Библейските модели и българските апокрифи от ХІ-ХІІІ в


Категория на документа: Литература


Библейските модели и българските апокрифи от ХІ-ХІІІ в

По време на византийското владичество и след освобождаването на България (ХІ-ХІІІ в.) старобългарската литература се конституира и разгръща като цялостна художествена система.

Първата основна нейна черта е, че тя има богослужебен характер, т.е., че нейната първостепенна целева функция не е художествено-естетическа, а религиозно-обредна, създавана е за нуждите на християнската църква.Нейната главна задача е чрез въздейс-твието на словото в църковното богослужение да създаде религиозен мироглед и поведение,да култивира християнска ценностна система.

Народностното начало по време на византийското робство прониква във всички области на българската литература. В каноническата книжнина то се изразява в стремежа да се запази старината, да се съхрани езикът, да се поддържа живителната за оня момент литературна традиция, но самобитни народностни елементи проникват не в каноническата, а в апокрифната и богомилската литература. Тяхната популярност нараст-ва. Тогава ревностни разпространители на апокрифни и богомилски произведения са най-разпалените патриоти.

Малко имена на книжовници са се съхранили от онази епоха. Това показва, че се е работило повече скришом, по отстранени краища, в условия, при които съзнанието за собствената личност престава да има значение. Това важи еднакво както за представи-телите на официалния клир, така и за авторите на съчинения в апокрифен дух. Анонимен характер имат дори житията на видни църковни дейци. Такова е например най-старото житие на Йоан Рилски, възникнало в народна среда към края на византийското робство.

Голямото разпространение на апокрифната литература по времето на византийското владичество се дължи до голяма степен и на богомилството – то засилва опозиционното настроение. След като преминава в ръцете на византийците, официалната църква става още по-ненавистна на народа. И той тръгва по свой път да търси обяснение на въпросите, които го вълнуват.

Византийското владичество внася нов елемент в развитието на богомилството. Ако социалната действителност благоприятствува за разпространяването му, националният гнет допринася за осмислянето му. Като се борят против държавата и църквата – те вече са в чужди ръце – богомилите се явяват като борци не само против социалния, но и против националния гнет. За осмисляне на богомилството, за углъбяването му като народно движение много допринася и прославеният негов челник през тази епоха Василий Врач. Не са дошли до нас негови произведения, но несъмнено той не може да не е вземал учас-тие в книжовната дейност на богомилите през тази епоха, когато са създадени най-важни-те творби на богомилската литература.

Апокрифната и официално-книжовната литература са подчинени на основната теоцентрична концепция на Средновековието и удовлетворяват религиозните потребности на човека.

Понятието “апокриф” е пряко свързано с историята на църквата и означава “тайна книга”.Това са религиозни творби,чийто произход се смята за божествен.С канонизацията на библейските книги през християнската епоха понятието “апокриф” променя своето значение.Според официалното становище апокрифите не са стари,а са написани по-късно от еретици под името на апостоли и пророци,за да бъдат представени за верни.Те се смятат най-често за извънканонични книги на еретиците,сеещи заблуждения и затова църквата ги забранява.В България голяма част от апокрифната литература е преводна по произход.

Словото от ХІ-ХІІІ в. е имало функцията да внушава религиозен мироглед и да онагледява библейската и църковната история, техните образи и разкази.

Важен е въпросът за съдбата на апокрифите в България в течение на дълговековното им разпространение и ролята,която те играят в развитието на българската литература.Те са с библейска тематика и дори мнозина книжовници са се подвеждали и са ги преписвали ,но въпреки приликите има и съществени разлики.Творческият елемент в апокрифите е силно подчертан.Ако сравним например библейската легенда за създаването на света с някоя от космогоническите апокрифни легенди , ще останем изненадани от полета на въображе-нието на създателите на апокрифите.Пресилено е да се търсят в този род литература еле-менти на бунт.Хората все още търсят подкрепа в небето,но не търсят някаква отвлечена истина,а своята правда.Апокрифната литература прониква в повечето обществени прослой-ки,защото е вълнувала въображението и е давала отговор на въпроси , на които официал-ната църква не е имала отговор.

Апокрифите са книги, които съдържат древни езически суеверия и фолклорни елементи, както и неофициални сектантско- еретически религиозни модели.В жанрово от-ношение апокрифната книжнина се поделя на апокрифна повествувателно-прозаическа литература, апокрифна поезия, апокрифни молитви, апокрифни въпроси и отговори.

Апокрифната поезия и апокрифните послания са почти непознати в българската лите-ратура. Най-голямо разпространение в нея намират апокрифните повествувания, молитвите, гадателските книги, въпросо – ответната литература.

В тематично отношение апокрифите се поделят на старозаветни и новозаветни.Староза-ветните са създадени през ІІ в.пр.н.е. в юдейска среда и по-късно са преведени на гръц-ки.Новозаветните апокрифи възникват през ІІ-VІІ в. най-често в средите на християнски еретици.По-голяма част от апокрифите,разпространявани в България,идват в превод от гръцки от Византия.До края на Х в. по-голяма част от известните във Византия апокрифи са преведени на старобългарски език.Те оказват влияние върху българската книжовна тра-диция и импулсират създаването на оригинални български апокрифи.

Старозаветните апокрифни повествования могат да бъдат поделени в космогоничен цикъл (началото на света) , цикъл “видения из небесата” , Аврамов цикъл , Давидо-Соломо-нов цикъл. Новозаветните съдържат цикъл за Исус и Богородица, цикъл “Деяния на апосто-лите” –Петър,Андрей,Матей,Тома,Йоан Богослов и др., цикъл “пътувания в задгробния свят” , “апокалиптично-пророчески цикъл” и др. Особено популярни в Българското средно-вековие апокрифни повествования са “Тивериадското море”,”Слово за Адам и Ева”,”Книга за Енох”,”Видение Исаево”,”Откровение Варухово”,”Соломон и Китоврас”,”Соломон и жена му”,”Мъдрост Соломонова”,”Детство Исусово”,”Евангелие на Никодим”,”Слово за честния кръст”,”Ходене на Богородица по мъките” и др.

“Тивериадското море” е старобългарски апокрифен разказ с космогонично съдържание , представящ сътворението на света и на първите хора. Възниква върху основата на народни космогонични митове и легендарни преработки на канонични и еретически (“Тайната кни-га”,”Книга за Енох”,”Слово за Адам и Ева”) творби.

“Слово за Адам и Ева””от началото до завършека” е друг апокрифен разказ за първите хора,който добавя към известните библейски разкази повече битови подробности за живота на Адам и Ева след прогонването им от рая.В разговора на Дявола с Адам е изразено бого-милското схващане за земята и видимия свят като творение на Дявола.

Сред най популярните новозаветни апокрифи е т.нар. “Протоевангелие на Яков” (Повест на архиепископ Яков Йерусалимски за рождението на преславната наша владичица Богородица и вечнодева”). И тази новозаветна апокрифна повест допълва библейския разказ с повече подробности за биографията на Богородица-нейните родители Йоаким и Ана, за копнежа на майката по дете, за зачеването и раждането на Мария, за годежа и семейния живот на Йосиф и Мария, за благовещението и раждането на Исус, за майчините тревоги при гонението, предприето от Ирод на младенците , за убийството на невинния Захария ( баща на Йоан Кръстител ) , за живота на Йоан Кръстител. Разказът е увлекателен и драматичен, изпълнен с битови и психологически подробности, пронизан от поетически вълнения.

Друг твърде популярен в средновековната епоха новозаветен апокриф е “Детство Исусово” (“Томино евангелие”). Тук образът на Исус значително обогатява представата за него, създадена по каноничните библейски разкази. В приказен стил, с увлекателни битови епизоди и жив диалог е разказано детството на Исус, представен и като даровито,способно да направи чудеса дете, и като обикновен малчуган, палавник и пакостник, а понякога жесток и озлобен срещу околните. Несъмнено е еретичното отношение на повествувателя към сакрализирания библейски образ на Христос.

“Ходене на Богородица по мъките” е популярна и влиятелна през Средновековието апокрифна творба от апокалиптичния цикъл. В апокрифа е нарисувана живописна картина на ада и адските мъчения, описани са покъртително страданията на грешниците-сребро- любци и лихвари, беззаконници, мъчители и прелюбодейци. Редом с нарушителите на християнската нравственост особено силно са подчертани пороците на властниците.Апо-крифът е пронизан от силно демократично чувство и бичува греховете на социалната върхушка. Чрез образа на страдателната Богородица, развеждана от архангел Михаил из ада, е проявено топло хуманистично съчувствие към човешките страдания.

Друг апокалиптичен апокриф е “Откровение Варухово”, което разказва за пътуването на свети Варух из небесата. С любопитни очи гледа Варух небесните чудеса, узнава ред тайни и легенди – за построяването на Вавилонската кула и разделението на езиците, за райската лоза и за греха на Адам и Ева, за луната и слънцето, за птицата Феникс. С образ-ния език на древните легенди и митове, с поетическо вълнение и необуздана фантазия е разкрито многообразието на света, чиито тайни Бог е разкрил на Варух, за да ги разкаже

“на синовете човешки”.

Редом с многобройните преводни апокрифни творби, в някои от които има вмъкнати от българските преводачи и съставители самобитни народностни моменти, в средновековна България възникват и оригинални апокрифни творби.

“Български апокрифен летопис” (наречен така от Йордан Иванов, оригиналното название е “Сказание на пророк Исая, как бе възнесен от ангела до седмото небе”) възниква в епохата на византийското робство. В първата част пророк Исай разказва как заселил българите в Карвунската земя (Добруджа). Във втората са изредени и характеризирани български владетели от основаването на българската държава до въста-нието на Петър Делян. Първият български цар според апокрифа е Слав, който издигнал сто могили и царувал 119 години. Историческите личности в апокрифа са преплетени с легендарни, творбата е пронизана от патриотичен патос и в епохата на византийското робство е съхранявала спомена за славното българско минало.

Друг оригинален български апокриф е т.нар. “Солунска легенда” (Слово на Кирил Философ как покръсти българите”). Запазена в по-късни преписи , творбата е създадена вероятно през ХІІ-ХІІІ в. В нея, като се ползват повествувателни модели от апокрифните “откровения” и “апостолски деяния” под формата на автобиографичен разказ на Кирил Философ, легендарно – стилизирано е предаден историческият епизод за покръстването на българите и създаването на тяхната азбука. Според апокрифа Кирил е роден в Кападокия, учи в Дамаск и по божие внушение отива да покръсти българите в славянските земи. Българите воюват три години, за да получат изпратения им от Бога човек, завеждат го в град Равен на река Брегалница, където Кирил им създава 32 букви. Творбата завършва с месианистична възхвала на българския народ като избранически.

Името на български книжовник, създател на оригинални апокрифни творби, е съхранено в Погодиновия индекс. Той е наречен “Еремия поп болгарский”, съобщава се ,че “лъже” и “бае” и творбите му се отричат. В по-късни редакции на индекса е наречен “Богомилов син и ученик”. В едно Послание на монах Анастасий Йерусалимски до Панко (препис от ХІІІ в.) авторът се опитва да отвърне Панко от “лъжливите” басни за кръстното дърво.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Библейските модели и българските апокрифи от ХІ-ХІІІ в 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.