Бранислав Нушич - златното перо на сръбската сатира


Категория на документа: Литература


СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”
ФАКУЛТЕТ ПО СЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГИИ

БРАНИСЛАВ НУШИЧ –
ЗЛАТНОТО ПЕРО НА СРЪБСКАТА САТИРА

София
2011
„Но в жизни у меня уже так бывало, что
я лечился книгами. В пору душевного
разброда или безмерной тоски, стоит
мне раскрыть ”Автобиографию”
Нушича, как все дурное, что мучило и
угнетало меня, куда-то мигом
исчезает, снова становлюсь бодр и
деятелен, а все дурное видится в
смешливом виде”

Творчеството на Бранислав Нушич обхваща повече от 50 години, в които намират отражение сложните обществени процеси, протичащи в неговата страна. През този повече от половинвековен период успява да създаде многочислени сатирични комедии, които изиграват важна роля в историята на сръбската драматургия и театър и условно може да се раздели на три периода.
През първия период (1883-1903) създава сатирични комедии, репрезентативни са „Народен представител”, „Съмнително лице”.
Вторият период (1903-1914) се характеризира със спад на остро сатиричните мотиви. Най-вероятно това е повлияно от историческите събития (именно тогава Австрия предприема експанзивни действия), като отклик на които Нушич пише драмата „Хаджи Лоя”.
В третия период (1914-1938) сатиричният талант на Нушич се разкрива с нова сила: през 1924 г. публикува хумористичния роман „Автобиография”.
Сръбският писател пише тази кипяща от хумор, забавни истории и духовити шеги книга в отговор на Сръбската академия на науките и изкуствата, която отказва да го приеме за свой член. Аргументът за това решение е, че Нушич не е достатъчно „академична фигура”. В представите на членовете на Академията по онова време такава фигура е онзи, който изпълнява старателно работата си, „който тридесет години се рови в стари книги и след упорит труд достига до откритието, че Доситей за първи път е посетил Х... на 27 март, а не на 14 април, както се е мислело дотогава... С една дума „академичната фигура” – това е този безсмъртен, който умира още приживе, чието име се забравя още след първата панихида” .
Но на творчеството му е присъщ преди всичко пенлив хумор, и талантлива импровизация на комични ситуации. Нушич е майстор на шегата, анекдота, карикатурата. Именно те са формата на политическата му сатира.
Талантът му се развива под въздействието на сръбското народно творчество, реалистичните тенденции, предхождащи сръбската драматургия (Й. Стерия-Попович, К. Трифкович) и руската литература, в частност на Н. В. Гогол.
Кандидатите в Академията били задължени да напишат сериозна автобиография. Нушич пародира това правило и отговаря на опонентите си от Академията, които го смятат за недостатъчно „академична фигура”, той разбира, че светът е много по-широк, дълбок и често комичен от официоза, а също така напълно основателно се опасява, че ако някой реши да напише неговата биография, непременно ще я „допълва, докарва и замазва”, в резултат на което няма да е биография, а панегирик. Точно по тази причина Нушич решава да напише сам своята „Автобиография” – чудесна книга, пълна с точни забележки и смешни наблюдения, кипяща от хумор и любов към живота; книга, описваща живота на писателя от раждането му до брака (защото както знаете, след брака животът приключва). Пише с хумор и голяма доза самоирония: „Спор има не само за датата, но и за мястото на моето рождение. Едни биографи сочат като мой роден град Белград, а други — Смедерево. Цялата бърканица произлиза от това, че и двата града се отричат от мене, нито един не признава, че съм се родил в него и всеки ме прехвърля на другия.”
Тази книга освен всичко носи и дълбоки философски обобщения, психологически достоверна и свидетелстваща за богатия духовен свят на писателя и за големия му жизнен опит.
Още в Предисловието на „Автобиография” накратко, под формата на притча, разказва за тримата братя, които правят равносметка на живота си, звучи философското обобщение: правилно е постъпил не този, който е прекарал „живота си в сълзи”, не и този, който се е превивал „под бремето на тежки грижи и грохна под тях”, а третият брат, с когото се идентифицира и самият автор, той е преминал през живота с „ усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа”. Първият признава: „изморих ума си и изтощих душата си от мъка по хорските неволи”, вторият: „сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да разбера нещо”, само третият е опознал живота и е съхранил живостта на душата си: „Дори и сега, на стари години, когато се обръщам назад, умирам си от смях.”
Верни и убедителни заключения прозират и в детския спомен за няколкото „генерации” кукли, които седят мирно на прозореца и олицетворяват „отвратителна буржоазна компания”, а сред тях една играчка – „един палячо с островърха шапка на глава”. „Макар че се валяше по пода, пренебрегнат от всички, единствен той в това общество имаше душа... в желанието си да видим какво има в душата на артиста, ние, децата, по примера на възрастните, му раздрахме гърдите и му изтръгнахме душата.”
Колко прост сюжет за играчките, а какви паралели с действителния живот могат да се открият! Колко истинно философско заключение!
Но този сюжет е забележителен и в друго отношение. Бранислав Нушич е майстор в създаването на типажи. Всяка от куклите, описани с толкова ясни и ярки бои, представлява някакъв определен тип човек. Едната „наплескана с червило... На гърдите си имаше една счупена брошка, чийто камък бе паднал, а в косите й бе затъкната стъклена перла.” И по какво не прилича на жена на онези богати лихвари, „за които се носят слухове, че са придобили състоянието си по твърде мистериозен начин и за които всички знаят, че са лежали два пъти в затвора — веднъж за умишлен фалит, а втори път, че предумишлено са запалили предварително осигурения си против пожар магазин”. Другата с „панделка, и силно изписани вежди” много съответства на типа „разведена жена на някой банков директор, който я хванал на местопрестъплението и я изгонил”. И на края „порцелановата девойка”, която „имаше едно хубаво качество: когато се изцапа, винаги можеше да се избърше и дори да се измие с вода. Поради това навярно в живота никога не можеш да видиш петната по тия порцеланови девици.” В характеристиката на този последен типаж се намеква и за порцелановата душа на девойката. А такива наистина се срещат в живота!
Трябва да се отбележи и неговата изключителна наблюдателност, познанията му по психология, познаването на човешките слабости и пороци. За онагледяване на тази страна от таланта на автора може да разгледаме един сюжет, който бихме могли да озаглавим „Аз имам нови обувки!”, като най-ярък, въпреки че подобни сюжети, в които се потвърждава умението на автора да види сложното в простото, са разпръснати по цялата книга.
Нушич последователно развежда читателя от предизвикващата усмивка „суета” на малкия човек, от трогателното за околните желание да се изтъкне и да привлече вниманието към себе си; през описанието на някоя си госпожа Олга, получила като подарък обици и с голяма упоритост опитва да насочи погледа на събеседника си към себе си и да измоли комплимент; към психологически доказания извод: това качество - „суетата”, тщеславието – е присъщо на всички хора, и на мъжете, и на жените, и на децата, и на възрастните: „Поетът, който ви чете своето произведение с молба за „искрено мнение“, имайки пред вид, разбира се, че то ще бъде благоприятно; държавникът, който пише статии за своите успехи... контето, което се възхищава от себе си пред огледалото и натрапчиво иска и вие да му се възхищавате; военният, който пъчи гърди, за да забележите медала, който и сам той не знае защо е получил, и много, много други — нима всичките не вдигат крак и не крещят: „Аз имам нови обувки!“
Авторът гледа на света с широко отворените очи на детския поглед. Много от изводите, към които отвежда читателя, произтичат именно от това негово умение. Погледът на детето е чист и отворен, неговите „детски въпроси” са прости и наивни и именно със силата на тази наивност, в която е заключена истината, предизвикват възмущението на възрастните, които или са отвикнали от нея вече, или говорят съвсем тихо за нея, зад затворени врати, в тесен кръг.
При възрастните истината често се превръща в сплетни и клюки, докато при децата тя винаги си остава истина. Ето и любимото занимание на възрастните, да поклюкарят за ближния си, е осмяно в следния откъс:
„Така например веднъж попитах госпожа Милка, една вдовица, която идваше често на гости у нас, винаги добре облечена и силно напарфюмирана:
— Ти да не си роднина с кобилата на Прока?
— Ой! Какви са тия думи? — побесня напарфюмираната вдовица.
— Мама казва, че си стара като кобилата на чичо Прока.
А когато веднъж окръжният началник дойде на семейния празник на дома ни, аз го запитах:
— Чичко, ти имаш ли дупка на главата си?
— Не!
— Е, откъде тогава ти е изветрял мозъкът?
— Какво?
— Татко казва, че ти е изветрял мозъкът.”
На основата на простите детски въпроси авторът съумява да изкаже позицията си, отношението си към света, към живота, към хората. При Нушич често е много трудно да се разграничат, дори в рамките на един абзац, наблюденията му за политическите и обществени процеси от тези за битовата страна на живота – еднакво проникнати са от тънка ирония, преплетени са помежду си, смесени са както е и в реалния живот.
„Така например аз съм поставил въпроса мъж и жена ли са слънцето и луната, вероятенно защото съм бил забелязал, че мъжът — слънцето — нощем никога не е у дома си, а жената — луната — никога пък денем не е в къщи. Вторият въпрос — защо жените нямат мустаци, трябва да е възникнал в моя детски ум като далечна догадка за появилото се по-късно феминистично движение, което без съмнение щеше да се развива значително по-бърже, а може би щеше вече и да победи, ако жените имаха мустаци. По третия въпрос — не само тогава, но и днес има толкова магарета, които заемат високи държавни постове, че аз бях просто принуден да запитам дали и магаретата ходят на училище. А въпросът кой е поставил рога на вола е един от обикновените въпроси на малките деца, отговора на които те научават обикновено когато пораснат и опознаят малко по-дълбоко живота.”
В този сборник с фейлетони в същия ироничен тон са засегнати и много други въпроси, засягащи актуалния за онова врме политически живот. Чрез разказа за детската игра „криза”, в която „всички искахме да бъдем министри”, се дава характеристика и на министрите, и на Скупщината, и на опозицията. Ето само няколко откъса:
Обосновава се решението да не се създава Скупщина от пуйки, гъски и патки (само това сравнение е сериозно доказателство – важна пуйка, надута гъска, глупава патка – всички тези епитети отдавна са се „залепили” към тези птици в нашите представи): „...и да ги извикахме в народното събрание, пак не можехме да направим нищо. Те, разбира се, ще образуват клубове на народните представители, т.е. клуб на пуйките, клуб на гъските и клуб на патките, но тия клубове не биха ни най-малко повлияли върху народното доверие, присвоено от самите нас, защото, както е известно, политическите клубове са институти, които дисциплинират своите членове да не мислят със своя ум... Гъсокът, пуякът и патокът, които станат... председатели на клубовете, ще получат от нас уверения, че на тях лично...” (колко е показателно това малко допълнение „на тях лично”, не на народа, чиито интереси са избрани да защитават, а своите „лични”) „... ще им се подобри храната”. Ето ти „болшинство, ето ти народно доверие”. А ето нещо и за опозицията, която всъщност изобщо не се явява като такава: „Наистина между домакините животни в двора имаше и един таралеж, който пред вид външността си можеше да представлява опозиция. Но той спеше по цял ден, а опозиция, която спи, не е опасна... никой не се бои от опозиция, на която бодлите служат само за украшение.” Чрез описанието на детските игри се дава и остро сатирична характеристика на властта, членовете на правителството: министър на просветата стана онова дете, което „беше повтарял първи и втори прогимназиален клас”, който „гледаше на грамотността като на лукс”; министър на полицията – син на стражар в околийското управление, който „можеше грозно да псува всички... можеше и юмрук да покаже, и ножче да извади ”; минисър на финансите - Перица, който „нямаше никаква квалификация... но това никога не е било пречка при съставянето на истинските кабинети.”
В друг разказ, вече от училищните години на писателя, е забелязана и остроумно описана характерната черта на всеки политик – говори много и за всичко, но не и за поставения въпрос: „Ако учителят ме питаше нещо по закон божи, аз му отговарях за слънчевото затъмнение, а ако ме питаше по смятане, аз му разправях нещо от катехизиса... именно благодарение на тоя факт — че никога не отговарях това, за което ме питаха, те можеха да открият в мене известен политически талант.”
В книгата има много характеристики на професии и длъжности, описани много остроумно, ясно и представят автора като много наблюдателен и запознат с протичащите събития човек. Зад тези описания и разкрития е скрит животът на обикновените хора, които живеят в общество, където „... често ще срещнете министри, които напълно приличат на стражари, митрополити, които напълно приличат на музиканти, и генерали, които напълно приличат на сладкари.” Пред читателя се открива цяла галерия от образи. Ето го офицерът:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бранислав Нушич - златното перо на сръбската сатира 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.