата на заминавания и връщания бележи абсолютното отсъствие на събитие в живота на лирическия Аз. Става ясно, че никой не го знае, както и че той не познава нито себе си, нито света. Затова намиращият се в къщата се оценява като никой, а съществуването си като несъстояло се. Тази негова социална анонимност подчертава още надписът на вратата „Стопанинът замина за Америка”, в който героят се себепредставя в трето лице. Така духовното разпадане на Аза в творбата е представено като разпадане на личността му: от „аз” към „той” до „никой”. „Повест” гради представата за изолиран от света, ненаселен дом, който се обитава от безазова личност, човек – никой, отсъстващо-присъстващ в света. Това негово изяснява смисъла на коментирания по-горе трагически парадокс: субектът съществува чрез отказа си от света и от самата си същност. Именно този себеотказ го превръща в обект, в мъртва вещ от интериора на пустата стая. Такъв тип безименен Аз може да присъства формално физически в пространството на стаята, но да отсъства от времето. Затова стаята се оказва нито населена, нито празна, а нейният обитател – никой, защото няма своя история (минало, настояще, бъдеще); изгубил е възможност да контактува и се съизмерва със света около себе си, защото е лишен не само от преживяна любов, а изобщо от всякакви събития. Несъстоялият се безсъбитиен живот го е превърнал в човек без глас и лице, в невъзстановим и безследно изчезнал от живия свят индивид. Неговият зазидан живот уж-съществуване в състояние на духовна смърт. Спасение и в „Повест” от ненаселения живот е само смъртта.

Стихотворението „Дяволско” посочва най-драматично този изход – то разкрива предела на разрива между човека и света в Далчевата поезия, а по-конкретно конфликта между личната самота в пространството на зловещата стая и забързания живот навън. Стихотворението внушава, че излизането на лирическия герой пред света е възможно само чрез демонстративно обесване върху черния прозорец. Отчаяният самоубиец е осъзнал не само своята преходност, че е смъртен, но и собствената си случайност и излишност: „Аз съм една ненужна, жалка мърша”. Прозрял е, че светът е напълно възможен без него, че не може да промени нито себе си, нито другите („мога ли да бъда техен брат”). Това усещане за изначално безсмислие парализира волята му и го сближава единствено със смъртта („Аз имам всичко: моя е смъртта”). Както в „Повест”, така и в „Дяволско” единственото станало събитие в битието на лирическия Аз се оказва прозрението за собственото духовно несъществуване, откритието „да не бъдеш”.

И в „Повест” символ на човешкото безвремие са проклетите вещи, които изпълват пространството на стаята. Най-жестокия знак за самотата на героя и тук е огледалото. То не е прозорец към новия свят, а вход към мъртвия. Образът му внушава, че в стаята времето не тече от днес към утре, а към вчера. Характеристиката му „празно” внушава, че човешкото съществуване е само сянка, т.е. Азът може да съществува само в отражението си – собственото отражение изразява не съществуването, а унищожаването на първообраза. Затова опитът на героя чрез вглеждане да се спаси от самотата се оказва обречен. Това превръща огледалото в символ на духовноизчезналия субект в трагическия прозорец, пред който стопанинът съзерцава леенето не безсъбитийно време в стаята - ковчег.

Такъв тип вглеждане в отвъдното внушава и образът на черния прозорец. Той символизира зазиждането на човешката душа, лишена от способност да се вглежда в настоящия живот. Неговата черна непрогледност подчертава и невъзможността на друго човешко присъствие да проникне в самотната стая. И тук, както в стихотворението „Болница”, движението в стаята – затвор маркира часовникът – той отмерва движението към вечността на мъртвия покой.

Тук символичен вход на изтеклото безсъбитийно време е образът на прашните портрети. Той подчертава връзката на Аза не с течащия, аз с безвъзвратно отминалия живот. Фиктивният разговор с портретите – мъртвите знаци на някогашното човешко съществуване, е една трагичните ситуации в творбата, защото зловещият „диалог” маркира смъртта на комуникативния порив у човека, отказал се да се вглежда в настоящия свят. Това превръща портретите в знаци на неосъществената среща с другите, а безсмисленото вглеждане в изчезналия живот превръща субекта в обект. Съдбата му на мъртва вещ внушава и образът на прочетените, затворени книги, символизиращ затворения човешки живот. Знак за човешката пустота е образът на мрака – той символизира ерозивната дейност на времето, което „превръща в прах всичко”.

Единствен посетител в затворения свят на Аза са годините - гости. Те удостоверяват неговото остаряване, но не като възрастово, а като духовно състояние. Особено ярко дезинтеграцията му със света бележи образът на безсъбитийния спомен. Метонимът „догоряващи дни” символизира духовната изчерпаност. Така безрезултатните вглеждания в прозореца, огледалото, часовника, портретите внушават отчаяната среща на човека с изтеклото време.

Проклетите вещи имат не само трагични, но иронични значения. Подчертава ги надписът, поставен на вратата на мъртвата къща – той удостоверява духовното емигрантсво на Далчевия човек от света. Надписът присъства като ироничен автонекролог. Бележката „Стопанинът замина за Америка” е симулация на намерения изход – реално заминаване към други ценности и пространства, отваряне на зазиданото битие към другите. Тя иронизира популярния масов мит за Америка като страна на спасяващото заминаване. Оказва се, че нито Америка – светът вън, нито къщата – светът вътре, могат да бъдат спасителни обиталища на отреклия съществуването си субект, на трагично и иронично дистанцирания от живота на другите. „Прашните портрети” в стаята и „листът пожълтял” пред къщата стават метафори на повехналия, догарящ живот. Ироничният надпис внушава, че битието на лирическия човек и в стаята, и на пътя, т.е. и в оставането, и в заминаването е еднакво неефективно. Следователно стихотворението „Повест” преповтаря познатите от ранните Далчеви творби констатации: времето се движи само към смъртта; алтернатива за спасение няма; самотата е превърнала човека във вещ. (Кулминация на човешкото представяне разкрива стихотворението „Носачи на реклама”: в света на деградиращата цивилизация човекът е превърнат в „зид, на който се лепят афиши.) Драмата на несъстоялото се човешко съществуване е внушена и чрез кръговата композиция на творбата. Образът на пожълтелия надпис рамкира текста. Неспособността на лирическия герой да осъществи истинско заминаване подсказва реалната причина на неговата неспособност за промяна – страха от събитието. Този страх, подсказващ, че самотата е необходимо състояние, разкрива стихотворението „Ручей”. Вглеждането в бързата вода на потока не е благословено, а отхвърлено, защото събитието събужда у героя първичния човешки страх от изгубване на самоличността. Водата, в която се оглежда е също мрачен символ на изтичащото време. Макар и презиран, мъртвият покой в стаята – затвор става сигурност, а излизането от нея плаши със своята неизвестност.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Човекът и времето в поезията на Далчев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.