Българската идентичност във възрожденската драматургия


Категория на документа: Литература


Драматургията през Българското възраждане е важна част от текстовостта на времето, която участва в опитите да се дефинира субекта на националната общност.1 Участва и във формулирането на нормите, които контролират тази общност. Прави го, възпроизвеждайки два разказа. Единият реконструира историческото минало и има легитимиращи функции. Вторият се основава на Другостта като антитеза на Своето и има нормативни функции по отношение на неустановените все още критерии за добро и зло, морално и неморално.

Драматургичните наративи се включват в написването на вторична митология. Българското се припознава в разказаните национални митове. Историческите драми участват в създаването на художествените представи на българина за себе си като национална група: представи за нейната уникалност и различност от другите групи; представи за изминатия исторически път, докато стане онова, което тя е в момента. Вторичната митология, сравнена с класическата, си позволява предпочитания на сюжети и волности в интерпретацията им. Любопитно е сравнението на различните нива на митологичност, които се разчитат в учебниците по история през Възраждането и в историческата драматургия от тогава. Ако митологизира българското минало по модела на класическата митология, историческата драматургия би трябвало да започне с мит за произхода. Би трябвало да включи в сюжетите си някакво легендарно начало (както правят ранните историографски съчинения, връщайки се още в библейско време); не би пропуснала момента на преселението от легендарната прародина до настоящите земи; не би пропуснала да разкаже за установяването на политическото обединение и ред, които са модел за общностно живеене оттогава и занапред. Драматургичният мит би трябвало да разказва за “Златен век” и да освещава делата на културните герои.

И така, националната история би трябвало да изтъква моментите на военна слава, държавнополитическо величие и културен разцвет. Същевременно – да спестява разказите за поражения и безчестие. Вместо това, драматургичните наративи за българското минало пропускат някои от най-славните моменти.

***

Драматурзите пропускат да напишат драма за образуването на българската държава. Така пропускат да превърнат Аспарух в централен персонаж. А той, с изключение на Паисиевата история, която в ръкописа на Паисий не е позната в българското училище, е разказан като основател на Българското Царство “в 678 година след Христа”, “третий Кубратов син, който излезъл с своите си Българе от Голяма България и ся заселил в Бессарабия и Молдова. Тия Аспарухови Българе, испърво били сами в новата си земя; а в 802 година, ся съединили с ония Българе, които ся заселили в Унгария с четвъртий Кубратов син; оттогава останали недно.”2 В “Кратка Българска история” Димитър Душанов разказва как “Аспарух с повечко народ преминал пък река Днепър и Днестър, покорил там Антити (славянско племе), и ся устоновил в страната, сегашна Молдова, между устието на Дунов, река Днепър и Трансилванските гори.”3 Следват бойните му победи и завладяването на цяла Мизия, където Аспарух намерил седем славянски племена, които му помагали и после го припознали за свой господар. А той дори принудил гърците да му плащат дан.

Според Историята на Добри Войников “За основател на Българското Господарство по край Дунава почита се Аспарух, третий Кубратов син. По отделянието му от братията си, той станал предводител на голяма част от Българи, та преминал реки Днепър и Днестър и установил ся испърво по северните брегове на Дунава ... А после, откак се поусилил с своя народ, захванал да напада на Византийската Империя...”4. Войниковата история всъщност го признава за Основател – “...Аспарух... основа, разшири и утвърди добре Българското Господарство ...”. И не само писаната история му отдава това признание – Аспарух е и визуален образ през Българското възраждане. Особено популярни през епохата стават литографиите на Николай Павлович5, които се превръщат в рисувана история на България. През месец май 1873 г. художникът пише на своя познат Начевич във Виена, за да сподели с него своя голям проект, според който в продължение на няколко години Павлович възнамерява да нарисува картини, изобразяващи сцени от българската история, така “че да би могло да стане картинна българска история”. Сюжетната фабула за своите картини той взел от времето на Аспарух, хан Крум и Борис. Картините трябвало да напомнят за времето, когато съществувала свободна и независима България6. За разлика от театъра – статично да представят визията на българите за тяхната славна родина. Явно, че Аспарух е бил познат и достатъчно важен и в написаната, и в нарисуваната българска история. Но отсъства от драматургичните сюжети.

***

Сред ранните езически ханове драматургията ни особено отличава Крум Страшни. Историята – също. Според Душановия учебник: “С Крумовото възцаряване и България влиза в друга фаза, защото Тиските Българе ся съединяват сега с Дунавските, на които царството малко оставаше да ся погълне от раздори и несъгласия;” Историческата заслуга на Крум е, че “Българити стават един могъществен и позначителен народ и начинат да привлачят повече вниманието на съвременнити историци.” Крум бил “мъжествен юнак”.7 Войников потвърждава това с подробни описания на Крум като пълководец и воин: “ ... и на 25-й Иулия през нощта сам Крум с меч в ръка напред, като гладен лев нападна силно на Гърците, та отвори борба, която трая цяла нощ. Сбиванието стана много ужасно: Българете потънаха до колене в кръв и бойното поле се покри с гръцки трупове, които Никифорова гордост направи да станат жертва на Българскиа меч. Най-сетне и самий Император, после откак изгуби почти всичката си войска заедно с големците си, падна в Крумови ръце. Тогази Крум му рече: “кога нещеш мира, на ти секира!” и тос час повеля да му отрежат главата и да я натъкнат на една върлина за да я видят всичките му храбри и победоносци войскаре. (Сцената е пресъздадена от Н. Павлович в литографията “Крум побеждава Никифор”.) После заповяда да я направят на чяшя, обкована с злато и сребро, та из нея пиеше вино за наздравица, кога се веселеше с боярите си.”8 Драматургията обаче не е разгърнала в свой сюжет този варварски, но безспорен символ на Крумовата победа над Никифор. Тя представя Крум като обединител и победител. Между другото, в Историята си Войников споменава, че българите “почитаха като Бог царя си”.

Всъщност драматургията използва Крумовата история, за да разкаже мита за Основателя, тъй като с идването си той спасява раздираната от вътрешни неуредици Аспарухова България; успешно налага своя държавен ред и е признат и желан владетел. Дори и да предположим тази подмяна на функциите, Крум пак не е представен еднозначно славно. Във варианта на героя с име Кардам Страшни (от едноименната драма на Тодор х.Станчев) не е възпят като праволинеен, целеустремен и непоколебим владетел. Не е разказана и историята с черепа на Никифор, който Крум прави на чаша, символизираща победата и празника от нея. Вместо това драмата запознава публиката с унизителното поднасяне в дар на победителя Кардам на конски тор от византийците.9

***

Драматургичната поява на братята Кирил и Методий е редуцирана до ролята им на Покръстители. В “Покръщение на Преславский двор”10 те идват като християнски мисионери, овенчани са с пасивността на християнското милосърдие и всеопрощение и са опори на княз Борис за християнизирането на България. Двамата братя са представени като покръстители, а не като първоучители. А в Историята си Войников пише, че по заповед на Борис Кирил и Методий превели Светото Писание “та с това дадоха голяма леснина народу да се учи и просвещава на матерния си язик, а от друга страна бидоха причина да се захване българска книжнина... и тъй тя испосле се обогати, та освен дето послужи на българский народ, биде за в полза сетне и на други славянски племена, както и до днес още се служят с нея Руссите и Сърбите в църковното Богослужение.”11 Странно е, че възрожденската драма пропуска да разкаже този авторитетен факт от българската културна история. Въпреки че според обичайните интерпретации на драмата “Главните подбуди на Войников да напише пиесата са патриотични – да възвеличи делото на двамата славянски учители, братята Кирил и Методий, да изтъкне блясъка на българската култура и значението й за всички славянски народи, да създаде традиции за всенародно чествуване на това дело”12, драмата възвеличава делото им на Покръстители, а не на “славянски учители”. И освен това, не само не “изтъква”, но и не коментира “блясъка на българската култура и значението й за всички славянски народи”. Вярно е обаче, че “създава традиции за всенародно чествуване на това дело”. От в. “Дунавска зора”13, разбираме, че през 1868 г. с пиесата на Войников тържествено се чества: “Както миналите години, тъй и тая година празникът на нашите Апостоли Св. Кирилла и Методия...”. През1869, отново по същия повод Войников поставя “Покръщение на Преславский двор”. Успехът е още по-голям. “Публиката много благодарна викаше актьорите да им благодари.”14 Празникът на Кирил и Методий е отбелязан шумно и в Болград през 1870.15

Културното събитие от миналата история, свързано с българската писменост и азбука, не произвежда драматургичен сюжет. Но драмата за покръстването на българите става културно събитие и провокира други такива. “Покръстването на Преславския двор”, “Покръстването на Борис в Плиска”, “Цар Борис усмирява разбунтуваните боляри” и “Методий кръщава българския народ. Кирил произнася проповед” са имената на картини, които Н. Павлович рисува през годините от 1871 до 1875.

***

В историческия и драматургичния сюжет Кирил и Методий стоят редом с Борис. Според историите той бил “славен”, “родолюбив българский цар”, “Сърдечен Господар и учен Владетел”. “При всичките си други старания Борис се грижил такожде да даде добра отхрана и на синовете си... Малкий Симеон с голяма ревност и прележяние се учеше, та всякога успешно напредуваше в учението си; заради това и добрий му отец го проводи за да свърши науките си в Цариград. Там понеже се учи при най-добрите и учени учители, той можя да свърши философията, да изучи Гръцката словесност и да прочете както съчиненията на старите философи, така и списанията на новите черковни учители. И тъй в неговото лице се приготви един мъдър и достоен наследник на българския престол.”16

Култът към образованието през Българското възраждане издига в култ и просветения владетел. Още повече, когато той е храбър военачалник. Естествено Симеоновото царуване е определено от Войников като “най-славната епоха в Българската История. Той като истинно образован и учен человек знаеше как да управлява Българската държава и с това да увеличава нейната слава.”17 В Историята на Димитър Душанов има отделна част, озаглавена “Българската книжнина в времято на цар Симеона”. Авторът разказва, че Симеон “въздигнал навсъде училища, било по градищата, било по селата. С една реч, времято, колкото царувал той, било злат век за България”. Златният век на българската история е поредния необяснимо пропуснат сюжет от драматургията през Възраждането. При това Войников – историкът прави абсолютно театрално описание на Симеон и българската войска под стените на Цариград. Сред българските войници “едни били украсени с златни щитове и позлатени копия; а други се святкали с сребърни щитове и позлатени копия, а трети били натруфени с различни оръжия – “Ах! Тия са били златните Български времена!” (казва Венелин). Най-сетне дохожда Симеон обиколен от своите войводи и телохранители; но преди да стигне до палатеца, проводи първо да разгледат добре мястото, па тогаз слезе от коня и отиде при Романа, който го прие с голямо смирение. В истото време Цариградските стени бяха почернели от хора за да гледат това блистателно позорище.”18 Описаното великолепие и царско достойнство сякаш подсказват, че Войников – драматургът може би ще се изкуши да ги покаже от сцената, за да помогне на българина да види, въпреки бедните си за блясък представи, що е то царско величие, мощ и разкош. Само че вместо за Симеон е написал драма за Георги Тертер (“Велислава, българска княгиня”) и за цар Петър (“Райна княгиня”).

Българската възрожденска драматургия разказва историята на средновековната епоха чрез трагичните събития при покоряването на Първото българско царство (Драмата “Радан войвода” от П. И. Ст-ва, 1871) и чрез междуособиците и борбата за власт през Второто българско царство (“Райна княгиня” и “Велислава, българска княгиня” от Д. Войников, “Иванку, убиецът на Асеня І” от В. Друмев, “Владислав, крал български” и “Великий княз Борис” от Владикин и “Невянка и Светослав” от К. Величков).

Всъщност, изброените драматургични заглавия и техните сюжети противоречат на хипотезата, че историята, разказана с националистичен патос, трябва да премълчава пораженията. Възрожденската драматургия тълкува тези събития не като позорни, а като трагични. Основателят на рода, който през ХІХ век е по-актуален като Основател на държавата, и Покръстителят са важни фигури от сакралното митологично време. За останалите митологични персонажи българинът научава от историята. Драматургията предпочита да демократизира героизма вместо да го митологизира и за целта разраства групата на Воините.

Младият юнак, който е повече въобразен, отколкото исторически реален, и е по-нова трансформация на митическия герой, продължава битката за превръщане на хаоса в космос, но я конкретизира до защита на рода, държавата, вярата. Не сътворява космоса, както прави това Първооснователя, а защитава създаденото вече Свое от заплашителното Чуждо. Той е приказният юнак, чиято младост и сила са наградени с любовта на принцесите (в нашия случай – княгините). Историческата драматургия обаче не довежда приказния модел докрай и финалът никога не е сцена на триденонощната сватба, където всички участници в разказа “ядат, пият и се веселят”. Може би, защото краят на 60-те и 70-те години на ХІХ век е времето на малките и големи революции за юначните българи и празниците са празници на победното завръщане; наградите ги раздава народът, а не любимата.

Радан войвода, защитникът на Българското царство от едноименната драма, в своята патетика и съзнание за саможертва напомня лирическия герой на Ботев:

Каква радост по-голяма за един Юнак,

Коги спечели той име в свой народ?

Памятник тогива в памят не загива

В сърцата на сички той си почива.

...Що сториха славни Юнаци, дето им песен пеем.

Умряха славно за народно право и добро.

Ако погива сичко, памят остава –



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската идентичност във възрожденската драматургия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.