Борецът за народна свобода в творчеството на Ботев


Категория на документа: Литература


Борецът за народна свобода в творчеството на Ботев

- баладата “Хаджи Димитър”
- елегията “Обесването на Васил Левски”

И двата текста представят субекта на борбата – това е човекът, който съвместява личното и общественото себеосъществяване чрез мисията си на спасител от злото. Неговият образ е и конкретно исторически, национален (Хаджи Димитър, Караджата, Левски), но и общочовешки, вселенски. И двете творби възпяват значимостта на борбата между робството и свободата, между физическото умиране и духовното безсмъртие. Смъртта за свободата е ценностно извисена, изведена от конкретно личностното и националното си значение и е получила универсални митологични измерения – на върховно самоотречение, което е не край, а везкресение и вечен живот.

“Хаджи Димитър”

Внушенията в текста са постигнати чрез спецификата на жанра “балада” (стихотворение с елементи на фантастичност, необикновеност, тайнственост – преплитат се реално и фикционално, реално и митологично; налице е своеобразно продължение на живота след смъртта). Според някои творбата е и ода, тъй като е пропита с възторжени чувства на възхвала. Написана е в памет на прочутия български войвода, загинал на връх Бузлуджа през лятото на 1868г.; израз е на трогателната народна вяра, че Хаджи Димитър е жив и здрав, но не се знае къде е.

Името на войводата, чиято гибел и чийто живот след смъртта са вдъхновили най-дивното творение в нашата литература, се появява само в заглавието – в стиховете то е заменено със синонима “юнак” (7 пъти) и с местоименни форми (“той”, “го”, “него”, “му”). Така Ботев гради внушенията на творбата върху основата на реалния контекст (конкретна личност и конкретно историческо събитие), като същевременно ги типизира, обобщава, героизира, т.е. универсализира единичното, преобразява го в понятие с национална и общочовешка значимост. В този смисъл не е случайно синонимното назоваване “юнак” – то е ценностно назоваване с оценяващо и обобщаващо значение (означава и конкретната личност, и борческото, героичното начало у човека в национални и вселенски измерения). По същия начин се разчита и собственото име “Балкана” – то е географското понятие “планина”, то е конкретният географски топос Стара планина, но в най-голяма степен означава “българска планина”, сакралното пространство на национална устойчивост, духовна свобода, достойнство и юначество, извисено място на непобедимия, вечния български дух, но и на свободолюбието, достойнството и борбата във вселенски мащаб. Със същата художествена условност е и името на Караджата (войводата Стефан Караджа) – то надмогва единичното (конкретната историчека личност), реалното и се отправя към фикционалното, баладичното, универсалното пространство на творбата. В българската възрожденска лирика обвързването на творбата с реални личности, обстоятелства и събития е много здраво, защото е подчинено на конкретните национални задачи – пробуждане на националното самосъзнание и борба за свободна и независима българска държава.

За да утвърди победата на героиката над смъртта, текстът противопоставя мит и история – фактите се превръщат в легенда, която изгражда универсална метафора за човешкия героизъм. Така поетическата легенда преосмисля и коригира историята, като внушава друга истина за нея – героичната смърт за значима кауза (в случая свободата е най-висока ценност) е всъщност не край, а самоутвърждаване в народната памет, духовно безсмъртие; възкресяване – завръщане и сливане с природата, безкрайността и вечността. Героизирането и универсализирането на единичния подвиг се осъществява в текста на различни равнища (едно от които е назоваването на имената – посочено по-горе в анализа). В тази посока се разчита и изказът в 3-то лице (а не в 1-во); има и няколко обръщения във 2-ро лице, които са в качеството си на риторически похвати. Липсата на аз-изказ в баладата е едно от средствата за внушение величието на подвига и преклонението пред него.

Ботевата балада е конструирана от бинарни опозиции (контрастни двойки), които взаимно се преплитат и съизразяват. Полюсните елементи в тях са в непрекъснат двубой помежду си, за да представят диалектиката на човешкото развитие в универсални, общочовешки измерения. Централна опозиция е смърт – живот (физическо безсилие и умиране – духовна мощ и безсмъртие). На нея са подчинени всички останали противопоставяния в текста: реално – фикционално, баладично, фантазно; конкретно историческо – универсално; робство – свобода; телесно – духовно; долу – горе; ден – нощ; самота – единение; спряло време (безвремие) – постъпателно и циклично (митологично) време.Те внушават основното послание на творбата: героичната смърт на юнака за свободата (= ценностен абсолют) е безсмъртие – вечен живот, който е над всяко време и всяко пространство.

Още началото на текста въвежда основната опозиция “живот – смърт” – настойчиво повтаря “Жив е той, жив е!”, за да отрече физическата смърт и да утвърди духовното безсмъртие на юнака, да коригира фактологичното, историческото и да го митологизира. В същото време стиховете от І – ІV строфа очертават бездната на погрома и гибелта: “потънал в кърви, лежи и пъшка”, “с дълбока на гърди рана”. Типично за лириката е раздвояването на лирическия човек между части и цялост, между дух и плът: “очи тъмнеят, глава се люшка,/ уста проклинат цяла вселена.” Метонимичното назоваване на лир.човек чрез отделни части на тялото му, както и смисловата връзка между римуваните думи (“лежи и пъшка” – “сила мъжка”, “Балкана” – “рана”) внушават не толкова обреченост на борците и обезсмисленост на юначеството, колкото обединява смислово (оттласква и свързва) раздвоението между погрома, страданието, самотата, гибелта и победеното, героичното безсмъртие на борещото се тяло и борещия се дух; духовната сила надмогва физическото безсилие – не само изразът “жив е” се повтаря, но и ценностното назоваване “юнак” е в анафора и се допълва от акцентирането върху мъжественото, героичното: “във младост и сила мъжка” (епитетът е в инверсия).

Хронотопът (лирическото време и лирическото пространство) е колкото реален, конкретен, национален, толкова и универсален, абсолютен, вселенски. Драмата на умиращия юнак протича в огромно пространство. Той лежи “там на Балкана” – под купола на небето и под жаркото слънце, а жътварка пее “нейде в полето”. Пространството е разширено до възможно най-крайните си определители (небе и земя), до цялата вселена (“уста проклинат цяла вселена”). Юнакът е сразен, самотен, страдащ, изоставен между “земя и небе”, “звяр и природа”, между деня и нощта – в безкрайността на пространството и времето в титаничната борба между живота и смъртта. Ужасът на безсилието и агонията е откроен в инверсията “лежи юнакът”, в детайлите на захвърленото и пречупено оръжие (атрибут на юначеството), в безмилостното и безразлично слънце, в робската песен на жетварката (“нейде в полето” – пространството “долу” е свързано с робската участ на народа), в изтичащата “още по-силно” кръв на бунтовника. Римуваните двойки думи “пече – тече”, “небето – полето” полагат трагизма на героя в абсолютното вселенско пространство и създават усещането за пространствена безграничност на страданието, обречеността, смъртта.

И четвърта строфа акцентира на страдалческата народна участ (сродните думи “робини”, “робска”), провокирана и от робството, и от загубата на юнашки живот – смъртта на юнака е трагедия за общността и целия космос. Тъжната песен на “робините”, оплакващи умиращия юнак, се противопоставя смислово на персонифицираното слънце, което е “спряно, сърдито” – от една страна, се внушава дистанцираност, студенина, безразличие на природата към умиращия герой - самотен и изоставен, а от друга страна – подчертава се значимостта на героичния акт за цялата вселена (нарушен е природният кръговрат, дори слънцето се е “спряло”, времето се е спряло и се е превърнало в безвремие, застинало е в безмерното пространство на вселенската трагедия). Съюзът “и” (“Ще да загине и тоя юнак...”) и апосиопезата (многоточието) назовават категорично безкрайната обреченост на борците, повтарящата се незавършена драма (с национални и наднационални измерения). Жътвата е амбивалентен символ – свъразва се с радостта от плодовете на човешкия труд, но и със смъртта (библейски, апокалиптичен образ на смъртта) – имплицитно (скрито) обговаря безкрайната трагична съдба на човечеството – да осиротява, да губи своите юначни синове, да скърби за тях в надгробните си песни и да не вижда изход в страданието.

Независимо от драматичните и трагичните внушения, текстът категорично отрича смъртта на юнака и утвърждава неговото духовно безсмъртие. Водеща е тезата, че в двубоя „смърт – живот” надмогва животът – за човека, посветил себе си на другите и избрал юнашката смърт пред унизителното и позорно робско примирение, смърт няма. Такава личност се превръща в мит, в легенда – заживява вечно във всяко време и всяко пространство. Преломната точка на творбата е в завършека на IV строфа: ”Но млъкни, сърце!’ – дотогава е говорело и страдало “сърцето” (за сразения юнак, за неговата самота и изоставеност между небето и замята, за близкия му край). Но лирическият говорител с речев жест – императивно – прекъсва “словата” на “сърцето”, за да заговои разумът, който категорично отрича смъртта на юнака (V строфа):

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа,

и певци песни за него пеят...
Пета строфа изрича безусловната истина във вид на аксиома, на сентенция – има смисъл на поанта, защото в кратък и обобщаващ словесен вид формулира апотеозно безсмъртието на бореца за свобода (водеща теза в текста). Поантата на текста е парадокс и целият текст аргументира философията на този парадокс – че в юнашката смърт за свобода всъщност смърт няма. Чрез героичния си живот и юнашката си смърт Ботевият лирически човек става част от безначалния и безкраен митологичен кръг на времето, част от вселенското пространство. Смъртта за свободата е победа над самата смърт; върховно героично себеосъществяване; път към безсмъртието; сливане с родното – с материята и с духа му; увековечаване в паметта, в словото и песента; сливане, единение с цялата космическа природа (не самотен и изоставен от нея, а обгрижен и приютен в нея, от нея – от „звяр и природа”, „от земя и небо”).
Хронотопът (художественото време и художественото пространство) илюстрира основната теза (героичната гибел за свободата = безсмъртие).
Времето се раздвоява – между реално, историческо (лятото – „жътва е”, времето на разбиването на четата и гибелта на войводата) и митологично (образите на самодивите); между постъпателно, вечно повторително, циклично (ден – нощ – ден), безкрайно, абсолютно и спряло („слънцето спряло сърдито пече”), безвремие. Митологичното време, осъществяващо един завършен денонощен цикъл (ден – нощ – ден…), който безкрайно се повтаря, символизира пълнотата, хармонията, вечността (на живота на юнака в паметта на другите). Митологичното (баладичното) време надмогва реалното, конкретно историческото време и внушава усещането за вечност, за безкрайно живеене. Изключителна роля за това внушение играят и глаголите – преобладаващо те са в сегашно време (усещане за незавършеност, безкрайност); глаголите в свършен вид („настане”, „изгрее”, „поемат”…) са с особена семантика – те раздвояват времето между реалното и баладичното (фантазно, като видение), между ефимерно (еднократно, краткотрайно) и вечно, повторително. Жътвата – указва и времето (лято, юни), но е и смиволен знак на празника = героичната смърт на юнака (юнаците) като път към духовното безсмъртие (на загиналите) и на новия живот (за народа). С преобърнати символни значения са денят и слънцето – време на страдание; нощта – на успокоение, хармония, мечтание, вечен живот в отвъдното пространство. Противоречивите характеристики на времето създават усещане за баладичност и открояват проблема за смъртта и безсмъртието, за краткотрайното (преходното) и вечното. Героическата личност населява абсолютното, безкрайното време (= вечност) и абсолютното, безпределно космическо пространство.
Пространството е колкото конкретно, национално (Балкана = Стара планина), толкова и универсално, абсолютно, вселенско (между земята и небето, слънцето, месеца, звездите). Пространството е представено с опозицията „долу – горе”, като всеки елемент има своите ценностни измерения: долу (полето, жетварките, робските песни ) е пространството на робството и страданието; горе (небето и небесните тела) – божественото пространство на свободния дух, на героизма и вечността. В същото време юнакът е ситуиран между земята и небето – той е „там”, „на Балкана”, а това е също пространството „горе” (не само е лобно място, но и високо място на подвига, на свободата и на смъртта = безсмъртие). Юнакът неслучайно е „на Балкана” – българския сакрален център, символ на юначеството и героичния български дух. Юнакът е на Балкана (т.е. Стара планина), но и в самия ценностен център на вселената, а в центъра е съсредоточена висшата духовност (между небето и земята в абсолютни измерения) – самотен в своята героична извисеност , устремил се към божественото, кум вечността; недостижим и неуязвим в своето духовно величие. Пространството, организирано и бинарно (двуделно), и в триада (долу – среда - горе), е по модела на митологичните и фолклорните представи и създава образа на пространствената безграничност на безсмъртието (но и безграничност на страданието, скръбта, болката по достойния син – на народа и цялото човечество).
Пространството е раздвоено между реално, конкретно географско и нереално (баладично), между единично (Балкана) и митологично, абсолютно (небето, звездите ...). Усещането за баладичност (митологичност) се създава в най-голяма степен от присъствието на фолклорните (митичните) образи: самодиви, орлица, вълк, сокол. Орлицата и соколът са соларни (слънчеви) небесни символи – свързват се с духовната свобода, с юначеството, с божественото съвършенство. Вълкът е хтоничен (подземен) символ – на подземното царство и смъртта. Във фолклора самодивите имат двойствена природа – лечителки и владетелки на живата вода, но и зли, коварни, жестоки. У Ботев всички митологични образи – и соларните птици, и хищният вълк, и баладичните същества – самодивите, са грижовни, състрадателни, милосърдни, любещи побратими и посестрими на юнака. Тези невероятни лирически герои са обобщаващ метафоричен образ на прекланящата се пред юначността природа, на смълчаното пред подвига битие (национално и вселенско); чрез тях се осмисля идеята за единство между човек, звяр и природа – в своята героична извисеност и самота юнакът е в единение с природния космос, обичан и обгрижен от цялата природа. Постига се героизиране и естетизиране на смъртта за свободата.
Диалогът на юнака е с космичното, трансцедентното, вечното сакрално царство на извисените духовни селения. На това пространство принадлежат и митологичните създания, като му придават атмосфера на тайнственост. Неслучайно самодивите са с „бяла премяна” – тези вълшебни крилати женски духове се свързват с ангелското, серафичното, с доброто, с прекрасното – те са призвани да отведат духовната енергия на юнака в небесното битие на вечния живот, да подготвят юнака за чудото на възкресението (възкресената му за вечен живот душа = Свети Дух). Тяхната целувка е признание за мъжествеността на юнака, знак за неговата жизненост и вечност. Интересна е в баладата синонимната промяна на неутралната лексема „небе”. Когато пространственият определител назовава безпощадно ясния робски ден, употребено е най-неутралното назоваване: „Лежи юнакът, а на небето... ”. В четвърта строфа е употребен стилово приповдигнатият архаизъм „небо”, който има нов ценностен и смислов нюанс. В строфата на свечеряването (седма строфа) се преобразява в синонима „свода небесен” и в девета строфа – в множествено число „небесата”. Лексемите „небесен” и „небеса” откриват не просто пространството на небето, а ценносто извисеното библейско пространство на абсолютната, божествената свобода, на хармонията и съвършенството. Това сакрализирано пространство принадлежи на онези, които не могат да се примирят с робското всекидневие („долу”) и избират пространството на героичната себеотдаденост и вечния духовен живот („горе”). Така чрез пространствените антиподи (горе - долу) се назовават полюсни ценностни системи и съдбовният исторически избор, пред който е изправен българинът в преломния момент. Героят от баладата е отъждествен с пространството „горе”, което е положително маркираният полюс на нравственото извисяване, на героичния избор, който прави всяко гордо и достойно човешко същество. За него примиреността с робското живеене е унижение, неживот, духовна смърт. Усещане за необикновени характеристики на пространството създава и уникалният образ на одухотворената вечерна природа и на персонифицирания Балкан:
Настане вечер, месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее –
Балканът пее хайдушка песен!
Невероятен е образът на оживената от песента родна, но и космическа природа – пораждат се осезателни зрителни и звукови асоциации, дължащи се и на засилената глаголност, и на свършения вид на глаголите, внушаващи не само начало и еднократност на действието, но и безкрайна повторителност и безкрайна времева перспектива; осъществяват диалога между реалното и баладичното, тайнственото. Баладичното е подчинено на идеята за извънпоставеността на героя спрямо обикновените житейски критерии (на битово-егоистичното оцеляване) – героят битува над всяко време и всяко пространство, тъй като героичният му екзистенциален избор (на борбата и смъртта) го отвежда до абсолютните – вечни и безкрайни – траектории на времето и пространството.
Ключов образ и лайтмотив в текста е песента. Тя е осъществена дори на фонетично равнище – асонансът на „е” създава песенно звучене. Глаголите „пее”, „пеят” са в сегашно време, несвършен вид и създават образа на вечната, безкрайна, незатихваща песен – прослава, възпяване, памет, безсмъртие за юнака. Такава песен пеят всички „певци” (обобщаващ образ), самодивите, Балканът също възпява безсмъртното юначество (етимологичният израз „пее хайдушка песен”). Глаголът „пее” е в сегашно време несвършен вид. Етимологичният израз „певци песни за него пеят” откроява смисъла на песента като образ на духовно въздигане, чрез който етносът помни и съхранява себе си и своите герои, дарява юначеството с вечен живот и го трансформира в идеал/завет за идните поколения. Песента се абсолютизира – тя е навсякъде („долу” и „горе”), в цялото космическо пространство и във всяко време; тя е възпяване, обезсмъртяване, но и плач, болка („тез тъжни песни”); тя е бунтовна, „хайдушка”, но и робска; светла, възторжена, но и тъжна, елегична. Баладата „Хаджи Димитър” е песен за подвига и безсмъртието, за духовната вечност на юнаците.
В този смисъл неслучайна е употребата на числото три (три животни, три самодиви, троичност на пространството: поле – Балкан – небе ), което и в митологията, и в християнството, и във фолклора символизира вечния духовен живот, абсолютното съвършенство. Броят на строфите също се подчинява на троичността (12 = 3х4) и съвместно със символа на четворката означава абсолютна пълнота, вечност и хармония на битието – на онова битие, което стои над дребнаво житейското, робското и егоистично съществуване и което е обитавано единствено от героите алтруисти – отрекли себе си, за да живеят другите.
Финалната строфа рязко прекъсва видението и връща към жестоката реалност – повтаря смисъла на първата строфа, но без патос, и затваря времевия денонощен цикъл (ден – нощ - ден). Чрез композиционната рамка на текста (I-XII строфа) отново се внушава вечността на двубоя между живота и смъртта – юнакът умира, но е и жив; кръвта му тече, но не изтича; звярът (вълкът) е опитомен, покорен от подвига на юнака, пази го, но и внушава идеята за неизбежната смърт. Юнакът е умиращ, но и неумиращ. Гибелта е неотменима, но и неслучваща се. С безкрайна повторителност (и на страданието, и на героичното преодоляване на болката и надмогването на смъртта) е белязан финалният стих: „и слънцето пак пече ли – пече!”. Удивителният знак също единява трагизма и героизма, смъртта и безсмъртието, които са във вечен двубой. Въпреки двойствените внушения, последната строфа поставя акцент върху преодоляването на смъртта и превръщането и в памет: липсва пространственият определител „долу” (свързан с профанираното робско битие = духовна смърт); пространството е само „горе” (на „Балкана” и небето – слънцето); юнакът е отделен от земното, самотен, извисен (над другите, които са „долу”) в героичното си дело и в героичната си смърт (= духовно безсмъртие). В същото време обаче той е в пространството на абсолютната свобода и не е сам, а в единение и хармония с цялата природа, със зверовете, с митологичната отвъдна вечност на духовното битие. Героическата личност населява други времена и пространства в сравнение с обикновения човек – такава личност е над/извън битовото и тленното времепространство на земното живеене и тази извънпространственост и извънвремевост е знак за пророческата мисия на личността: да обяви вечните истини и да ги утвърди чрез живота и смъртта си, да накара обикновения човек да осъзнае ценността и съдбовността на националните и общочовешките цели и идеали.

В поетическия текст се противопоставят мит и история, баладично и реално, фактите се превръщат в легенда, за да се изгради легендарният и универсален образ на човешкия героизъм. Борбата за свобода е същност и смисъл на достойното съществуване. Пътуването към свободата е пътуване към смъртта. Героичната смърт за свободата е алтернатива на живота, тя е безсмъртие. Целият героичен космос приютява тялото на юнака след смъртта му, а самата смърт се осмисля като кръстно вграждане между небето и земята (като Голготата на Христос) и завръщане/възкресение – сливане на героичния дух с природата, безкрайността и вечността.

“Обесването на Васил Левски”




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Борецът за народна свобода в творчеството на Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.