Биография на Пейо Крачолов Яворов


Категория на документа: Литература


ПЕЙО КРАЧОЛОВ ЯВОРОВ
Михаил Арнаудов
Литературни наченки и възможности. - Детинство и първи поетически опити. - Признат поет; революционер в Македония. - Сърдечен живот и трагичен край. - Първи стихотворения (1896-1900). - Социални мотиви и настроения - Лична орис и разочарование. - Хайдушки епос: Гоце Делчев, Хайдушки копнения. - Безсъници (1907): нови мотиви и нови слова; европейски и български символизъм. - Прозрения: любов и мистика. - Подир сенките на облаците. - Две драми: В полите на Витоша и Когато гръм удари.
Литературни наченки и възможности. - През 1896 г. в сп. "Ден" [г. ІV], редактирано от Я. Сакъзов, се появиха две стихотворения, подписани с инициалите П. Кр.: едното от тях, "Пред тъмничний зид", в кн. IX - Х, и другото, "Пролетната жалба на орача", в кн. ХІ - ХІІ. Никой тогава не обърна внимание на тези ранни проблески на един талант и неизвестният автор остана загубен в списанието между Надсон, превеждан от К. Христов, и социалистическия поет Д. Полянов. Несъмнено, и сам авторът замлъкна за известно време, като се отказа после от първия си опит (той не влезе в събраните му стихове) и като преработи значително втория, под заглавие "На нивата". Две години по-късно същият П. Кр. - т.е. Пейо Крачолов, както наистина се именува П. К. Яворов - се явява и в сп. "Мисъл" на д-р К. Кръстев и то най-напред със стихотворението "На един песимист" (кн. VII, септември 1898) и "Луди млади" (кн. VIII, октомври с. г.), после с "Като звездица светла във нощний мрак..." (кн. II, февруари 1899), и най-сетне с лирическата поема "Калиопа" (кн. I, януари 1900), с подпис П. К. Яворов. В течение на 1900 г. в "Мисъл" се явяват между друго "Великден" (кн. VI), "Май" (кн. VIII), "Градушка" (кн. IX-Х), и така литературното реноме на младия поет, който дебютира собствено още в 1895 г. с две революционни стихотворения във вестник "Македонски глас", бива закрепено. Като "най-популярен поет в България" Яворов намира бързо и издател, за да отпечата в отделна сбирка към края на 1900 тия свои неща ("Стихотворения. П. К. Яворов", I. Варна 1901, изд. Стефан Георгиев). Особеното тук беше, че още в самото начало Яворов се отделяше рязко от другия току-що прославен млад поет, Кирил Христов. Срещу младежката екстаза, любовния жар или дръзкия егоизъм на своя връстник от Стара Загора, Яворов, роден в близкия Чирпан, показваше една насока на чувствителност и на идеи, по-съобразна с буйната кръв и тъмната решителност на тракийците. Всичко страстно на поривите, цялата тая песимистична лична и социална философия, внасяше странен дисонанс в поезията ни, представяна в него момент от Вазов, Пенчо Славейков и К. Христов. Нещо родствено с Михайловски, но без неговата изстъпленишка проповед и византийска словоразточителност. В замяна на всичко безформено и грубо прозаично у сатирика-памфлетист, тука се долавяше чувство за изящество и мярка, гъвък ритъм на лирическата изповед, музикален и цизелиран1 израз, бляскава поетическа дикция. И форма, и характер на вдъхновението създаваха обаяние от една личност, съвършено непозната всред литературните кръгове. Яворов провинциалистът се наложи така най-естествено на читатели и критици, дозели някаква изключителна зрялост на вкуса и една странна оригиналност на темперамента и на темите. На него, втурналият се в поезията ни сякаш без всека подготовка и с такава завършена техника, се възложиха тутакси най-големи надежди. Той, който не показваше наглед никаква зависимост от домашната поетическа традиция и у когото известни социални тенденции влизаха в някаква нова комбинация с един индивидуален тон на излиянията, биде поставен наред с Ботев или току след него. Не друг някой, а сам Пенчо Славейков, непризнатият още глава на младите, строг естет и върл враг на старите, намери сила да признае чуждите свежи лаври - за да притегли Яворов като съюзник, когато се опълчваше срещу просташкия вкус на тълпата, останала при своя кумир Вазов, и да предрече велико бъдеще на младия герой. "Ако г. Яворов - писа Славейков в предговора си към второто издание (1904) на Яворовите "Стихотворения" - ако г. Яворов в по-нататъшното си развитие като поет излезе победител из борбата, която ни рисува в "Нощ", в неговото лице ние ще имаме един наследник на Ботев, на онези елементи от неговата поезия, в които поетът-воевода се явява изразител на националния дух. Не отрицателя Ботев, не палъмника2 на разрушителни книжовни идеи, а певеца на "Хаджи Димитър", "На прощаване", в които се чува туптежа на българско сърце, възродено за борба и самопожертвуване". Наследник на Ботев, изразител на националния дух! Това бяха смели обещания, продиктувани отчасти от искрен възторг, отчасти от желание да се дразни противния лагер, гдето Вазов, с предговора си към "Избрани стихотворения" на Кирил Христов от година по-рано (1903), хвърляше люти стрели срещу клеветниците си, у които "суетата и самомнението" заменяли дарбата...
Признавайки честно и с известно себеотрицание достойнствата на един талантлив събрат-начинател, Славейков имаше и своите резерви, изказани в онова "ако". Беше ли способен Яворов да излезе победител из кошмарните видения и парливите страсти, загатнати в "Нощ"? Можеше ли той да овладее борческия си инстинкт и да избегне страшните подмоли на един живот, гдето изкуството съзнателно биваше жертвувано на опасни практически задачи? И не рискуваше ли той, с вродения си радикализъм и горещата си кръв, да се натъкне на фатални обстоятелства, които биха накарали музата му да занемее? Трагизмът, заложен в собствения дух, ще се посреща винаги с поводи за една неочаквана развръзка. Така и Яворов тури край на поезия и на живот само 18 години след своите литературни наченки (1895-1912)3, оставил ни, като Ботев, само фрагменти от една изповед, само част от едно вътрешно богатство, което, фиксирано напълно, би ни удивило със своето разнообразие и красота. В негово лице българската литература изгуби възможностите за един истински класик, отърсил се от крайности, от моди, и въззел се до върховете на творческата си мощ. Нему, изглежда, не биха, били отказани значителни завоевания ни в епос, ни в драма; и сигурната интуиция, документирана тъй често, би допълняла щастливо всичката съзнателна работа над поетическите откровения.
Такъв един поет, колкото и самобитен в очите на широката публика, не може да се мисли без известни влияния. Неговата самобитност, безспорна с оглед към най-дълбоките основи на мироглед, въображение и чувствителност, търпи компромисите, наложени от възпитание, условия на развитието и смяната на обществени или духовни среди. В нея ние търсим, собствено, начина, по който лични, наследени заложби биват оплодени от теченията на историческия момент, влезли в кръгозора на даровития юноша. И затова един биографски очерк по необходимост трябва да засегне редица, въпроси за реалните отправни точки на поетическото дело. Без да можем да дадем при Яворов още от сега една що-годе пълна характеристика на живот и премеждия, на мечтано и изстрадано, както то се отразява и в литературните му произведения, ще се спрем само на най-главните им моменти, и то като се основаваме предимно на собствени наши издирвания.
Детинство и първи поетически опити. - Яворов е роден на 1 януари 1878 г. Погрешно и той, и други са показвали за дата на раждането 1 януари 1877. Роден е поетът в гр. Чирпан, разположен в Тракийската равнина, на средата между Пловдив и Стара Загора. Градът се е славел някога със своето лозарство и благосъстояние. В него е кипял живот, имало е заможни хора; виното е правило жителите импулсивни, те са били прочути като любители на веселия или скандален шум и на партизанските свади. Никакви духовни интереси не са били познати - "нямало е от где да дойдат" в тоя пуст и мрачен лятно време град, с неговата попукана от жегата земя. Между пословиците на стария Славейков срещаме една, която изтъква по-скоро предимствата на земята, на почвата, отколкото на хората, с техните морални качества "На Чирпан излезват паници хубави, хора не излезват". Но това е хумор или подбив на съседите, и дори само съществуването Яворов, да не бяха и толкова други отлични негови съграждани, опровергава неблагоприятната легенда. Населението е достигало преди 50 години до 11000 души, колкото е и днес. Препитавало се е то главно с лозарство и земеделие, бидейки тъмният като смола чирпански чернозем твърде родовит. Откак обаче преди 30 години се явява филоксерата, чирпанчани обедняват, и предишните празници и хора остават само спомен. Днес, и още преди опустошителния земетръс от 1927 г., тук се шири беднотия, която придава още по-тъжен вид на стария турски град, с неговите паянтови къщи, с тесните му и криви улици, само понякъде постлани с груб калдаръм, и с високите му изпорутени зидове около големи дворове. Към горния край на града, в един хубав двор с лозници и плодни дървета, се намира и спретнатата къща, в която е роден и отрасъл Пейо Тотев Крачолов, преименуван отпосле Яворов.
Бащата на поета, Тотю Ив. Крачолов, достига до 83-годишна възраст и умира след сина си, през 1927 г. Ние имахме случай да видим този интересен човек и да узнаем нещо за рода му. Той бе възвисок старец, мургав, почти черно-жълт, с очи малко издути и с дебели устни: напомняше физически по всичко сина си, който му приличаше и по горещ темперамент. За историята на рода има една любопитна легенда, която се предава като самата истина. Именно, "Черното Тоти", както чирпанчани наричали бащата на Яворов, бил от арабско потекло, и дядо му бил дошъл някога откъм Анадола, за да се установи в Чирпан. И твърди се, че този дядо Стоян, прадядо на поета, бил много богат, бидейки богатството спечелено по някакъв тайнствен начин, и че наследниците само яли готовото, без да припечелят нещо, докато всичко пропилели и стигнали до оскъдност. Тотю стоял отначало на бащиния си обущарски дюкян, после станал бакалин, като обработвал и многото си лозя. По търговия с вино пътувал из целия окръг; ползувал се в турско време с влиянието на чорбаджия, а по-късно, в Източна Румелия, правел партизанска политика, с неизбежните й спорове и свади. Майката на поета била висока, едра жена, много бяла (пълен контраст към мъжа си), със сини очи и руса коса; пеела хубаво народните песни и разказвала увлекателно; и, като неграмотна, карала да й четат разни книги, особено повести и романи, към които имала голяма слабост. Жена с много добро сърце, всякога готова да приглежда болни и сиромаси, тя правела от своята незаинтересувана филантропия някаква самородна философия. на живота. Семейството живеело отначало, охолно и нашироко, в двора имало до 150-200 овци, мазата била пълна с бъчви вино. Покрай Пейо, Тотю и Гана имали още 7 деца, от които живи остават днес две сестри (по-голяма и по-малка от Пейо) и един брат (по-малък, адвокат в града). Родители и деца са живели помежду си в трогателна привързаност, която не се нарушава ни за един момент.
Малкият Пейо, кръстен тъй в деня на св. Харалампи (в Чирпан: Харалампей), е расъл като слабо и хилаво дете. Тих, мълчалив, неподвижен, той се забавлявал главно дома си и рядко излизал вън. И в училище (от 6 години) той останал все тъй смирен и кротък, не се закачал с другари, не лудувал, и бил твърде прилежен. За него, докато той учи в прогимназията на родния си град, би могло да се каже това, което сам той пише за детинството на любимия си герой Гоце Делчев: "Той расте под своеобразната строгост на баща си и под прекалената благост на майка си, - расте при домашни обстоятелства, които в нашия живот, заедно с пияната улица и с гламавото училище, могат само да похабят едно дете. Но Бог не оставя избраниците си на произвол в кривините на света, той сам ги ръководи". Известна промяна настъпва когато за IV клас Яворов бил преместен да следва в Пловдив. Тук у него са пробуждат нови копнения и идеи; тук той се увлича в поезия, като подражава отначало на Вазов, и в социализъм, по примера на по възрастни другари. Завършил V клас, той напуска гимназията по съвета на лекаря, който намирал, че слабото му здраве не позволява по-усилени умствени занятия. Но затова ще е била причина и немотията на бащата, западнал доста, за да не може да издържа сина си в чужд град (понеже в Чирпан имало само прогимназия). Между баща и майка е имало по тая точка, образованието на момчето, доста спорове. Докато бащата-консерватор бил против класическата гимназия и против необщителния, съзерцателен характер на сина си ("Затворен сандък! Нищо няма да излезе от него!"), майката, жадна за просвета и по инстинкт угадила богатите заложби и доброто сърце на детето си, вярвала в неговото бъдеще. Едва 16-годишен, Пейо постъпва в 1894 г. за ученик-телеграфист в Чирпан, при което, за да отговаря на ценза, получил от кмета свидетелство, че е една година по-стар. И така в официалните документи се вмъква погрешната дата за раждане - 1 януари 1877, вместо действителната 1878. По това време Яворов почва да се зачита по-усилено в руската литература, и особено у Пушкин и Лермонтов, сменили за него българските образци в поезията и прозата (Л. Каравелов, З. Стоянов, Великсин, Ив. Вазов и др.).
Произведен за Великден 1895 г. в чин телеграфист, през есента той взима отпуск и отива за първи път в София - с намерение да постъпи актьор в Народния театър (както показва една запазена просба от 4 септември, подписана от "Пею Т. Крачолов") или, което изглежда също правдоподобно (по собствено признание), - да замине четник за Македония, гдето бил отишъл по-рано един негов приятел. Но за Македония той не тръгва, понеже въстанието, - за което приготвил и едно стихотворение (напечатано в "Македонски глас")4, - било вече "прегорело", а на конкурса в Народния театър не се явил, поради невъзможност да дочака срока му. Написал още едно стихотворение, "Затворник", напечатано пак в оня македонски лист, той се завръща в Чирпан - с несбъднати мечти за нов живот, към който, изглежда, го е тикало зареденото у него дълбоко недоволство от глухия провинциален град, с непоносимата бездушна среда и всички еснафски ограничения. Между това той е прегърнал евангелието на социализма, организира социалистическа група, в която влизат дори класни учители, зарязва отново поетическите си опити, като "несериозна работа", и чете, и чете ужасно много, - не само Гогол, Толстой, Достоевски, но и цялата социалистическа литература. "Чел съм от сутрин до полунощ, до видиотяване". Това - през 1897-98 г., след като е печатал в "Дело" първите си по-сполучливи опити. Това като коректив към мнението на един критик от по-късно, който, удивен пред "високите художествени пориви, изискаността на формата или глъбината на поетическите замисли още в най-ранните творения на Яворов", и засилвайки контраста, си представяше поета като "едно дете на природата, отрасло на селския мегдан, посред най-плоска действителност, и прекарало най-хубавите години на своята младост над затъпителния телеграфен апарат". Ние знаем сега, че Яворов се грижи овреме за своето всестранно самообразование, дири обществото на по-издигнати умствено хора, въодушевява се от социални и културни идеали и школува у майстори на художественото слово, от които може да почерпи най-добър урок върху тайните на поетическото изкуство. Самороден е той само като вътрешни възможности за развитие, не и като внезапно просветление и чудно посвещение.
Признат поет; революционер в Македония. - Преведен на служба в гр. Сливен, после в Стралджа, Яворов продължава да чете и отново почва да пише, при което негови вдъхновители стават сега Хайне (четен на руски) и Надсон. Ясно е от напреж, че при това мъчително недоволство от собственото си положение (незначителен телеграфист, без по-висок ценз и без изглед за напредък); при тази нравствена криза, изживяна в семейството, гдето поради икономическия банкрут трябва да се затяга много, за да не се стигне до нещо лошо; при този засилен от горчив опит и от четиво песимизъм и при осъзнатият инстинкт за творчество, - младият Яворов ще се поддаде на социалистическата пропаганда, спечелила тогава по-събудената и отчаяната от политическите нрави интелигенция, и ще подири отдушник в поетически излияния, предали мъката, възмущението, упованието на един сбъркал попрището си идеалист. Из такъв дух, и под влиянието на народнишки увлечения, дошли от Русия, възникват стихотворенията, печатани след 1896 г. Дълбоко разочарование, на една страна, жива воля за борба със злото, на друга страна: те определят мотиви и настроения в тази поезия на 20-годишния Яворов, неудовлетворен в своите интимни копнения за щастие и свобода.
Особено в Анхиало [Поморие], гдето той е преместен през 1898 г. и гдето възниква "Калиопа", той се чувствува сиротен и мрачен, въпреки гостуването на майка и сестра и съчувственото държане на началника си в станцията. Тук той чете упорито Библията, откривайки в нея дълбока философия и възвишена лирика. Тук за пръв път той вижда морето и се опива от красотата на бурите му (той лежи болен два месеца от пневмония, понеже в студен зимен ден ходи да наблюдава от брега величествените вълни). Тук самотникът, кръстен от някои другари "сянката", е честит, обаче, да получи възторжения отзив на д-р Кръстев за поемата си и да узнае за прекръстването си (от Пенчо Славейков) на "Яворов". Веднъж открили в негово лице такова силно дарование, приятелите му от "Мисъл" го извикват временно в София, а после залягат за превеждането му на служба в столицата, като началник на IV телеграфо-пощенски клон ([май]1901). Изглежда, обаче, че чиновнишката служба му е тежала много, а също и че, въпреки бързия си успех като поет, той ламти да се завърне и да живее - като търговец! - дома си, в Чирпан, поради силната си привързаност към майка и свои. Бащата се е сърдел на това вироглаво дърпане от службата, от "сребърния занаят", както се изразявал той. Но синът върши каквото знае. В края на 1901 той напуска работата си, редактира в. "Дело" (бр. 1 - 6, от 31 декември 1901 до 11 февруари 1902), - и се готви да замине с Гоце Делчев за Македония, за "да разрешава там своите съмнения". Македония е оживяла на сърцето му с романтиката на революционния подвиг, с тайнствената красота на Пирин и с мъките на роба, отекнали се живо в хуманната душа на поета. Македония е за него по-важна от всяка поезия, и не славата на автор, признат от литературните групи, а тая на волен бунтовник блазня въображението му, закърмено със спомените за Левски и Ботев и с утопиите за близкия социален преврат.
В началото на февруари 1902 г. той тръгва с чета за Македония, и то като привърженик на т.н. "вътрешни" (после "автономисти"), които враждуват смъртно с т.н. "външни" или "върховисти". Тръгва да "търси криле" там, гдето тъй лесно може "да се загуби глава"; тръгва да помогне на един злочест народ, който изживява страшна трагедия в борбата между "тирани" и "освободители" и който съвсем не разбира тактическите различия и взаимното изтребление между разните лагери "освободители". После, завърнал се в София, той продължава редактирането на "Дело" (бр. 13-29, до 28 юли 1902) и прави публични събрания из провинцията, оборвайки с "момчешка екзалтация" домогванията на върховистите (генерал Цончев и Ст. Михайловски). Между това в Джумайско [Благоевградско] и Петричко се повдига от противния лагер въстание - и срещу "вътрешните", автономистите, се подхвърля обвинението, че не действуват, че гледат равнодушно как потоци бежанци идат в България. "Адвокати и бакали декламираха по митинги: "Македония да пламне, да гори!" - Те нямаше какво да изгубят... Партизанин и работник на вътрешната организация, аз бях винаги честен пред съвестта си. Но изстъплението на тълпите по мегданите ме дразнеше и предизвикваше. Разбира се, от мене частно нищо не зависеше, но, противник на върховно-комитетската акция, нима главата си жалех? - и аз тръгнах... Да, то беше в началото на януари 1903 г.; - ясното студено утро ни завари на път из рилските пазви. Трийсетина души въоръжени хора, сподирени от шест коня натоварени с меланит... Делчев, който върви пред мене, току се обръща засмян и ми пожелава "добър час"...
"Подир четири месеца, в началото на мая, аз пътувах обратно. В торбата ми лежаха дузина бройове от хектографиран "вестник" [12 броя от "Свобода или смърт, бунтовен лист"], който издавах залутан по селата с един преписвач. По чудо бях изфръкнал с шестима другари из осемчасов огън на паплач аскер и башибозук, и носех потвърждение на слуха за ужасите, настъпили в Източна Македония след солунските атентати: Делчев почиваше вече в земята" ( "Хайдушки копнения").
Пристигнал в София, той все още продължава да стои под внушението на преживения ужас, чувствува се "автомат, поставен в движение от чужда ръка", и, не можейки да се откъсне от "отровния хашиш", от "умопомрачителното пиянство" на борбата, заминава бързо пак за Македония. "Подир три дни, разказва той в "Хайдушки копнения", четирийсетина души, последвани от още толкова преносвачи на всевъзможни материали - ние осъмнахме пак из рилските самоти, вече близо към границата. В дружината имаше бивши училищни инспектори и закалени всред кръвнини харамии, бивши съдии и забягнали от полковете си офицери - и всичко нужно за някоя "игра на държава". Пет-шестима души в групата се тъкмяха за върховно началство на тъй наречения "четвърти революционен окръг", който обземаше северната половина на солунския вилает".
Нека пътем поменем, че когато бива убит Делчев, пръснал се слухът и за убийството на Яворов. Когато майката в Чирпан чула това, получила удар, от който не се поправила. Значи, и Македония има пръст в мамината смърт", говореше по-голямата сестра на Яворов, Мина. "От този час й завървяха удари няколко пъти, догде я събориха най-сетне". Изобщо домашните са вярвали, че Яворов ще свърши катастрофално - чрез убийство или самоубийство - а не от естествена смърт. Несъмнено, това предчувствие се е градило върху опасния път, избран от Яворов, и върху неговия характер.
След два месеца, поради скарване със Сандански, Яворов е отново в София (юли 1903) Сега той редактира македонския в. "Автономия", пише биографията на Гоце Делчев (1903)5 - и постъпва на служба в Народната библиотека, гдето на следната година (1904) става главен библиотекар. Между това, през лятото на 1904 предприема двумесечно пътуване в чужбина (Виена, Женева), а през 1906 г. бива командирован от министъра на нар[одната] просвета, проф. Шишманов, за Париж. "Отивайки, слязох да видя Нанси. Хареса ми, и останах там седем месеца. Не стъпих в Париж... В Нанси се затворих и писах... Голяма част от "Прозрения" са писани там. София не е била никога плодовита в това отношение за мен".
Завърнал се през април 1907, той работи пак в Библиотеката, публикувайки своите "Безсъници" (1907), писани в София през 1905-1906 г., и своите "Хайдушки копнения" (1908), излезли първоначално в сп. "Мисъл" 1905-1907 г. През 1908 напуска библиотеката, за да влезе в редакцията на в. "Илинден" и да действува по-свободно като член на "Задграничното представителство на Македоно-Одринската революционна организацията". Но понеже с редакторство и свободно писателство не е бил гарантиран за препитанието си, през август 1908 заема службата драматург в Народния театър. През 1910 г., като награда за ревностния си труд в театъра, бива командирован в Париж, гдето престоява до края на декември същата година (Коледа).
Сърдечен живот и трагичен край. - В свръзка с пребиваването в Париж и с възникването на стихотворения от по-рано и на драми от по-късно, уместно би било да се засегнат някои сърдечни романи на поета, колкото и трудно да се явява това сега, при липсата на някои ценни свидетелства и документи и при неудобството да се правят по-пълни биографски разкрития. Като оставим на страна малките, не дълготрайни увлечения от провинцията, или случаите, за които сам Яворов загатва в своите "Хайдушки копнения" (напр. оная "детски наивна и припадъчно смела изповед" на една, девойка с руси коси, която изповед бива неочаквано сменена с "отчаяние, изписано по нейното лице", когато той я среща малко по-късно в София, омъжена (стр. 18 и стр. 24 нт.), особено значение за творчество и съдба на поета добиват три последователни сърдечни истории: една с Г., за която той смята да се жени през 1907 и на която са посветени някои стихове в "Мисъл" от по-рано; друга с М., която той обича най-силно и която умира внезапно на 12 юни 1910 в Париж; и трета с Л., за която той се оженва през 1912 г. Любовта на Яворов към М. (дъщеря на заможен провинциален първенец и сестра на известен писател), една любов екстатична, свързана с мъчителни перипетии на сближение и раздяла, дава емоционалната и сюжетна основа на известни стихотворения от "Безсъници" и "Прозрения". Двамата млади страдат поради чужда намеса и филистерски предразсъдъци; те копнеят един за друг, готови на всички жертви и рискове; и, на край, смъртта на момичето внася за дълго време мрак в душата на поета. Първата драма на Яворов "В полите на Витоша", над която той работи няколко месеца по-късно (края на 1910), изобразява тъкмо конфликта на поета със средата, към която принадлежи М. В нея са дадени реалистически правдиво, а не в символично-поетическо прояснение, както в стиховете по-рано, съответните настроения и обстоятелства. Драмата, замислена като изповед-освобождение и като социална сатира, бива преработена и напечатана през 1911 г., когато се играе и в софийския Народен театър. Появата й на сцената извика безконечни спорове в критиката, при което отричане и признание отиваха до еднакво разпален тон. Има ли лирикът Яворов заложби за драматически писател? Постигнал ли е той в драмата си нужната обективност, нужната свобода накъм образи и афекти, тъй близки хронологически и вътрешно до житейската история?
Яворов беше попаднал в Париж в едно мистическо настроение, подхранвано не само от лично нещастие, но и от философско-научно четиво (К. Фламарион, Г. Лебон, Е. Хекел, и др). Пишейки своя поетическо-философски дневник, в който той е изказвал болката си, съмненията си, ненадейно му се мярват спомени от най-близкото минало, които добиват същата стойност на косвена изповед и които неволно се слагат в една драматическа композиция. "Още сълзите ми не бяха изсъхнали, когато я писах", казваше той за първата си трагедия. Но идва и нещо друго, което дава отправна точка за втората, още по-съкрушителна реална трагедия, именно срещата с Л. Тая жена, една от най-хубавите и интересни българки, изтънчена и образована, способна на романтични увлечения, изнервена, разочарована, но честолюбива във висша степен и решителна, е прекарала известно време в Лондон, гдето трябва да забрави някои мъчителни преживявания от родината си. Тя ще е подхранвала от по-рано дълбоки симпатии за поета-революционер, и тя пристига в Париж, за да се обясни на Яворов в любов - над самия гроб на непрежалената М.! Отказ от Яворов, неспособен да сподели чувствата й в такъв момент; основателен страх у него, че тази нова връзка не би му донесла мир и дори би завършила злополучно. Но, няколко месеца по късно, завърнала се в София, Л. отново подиря Яворов. И макар той да се зарича да не се поддаде на чара й, оказва се в даден час слаб да устои на тона, погледа, съкрушения й вид, - и бива победен. Идва и войната от края на 1912 г., когато Яворов трябва да замине с чета за Македония. Тогава, пред неизвестността, която се открива за него, той се венчава за Л., за да й остави поне името си и запази честта й (1 октомври 1912). Тя го изпраща сломена и отчаяна, но със скрита вяра, че той ще се завърне жив, за да няма по-щастлива от нея. И той се връща. Но твърде различни по темперамент и разбирания, между тях започват недоразумения. Късо казано, Л. ревнува Яворов - от всичко, дори от работата му, внушавайки си, че той е охладнял към нея; тя е измамена в мечтата си, че ще бъде всичко за него, че ще изпълня въображението и сърцето му всевластно. Ревността й я прави безкрайно и болезнено мнителна. Случаите на обяснения зачестяват, не без излишни обвинения и мъчителни сцени. И накрай - при обстоятелства, които фактически и психологически не бяха правилно изтълкувани на времето - Л. туря край на живота си. Поразен, обезумял от всичко непредвидено и страшно, Яворов сам си тегли куршума (30 ноември 1913), без да постигне обаче друго, освен тежко поражение на зрението си. Неописуеми нравствени и физически страдания, мъчителни опити да се спаси зрението, моменти на ободряване, сменявани с униние и терзания за станалото, скръб по Лора.
Яворов е готов, обаче, да се примири и да заработи, ако да не идват два неочаквани удара: пълното ослепяване, след безуспешни усилия на лекарите да запазят поне едното му око; и упоритото обвинение от страна на повърхностни, жестоки или злобни хора, че той бил убиец на жена си. Нему, човек със силна воля и велико търпение, не остава друго - освен да тури край на земния си път. Защото мизерия, обвинения, болки го тикат все повече към отчаяние и мистицизъм, из които друг изход, освен напускане тоя свят и отиване при Л., за него няма. Напразно малцината му приятели го ободряват и крепят морално; напразно му се гарантира от македонската организация (в лицето на близкия му приятел Т. Александров) и от влиятелни личности обществена издръжка или държавна пенсия. Той е сломен вече напълно и решението да мре е взето безвъзвратно, - особено откак съдът дава прибързано мнение за неговата виновност, изоставено отпосле поради пълна недоказаност. Прощавайки се с трогателни изповеди за невинност в убийството - без да убеди коравосърдечните хора и да разпръсне неблагоприятната за него мълва - и заклевайки близките си да разкрият цялата истина по кончината на Л., той изпива героически чаша с отрова и се застрелва отново на 16 октомври 1914. Така умира, в горчива самотност и съкрушен от човешката неправда и немилост, големият български поет. Печалната му съдба, родствена с тая на други големи поети, дойде сякаш като проклятие над новата ни литература, дойде като мъзда [възмездие] за толкова заблуди и прегрешения "в полите на Витоша". Защото това, което той отнесе в гроба си, което ни отне навеки - тайната на своя поетически завет - бе преголямо изкупление за нищожната му собствена вина, и загубата засяга чувствително и дълбоко преди всичко нашата епоха, тъй сиротна откъм високи и значителни художествени постигания.
Първи стихотворения (1896-1900). - Ранното творчество на Яворов отразява две жизнени настроения, две субективни реакции срещу впечатления и опит: на една страна радикално недоволство от лична орис, от избран път; на друга - дълбоко състрадание към всички сродни души и съдби, към всички онеправдани от световния ред, към жертвите на общественото насилие или на неизповедимото и всепобедно зло начало. Меродавни за този мрачен поглед и за това вживяване се явяват: първо, самият холеричен темперамент на поета, с всичко безусловно на една остра чувствителност, с всичко подсъзнателно при възприемане на отрицателното и несъвършеното в света; второ, общественото положение на човека, с тая зависимост на честолюбивия и даровит момък от обстановка и професия, които стоят в рязък контраст към неговите съкровени мечти; трето, една усвоена от средата идеология, раздвижила цялата епоха и подкрепила отделната личност и масите в ламтежа им за права и свобода; и четвърто, известни, литературни влияния, засилили ония насоки на духа, прояснили идеала, дали опора на волята за протест и борба - и подсказали някои важни теми на поетическата изповед.
Като темперамент Яворов остава отначало и докрай същият, въпреки толкова промени в общественото му положение. Той, който като дете сочи образец на смирение и пасивност, ще разкрие като юноша и като мъж своята страстна природа, с крайно повишения тон при всяка афектация, с решителността и готовността за дела, с неспособността да изтрае в безразличие на чувствата, с подценяването на жизнени блага и на радост, с вечно метежния си и горд дух. Вкоренена доброта на сърцето и милост към нещастните вървят редом с нескривано възмущение и сарказъм. Касае се тук до нравствена физиономия, която образува изконното, непроменчивото на един индивид. Нещо там иде, несъмнено, по наследство; нещо се дължи на мъчителни преживявания в семейство и роден град, гдето, както видяхме, има прогресивно материално западане и смяна на жизнерадост с грижи за насъщния; всичко вкупом, обаче, се слага като неделима и необяснима до основите си психическа цялост, с нейните властни инстинкти, с нейните предначертани интелектуални и морални възможности. Въображение, идеи, тревоги на съвестта, художествени дарби - те могат да бъдат изучавани в своите прояви, но не и разгадавани в своите скрити извори.
По-ясно лежат другите фактори на личното развитие, с всичко биографско и историческо при формирането на мироглед и вкусове. Оставим ли настрана преживяното от Яворов между Чирпан и София и ролята на социализма в неговите убеждения, заслужава да се подчертае едно решително литературно влияние, дошло от Русия и свързано особено с творчеството на Лермонтов.
Тласъкът, който иде за поетическото развитие на Яворов от домашните писатели, не изглежда силен. Той, който се възхищава като юноша от Вазов и който сигурно чете другите съвременници, не показва много допирни точки с тях, и в краен случай би могло да се говори само за известна близост с бунтуващия се и недоволния, сатирически и песимистически настроения Михайловски. Но Лермонтов го обхваща сякаш с цялата си атмосфера, с всичките си копнежи и рефлексии, с всичките си лайтмотиви, така че няма ни един значителен момент в поезията на Яворов, който да не ни подсеща някак за великия руски романтик.
Характерни за Лермонтов са неговата неизцерима меланхолия и неговият краен индивидуализъм. Пълно разочарование върви ръка под ръка с чувство на самотност и с чувство на гордост от собствените терзания. Съзнанието за гения му го прави болезнено чувствителен за всички обиди от едно общество, глухо за стоновете на поета и притъпено в своето самодоволство. Ако него вълнуват проблеми на битието и беди или болки на потиснатия народ, наоколо му се шири бюрократическа грубост и аристократическа надменност, несъвместими с повика за хуманност, за реформи, за обществена справедливост. "Злото на века", застъпено в поезията на европейски романтици като Байрон и Вини, става негова собствена стихия, и той, който се вдъхновява тайно от лозунгите на революцията, въстава горещо против "палачите на свободата, гения и славата" ("На смерть Пушкина", 1837), всесилни в тая "страна на робите, страна на господарите". Разбира се, при руските условия Лермонтов не може да прояви напълно своите социално-политически идеи, и на пръв план у него изпъква утвърждаване на личното начало, на личния протест срещу несъвършенството в света. Презрение към съдбата, предчувствие за страдания и гибел, недоверие към любовта, вяра в реалността на съновиденията, мистична жажда за покой в гроба, - те изявяват някакъв ирационален мироглед у този неукротим дух, намерил бляскав език за своите съмнения или възторзи. Интуитивното му знание за този свят,проникновеното сродяване с безсмислието на битието го прави безразличен и за най-страшните удари ("Хоть давно..."):
Пусть жизнь моя в бурях несется,

Я безпечен, я знаю давно:
Пока сердце в груди моей бьется,

Не увидит блаженства оно.
Одна лишь сырая могила

Успокоить того, можеть быт,
Чья душа слишком пылко любила,

Чтобы мог его мiр полюбить.
Още 15-годишен, след прочит на Байроновата биография от Мур, Лермонтов ще пише (К ***):
Неть! все мои жестокие мученья -
Одно предчувствие гораздо больших бед.

Я молод, но кипят на сердце звуки,
И Байрона достигнут я-б хотель:
У нас одна душа, одне и те же муки...

Как он, ищу забвенья и свободи...

Как он , ищу спокойствия напрасно,
Гоним повсюду мыслiю одной.
Гляжу назад - прошедшее ужасно,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Биография на Пейо Крачолов Яворов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.