Българска следосвобожденска литература


Категория на документа: Литература


1."Епически песни"- идеята за художествената цялост у Пенчо Славейков
Първият поетичен сб. на Пенчо Славейков "Епически песни" 1896-98 е културен синтез, модерна интерпретация на фолклора, митологични и исторически мотиви. Авторът прави опит да осмисли художествено собствените си творби, естетическата си позиция и началата на своето мислене. В сб. в първото издание има освен оригинални песни и преводи, като в последвалите преработки те отпадат и остават само оригиналните творби. Има многовариантност на оригинални текстове. В първите е многословен и реторичен, като после се изчиства. Наблюдават се и ритмово усъвършенстване, но Пенчо Славейков никога не постига благозвучие и съвършенство, към което се стреми. В ЕП се съчетават два несъвместими блока творби- битови и философски поеми, които са обединени от темите за смисъла на човешкия живот и съществуване. Пенчо Славейков изгражда два типа герои на изкуството: едните го изживяват като божи дар , а другите го постигат чрез много усилия и страдания. Не случайно книгата се открива със стихотворението "Луд гидия", което има програмен характер- представя Пенчо Славейковата концепция за творчеството и за призванието на изкуството. Сб. ЕП представя историческата тема- националната и чуждата; на абстракните проблеми на човешкото битие; има интерпретации върху национални поетически мотиви като всичко е подчинено на връзката традиция- модернизъм. Водеща жанрова форма е поемата, чрез която авторът не само може да изкаже, но и да докаже основната концепция чрез разгърнати богато художествени образи. Пенчо Славейков черпи материал и идеи не само от живота, но и от родната и чуждата културна реалност. В своите философски поеми Пенчо Славейков се стреми да надмогне общата събитийно- повествователна насока; образите имат по- високо ниво на абстрактност универсалност и смислова символност; характеризират се с естетическа многоликост. Казват повече, отколкото показва основния текст. В тях навлизат символът и асоциацията; подсъзнателната рефлексия. Основните мотиви са два- за смъртта и за стремежа към висшта истина- идеала. Пенчо Славейков се стреми да обедини смъртта, живота и идеала в космически универсален порядък. Във философските поеми се заражда и темата за богоборчеството. Поемата "Фрина" подчертва оригиналността на Пенчо Славейковата философска поезия. Чрез красотата на тялото се разкрива духовната човешка красота. В поемата се съчетава по мистичен начин религиозната нравстеност и чувствено- естетическото начало. Пенчо Славейков възтановява, актуализира ренесансовия възторг от красотата на тялото. Танцът също е изява на хубостта, ритъма и дижението. Словото също извисява красотата- тръгва от "смърт", за да стигне до възторженото благословено "да живее". Словото отстъпва пред споделеното мълчание. Всички философски поеми разгръщат своя сюжет в рамките на нощта; очертават движението от мрак към светлина. Повечето поеми са с основна тема страданието и отчаянието "Cis moll", "Успокоения"- изразява се борбата между немощно тяло и титаничен дух. Въпреки дълбокия песимизъм в тези поеми, те носят лирична топлота и изповедност. "Сърце на сърцата"- поема, която утвърждава темата за безсмъртието и че смъртта е път към вечността. Често в поемите се определя пространството на нощта, морето и небето като докосване между човешкото и трансцедентното. Звездите носят божественото тайнство. Още в тези първи поеми се появява темата за "свръхчовека", като характеристика на водача. В "Микеланджело" основната идея е , че зад тленното, реално земното винаги има и може да се постигне идеалното, вечното. В творбите с фолклорни мотиви главен герой е жената- "българска майка юнашка". Освен Ралица и Райка типичен образ на българската жена е и калина("Неразделни"). Творбата е възприемна като идилия но всъщност е много по- богато, защото има единение на сюжетност , мъдрост и недоизказаност. Пенчо Славейков пренася категориите на героичното от обществено- историческото в сферата на културата и нравстеността. Обединява в своята поезия две култури - анттичната и християнската, които намират хармонично съчетание. Пенчо Славейков изоставя историята като цялостен процес и я представя чрез отделни кулминациоонни фрагменти. Пенчо Славейков отразява българското минало "Цар Самуил" и преклонението пред хайдушката романтика "Харамии"; присъства и сянката на величествения Балкан "Кървава песен"; проявите на героизъм са представени в стихотворението "120 души", "Марш", "Над него ден изгрява", "Могила", "Поет", "Бачо Киро", "Самоубиец". Българската история е тема и в голямата епична поема "Кървава песен" 1911, над която Пенчо Славейков работи 20 г и която остава недовършена. Фактите са взети от "записките" и "Миналото" на Заимов и са своеобразно обработени. В центъра е отделната личност; действието се рзвива в Камен град и няма една реална историческа личност. Персонажите са герои- тенденции. Образите не се развиватл; действията не са психологически мотивирани. В образите на своите герои Пенчо Славейков обобщава общобългарски и общочовешки черти. Главен обект на повествованието е делото на българите през април 1876г. от конкретните събития извежда философско- историческа поука. Времето в поемата е универсално- епическо, а родното пространство на Балкана следва баладичното пространство на подвига и саможертвата. Пенчо Славейков има и сатирични творби "Опак край", "Манго и мечката", "ефенди", "Дим до бога", "Хорото на живота", "Марий и Сула", "Крум ясновидец" и поемата "секирата на истината" - ряско осъжда насилието и беззаконието в монархическа България, бори се с еснавщината, байганьовската простащина и самовластието и своеволието на монарха. Езикът на Пенчо Славейков- общественика е остър, безпощаден и безкомпромисен, но гласът на Пенчо Славейков- лирикът е мек , мечтателен, тих, носител на светло спокойствие, духоовна дълбочина и съзерцателност.

2."Сън за щастие"- функции на лирическото- 1907
това е неговата най- съкровена изповедна лирика. Това е текст, който пази границите между епос и лирика. Стихоосб може дасе свърже с първатяа "момини сълзи". Характерни за цялото му творчество , но силно подчертани в СЗЩ са съвършенството, хармонията и красотата; вечно непреходното и непрекъснатоото. В книгата се съчетават любовно- интимната и пейзажната лирика. За Пенчо Славейков природата е въпръщение на вечността и хармонията , на спокойствието и красотата. Поетът ч превръща в самостоятелен лирически герой, в изразител на човешката душевност("ни лъх не дъхва на д полени", "Морна лятна нощ", "Спи езерото"). В творби като "Плакала е горчиво нощта", "Вият се облаци черни" "Над вършини и долини"- природата разкрива драмите на битието.разнообразитео на природните картини оформя представата за многообразието на човешките чувства и преживявания. Природата е извор на емоционаални наслади, бодрост, житейски оптимизъм. Тя е знак за човешките чувства, страсти, пориви и стремежи. Според авторът в епохата на байганьовщина единственото спасение за човешката душа е в "сънят", "блянът", "мечтата". В цикъла четсо срещания лирически монолог не нарушяава изповедността и интимността на цялостното внушение. Художественият свят се характеризира с универсалност на усещанията и с философска дълбочина. Чрез художествени обобщения авторът достига до траен общочовешки смисъл. В лирическите миниатюри на сборника героят е романтик по душа и светлоусещане. Природатаа не е извисена над човека, а е част от интимния пейзаж на душата и сърцето. Вариациите на теми и мотиви се очертават нчрез преливане на образи и внушения, като се формира мозаечната структура на книгата. Отделните лириически произведения са без самостоятелни заглавия и са разположени в обширно текстово поле, очератано от единното заглавие с метафоричен характер. Композицията на СЗЩ е пример за отношенията между цялото и неговитее части. Стихотворения като "До пътните врати го тя изпрати", "ревнив синчец, горкинко цвете", "зад горите тъмни ясен ден се кани", "запустялата воденица" и т.н. излъчват душеявен мир, хармония и спокойствие, Пенчо Славейков доказва своето майсторство в сетивно - наледното изображение. В първото стихотворение от цикъла "Ни дъх..." са заложени важни особености на поетиката на книгата: човекът и природата са обвързани; композицията се разширява постепенно в времето и пространството; спокойствието на пейзажа се внушава първо по хоризонтала, после по вертикала. Връзки между пейзажа и душевното състояние на героя. Края на стих "завръщане в дома - гроб" е обвързано с последната творба от цикъла "самотен гро в самотен кът" - създаваб се кръговост. В първото стихотворение се съдържа идеята на целия цикъл. В книгата преобладават двустрофните миниатюри. Постоянен образ е нощта(съня). Много често отделните миниатююри носят отделни етапи от самопознанието на лирическия субект "морна лятна нощ", "нощ преваля", "плакала е горчиво нощта", "тихо вее вечерна прехлада", "тъмна нощ и адски тътен"- чувство за самота, носталгия по родния край. Внушение за лирическа изповедност доминира в сборника чрез първолични изповедни стихотворения ("на гроба ми изникнат щат цветя", "Над моето чело лавъра се вие", "сърцето ми е чуждо на света", "вървиме ний самотни над света", "Пустинята на скръбний ми живот"). В творби като "Спи езерото", "Над вършини и долини", "Мятат се пляскат, ревът" са изразени обективни лирически картини в които заедно с човешката душевност се разкриват и сверите на сетивното и подсъзнателното. Сборникът притежава и творби, посветени на човекът- земеделец "капчици дъждовни", "Над безкрайните пполета", "спря се орачът пред нивата злата". Много пейзажни картини изразяват метафорично различни напрегнати човешки състояния "безумний вихър на живота", "вия се облаци черни". Кръговратът на деня и нощта също е метафора на несподелената човешка любов "докле е младост, златно слънце грей". Лирическото възприятие обхваща пролетни сутрини мразовити зимни вчери, летни марани и есенно смирени, планини, езера, полета. Мозайката миниатюри внушава огромното, безкрайно много об разие на света. Най- хубавото в нея са статиичните спокойни мигове. В цикъла се свързват два основни мотива и две теми: за любовта и природата, като лююбовта е част от приросдата. Пенчо Славейков копнее за душевен покой и дори неговата любовна лирика е нравствено извисена и чиста; няма раздиращи страсти, а тихо бленуване. Нежността се израазява чрез употребата на много умалителни имена (звездици, листенца, цветенца). За Пенчо Славейков лююбовта е обич, чистота и духовност, блян; тя е извор на чиста радост и тихо страдание. До най- дълбоки прозрения за любовта Пенчо Славейков достиг а в миниатюрата "Во стаичката пръска аромат".СЗЩ е емблема на Пенчо Славейковия лирически свят. Соорникът е лирически химн на живота, опит за прониквне във философските тайни на битието. Милена Цанева определя тази поезия като поезия на намека, на дълбокия лирически подтекст. Оприличава ги на "старинни китайски гравюри" и казва , че в тях се вплитат три изкуства: слово музика, живопис. цикълът ЗСЩ изразява най- специвичната емоционална обагреност на лириката на Пенчо Славейков
- той е изповед на задушевни изживявания, въплъщение на чист лиризъм и носи мотива за неоотолим копнеж по природа
- малко са местаата на размисъл, които напомнят за философската индивидуалност на автора
- често срещано е чувството на тъга, то е приглушено, но винагии присъства
- природата е тълковател на жизнерадостни или болезнено- мъчителни настроения
- любовното изживяване е свързано и с раздялата , самотността, спомена, отдалечеността от любимата
- картините носят звучене за съкровеното, интимното чувство на раздялата, което пък се свърза с мотива за несподелената любов
- често срещани са образите на водата- капчица, роса, дъжд
- мечтата и блянът се сливат с действителността
- любовните песни са епични, не навяват песимизъм, а освежават , облагородяват
- пейзажните миниатюри имат предметна конкретност, точни описания
- обективния свят на автора се изразява в земната предметна реалност на видимия свят
- лирическата символност на Пенчо Славейков- връзка с Хайне и Лермонтов
- неговите поетични картини са освободени от излишното, открива в тях вътрешния смисъл го свързвяа с своя блян, настроениеи т.н.
- за първи път въвежда градскя пейзаж с неговит6е битови черти ("музиката вече си отсвири")
- лириката му преминава границите на личния свят и става образ на обективното
- не обича космическите и хиперболизираните картини
- обичан похват е персонифицирането
- често персонифицираната природа е показана забавно- шеговито, като "палаво чедо", "слънцето е благо и засмяно"
- в СЗЩ се осеща известна музиикалност, мелодичност (често преповтарят отделни стихове,връщане към началния акорд) ритмично- тонална роля има и контрастът

3. На острова на блажените- 1910 и бълг лит трад
Предполага се замисълът е подсказан от "книга на маските" на Реми дьо Гурмон. Тя е синтез от епически песни и лирически мотиви. Спори се защо Пенчо Славейков избира мистификацията; седемнайсетте маски на поети: за да се престори на друг човек , да скрие собственото си лице и да проговори от друго име; дали поради конфликт с средата, за да не бъде познат; или защщото се чувства неудобно да говори от ппърво лице- аз форма. Ве тази книга Пенчо Славейков вижда в 17 ракурса собствената си личност и роля. Някои критици определят НОНБ като своеобразен манифест на ренесансовия индивидуализъм, на ярката субективност. Това е една поетическа мистификация на ограничен поет, който представя своите текстове, чрез които се изразявяат общите тенденции в една цяла литература. Това се не само стих , а текстове със самостоятелна биографична бележка- "типичен, икустно изваян портрет". В книгата обаче не са включени най-ранните маски на авторите Райко Райков Ферхард Медахи и Олав вн Гелдерн. В НОНБ се изразява амбицията на Пенчо Славейков за художествено своеобрази, новаторство и оригиналност. Този сборник актуализира два жанрови модела: мистификацията и антологията, които не са нови за българската литература, а новаторството и оригиналността идва от тяхното съчетаване. Между отделните ппоеми не съществува връзка, те са сякаш сами за себе си , но и взаимно се допълват и обединяват една чрез друга. Книгата напомня и връзка с митологията за съществуването на такъв остров, къето да се осигури безсмъртие и на загиналите герои. Иронията спрямо блаженното е очевидна , защото това е и една ярко сатирична книга, представяща конкретни лица, събития и явления от българската обществена действоителност. Книгата е едновременно единен в смисловата си оформеност текст и съвкупност от отноително самостоятелни по своя характер текстове. Достоверност ии художествена измислица са неразличими. Отделните поети са очертани като ярки инддивидуалности: Иво доля, Ралин Стубел, ББойко Раздяла, Тихо Чубра. Поместените в книгата стихотворениян са своеобразност от мотиви и настроения; преплитат се обществени и индивидуалистични теми, битови картини и философски позиции. Топонимите са образувани чрез обратен словоред/ прочит на реалните градове селищ, реки, планини. Представата за множественост се засилва от портретните скици, направени от художника Никола Петров. В книгата са изразени националните стремежи към вицши идеали на фона на обществената действителност. Създадена е картина на един цялостен ;литературен живот с неговите художествени явления и стилове, един богат модел на литературната култура. Сборникът е образ на националния художествен живот, видян през погледа на самата литература. Като антология книгата е своеобразна "библия на българския модернизъм", защото изгражда модела на една нация, която живее персоналистично, чрезсвоите творчески личности. НОНБ е мистификация от медерен тип, защото има за цел не да скрие автора, а да разкрие способността му за многостранно превъплъщение зад съвсем прозрачни маски. В книгата писателят прониква дълбоко в националната психология на народа и разкрива нейните типични черти. "езическото начало" ръководи повечето поети- те обичат страстно земното, реалното, долавят се и боррческо начало и вглъъбена мисловноат. В НОНБ Пенчо Славейков включва и стихотворения като "При гроба на убития другар" (Алеко Константинов) и много свои творби от 20-те години. Разработва мотива за човешката неволя, нрав и борческото възвисяване на личността над нея. Срещат се и философски разсъждения: индивидуалистични настроен ия, възхвалява се силната личност и свръхчовека. Сборникът включва и малки лирични песни, в които се изразява някаква ярка общочовешка идея. В книгата се усещат борческа настроеност и висока етичност в съжденията и ценките и най-м важното- способност да се живее в чуждия сввят и да се превъплъти в него. Лириката на книгата отправя към античността(двустишията, епиграфите, епиталламиите) и към новото време. Пенчо Славейков е и поет, и мислител, и съзерцатеел и борец.
Пенчо Славейков е и поет, и мислител, и съзерцатеел и борец, централна фигура в българската литература. Стои в началото на отварянето на бъългарската литература към нови европейски литератуури и създаването на ново модерно литературно съзнание. Той е не само писател, създател на художествени текстове а и идеолог, изявена фигура и силен характер. Критиката за Пенчо Славейков може да се раздели на апологична и отрицателна. ДРКР смята Пенчо Славейков за най- големия пистаел на всички времена в историческия развой на нашата литература. П. Тодоров го определя като вожд на племе, обожествява го и го сочи за обновител, пророк, месия. На същото мнение са и Яворов, Дебелянов, Гео Милев, а също и литературните критици Боян Пенев и Владимир Василев. Отрицателно настроени са Вазов, Георги Бакалов Т. Павлов и разбира се Кирил Христов. Повечето от тях отричат индивидуализма а не таланта. Върху творчеството формиране на Пенчо Славейков оказва влияние това, че е син възрожденски писател. Носи същия агресивен, деятелен, месианцки дух; има същото отношение кън народа и се смята за негов духовен пастир. Носи в сърцето си любовта към народното творчество, към създаденото от народа преди навлизането на индивидуалното творчество. Мотивират го страданието, нещастието, отчаянието, които стават и основа на неговото творчество. В своя живот и творчество утвърждава и мисълта на Гьоте "характерът крепне в световните бури, талантът в самотата". Има влечение към самотата на свръхчовека. Друг важен фактор е получаването на образование в Германия, където се запознава с близките до него тенденции на модернизма- антидържавност, антимасовост, общочовешката насоченост и против тълпите. Имппонира му противоставената личност- тълпа, творец- маса. Бриобщаването към немския романтизъм усилва убежденията му , че фолклорната култура, творчество е основнаата , единствената здрава основа на индивидуалното творчество. Неговото отношение към фолклора е ренесансово. От Ницше Пенчо Славейков взема и борбата срещу сократическотот, умственото, рационалното, логическото начало в културата, защото тъкмо това убива дионисиевското начало, мистерията на мисълта, музиката на словото и митологията. Животът ее най- пълен там , където е най- малко съзнателен. В творчеството на Пенчо Славейков се стига до синтез между универсалното, общочовешкото, универсалното. Чрез европейското се издига българското до общочовешкото. Изкуството трябва да се откъсне от обществените борби, от социалната си функция. То е самостоятелен свят и означава дууховна свобода. Проблемите на личността изместват проблемите на коектива. Човешката индивидуалност е в центтъра на изображението. В българския индивидуализъм се счетават традиционно и модерно, а творческата енерргия не е насочена срещу колектива а срещу "тълпата от драскачи и политикани". Надмогнато е мподражанието на народната песен. Народният фолклор е вече източник на теми, мотиви, образи. Той се подлага на филоссофски размисъл. Появява се интровертния тип писател. Основния проблем на литературата став съдбата на модерната душа, отношението творец- човечество, самотата и страданието, дуушевното пречистване и превъзмогване на болката. В култ се издигат хармонията и съвършенството, копнежът по безсмъртието на човешката душа. Увлича се по поезията на Демел, Лилиенкрон, Щорм, в които намира духовно родство изстрадалата му душа, по продължение и традициия на руската литература (толстой, короленко) и в "В звяра да търси човек". Литературното дело на Пенчо Славейков се осъществява между 1892-1912.

Първата му стихосбирка "Момини сълзи" излиза 1888, но не я харесва и унищожава всички екземпляри. В нея няма все още самостоятелен глас и е под влияние на Хайне. В нея има непосредствено лирическо преживяване; носи духа на роден поет. Лириката му е съзерцателна, тиха и с плахо чувство; тоновете са приглушение. В нея преобладава лунното настроение и отразената светлина. Любония мотив е и радостен и страдалчески. В поезията на Пенчо Славейков се открива пътя към късите лирически жанрове, в които психологизмът е водещ. Художествените похвати са драматични, субективистични. Творбите на Пенчо Славейков са подчинени на три основни насоки: социална гражданска лирика, творби в духа на фолклорната тенденция и философска лирика. Гражданските произведения го приблжават до оциалната сатира на Алеко. Всички стихосб на Пенчо Славейков притежават цялостни хуудожествени послания. Интерес от поета предизвикват не външните събития а "онзи мир на чувства, настроения и душевни кризиси, от които не ллъхти отрицание на живота ". Пенчо Славейков не създава стихосб , а цели книги- такасе осъществява неговия блян по цялостност, блян за единство. В неговото творчество няма текстове, които да са свидетелства на епохата и да отразяват големи събития. Пенчо Славейков прави литература от миналото, философията от самата литература, която никога не е сама за себе си и винаги е съподчинена с външно глобалното. Книгите му претърпяват множество редакции и са подчинени на две основни представи за света като : макрокосмос ("Епически песни" и "Кървава песен") и микрокосмос ("Сън за щастие"). Сюжетите му се обвързват невидимо един с друг и се превръщат в един идеален , огромен мегатекст. Всичките му текстове са подвластни на неговото мислене. Те са монументални. Кодът, през който те се четат е "никога нищо непосредно". Словото на Пенчо Славейков е подвластно на новия закон на функционалността.

4. Пенчо Славейков- като литературен критик - 1866-1912
Сам Пенчо Славейков смята българската критика от неговата съвременост все още за увита в пелени.недоволен дори от критиката на ДРКР, а също и от критическите интерпретации на собствената си роля в литературния живот. Още в своята книга "На остр на бл." , чрез творбите, които създава до някаква степен се проявява и като критик на собственото си творчество. В българската критическа мисъл и литература той първи прави разлика между светоусещане и мириглед. Неговото светоусещане е по- богато, разнообразно, ппротияворечиво и продуктивно, а неговият мироглед в известна степен е моден и еклектичен,; в него има много от немската доктрина и дори се смята , че му липсва стройна философско- естетическа система. Пенчо Славейков е близо до екзистенциалните мислители и сам се определя като човек на живота, на жинената практика, а не човек на книгата и доктрината. Неговата мислъ е винаги ппределно критична, рязка, не търпи възражения; интонациите му са повече заповедни, резки;; фразите и сентенциите се запомнят като присъди: "дъховно малолетство", "фасулковщина". Образът му на критик идва и от това, че той се чувства като старозаветен месия, живее с чувството за вожд на племе. Неговата критическа проза е уникална в българската книжниан и култура. В нея няма нищо книжно, школско, влиянията са претопени; всичко в нея е живо, излъчва жизнена енергия; Пенчо Славейков не се бои дори от непристойностите, за да бъде точен, ясен, запомнящ се; Пенчо Славейков превръща критиката в изкуство , в равноправен вид литературно творчество, толкова субективно колкото и всяко друго. Превръща критиката във вид проза с идеологически характер. Пенчо Славейков се оценява като критик- художник, а не само като идеолог, систематик, който изповядва една или друга доктрина. В Пенчо Славейковата критика преобладава впечатлението, емоцията , изживяването, а не система. Той е първия импресионист в българската литературна криитика, защото в неч има много живот, слънце багри и почти никаквва суха логика, критическаите му текстове изобразяват и очертават границата между художествените и нехуд текстове. Той става законодател на жанровете. Според него жанра на фейлетона не може да е художествена литература, определя го като публицистика. Според Пенчо Славейков Алеко е последния автор на художествени литературни фейлетони. За Пенчо Славейков литературата е това, което представя текста като цяло(набор от правила). Противопоставя популярното и елитното изкуство. Според него поезията, която зачерква своя автор и вторично се фолклоризира е много значима и важна в литературната история- Ботев и Яворов. Поезията, която се подав лесно на художествени анализьи и критики не е художествено състоятелна. Критиката на Пенчо Славейков е смятана за пророческа и задаваща нови режими на препрочитане на текстовете. Номинална функция на критиката е да отдели художественото, състоятелното от нехудожественото, несъстоятелното. Като отрицателно качество може да се приеме неговата непоследователност в оценките. Пенчо Славейков е способен да преоцени един текст, както става с поемата "Грамада" на вазов, която оценява отрицателно, а по- ккъсно се възхищава от нея. В своите критически текстоове Пенчо Славейков е много различен- ту се възхищава, ту изисква, ту критикува. Портретите на авторите създава чрез многоо биографични подробности, ценял е фактите от личната биография. В своите критически текстове иска да види първо човека, после автора и неговия текст. Често показва и своето отношение- критическо , ироническо към действителността, в която живее или която изучава. С хаплив хумор осветлява същественото в обществения живот; литературните нрави, политическата действителност. Като критик Пенчо Славейков започва с рецензия за "Бай Ганьо" във вестник "Знаме". За Пенчо Славейков критиката е необхходима за самото и здравословно съществуване на литератуурата и изкуството. Тя е с високо предназначемние "златна юзда", която се слага само на благородни коне. Въззлов в неговата критика е въпросът за Ботев, чието творчество определя за пророческо. Пише блестящи характеристики на Хайне, Гьоте, Толстой, Пушкин, много немски, датски, английски автори. Литературния портрет за него е художествена творба. Критиката му за чуждите звтори не е от подчинена гледна точка, а е свобдно общуване без комплекси. За Пенчо Славейков езикът е важен не сам по себе си, а за да се иизрази една мисъл. Пенчо Славейковия език се определя високо, защото той черпи от абсолюютно всички български гоовори, а не само от говора на родното си място, подобно на Вазов. Обърнат е не към книжките и правилата, а към живия говорим език, към установилото се историческо лексикално и синтактично богатство, към изразителното в диалектите. Езикът е богат , образен, активен, наситен с глаголи. Почти не използва прилагателни имена, защото ги определя като украшения. Често съчетава чуждици и се получава българско впечатление- "импресионистиичен кеф".

5. Захари Стоянов 1850 - 1899
той е централна фигура в литературата и литературния живот в първите десетилетия след освобождението. Проявява се и като ообществен деец и политик. Пише първите в българската литература исторически биографични романи за Ботев и Левски, преиздава съчинения на Любен Каравелов, книгата му за четническото движение. Според Иван вазов вигурата на този "исторически овчар" е сюблимна в литературата. Той владее "страшната" мощ на популярния език и който с еедна дума убиваше една репутация с един епитет една партия. Литературната си дейност започва с фейлетона "Скендербей". Отрицателни са оценките на ПС и ДКР за творчеството на Захари Стоянов, но ПС черпи материал от "Записките" за своята кърава песен. Някои автори смятат биографията на Ботев от Захари Стоянов за негово най- високо постижение в литературата. В нея както и в биографичния очерк "Васил Левски" реалното се преплита с художествената измислица. От конкретни реални факти документални материали и чути разговори той разгръща богати картини, които са свидетелство за големия му белетристичен талант. Художесвтеното пресъздаване на живота и образите се среща тма ,където авторът сам разказва и непривежда документи ифакти. Най четната книга на Захари Стоянов са неговите "Записки" с под заглавие "разказ за очевидци". Това произведение често се разглежда като синкретична проза, тоест изградеа от разнородни елементи, които са обединени органично в един исторически синтез. Захари Стоянов е определен подобно на руснака Карамзин за последния летописец и първия историк в българската литература. Критиката го определя като митотворец, защото често изкривява истината, което води до създаването на митове. Записките в своя синкретизъм са сплав от старобългарска ораторска проза, жития и апокрифи; автобиографична проза; мемоаристика; традиции на българската народопсихология и характерология. Иван Радославов нарича Захари Стоянов първия български есеист, защото в записките често се усеща субктивността, характерна за есвеистиката . за нея е характерно ии любопитството, фрагментарността, от която тук се изгражда мономенталността. Често срещани в Записките са хуморъът и сатирата, травестията и самоиронията. Начинът на изказване е трагикомичен. В записките ролята на разказвача е особено важна и централна. Той е очевидец, свидетел и участник в събитията; той е историк на своето време; той е изследовател на своята епоха. Никола Георгиев определя Захари Стоянов като "енциклопедия на великия човешки дар да се разказва". Записките са история на старозагорското ии Априлското въстание 1875-76г. това е книга , която се превръща в широко и разнообразно повествование за всичко, което би могло да е характерно за онази епоха. Авторът се представя и като битоописател на котленските овчари на абадджиите и техните чираци, носи в себе си реалната дейстителност в цялата и многообразност. Основната му задача в Записките е да покаже, че двете въстания са чисто народни, без никакво външно влияние. Авторът умее да индивидуализира своите герои- най- вече хумористичните образи. По- важното при Захари Стоянов е искреността. Разкрива умело психологията и на българите и на турците. У него ллипсва желание да се представи за герой и с ярка откровеност разказва за своите страхове и препядствия. Подробно в повествованието участва и пейзажа. Катонедостатъци на Записките се изтъкват липсата на стройна композиция, поради богатия материал, който се използва; в изложението има редица отклонения; натрупване на излишни подробности, неуместни бележки, повторения, влияния от стила и езика на Каравелов. Захари Стоянов има живо въображение и прави оригинални връзки между явленията, но често повтаря едни и същи сравнения. Захари Стоянов има предпочитания към "ддокумнталния" тип писмо; той осънава историческото време на високото възраждане като сакрално време и има съзнанието, че пише сакрален текст. Основата на записките са демократизмът, реализмът и патриотизма; те са създадени в т нар "епоха на доизживяване на възрожденските проблематики". Може да се направи паралел между записките и История славян на Паисий. Паисий в своето послесловие призовава "националната свяст на народа", а Захари Стоянов Захари Стоянов в своето предисловие - тяхната социална бдителност. И двата текста започват с пшатетично обръщение, използват се почти еднакви стилни фигури, отправени като завет - заклинание. За Захари Стоянов е важно написаноото не само да се хареса на читателя , а и да го удеби в това, което казва. Чести в записките са идеите и моделите от възрожденската епоха- полемична и откровено публицистична конфронтация; художествената функция се припокрива с обществената . В Записките за изкуство се приема само това което е реално истиинно и действително. Продължава се традицията, че изкуството е функция на пропаганда на идеи и дидактика на морала. Записките притежават естетическа недоминираност и са уникална история на героично- трагични събития, но сами по себе си не са героично- трагични. Те са история на опиянението но не са епос. Записките бъркат документално и художествено, мемоарно и литературно; смесват героичното и смешното. Те са история, етнография, народопсихология, фолклор, мит и действителност. Те са едновременно документ, меморар, роман- епопея, народознание и човекознание. В Записките документалното се изразява в това , че на много места Захари Стоянов изтъква, че е бил очевидец на събитията ; прави се опит да се долови душата на събитията; съобщават се оригинални и интересни факти и моменти.; авторът се ръководи от усета за човешки значимото; погледът е насочен към останалите хора, участници в събитието; прави читателят съпричастен на разказваното. В Заописките житейския път на автора съвпада с общия процес на народното осузнаване; наблюдава се сливане на личен и исторически опит, затова и записките се определят като своеобразна автобиография. Авторът ни води по своите стъпки, присъствието му се чувства на всички страници на текста но не се натрапва; авторът не се превръща в главен герой. Захари Стоянов не следва модела на други автори, които са участници в събитията за които разказва. Той не е в центъра на повествованието, а всичко което е съдбоносно се разкрива чрез хумор и самоирония. Така се запазва дистанция между автора и гллавната тема на повествоованието. Собствените си патила и премеждия разказва като на шега, а на другото се възхищава и разказва със съответен патос. Захари Стоянов е важен ппринципът, че всеки елемент от повествованието трябва да служи, за да се разкрие общонародната драма а не за себе изтъкване. В повествованието са включени сам епизоди от живота му, които са пряко свързани с разказваното. Създава се дистанция между герой и разказвач. Захари Стоянов смята, че мястоото му сред живите го лишава от героичен ореол и сам си отрежда мястото на обикновен в повествованието , а не на герой. Автобиографичният елемент има голямо художествено значение, защото смисълът му е достоверен и непосредствен в интимния свят на един участник в събитията, а също и за по- голяма достоверност на разказваното. Захари Стоянов общува с читателя и търси пряк контакт с него - той споделя мисли и преживявания, не крие своите пристрастия. Книгата поразява със своята забележителна обективност, която се изразява в умението да се долавя логиката на явленията и техния самостооятелен живот. Ппатосът се определя от момента на сливане на човешките воли и желания; единството, което свързва хората; опиянение от общите възторзи. Мемоарността и култорологията се изразяват в предадени със спомени на автора за народа като главен герой и дейците на въстанията като отделни личности- със своя индивидуалност и характери; те са предадени с голямо проникновение и сила; всеки герой е жива същщност, става реалност в духовния живот на българина (Бенковски, КАБЛЕШКОВ, вОЛО и т.н.). Захари Стоянов е определян като характеролог на литературата, защото винаги разкрива у героите не само "дидактиката и душите", но и устойчивите контури на характерите, в които се изливат потоците на душевния живот. Записките са не само летопис на едно героично време, а и трогателна изповед на един силен човек, с проникновен поглед, който умее "силно да люби и мрази". Записките имат някой от особеностите на епошшеята :
- широко разгърнато повествование с множество равностойни епизоди, с център едно историческо събитие
- има голям брой герои, но нито един от тях не е главен
- внушителни масови сцени
- единство, което личи в ритъма на повествованието, напрежението с което се разгръща разказа.
Романовостта на Записките се изразява в :
- героите разкриват частното си битие на фона на ожбществените събития
- открива се човешката многоликост. Захари Стоянов описва себе си чрез погледите на други герои; когато е в троянския затвор измисля и иметоси Джендо, наречен е още Малкото, Захари и т.н.
- героите са представени от различна гледна точка и различна позиция
- акцентът е върху събитията
- залага на устността, която е кодът към разглеждане на книгата
- романовото се усеща и в начина, по който авторът описва документа
- събитията се развиват в права линия, героите вървят напред, аа когато един герой се появява само в един епизод се разказва целият му живот и бива описан всестранно
- в няколко реда от Записките се използват три стила: битово- разговорен, писмовно- делови, интимно- апелативен.

16/17. Стоян Михайловски 1856- 1927



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българска следосвобожденска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.