Белетрист – автор на проза, роман, разказ


Категория на документа: Литература


ВАСИЛ ДРУМЕВ – БЕЛЕТРИСТ И ДРАМАТУРГ.

Белетрист – автор на проза, роман, разказ

1. Името на Васил Друмев се свързва преди всичко с драмата „Иванко”, но не бива да се забравя, че е автор на първата българска повест. И той като Войников е роден в Шумен, като него е ученик на Сава Доброплодни, но по-нататък пътищата им се променят. Друмев заминава да учи в Цариград в духовната семинария. После отива в Киев и се дипломира в Духовната академия. Не случайно е известен както с гражданското си име Васил Друмев, така и с духовния си сан и име епископ Климент Търновски. Религиозното му образование винаги е подпомагало светските му изяви на писател и общественик. Върху оформянето му като личност влияние оказва личното му познанство с Раковски, чиято поема „Горски пътник” така допада на младия Друмев, че следва своя възпитател в Белград и се включва в основата от Раковски Първа българска легия /1861 г./.
2. Белетристика – докато учи в Одеса, пише първата българска повест „Нещастна фамилия”. В предговора разказва мотивите за създаването й, както и художествените принципи, към които се е придържал. Той подчертава, че разказаното е напълно правдиво и че страданията на целия български народ са разкрити чрез страданията на една българска фамилия. И наистина повестта описва трагедията на конкретно българско семейство, но в него се оглежда историята на всеки български род. Думата нещастие, която стои в заглавието е ключова, героите не само са потопени в нещастието, но и постоянно го обмислят и тълкуват. При това нещастията имат както физически /телесни/, така и етични измерения. Десетки сцени описват нечовешките страдания на тялото на роба – той е горен на клада, печен на шиш, набиван на кол от поробителя. Това са физическите параметри на робството, но в сюжета има и много ретроспекции /припомняне на минали случаи/, които разказват за многото минали морални унижения над човека и над святото му право на живот. В творбата се преплитат сантименталните и приключенските елементи и я правят любимо четива на тогавашната аудитория.
Друго значимо произведение на Друмев е повестта „Ученик и благодетели”. Тя има по-различна тема – как гръцките владици, съюзени с българските чорбаджии, задушават стремежите на нашата интелигенция. Творбата има автобиографичен характер. Зад разказа за младия и родолюбив интелигент Живко, авторът описва собствения си живот и тежките условия, с които трябва да се пребори, за да получи добро образование. Загрижен за бъдещето на националната култура, Друмев разкрива престъпленията на гръцките духовници из нашите земи и разобличава българските богаташи, които се представят за благодетели на образованието, а всъщност са високомерни, жестоки и алчни егоисти.
3. От 1869 г. Друмев се установява в гр. Браила ??????????, където е редактор на „Периодическо списание” – орган на българското книжовно дружество, което след Освобождението се преименува в БАН. Именно в това издание, през 1872 г. е отпечатана драмата „Иванко, убиецът на Асеня I”.
Запознат с Пушкин и Шекспир, Друмев умело прилага наученото от тях и създава драма от високо професионално ниво. За сюжет е подбран драматичен период от миналото ни – как боляринът Иванко, убива освободителя на българския народ. От този коварен исторически факт, писателят изгражда творба. Многостранни внушения – и политически, и нравствени, и психологически. Конфликтът е познат от стотици европейски пиеси – борба за трона. Но Друмев разработва проблема от позициите на българските национални задачи, валидни за 70-те години на 19 век. Драмата му защитава идеалите на зреещото освободително движение. Затова въпросите за убийството на Асен и борбите за трона в пиесата, са разглеждани като борба за национална независимост на България, като въпрос за необходимото единство на патриотичните сили и в крайна сметка като проверка на националното достойнство.
В драмата се очертават няколко сюжетни линии, всяка от които си има свой развой. Оформят се три взаимно-преплетени конфликта – обществен, любовен и психологически.
а/ най-пълноценно е разгърнат любовният конфликт. Той наистина не играе първостепенна роля, но е решаващ за развитието на действието и се изразява в преплитането на пориви и страсти между Мария, Иванко, Тодорка и Милко.
б/ психологическият /вътрешния/ конфликт е всъщност голямото постижение на Друмев. Предшествениците му нямат успех в тази насока. За психологизъм в дотогавашната литература у нас е трудно да говорим. В този смисъл „Иванко” е първата психологическа българска драма. Попадение е основно образът на самия Иванко, представен в цялата сюжетност на душевното си раздвоени е вътрешна борба. С вникване в скритите чувства и мисли на човека е показан също и Исак – като носител на пагубни страсти, като при това злостно подстрекава и други с тях.
в/ обществения конфликт се разгръща чрез показването на различни по тип отношения между личности и народ, власт и общество.
Идейният смисъл на автора е да убеди, че щастието, обичта, страданието, делничната съдба на героите, изцяло зависят от националните и политическите проблеми. От друга страна дилемата водач-общество налага мисълта, че лидерските личости не трябва да са погълнати от суетни и егоистични страсти, а трябва да са сред своя народ, защото иначе неизбежно ги грози гибел. Иванко рухва окончателно, когато поставя личните си амбиции над народната воля. Според Друмев, водач на който и да е народ, може да бъде единствено и само онзи, който притежава по-голяма духовна мощ и не се поддава на личи изкушения и себични амбиции/егоцентрик/.
Олицетворението на такива положителни качества, които правят човека достоен да се превърне в истински народен лидер – обичан и уважаван, в пиесата се явява в образа на отец Иван.
Антипод /контраперсонаж/ ще рече противоположен образ или герой, който е носител на обратни качества.
Този персонаж е всъщност моралния антипод на цареубиеца Иванко. Неговата основна роля в драматургичния конфликт се свежда до три основни задачи:
1/ морално да осъди узурпатора /някой , който завладява нещо по пътя на насилието, чрез сила/.
2/ да подпомогне разколебаното единодействие на българите.
3/ да преодолее плахостта и нерешителността на народа, когато се налага да се даде решителен отпор на злото.
Всъщност чрез образа на отец Иван в пиесата се прокарва и важната тема за междуособиците. Точно този проблем е многозначно натоварен: зад вътрешните раздори, които клатят основите на второто българско царство, авторът загатва за един много важен и актуален проблем от своето собствено съвремие. Това е проблемът пред България от последните десетилетия на робството – фаталната необходимост да се надмогнат всички разногласия сред поробените българи в името на съдбовната необходимост от единни действия за освобождение от робството.
Присъствието на трите взаимосвързани конфликта, обяснява защо пиесата „Иванко” има по-голям брой действия. Тук те са пет, докато в предишните пиеси на другите драматурзи, действията са най-много две или три. В случая увеличения им брой е необходимост, за да се разгърнат по-пълноценно всички характери на героите и сложните взаимоотношения между тях. Иванко е единствения образ, който се вплита във всички сюжетни нишки и от това само печели неговият драматургичен характер: той е изграден много убедително и пълноценно. Чрез героя си Иванко, Друмев внушава на своите зрители, че необозданата жажда да властваш над другите, е най-убийствената човешка страст и тя неименуемо води личността до морален крах /падение/.
Драматургичното майсторство на Друмев може да се проследи в няколко аспекта /гледни точки/.
а/ героите му в пиесата имат живо сценично поведение и това прави излишни дългите им описателни монолози /от които напр. страда пиесата на Добри Войников „Криворазбраната цивилизация”/.
б/ характерите на персонажите са богато индивидуализирани, неповторими и запомнящи се, освен това постъпките им са психологически мотивирани – т.е. обяснени са чрез интимните им вътрешни преживявания и емоции.
в/ Друмев е сред първите ни писатели – драматурзи, които ловко владеят ремарките???????/ има френски произход и буквално означава, пояснение чрез което авторът дава допълнителни уточнения за съпътстващите действия или за обстановката сред която действат героите/.

13.ИЛИЯ БЛЪСКОВ – БЕЛЕТРИСТИКА И МЕМОАРИСТИКА.

Макар да е по рождение от град Клисура, Илия Блъсков /също като Войников и Друмев/ е трайно свързан с Шумен, защото почти целия си съзнателен живот, прекарва в този буден възрожденски град. Авторът работи и преди и след Освобождението , но името му на белетрист се утвърждава много преди свободата с двете повести „Изгубена Станка” /1870/ и „Злочеста Кръстинка” /1870/.
а/ повестта „Изгубена Станка” има интересна творческа история. Самият автор не крие, че тя е написана под непосредственото силно влияние на Друмевата творба „Нещастна фамилия”. Прочитът на последното произведение има разтърсващо действие върху Блъсков и това го стимулира сам да създаде текст със сходни внушения. Неговата „Изгубена Станка” може да се определи като съчинение със сантиментално-романтичен характер, като при това са включени и доста религиозни идеи. В сюжета са залегнали от съвременната на автора действителност, фабула /система от случки и събития/ се разгръща върху вече познатия от Друмев мотив за необикновените страдания на едно нещастно българско семейство. Наблюдава се обаче по-различни финално разрешение на конфликта. Разказа проследява как татарски нашественици са нападнали едно добруджанско село и как отвличат една красива девойка Станка и братовата й жена. Опожаряват техния дом, убиват майка й, ала годеникът на Станка Петър, заедно с брат й Васил и група хайдути тръгват след татарския керван. Младежите храбро се сражават и в крaйна сметка успяват да спасят похитената Станка.
Творбата допада на възрожденския читател не само с реалистично пресъздадените картини на българския патриархален бит, но тя се харесва най-вече заради по-оптимистичната развръзка – като че ли избавлението на невинното момиче, вдъхва кураж на , че с цената на мобилизация и решителност, все пак макар и за кратко, доброто може да възтържествува. Забелязва се, че Блъсков е склонен да идеализира портретната характеристика на героите, съвсем в духа на фолклорните традиции. Това ще рече, че персонажите, които са носители на доброто, в същото време имат и обаятелна външност. Валидно е и обратното – адресорите са изобразени даже и с отблъскващи физики. Явно е, че чрез този похват, като рисува външния облик на героите си, Блъсков сякаш се стреми да даде на читателите ключа, чрез който да надникнат и в техния скрит душевен мир. В повестта се срещат и няколко .....сцени, които засилват сензационния елемент в сюжета. Тези военни картини представляват доста правдиво описание и обяснението е просто – в тях авторът е вложил непосредствените си впечатления от наблюдаваните военни действия по време на Кримската война.
б/ Повестта „Злочеста Кръстинка” също се ползва с огромна популярност до Освобождението, макар фактически от художествена гледна точка тя да е останала незавършена. Блъсков е възнамерявал да развие действието, но поради ред причини от лично естество, намерението му остава неосъществено. Между „Изгубена Станка” и „Злочеста Кръстинка” има 5 години – период, които е решаващ за усъвършенстването ан Блъсковия талант. Въпреки, че е незавършена, втората повест показва по-добре развита повествователна дарба. Така например постройката е значително по-усложнена, по-дълбоко е и психическото обяснение за действията и постъпките на героите. Цялата творба е изградена на принципите на ретроспекцията. За връзката представлява описание на 5 гроба край които млада женa, с тъжно лице, е свела глава, това е Кръстинка. Докато оплаква починалите си без време близки – майка, сестра и трима братя, тя неочаквано се среща с отдавна изчезналия от дома си баща – Лулчо. Интересно е, че страданията на това семейство не са преки последици от традиционния за възраждането конфликт свои-чужди, а са резултат от нарушаването ан патриархалния ред. Така по своя замисъл повестта „Злочеста Кръстинка” слага началото на една линия, която пълноценно ще се развия чак след Освобождението: темата за моралната поквара на големия град, която взривява хармонията на патриархалните взаимоотношения в селския дом / проблем, който най-пълноценно е развит в повестта „Гераците” от Ел. Пелин/
2. Блъсков е известен мемоарист, автор на няколко книги със спомени. Всички те са писани след Освобождението, но разказват за живота преди него:
„Из дневника на един стар учител”, „Спомени ученическия, учителския и писателският ми живот”, „Материали по историята на нашето Възраждане”, „Спомени из народния живот”.
В тях най-широко е застъпена темата за училището – такава е професията на създателя. Мемоарите му дават правдива и много подробна картина на времето в което у нас се осъществява прехода от килийното към светското училище – с промените на сградата, подредбата на новите класни стаи, с изменените учебни дисциплини и най-вече с демократизирания по дух процес на просвета. В спомените откриваме любопитно подробности, как са създадени първите читалища като културни центрове, как са организирани първите театрални представления, как се е променила атмосферата в църквите и проповедите в тях.
Десетки страници са посветени на вълнуващите разкази на Илия Блъсков за собственото му учителстване, но и за живота и на други изявени просветни дейци от късното ни Възраждане.

ЛИТЕРАТУРНИЯ ЖИВОТ ПРЕЗ 70-ТЕ ГОДИНИ НА 19 ВЕК – РАЙКО ЖИНЗИФОВ, НЕШО БОНЧЕВ.

1.Последните десетилетие преди Освобождението макар и твърде кратко като времеви интервал е изключително наситено със значими обществени и политически събития. Ключово значение от тях имат следните феномени: през 1870 г. най-сетне и след много години е решен българския църковен въпрос, избран е българския екзарх Антим 1, макар, че е създаден 1869 г. вече активизира дейността си БРЦК, без да довеждат до окончателно отхвърляне на робството, последователно избухват Старозагорското /1875/ и веднага след него Априлското въстание /20.04.1876/. Всички тези събития доказват, че сред българското население, нарастват мащабни преобразования, но освен това те са свидетелство и че радикално /цялостно/ се променя манталитета на поробените българи, те стават все по-дейни граждани, вече не се боят да покажат порасналото си национално самосъзнание, открито говорят за свобода и най-важното – стремят се да привлекат обществения интерес на европейския свят към своята съдба.
2.Обществено-политическите промени естествено рефлектират /отразяват се/ и върху културното битие.Интелектуалния живот на целия период от Възраждането достига своя подем именно през последното десетилетие преди Освобождението.
а/ през 1869 г. в румънския град Браила е създадено българското книжовно дружество БКД. Неговата задача се свежда до няколко основни цели:
- да се провеждат широки дискусии върху проблемите на българския книжовен език и да се установи езиковата правописна норма
- да се популяризират литературни произведения на съвременни български автори
- чрез вестниците и списанията масово да се разпространява информация за културния живот в родината, но също за културни и научни постижения на народите от другите страни.
- Да се съдейства за обединяването на българската интелигенция сред емигрантите в северна и източна Европа /основно от Румъния, Австрия, Русия/. Печатния орган на БКД е авторитетното за онова време издание „Периодическо списание”. За неговото създаване активно сътрудничат книжовниците Васил Стоянов, Васил Друмев, Марин Дринов, Тодор Пеев, Нешо Бончев, Константин Иречек /чех по произход, по професия историк и симпатизант на българите/ и Райко Жинзифов.
б/ Друго значително културно събитие е учреденото в Цариград 1870 г. дружество, което носи името „Промишление” /Промисъл/. Интересното при него е, че то първоначално възниква със скромната цел да обедини печатарските работници с цел взаимно да се подпомагат помежду си , ако ги застрашава фалит. Целта обаче много бързо претърпява промена и само година след учредяването си „Промишлени” вече се налага като дружество с активна културно-просветна програма. В нейните задачи влизат: печатане на книги, учебници, разпространението на тези печатни издания сред българското население, сбирка на интелектуалци за изнасяне на културно-просветни беседи, отбелязване на годишнини и културни празници и прочие. Подобно на БКД и „Промишление” си има свой почетен орган – това е списанието „Ден”, което 3 години след първия си брой, се трансформира във вестник, а част от членовете на редакционната му колегия са активни сътрудници и на други авторитетни издания от това време в Цариград. Приблизително едни и същи книжовници публикуват както в „Ден”, така също и в списание „Читалище” и вестник”Век”.
По този начин на север в Румъния и на юг в Цариград, извън пределите на българските земи, се оформят двата най-големи културно-прсветни центъра от най-зрелия период на българското Възраждане. Те стават притегателни средища за най-будните български интелектуалци, дирижират културния живот във вътрешността на страната, играят роля за важни фактори за будното процъфтяване на образователното дело в нашите земи, модернизират и обновяват българската литература и журналистика.
Една от най-ярките личности на десетилетието – 70-те г. е Райко Жинзифов. Той е не само ученик, но и духовен последовател на Д. Миладинов, който пръв му открива красотата и тематичното богатство на българското народно творчество. Самостоятелната творческа дейност на Жинзифов се разгръща в няколко основни направления – като поет, преводач, литературен историк и като публицист.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Белетрист – автор на проза, роман, разказ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.