Безумието и мъдростта в образа на Дон Кихот


Категория на документа: Литература


БЕЗУМИЕТО И МЪДРОСТТА В ОБРАЗА НА ДОН КИХОТ
В началото на 16 век в Испания се появява първата част на романа на Сервантес - “Дон Кихот”. Авторът създава образите на Дон Кихот и Санчо Панса като пародия на рицарите и техните оръженосци. Сервантес обаче не отхвърля и не осмива идеите на рицарството, а само многобройните рицарски романи, в които са забравени високите нравствени ценности и добродетели на рицарството за смертка на сензацията. В образите на двамата герои той създава литературни типове с общочовешко значение.Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие. Мъдрец в своите намерения, в своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост. В първата глава на произведението той е представен като беден идалго, примирен с безсъдържателния си и безцелен живот. Увлича се в четене на рицарски романи, което го довежда до безумие. Започва да си въобразява, че е рицар, който е длъжен да се бори срещу злото. Мечтае за световна слава и дори да стане император. Дон Алонсо Кехана става Дон Кихот. Като истински рицар и той си има своите рицарски доспехи. Слага си стари доспехи, останали от неговите прадеди, взима картон вместо забрало и бръснарско легенче вместо шлем. Рицарят избира и своя дама на сърцето – бедна селянка на име Алдонса Лоренсо, която той нарича Дулсинея дел Тобосо. Той сам добре разбира, че любовта му към нея е излмислица, той се придържа към тази измислица за да се приближи максимално до онези велики и славни рицари, описани във всички тези романи, които е прочел. Вместо кон Дон Кихот яхва своята стара краната Росинант и потегля на път да дири приключени и слава. След първият си поход главният герой се връща отново в родното си селце в окаяно състояние. Но все пак той е решен да тръгне отново на път. Благодарение на съвета на “услужливия” ханджия, той решава, че този път трябва да си намери оръженосец. Тази длъжност се заема от неговия съселянин – Санчо Панаса. Подмамен от обещанията на Дон Кихот да стане губернатор на някой остров, Санчо с готовност тръгва с рицаря на неговия втори поход. Смях у читателя буди описанието му – той е нисък, дебел и тромав, облечен в селски дрехи, яхнал магаре. Санчо е образ на типичния испански селянин от онази епоха – прагматик, предпазлив и дори страхлив, здраво стъпил на земята. Показателно е и името му. Санчо е най-разпространеното име в Испания по онова време, а Панаса означава търбух. Със своя простодушен хумор той се явява като пълен антипод на господаря си и по вънщен вид, и по характер.Вдъхновявани от различни подбуди, те заедно тръгват да кръстосват из прашните и изровени пътища на Испания, за да търсят приключения. В началото на произведението оръженосецът все още не разбира духа и стремежите на Дон Кихот.А той е идеалист, готов е да се жертва за хората и за идеите си, без да търси някаква материална изгода. Защитава бедните и онеправданите, желае всички хора да живеят щастливо и свободно.. Макар и не съвсем реално, по детски наивно, той се превръща във въплъщение на доброто, което шества по света.

“Разумът и безумието на Дон Кихот”
Прашните пътища, мръсните и неприветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална представа за социалните и духовни контрсати в късноренесансова Испания. Именно през този мрачен и объркан период се появява романът на Сервантес “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”. Още с първата си част тази творба събужда огромен интерес, който е жив и до днес. Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие.Мъдрец в своите намерения, своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост.Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух.Дон Кихот поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство.Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности.Погледът на рицаря в него е извисен над дребнавото, нищожното.Макар че на пръв поглед в действията и думите на обезумелия идалго всичко е проява на лудостта, в мотивите му за действие има дълбока човечност и загриженост за съдбата на онеправданите.Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого обеднял идалго дон Кихада решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплатено от него в мечтата му за “Златния век”. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми да “отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите”. В началото на романа Дон Алонсо Кихана по нищо не се отличава от хилядите испански благородници, представители на обеднялата идалгия. Като всички тях, и той се примирява с действителността, приел без съпротива нещастното си съществуване.Но идва дръзкия бунт на човешкото съзнание., който граничи с безумието. Дон Кихот пожелава с цялата сила на духовната си същност да промени не само своята съсловна съдба, но и времето. Безличният идалго се превръща в ярка индивидуалност. Той нарича себе си Рицар на печалния образ, защото печален и тъжен е светът, в който се впуска, за да промени злото и да възстанови справедливостта. Няма закон, който да отмени вътрешната убеденост на Дон Кихот, че той е призван да служи на доброто, да защитава бедните и несправедливо унижените. Всеки страдащ, независимо от причините, породили личната болка, получава закрила от странстващия рицар. В това се крие и неговата изключителна хуманност, надхвърляща често границите на разумността. Той не престава да вярва в хуманната си мисия: “ Аз съм храбрият Дон Кихот де ла Манча, покровител на обидените и онеправданите.” Вярата в доброто е вътрешната нравствена сила на идалгото. Тя го прави духовно красив и неземно съвършен.Задачите, които си поставя Дон Кихот, показват неговата способност да наблюдава трезво, да преценява действителността, да не затваря очите си и сърцето си за неправдата и социалните проблеми, за страданието на хората

Разумът и безумието на Дон Кихот(литературно интерпретативно съчинение)
Животът в Испания през далечния XVII век се свързва не само с прашните улици и неприветливи, тъмни ханове. Този период се свързва със създаването на едно от най-великите и значими за литературата произведения “Дон Кихот де ла Манча”. В това далечно за нас време Мигел де Сервантес пише това произведение, което минавайки през годините трупа все повече и повече популярност и заслужено уважение.В своето неповторимо и незабравимо произвединие Мигел де Сервантес доста успешно осмива и иронизира така известното завладяващо всички хора странстващо рицарство. Авторът представя своя герой Алонсо Кехана като спонтанна и безумна личност и все пак в цялото му безумие има “капчица” разум.Също завладян от силното и необяснимо влияние, което оказват романите за странстващи рицари, идалгото Алонсо Кехана, по-късно самопрекръстил се на прословутия Дон Кихот, е опиянен от неповторимите приключения на описаните герои в романите. Макар и вече да е човек на възраст, петдесет годишен, идалгото кипи от енергия и е готов за невероятни подвизи. Без да го интересува какво мислят другите хора, без да се бои за самия себе си, Дон Кихот тръгва по Земята, за да търси справедливост, да помага на невинните и онеправданите. Поемайки множество рискове, стремящ се да подряжава на странстващите рицари, героят на Сервантес се представя в светлината на безумец.Точно това е и целта на целия роман – да покаже колко безумни са онези дълбоко завладяващи романи за несъществуващи рицари. Като безумец и тотална “откачалка” се проявява и Дон Кихот. Още от хората на неговото време, та и до ден днешен, неговите действия са

Дон Кихот (ЛИС)
Изцяло в плана на пародията е развито повествованието в първите шест глави на романа на Сервантес, в които се описват премеждията на знаменития рицар Дон Кихот.Озовал се сред козарите (IX глава), героят се впуска в опасно приключение – да приобщи чрез тайнството на словото група обикновени люде към идеалиете, в служба на които се е обрекъл да служи като странствуващ рицар. Дон Кихот произнася пред тях прочутата си реч за “Златния век” от дълбочината на сърцето си, така както човек говори на самия себе си или насаме с бога, в който вярва.Героят на Сервантес доказва тук за първи път, че човек с безпределна вяра в духовното преобразяване на хората, във възможностите на собствения си високоблагороден, безкористен ум. В крайна сметка Дон Кихот успява да просветли смаяните козари не е с изисканото си ораторско майсторство, а със завладяващото си външно излъчване. Авторът неведнъж упоменава в тази ситуация бледото му, изпито лице, очите му, излъчващи трескав плам. Те се съчетават с изградения до този момент външен портрет на героя в нашето съзнание: посивели коси, орлов, малко пречупен нос, увинсали черни мустаци.Странният идалго е висок, мършав, тънъй йати върлина, с дълги кокалести ръце, в чиято мрежа от жили тупти воля за живот. Седнал върху едно корито сред козарите, стиснал в ръка шепа жълъди, Дон Кихот размишлява дълбокомъдрено на глас, произнася възбудено вълнуващи слова, изпълнени с надежда и любов. Хората, живеели в Златния век, “съвсем не са знаеи двете слова “твое” и “мое”, изразявали любовта “с простота и непринуденост, както са я чувствали”В дълбоката си съшност героят на Сервантес си остава дете. Той носи покоряващата искреност, непосредственос т и безкористност на детето. Симпатията ни към него се ражда още от в началото, когато той се насочва увереноо към рицарското поприще. Дон Кихот дава своеобразен обет за бедност и излиза от дома си без стотинка. Той отказва да плати в храна, защото като рицар се смята освободен от задължението да плаща. Практично мислещия ханджия, който го освешава в рицарско звание, се опитва да му внуши, че трябва да носи винаги с себе си пари и чисти ризи. По-нататък самоотверженият рицар ни става близък с трогателните си усилия да прикрива бедността си, която, както ще видим, е само материална оскъдица, но в никой случай духовна нищета.Главния стимул, който вдъхновява подвизите на странствуващия рицар от Ла Манча, е неизтощимата му обич към човешкия род. Осъществяването на тази дълбока вътрешна подбуда, която тласка героя на Сервантес към все нови и нови подвизи, му доставя безгранично удоволствие – удоволствието на изпълнения дълг към страдащото човечество. Дон Кихот решава сам как да се справи с злото в света, без да признава над себе си никаква власт, нито закон.Той се ръководи от собствения си рицарски усер за неправда и справедливостта , чиато безпогрешност, макар и понякога оспорима, доказва дълбоко хуманната му ангажираност в разрешаването на извечните проблеми на човешкия род.Чувството за справедливост е извънредно развито у странствуващия рицар Дон Кихот. Неговата жертвоготовност за възцаряването на милосърдието и праволюбието на земята е може би най- пленителната черта в характера му, с която той предизвиква съпричастието на търсещия истината читател. Рицарят от Ла Манча е непримирим с несправедливост ите. Той ги наказва незабавно, без да се коле*ае, както природата и богът наказват неправдите и прегрешенията в света. Той раздава правосъдие бързо и действено, произнасянето на присъдата и изпълнението на наказанието са за него едно и също действие. Като изправя неправдите, Дон Кихот не се настървява срещу виновниците, защото вярва, че човешката природа е поправима и поученията могат да я върнат в праведния път. Героят на Сервантес си дава сметка, че когато наказанието не е естествен, непосредствен отклик на извършената постъпка, то се превръща в мярка на абстрактното правосъдие, пробужда ненавистта на всяко честно сърце.Въвеждането на оръженосеца Санчо Панса в повествованието изменя рязко замисъла и строежа на романа “Дон Кихот”. От този момент всички събития в творбата вече се оценяват от второто, не по-малко будно съзнание – съзнанието на трезвомислещия, пресметлив селянин, който е свикнал да анализира всичко около себе си, като изхожда от непреходната мъдрост на народните умотворения. Веригата от пословици, които седи Санчо, постепенно отвежда читателя достатъчно далеч от повода, който ги е предизвикал. Мъдрите сентенциозни поучения на оръженосеца се превръща в своеобразен втори смислов пласт в романа на Сервантес. Според Исак паси поговорката “По-добре врабче в ръката, от колкото орел в небесата” характеризира най-кратко първоначалния утилитаризъм на съселянина на Дон Кихот, който става негов спътник в дръзновените му авантюри, подтикван от надеждата да стане губернаор на остров.Известни ят наш учен обаче не се съгласява с оценките на традиционната критика, която подхранва едностранчивото твърдение, че оръженосецът е “Дон Кихот” е въплащение на грубия нарктицизъм и елементарен материализъм: “Санчо Панса е значително по-сложна фигура, за да може да се вмести в тази еднолинейна схема. Той се променя, търпи еволюция, превръща се в алтер его (двойник) на Дон Кихот. Еволюцията на оръженосеца е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите.”След осем дни Санчо се отказва от губернаторствот о, изоставя мечтата си да натрупа бързо пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта, подтикван не само от практичната си трезвост, а и от отзивчивата си съпричасност към мъдрите уроци, получени от рицаря Дон Кихот.Мъдростта на Дон Кихот се оказва не по-малко заразителна от лудостта му.Героят на Сервантес като че ли води двоен живот-един живот, озарен от прозорлив интелект, и друг-изпулнен с безумни въжделения и подвизи, до такава степен, че някои са склонни да разграничават два, вместени в протагониста, персонажа. От лудостта на Дон Кихот е повлиян Санчо, пред когото господарят му не без основание подхвърля: “Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам не изглеждаш по-трезв от мен.”Наисина Дон Кихот е безрасъден, но съвсем не е луд; самият автор обаче не е бил първоначално толкова убеден в

"Разумен в безумието и мъдър в лудостта"

или двойствените измерения на образа на Дон Кихот сложен и многопосочен като съдържание и тълкуване е образът на Дон Кихот от знаменития роман на Сервантес.Дон Кихот е роден в миналото,живее в настоящето и се гордее с бъдещето,носи частица от културната памет на човечеството:стремежа към свобода,гордо достойнство,несломим дух за постигане на идеала във време на атрофираща се нравствена ценностна система.Образът далеч надхвърля пародийния замисъл и се превръща в носител на вечното противоречие м/у възвишени идеали и грозната действителност..В естетически план това придава трагикомични измерения на образа,който е реалистичен като изграждане.Дон Кихот се превръща в олицетворение на идеала.Негова нравствена максима е ,,да правиш всекиму добро и никому зло".В това е хуманистичният ефект на образа, надраснал стократно пародийния замисъл,благодарение на великата художествена дарба на Сервантес,като потвърждение на думите на Хайнрих Хайне,че ,,перото на гения е по-велико от самия гений".Дон Кихот е въплъщение на идеите за спаведлив човешки живот,за борба в името на свободата-,,най-висшето човешко благо".Сервантесовият герой покорява с блогородствотона духа си,със самопознанието за собственото си безсмъртие,защото висшата цел на неговия живот е да върши добро.(,,Празна работа и загубено време ли е да се скиташ из света, за да търсиш не благата, а стръмните, по които добрите се изкачват на престола на безмъртието"?)Тези дълбоко хуманистични и безсмъртни истини, които са условие за развитието на човечеството към по-добър и справедлив човешки живот , са прозренията на мъдростта в безумието .Безумието превръща обикновения идалго в личност,бунтар,герой . Той става необходим на света и хората.Mетаморфозата Алонсо Кихана-Дон Кихот отвежда към отношението на здравия разум и лудостта.Алонсо Кихана е добър,честен по пророда, но води безцелен живот.Жждата към героични дела и романтика го тласка към света на рицарството.Четенето на рицарски романи отговаря на неговата светла представа за света.Четенето на рицарски романи е само повотдъта лудостта , която е така необходима, за да се съхрани истинското духовно здраве на Дон Кихот, както и най-типичната му проява-волята за висока дейност.Лудостта на Дон Кихот е своеобразна раекция на високонравствената личност към действителността.Съзнанието за собствената лудост, но и прозрението за ,,омразния век";мечтата за ,,златните векове" и справедливо устроен свят, придават възвишени измерения на образа.Смешния образ на героя е роден от миналото, а трагичният е създаден от вяра в бъдещето и своя чист, и хуманен свят.Речта при козарите,освобождаването на каторжниците -това са доказателства за трагикомичните измерения на образа,който буди смях и състрадание като естетическа реакция у читателя. Дон Кихот е човек на големите идеали,макар и несъобразени с действителността; човек който гледа във висините и затова се разминава с действителността.Дон Кихот иска да бъде герой, но неговото време

Дон Кихот
В историята на световната литература Сервантес е известен преди всичко като автор на романа “Дон Кихот”. Главният герой на творбата – обезумелият идалго на име Алфонсо Кихана, вследствие на денонощно четене на рицарски романи разствойва ума си и изгубва реалната представа за живота. Дон Кихот не е отвлечен герой, който се впуска в “царството на подвизите”, за да търси несъществуваща правда. Той е жив и пластично изваян образ, защото зад явно безумните му дела и разсъждения се крият в подсъзнателно състояние думи и действия на един умен и мъдър човек. Трудно е да се определи докъде се простира безумието на рацаря и къде, кога и как виждаме добрия, човешкия, мъдрия Алонсо такъв, какъвто е бил преди да му дойде фантастичната идея да възвеличи името си с легендарни подвизи, защото и в безумието си той е голям мъдрец. Героят започва да живее с онова, което е прочел и да мисли, че всичко написано в романите е съществуващо. За него мръсните крайпътни хотели са рицарски замъци, ханджията – граф или херцог, слугинята – благородна дама, вятърните мелници – великани, стадото овце – две неприятелски войски, бръснарският леген – шлемът на Мамбрино. Овладян от желанието да стане странстващ рицар, се впуска в царството на авантюрите.

Разумът и безумието на Дон Кихот(литературно интерпретативно съчинение)
В своят неповторим и незабравим роман „дон Кихот де Ла Манча” авторът доста успешно осмива и иронизира странстващото рицарство. Сервантес представя своя герой Алонсо Кихана като спонтанна и безумна личност и все пак в цялото му безумие има “капчица” разум.Също завладян от силното и необяснимо влияние, което оказват романите за странстващи рицари, сервантесовия герой, по-късно самопрекръстил се на прословутия Дон Кихот, е опиянен от неповторимите приключения на описаните герои. Макар и вече да е човек на възраст, петдесет годишен, идалгото кипи от енергия и е готов за невероятни подвизи. Без да го интересува какво мислят другите хора, без да се бои за самия себе си, Дон Кихот тръгва по Земята, за да търси справедливост, да помага на невинните и онеправданите. Поемайки множество рискове, стремящ се да подражава на странстващите рицари, героят на Сервантес е описан като безумец.Точно това е и целта на целия роман – да покаже колко налудничави са онези завладяващи романи, които разказват за несъществуващи рицари.Като безумец се проявява и Дон Кихот, когато подготвя своите доспехи със подръчни материали като желязни пластинки и картон. Още от хората на неговото време, та и до ден днешен, неговите действия са считани за нелогични като например първият му така наречен поход.С него авторът ни показва лудостта на идалгото, като ясни примери за това са:мечтата на Кихана за славни дни като странстващ рицар;илюзията за замъка , дамите(леките жени) и представата за прекрасната храна.Посвещаването му в рицар от ханджията кара чиателя да се съмнява малко в тезата за разума на Дон Кихот. И все пак в цялата тази “побъркана” обстановка има място да се намеси и разумът. Премеждията които среща по своя път и които смята за велики приключения са всъщност обикновени неща от ежедневието.Идалгото смяте че чрез тези дела ще се

Разумното и безумното в романа “Дон Кихот”(ЛИС)

Дон Кихот е различен от всички херцози, херцогини, бакалаври и т.н. Испанслите големци са скептици и иронични, а рицарят е ентусиаст и възторженик, идващ от сърцевината на живота, с който многократно се е сблъсквал. Лудостта е качеството, което преобладава в характера на Дон Кихот. Безстрашният странстващ рицар е поставен в ситуации, които за едни са смешни и забавни, а за него са изпитание на неговата храброст, доблест и чест. За обикновенните и нормални хора, кодекса на странстващите рицари е по – скоро смешен, отколкото правилник вдъхващ уважение, авторитет и слава. Разумното в очите на Дон Кихот е безумие за околния свят. Ако старият идалго имаше разбирания като на останалия свят, то той щеше да бъде разумен и добър, да управлява имота си и да сее гриже за възпитанието на племенницата си. Той щеше да води скучен и безславен живот. Благодарение на лудостта си, подоредена от рицарските рамани, Дон Кихот превръща сивото си ежедневие в живот изпълнен с приключения, в начин за придобиване на голяма слава, благодарност и лесно забогаряване. В своето безумие идалгото повлича и наивния беден селянин Санчо Панса. Той го прави свой оръженосец, оплитай ги го в обещания за забпгатяване и губернаторство. Рицарят прави Санчо Панса съпричастен на неговия свят, който с ръководи от правилата на оредена на странстващите рицари. За околните хора това са глупости, на които гледат ироночно. Техния разум определя поведението на Дон Кихот като безумно, тъй като те имат различни схващания и морални ценности. Докато за идалгото правото на справедливост, защита на слабите, жените и децата са стремеж в живота му, то за другите нещата не стоят така. Те гледат преди всичко своите интереси.

Дон Кихотт
“Дон Кихот” е най-испанската и същевременно най-общочовешката книга. Писателят реалист Сервантес подлага на присмех рицарската литература, а не рицарството. Той оценява като безумие пълното идентифициране на литературата с живота и се противопоставя чрез най-силното средство за въздействие – присмеха. Но “Дон Кихот” е не само пародия и карикатура на рицарския роман, а и широко епическо платно на най-хуманистичните идеи на своето време. “Дон Кихот” е книга за разминаването между благородните човешки мечти и илюзии и несправедливата действителност, между възвишените желания на човека и жалките средства, с които разполага, за да ги осъществи.Мъдрост в безумието и безумие в мъдростта се преплитат в образа на главния герой в романа. Алонсо Кехана е разумът на разумния, част от света такъв, какъвто е. Дон Кихот обаче е разумът на безумния – допълнение към света такъв, какъвто трябва да бъде. В лудостта на Дон Кихот има дълбока мъдрост. Лудостта е неговия начин да изкаже свободно своето мнение, без да се съобразява с общоприетите норми. Алонсо Кехана се превръща в Дон Кихот, окрилен от мисията си – да се бори срещу всяко зло и да защитава бедните и онеправданите. Несъответствието между реалната действителност и героичните и идеалистически намерения на героя раждат комизма в романа. Но смехът на автора е тъжен – той страда заради непреодолимите противоречия, които превръщат великия мъдрец в жалък безумец.Лудостта на Дон Кихот превръща несъвършенството на света в съвършенство на идеала. В първия си поход идалгото влиза в общение с народа – пресметливия ханджия, проститутките. Това са персонажи, непознати в рицарските романи, населени само с благородници. По този начин народът се превръща в постоянно действащо лице в един формално рицарски роман. При срещата на героя с безпътните жени, продаващи плътта си, рицарят на печалния образ ги нарича “дами”, държи се с тях почтено – гледа на жената като на равнопоставена на мъжа личност. Дон Кихот не вижда действителността в истинския й вид поради своето безумие,а издига в действителност собствените си мечти и идеали. В любовта си към описаната едноизмерно – като вулгарна селянка, Дулсинея, идалгото е романтичен и безкористен. Рицарят дарява обикновената селска девойка, лишена от женски чар, с благородническо име и й посвещава добрите си дела. За него тя е идеалът за жена. Но тази любов не е истинска, а илюзорна, ала рицарят не може без нея, защото няма рицар без “дама на сърцето”. Така авторът разкрива, че човек може да обича, дори без той самия да бъде обичан. Скритият разум в лудостта на героя търси доброто дори и там, където има престъпления, корист или порок, воден единствено от благородното си намерение да възстанови унищожените нравствени ценности.Героят е обвзет от оптимистична вяра, че може да изпълни хуманните си задачи – да търси справедливост, да се бори за тържеството на доброто в света, да защитава слабите. Но рицарят не успява да осъществи своите високо благородни и искрени намерения. Още при първото излизане от дома като странстващ рицар героят има възможност да се изяви като благороден спасител и както иронично отбелязва писателят, да “прекрати едно зло на земята”. Но срещата с момчето разкрива друга истина – вместо да благодари, то проклина рицаря, чиято намеса е предизвикала по-голяма жестокост у господаря му. Почти всички подвизи на ДК имат трагикомичен характер, но по-важен е техния нравствено-етичен ефект. Рицарят като една извисена личност не иска да приеме, че в света съществува злото. Затова героят се хвърля в епична битка срещу него – нападението над овчето стадо, разпрата с козаря, борбата с вятърните мелници, освобождаването на каторжниците. Стремейки се към един идеален свят, пропит от добро, идалгото защитава закона, който се отнася не до земните, а до небесните сили. В безумните му постъпки се крие разумът, защото дълбоката движеща сила на действията на рицаря е съзнанието за дълг.В ценностната система на героя свободата заема важно място. Тя е повече от всичко друго на света. Вътрешната свобода на ДК е разкрита чрез абсолютната независимост на действията му. В един от диалозите той учи Санчо: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората…” Няма друга човешка ценност, пред която ДК да изпитва такова преклонение. Като носител на свободен човешки дух, той не позволява да бъде ограничавана чиято и да е свобода. Дори каторжниците, осъдени за тежки престъпления, рицарят смята за онеправдани. За да защити човешката свобода идалгото е готов на саможертва и се чувства щастлив, защото такива постъпки не само защитават човешката личност, но и увеличават славата на рицаря. Свободен и щастлив – такъв трябва да е човекът според ДК. Свободата на героя се реализира освен в неговите постъпки – външно, но и вътрешно – в неговото самочувствие. Рицарят на печалния образ е горд, но не и честолюбив. Гордостта произтича от съзнанието му за силата, за достойнството на човека, от дължимото му уважение. Гордостта на героя е съзнание за собствено величие, за духовна неуязвимост, за месианска роля на Земята. По време на съжителството си с идалгото Санчо Панса претърпява еволюция – от практичен, здравомислещ пресметливец се превръща в двойник на ДК, носител на типичните ренесансови идеи: “Всичко зависи от човека”. Оръженосецът обиква искрено своя господар и му вярва, дава му морална подкрепа, превръщайки се в последовател на делото на рицаря. В края на романа дори СП покорява със своята безкористност, когато моли господаря си, виждайки, че умира: “Ах, господарю, не умирайте, Ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години, защото най-голямата лудост, която човек може да направи, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга…” Тази мъчителна молба подсказва, че саможертвеността и храбростта на ДК са се преселили у СП. ДК умира няколко дни преди да умре АК, умира самотникът, но не умира и добрата идея. След идалгото ще остане СП, който не само е антипод на героя, но и негов двойник. Лудостта на СП е почти така безразсъдна, както и лудостта на неговия господар. Духът на ДК продължава да живее в СП.Чрез романа си “Дон Кихот” Сервантес утвърждава хуманистичната перспектива за бъдещето на човека в името на идващото “златно време”, във вечното търсене на един по-човечен, по-красив свят и вярата, че ще го намери, защото героите му вярват в себе си, вярват в доброто.

Борбата с вятърни мелници

На всеки се случва да попадне в тежка ситуация, в която е заобиколен от проблеми. Тогава ти се струва, че живееш в един несправедлив свят, изпълнен с жестокости, злоупотреби, болки и унижения. В такъв момент човек се чувства нищожен и безсилен да се справи с всички несгоди и пороци на обществото. Тогава всеки започва своята своебразна борба с вятърни мелници, които са олицетворение на злото и низкото в заобикалящя ни свят. Те са онези огромни великани, които пречат на свободното развитие на личността, търсеща хармонията, правосъдието и справедливостта в живота. Един от смелите защитници на правдата и доброто е героят от незабравимия роман на Сервантес – Дон Кихот де ла Манча. Точно от това произведение в историята остава сравнението на борбата с несъвършенствата на света като борба с вятърни мелници. От една страна тези огромни великани са символ на несправедливостите и пороците на обществото. Наистина трудно е за всеки човек да се справи сам с всичкото зло по света. Дори и да иска, той не може да се пребори за възстановяването на доброто и реда. Стремежът към хармония и благородство в човешките отношения е подложен на множество трудности и изпитания. Така само най-силните и достойни хора успяват да постигнат целите и идеалите си. Но най-често човек не може да надделее над алчността, низостта, високомерието и жестокостта. Точно поради тази причина той се чувства така сякаш се бори с вятърни мелници, които заради огромните си размери изглеждат непобедими. От друга страна това сравнение може да се приеме като вътрешната борба на хората, които се стремят към себепознаване и надделяване над пороците и недостатъците си. И може би затова са вятърни мелници, защото някак вятърничави изглеждат идеалите на Дон Кихот, а и на всеки истински идеалист. В днешния свят, изпълнен с пороци, жестокости и болка е някак смешно и налудничаво да се отдадеш на борбата за справедливост, достойнство и истинска хармония. И все пак не бива да се отказваме, а да продължим още по настойчиво стремежа си към идеала. Може би така един ден вятърните мелници ще бъдат съборени от своя пиадестал и малкия човек ще се превърне в господар на собсвения си горд и достоен живот.

Трагичното и комичното в образа на Дон Кихот
В романа “Дон Кихот” Мигел де Сервантес разказва и описва “великите подвизи’ на героя си, Алонсо Кехана. Дон Кехана е петдесет годишен старец, със завидно здраве и силна страст към четенето на рицарски романи. Но тази негова страст се превръща в лудост. Той се самопровъзгласява за рицар и се нарича Рицарят на печалния образ.С един замах Сервантес разобличава абсолютната несвързаност на романа с действителността. Героят е поставен във всекидневната реалност, а не в приказни предели. Така авторът изтъква факта, че Дон Кихот е един безумец, готов да защитава “онеправданите”, дори когато неговата помощ е ненужна и нежелана. В образа на Дон Кихот се преплитат трагичното с комичното. Ситуациите, в които авторът поставя своя герой, са комични за читателите, но погледнати от друга страна са трагедии. Гледайки отстрани как Дон Кихот се бие с вятърни мелници, как разпаря меховете с вино в един хан, авторът иронизира и усмива своя герой. Стоящ далеч от подвизите на господаря си, оръженосецът Санчо Панса, го съжалява и по всякакъв начин се опитва да обясни на Дон Кихот какво всъщност се случва. От тук идва и трагедията. Героят вижда и живее в нереален свят, който съществува само в романите, които чете. Трагично е как един здрав и нормален човек полудява, напуска дома си и близките си и тръгва по света да търси приключенията, описани в книгите.Произведението “Дон Кихот” на Мигел де Сервантес преплита в себе си комедия и трагедия. В един свят много по различен от този, в който живеем сега, един безумец с желанието си да направи добро причинява само злини. Поуката тази история е, че трябва да живеем в реалния свят, а не в измислени.

Образът на Дон Кихот

През 16в. В Испания се появява втората по разпространение книга в света след Библията-романът на Мигел ле Сервантес “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”.Тя събужда огромен интерес,нойто е жив и до днес.Дон Кихот тръгва по света,за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост. Романът “Дон Кихот” е създаден като пародия на рицарски роман.Героите не са богати рицари,принцове и принцеси,забулени в романтиката на екзотични страни,а обеднял идалго,селяни,рядко благородници,обитаващи намиращата се в криза Испания.По този начин приказния разказ за героични подвизи се превръща в описание на едно обикновенно човешко всекидневие. Особеният начин на възприемана на действителността от главния герой се дължи на лудостта му, причинена от прекомерното четене на рицарски романи. Алонсо губи разсъдъка си защото вярва на прочетеното. Въображаемото се превръща в действителност и той става Дон Кихот – борец с/у неправди, който наказва злодеянията.Той предпочита лудостта пред нормалното и прозаичното.Именно в този си негов измислен свят той иска да възкреси рицарските времена,но в същото време се стреми и към създаването на една нова действителност,на един нов свят-на хармония,справедливост и любов.Той осъзнава противоположността на идеалите си и на действителността,но иска да я промени. Героят пътува, за да наказва злото.Облечен в комична форма, Дон Кихот е мъдрец по природа. Неговото безумие, отприщва великата любов, която носи в сърцето си, голямото благородство и силният дух.Дон Кихот е рицар на доста почтена възраст-около 50 год.,което противоречи на традиционния образ на млад и силен герой от рицарските романи. Той е с източена, суха, костелива и прозаична фигура, вместо блестяща ризница, нещастният Дон Кихот има ръждясали доспехи.Носи леген вместо шлем и вярва, че отдавна остарелият Росинант е великолепен боен кон. Всичко във външното описание на Дон Кихот е нелепо и противоречи на традиционната представа за рицаря. Идеалът си за човешка личност писателят формулира в съветите,които Дан Кихот дава на своя оръженосец.В тях се вижда ясната представа за хармония между дух и тяло.По-важна е душата и благородството у човека.Дон Кихот гледа света с по-различни очи.Сложил “розови очила”,смята че всичко може да се промени,стига хората да го пожелаят.Вярва в положителната промяна на хората.Затова и освобождава каторжниците.Вярва,че те могат да се поправят. В думите на Дон Кихот,Сервантес влага известна доза мъдрост и ново мислене.В речта си пред козарите,Дон Кихот споделя с носталгия,че много по-добре би било да се живее в “златните” векове,когато не е имало деление.Всички хора са били равни.Рицарят с носталгия си спомня тези времена.Неговите морални разбирания са ясни и прости.Той не би могъл да понесе насилие и неправда в света. Затова се бори с всички сили против неправдите.Въпреки оптимизма си, в края на романа за него е ясно,че злото в света е непобедимо.Както всички рицари така и рицарят от Ла Манча издига жената на пиедестал.ДК живее в своя свят,в който всичко е свързано с любовта.Неговата избраница е Дулсинея дел Тобоссо,която не е принцеса,а една обикновена селянка.Въпреки това тя вдъхновява действията на рицаря.Всяко негово дело е стимулирано от мисълта за нея. ДК е безкористен и идеалист.Види ли неправда иска да я изкорени.Пример за това е случката с овчарчето.Макар,че вижда своята безпомощност в случая,той не се отказва и защитава овчарчето.

Дон Кихот и Санчо Панса - въплъщение на две взаимно допълващи се начала в човешката природа

Сервантес създава образите на Дон Кихот и Санчо Панса като пародия на рицар и негов оръженосец, за да осмее рицарството, изживяло времето си и да спре лавината от рицарски романи, заливаща цяла Испания. Романът “ Дон Кихот” далеч надхвърля поставената от писателя задача. В образите на Дон Кихот и Санчо Панса той създава литературни типове с общочовешко значение. Главните герои отдавна са напуснали страниците на романа и са се превърнали в безсмъртна символна двойка. Те са неделими един от друг, взаимно се допълват, представяйки два типа човешко поведение, обединени от един общ идеал. В хода на романа става все по невъзможно да противопоставяме Санчо Панса на неговия господар- Дон Киход. Вместо като антипод, го виждаме като последовател на знаменития рицар в словото и поведението. Двата образа са изградени чрез пародия. Външният им облик е карикатурен. Облеклото, физиката им, видът им, възрастта им, снаряжението, конят и магарето , които яздат- всичко е пародия на истинския рицар и неговия оръженосец. Вдъхновявани от различни подбуди, те кръстосват из прашните и изровени пътища на Испания за да търсят приключения. Дон Кихот е сложен образ. В първите глави на произведението е представен като обикновен беден идалго, примирен с безсъдържателния си и безцелен живот. Увлича се в четене на рицарски романи, което прераства в неестествено увлечение и го довежда до безумие. Започва да си въобразява, че е рицар, който е длъжен да се бори срещу злото. Мечтае да добие световна слава и дори да стане император. Дон Алонсо Кехана става Дон Кихот. Именно Дон Кихот вярва в добродетелите на изчезналото странстващо рицарство. Точно той утвърждава справедливостта, спазването на законите, състраданието, безкористното упражняваме на държавната власт и трудолюбието, защото вижда, че точно те не са присъщи на епохата.Дон Кихот високо цени човешката свобода и счита, че за нея може и трябва да се жертва животът. Той е идеалист, готов да се бори за правата на хората, без да търси някаква материална изгода. Защитава бедните и онеправданите и желае всички хора да живеят свободно и щастливо. Безумието на странстващия рицар се крие в несъответствието с епохата в която живее.Ето защо в края на романа той умира от мъка. Неговата идея за доброто остава да живее в образа на Санчо Панса. В началото на произведението оръженосецът е антипод на неговия господар. Привличат го повече материалните неща. Все още той не разбира духа на приключенията, към които се стреми Дон Кихот. Санчо Панса е обобщен

„Дон Кихот е мъдрост в безумието и безумие в мъдростта“
Романът „Дон Кихот” на Сервантес е творба, разкриваща прашната, неприветлива и тежка действителност, липсата на щастие в човешкия живот,които създават реална представа за трагичното в късноренесансова Испания.Дон Кихот и верния му другар Санчо Панса се движат сред хаоса от противоречия, пътуват и се борят за доброто, докато коментират сблъсъка си с тази трагична действителност, несъответстваща на техните представи за добро и ценно. Въпреки изпитанията, пред които е изправен идалгото, той не изменя на себе си. Чрез на пръв поглед комичните и леко налудничеви идеи и „походи”, от един безумец, той израства пред очите ни,за да достигне до най-висша мъдрост. Това е едно вечно произведение, разкриващо дълбоката мъдрост, плод на страдание и духовен кризис. Алонсо Кехана не е като останалите. Той се примирява с трудната, мизерна ситуация, но само привидно. Сред всеобщото безразличие се ражда мотивът за вечната борба, за бунта на човешкото съзнание, което граничи с безумието. Идалгото пожелава с цялата си същност да промени не само своята, но и всеобщата съдба. Светът на добротот не съществува. Той е само един мираж на човешката хуманна мечта. За това говорят красноречиво думите на Дон Кихот: „Приятелю Санчо, знай, че провидението нарочно ме е създало, за да преобразя днешния железен век на злото. Очакват ме големи опасности и подвизи.” Овладян от желанието си да стане странстващ рицар, той се се впуска в големи авантюри. Самият той често излиза като жертва от тях, ала всичко това си заслужава-всичко за така жадуваната правда.Безличният идалго се превръща в индивидуалност. Нарича себе си Рицарят на Печалния Образ, защото е печален и тъжен светът, срещу който се бори. Всички негови действия носят усещане за лудост. Колкото и мотивиран да е той в речите си, за нас няма как мелниците да са великани, стадото овце-войска, селянките-красиви изящни дами. Виждайки света по този начин, давайки всичко от себе си да ни въвлече в него, той всъщност обрисува себе си като безумец. Именно лудостта е тази,която му дава неуспоримата неуязвимост във всяка една ситуация. Именно затова, той винаги изглежда толкова мотивиран и сигурен в думите и делата си, с които „помага” на останалите.И в тази негова лудост се ражда мотивът за доброто и красивото, което за съжаление не се реализира. Липсват му адекватни средства за борба с действителността. Дон Кихот надскача нравствените норми, той не спазва законите, защото той самият е законът. Това е така, защото неговият свят е идеален, прост и възвишен същевременно, а мъдростта, която се поражда от безумието, го превръща в общочовешка ценност.В походите му проличава дълбокият му поглед. С помощта на насмешката и лудостта, ще блесне трагичното. Ала неговата лудост е различна лудост-вижда всичко през призмата на идеалното. Думите: „Аз зная кой съм!” са ключови за движението на идалгото сред другите. Той отлично знае какъв е и не се интересува от мнението на другите. Сам си поставя високи цели. Според повечето от нас, той изобщо не е безумец а човешка мярка за доброто.Романът започва с разказа за едно битие, в което Алонсо Кехана се променя. Четенето на много рицарски романи води до превръщането му в Дон Кихот. За нас той

САНЧО ПАНСА – ДВОЙНИК НА ДОН КИХОТ
Романът “Дон Кихот” е замислен като пародия на рицарски роман, но като художествена реализация той многократно надхвърля първоначалния си замисъл. Приключенията на храбрия рицар от Ла Манча и на неговия оръженосец предизвикват не само искрен смях, но и тъга от разрива между идеал и действителност, между благородни намерения и плачевни резултати. Трагикомизмът на героите е породен от факта, че те не могат да наложат своята нравствена норма, защото обкръжаващия ги свят не само не я приема и разбира, но я и осмива.Началото на романа е изградено изцяло пародийно: външният вид на героите е съвсем противоположен на представата, която изграждат рицарските романи. Дон Кихот е слаб, съсухрен, с жалки доспехи и снаряжение, яхнал дръглив кон, носещ гръмкото име Росинант – “пръв между конете”. Неговият оръженосец - Санчо Панса – който го придружава при втория и третия му поход – е нисък и тантурест, възседнал своето дребно магаренце. Двамата са напълно противоположни по своя външен вид и това несъответствие буди смях. Различни са и намеренията, с които поемат на път двамата герои. Ако Дон Кихот търси битки и приключения, чрез които да възкреси славата на странстващото рицарство, то Санчо тръгва на поход, воден от съвсем други намерения – да припечели нещо, защото предстои сватбата на дъщеря му. Неговият практицизъм в началото на романа е синтезиран в поговорката: “По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”.Антиподи са двамата герои и по отношение на речта си. Ако Дон Кихот говори , подражавайки на любимите си герои, ако разсъждава за отвлечени неща, то думите на Санчо Панса са свързани с “тук и сега” , приземени са, изпъстрени са с пословици и поговорки, които често дават съвсем различна насока на разговора.Романът обаче би останал само пародиен, ако героите последователно се държат като антиподи и остават непроменени. Всъщност те си взаимодействат, взаимно си влияят. Дон Кихот, според израза на големия познавач на романа Унамуно , се е “санчопансирал”, а неговият оръженосец – “донкихотизирал”. Ако Санчо в началото на своето странстване по пътищата на Испания възприема мелниците като мелници, а не като великани, стадата като стада, а не като вражески армии, то във втората част на романа местата на двамата герои се разменят все по-често и храбрият оръженосец трябва да убеждава своя господар, че трите срещнати селянки са всъщност Дулсинея и нейните придворни дами. Особено показателен в това отношение е краят на романа. Излекуван от своята лудост, победен от предрешения Самсон Караско, Дон Кихот умира като странстващ рицар и доживява дните си като Алонсо Кихана – Добрия. Санчо е този, който го моли да заживеят в гората като пастири:”Ах, господарю, не умирайте, Ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години. Защото най-голямата лудост, която може да направи човек в този живот, е да се остави да умре ей тъй за нищо, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят живота, а само от тъга”.Прагматичният, трезв селянин в началото на романа, който мисли само как да напълни търбуха си / показателно е и името, което избира за своя герой Сервантес / в края е заразен от благородната лудост на своя господар. Тя е тази, която го спасява от непоносимото различие между идеал и действителност. Светът, който заобикаля двамата герои, е меркантилен и егоистичен, в него няма място за героични жестове и благородни постъпки. Те са осмени или в най-добрия случай посрещани с безразличие.Санчо е “второто аз” на Дон Кихот. Още с появата му по страниците на романа се долавя неговият отрезвяващ глас, усеща се неговата гледна точка. Не по-малко интересни от приключенията на двамата герои са разговорите, в които обсъждат случилото се.Оръженосецът, макар че често опонира на своя господар, опитва се да го вразуми и отрезви, се вслушва с все по-голям интерес в онова, което разказва Дон Кихот, и е пленен от идеала, на който рицарят се е посветил. Санчо възприема нравствения идеализъм на господаря си, неговия хуманизъм, неговата самоотверженост и действеност.И ако във втората част на романа Рицарят на печалния образ все по-често “слиза на земята” , то неговият оръженосец все по-често “полита към небето”. Основен момент в “донкихотизирането” на Санчо е неговото губернаторство. Още, когато тръгва с господаря си по пътищата да търси приключения, лековерният и прагматичен селяк живее с мечтата си да стане император, мечта, подхранвана постоянно от Дон Кихот. Когато във втората част на романа славната двойка попада при херцозите, желанието на ламаншския селянин се осъществява. Осем дни той е губернатор на “сухоземен остров”. Преди да встъпи в длъжност, Дон Кихот му дава своите наставления, в които е синтезирана мъдростта на героя и намират отглас много от

1Безумецът и мъдрецът Дон Кихот



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Безумието и мъдростта в образа на Дон Кихот 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.