Бай Ганьо - българин и европеец


Категория на документа: Литература


БАЙ ГАНЬО - БЪЛГАРИН И "ЕВРОПЕЕЦ"

За разлика от пътеписа "До Чикаго и назад", където Алеко Константинов очертава пре-димно измеренията на чуждото и със снизходително-ироничен смях смао отбелязва присъстви-ето и на българина, тръгнал по широкия свят, то в книгата си "Бай Ганьо" авторът се интересу-ва от родното, което се изявява и проявява е европейска обстановка. Героят олицетрорява пъту-ващият човек, койото се опитва да се отдалечи, да се дистанцира от познатото, отправяйки се към новото и неизвестното. Той си остава герой "на своето място", остава етично неподви-жен, неспособен да догони времето. В този смисъл "подвижността" му е нецелесъобразна, не-продуктивна, хаотична. Чрез неговото пътуване авторът парадира националния мит за свръх-ценността на всичко българско и изгражда свой антитип.

"Бай Ганьо" е свободна като жанр книга, чийто повествователен строеж е многоетажен - разказ в разказа, воден от един свръхповествовател - самият Бай Ганьо. Тази книга си поставя различни цели - морализаторски, социо-възпитателни, културни. Като цяло тя е една провока-ция, един художествен експеримент. Бай Ганьо нарушава жанровата монолитност на повество-ванието, така характерна за Вазов и възрожденската традиция. Алековият разказ е фрагмента-рен, това прави композиционнат структура на творбата отворена. Книгата синтезира своеобраз-ните български пътища към романа, но тя е нещо повече от роман - комичен национален епос. Бай Ганьо е книга-огледало, в която се оглежда читателя ту с гордост, ту с отвращение.

Още първият пасаж на първия разказ очертава проблематичността при срещата на Бай Ганьо с Европа, на своето и чуждото: "Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си ага-рянския ямурлук, наметна си той белгийска мантия и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец". Тази метаморфоза от ориенталския ямурлук и европейската мантия въвежда ключово в разказа значение за дрехата, в което значение за самата одежда ще се говори токова често. Тя обаче въвежда ключово и в друг важен смислов пласт: средствата и плодовете на кул-турното пригаждане и мимикрирането. Обобщението "всички рекоха" е тъжна констатация от страна на автора за равнището на обществено мнение в новоосвободена България, което не мо-же да разбере, че приобщаването към европейската култура и обществена среда по този начин е твърде формално, за да бъде истинско. Малко след встъплението новоизпеченият "цял европе-ец", наметнал белгийската мантия се появява в центъра на Виена в следния балканско-европей-ски образ: "редингот, некопчан, под жилетката му два-три пръста верчен пояс, с бяла ри-за, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастун под мишница". Такъв е един от типовете срещи между културите.

Чрез пътуването на Бай Ганьо в Европа Алеко Константинов извежда и утвръждава една универсална истина - всеки народ се самопознава и самооценява в съпоставка с другите народи, но за Алековия герой пътуването към европейския свят не е път за познание на другия, нито път за себепознание. При срещата на "своето" и "чуждото" диалог не се получава, налице е една абсолютно некомуникативност от страна на бай Ганьо, неумение и нежелание за общува-не. Разминаването е обусловено от непреводимостта на езиците и на културните кодове.

Посредством образа на своя герой Алеко поставя проблема за изграждането на лич-носстта - това става бавно, мъчително. Бай Ганьо заема средищно място по отношение на ру-шащата се стара и изграждащата се нова ценностна система на българина. Родовата традиция, националните морални норми вече не са опора за него. Там, където все още е запазена връзката с миналото, тя дори му пречи да промени бързо психиката си, прави го неподатливо на чужди-те културни влияния, консервативен - "Чунким баща ми все опери е слушал".

По този начин авторът подлага на съмнение цялостното превъзходство на нашето, род-ното, в сравнение с чуждото. Може да се приеме, че тук споменът за родното и традицията е из-ползван от героя само, за да оправдае нежеланието си да се развива и цивилизова. Наличието на стилова несъвместимост в израза - "чунким" и "опера" и изобщо пъстроцветната му реч, която е ярка смесиц от битовизми, турцизми, русизми, дори "френски ваджии", акцентира не само балканско-ориенталската му принадлежност, но междинното му, неустойчиво място между две-те култури.

Бай Ганьо тръгва към Европа и, когато той - човек ограничен, малограмотен, без какви-то и да е хигиенни и културни навици, се сблъсква с европейската цивилизация, става смешен и жалък, но това не го притеснява. Тръгнал да пътува по света, той не е без самочувствие, не е по-тиснат от своите неосведоменост, изостаналост, от невежеството си. Не е угнетен от факта, че е представител на една малка, току-що освободена балканска държава, а, напротив - бай Ганьо навсякъде демонстрира националната си гордост. Друг е въпросът, че той не притежава изтън-чената култура и духовен аристократизъм на своя създател, чужд е на нравствените му принци-пи, не притежава и способността му за критично себевглеждане и себепреценка, усет за чув-ствителна разлика между родното и чуждото социокултурно пространство. Склонен да абсолю-тизира всичко българско, бай Ганьо подценява и отрича чуждото - то е некачествено, непълно-ценно, отдалечено от "нашето". Когато съвсем чистосърдечно се гордее, че е българин и кре-щи в банята: "Булгар! Булга-а-р!", а изумените немци го смятат за луд, и когато напомня при навлизането си в Сърбия за Сливница, и когато вика от прозорците на влака: "Ти не си ли бъл-гарин, право кажи?", и когато по думите на Алеко "угощава всички с чист патриотизъм", този "балкански герой" не само излага себе си, но и позори нацията.

В Европо пословният скъперник, келепирджията бай Ганьо използва националното, българското, за да улесни търговските си контакти, за да се облагодетелства по отношение на битовото си устройване в чуждия свят. За него, разбира се, родината вече не е светиня и свръх-ценност - принадлежността към нея предполага взаимни услуги, сънародническа взаимопомощ - "Абе , най-сетне, българи сме, ще се пригледаме" ("Бай Ганьо на изложението в Прага"). Истинската деформация обаче в отношението на героя ще настъпи едва във втората част на книгата, когато се връща от Европа. На родна почва той цинично ще твърди, че "току тъй, на сухо, патриот не се става".

Докато е в чужбина, бай Ганьо не желае да усвои чуждата култура, да се научи на нещо, да се взре "по-дълбоко" в европейския начин на живот. Той дори иска да наложи себе си, да се себедокаже и прави това по възможно най-грубия начин. Българинът е тръгнал по света с наме-рение не да види, а да продаде и да купи, да осъществи максимата си "да си поврем гагите". Той няма намерение да се учи от европейците - счита себе си за по-хитър, а тях - за "будали". Фактът, че от всичките си приключения в Европа излиза невредим, е сам по себе си показате-лен, показва находчивост. Въпреки това обаче бай Ганьо се опитва да придобие нещичко от ев-ропейските маниери и начин на поведение, защото е разбрал, че да си груб, недодялан, неизис-кан е пречка, а не предимство в цивилизована Европа. Той ще промени и облеклото си, ще се опита да промени и езика. Героят ще демонстрира наученото от по-културните - ще се извиня-ва, ще се старае да бъде учтив - "Пардон, уригнах се, малко просташко пада, но човещинка" ("Бай Ганьо на гости у Иречек"). Проблемът обаче е в това, че всичко това няма да го напра-ви по-цивилизован, грубата му духовна същност няма да става по-деликатна, а, напротив - ще става все по-нагъл и безскрупулен.

В Европа езикът все още не е най-силното оръжие на бай Ганьо. Той ще стане основен аргумент във втората част от книгата. Докато е в чужбина важно място заемат мускалите с ро-зово масло - стоката, която е бъдещ капитал. Връзката между двата основни знака - телесното и капиталеца е пряка. Розовото масло е укрито на най-съкровеното място за героя - до тялото. Грижата и тревогата за мускалите е основна делова негова работа. Той се отнася към тях като към свещена тайна, която трябва да бъде опазена на всяка цена и най-често с лъжа или елемен-тарно хитруване. В голяма степен поведението на героя и обусловено от развития до крайност инстинкт за самосъхранение, който се проявява в почти болезнена мнителност и подозрител-ност. В обикновено еднопосочните му разсъждения доминира съмнението, насочено винаги към другите. То се проявява чрез позата: бърка си в дисагите, в кесията или в пояса с мускали-те, гърбом към присъстващите, но от дискретност или деликатност, а поради нежеланието да ги допусне в своя свят - свят, в който опорни точки на самочувствието и силата са именно дисаги-те, кесията, мускалите с гюловото масло. Позата е еквивалент на словесния израз "Свят много, хора всякакви" - оформен в съзнанието на бай Ганьо като неоспорима максима. Тя разкрива вътрешната му нагласа да очертава параметрите на лична територия, в която се чувства защи-тен.

Невярата в почтенността на другите е илюстрирана и от жеста с вербално значение - "Дай! Върни рестото!" - шаване на пръсти към адресата (касиерката, в банята, при бербери-на), който от свой ред е застраховка срещу всъщност несъществуваща опасност и неволно по-ражда гняв и презрение у тези, към които е адресирано. Охранителната роля на жеста, предназ-начен да предотврати евентуалната измама, е неуместна и ненавременна, защото е насочена към хора е друга етична норма, но той пределно локализира изходната точка от която бай Ганьо тръгва в общуването си. Дори когато е в България мисълта му, необременена от това как да се опази от посегателствата на "чуждите" е концентрирана към спечелването на изборите, благо-разумно и предливо е сложил ръце в джобовете си, защото предварително установеното му убеждение "Хелбета, ще бръкне някой хайдучага - отиде кесията", го държи нащрек. Ана-логичен смисъл има и мимиката "прави сметка с вежди" в дома на Иречек, чиито словесен превод чертае извивките на едан пъргава мисъл. Тази мисъл с еднаква лекота прескача нацио-налните граници, социални параметри, старателно прехвърля всичко "за" и "против" и в край-на сметка там, откъдето е тръгнала - от съмнението. Изградената комплексна конструкция от поза, жест и мимика, конкретизира смисъла на неизказаното гласно (но установено като прави-ло!), тяхната повторяемост в различни ситуации, но с еднакво значение, разкрива една от най-определящите черти в характера на бай Ганьо.

Закономерно развитие на неговата подозрителност намира и в банята. Зрителната връз-ка с мускалите отново е единственото условие за тяхната сигурност. Той подозира всякакви ка-пани, всевъзможни кошмарни ситуации, в които неговите скупоцености са обект на посегател-ство и затова той обмисля и самоотвержено и постоянно ги защитава. За да подчертае апока-липтичността на последствията от тяхната загуба, той непрекъснато задава риторични въпроси. За да не се стига до трагични отговори, той превръща мускалите в придатък на своето тяло. Та-ка започва да се развива икономически младата българска държава. Тов е началото на найните пазарни взаимоотношения. Това са първите продукти, легитимиращи новоосвободената ни ро-дина пред света. Розовото масло е и първият емблематичен знак на българската култура. По-подробно това Алеко Константинов ще го разгледа в "До Чикаго и назад", като добросъвестно описава всичко, което е видял в българския павилион на изложението.

Бай Ганьо е този образ-емблема, който осъществява връзката между ориенталското и света. Забелязва се още на изложението, седнал върху един сандък. Неговото движение - гео-графско, културно, текстово, върви със смяната на ролите му. Той е ориенталец, който натяква на европейците ориенталските си навици, а после - в България, се държи като човек, който е "врял и кипял из Европа" и използва "европейския" си образ, за да постигне българските си це-ли. Двете култури се представят в тяхното ролево, огледално отражение, каквото всяка една от тях е изградила за другата. Бай Ганьо влиза в чуждата култура с не особено добри чувства. Той е мнителен, подозрителен, очакващ на всяка крачка да бъде подигран, измамен, изгонен. Бай Ганьо е олицетворение на младата и жизнена нация, на млаата телесност и като поведение, и като аромати и звуи, които издава. Това е опозиция между силно телесния ориент и обезтелесе-ния Запад.

Освен това, бай Ганьо непрекъснато се стреми да бъде възприеман като интелигент, да се самоизтъкне, да докаже, че "не е прост". Любопитно е, че той говори все в минало време за натрупването на познанията си, а не в сегашно - той "бил чел доста на времето". Самочув-ствието му на "учен човек" навсякъде се съпътства от парадоксални прояви на малокултурие (на гарата, в балета, у Иречек). Показателен е и фактът, че когато е на гости у Иречек, той де-монстрира не само така характерната за него простащина, но си позволява да поучава домаки-на-интелектуалец, да му "чете лекции" по съвременна политика и фамилиарно-назидателно да му каже: "Ти мене слушай, на не се бой!". Отношението му към истинските интелигенти - за, които парите, властта, "келепира" нямат стойност, е цинично и вулгарно. "Страшни диванета са туй учените!" - твърди той още в Европа, а по-късно, когато се връща в България, си раз-чества сметките с тях.

Напористият Ганьо Балкански изобщо не се интересува от националните особености, проявени в спихиката на хората, с които се среща, от кулурните ценности, от духовните прояви на другите народи - "Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтана-ти" ("Бай Ганьо тръгва по Европа"), "Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети" ("Бай Ганьо на гости у Иречек"). Тук връзката с традицията е напълно прекъсната. Няма и следа от уважението на българина към просвета, наука и изкуство. Това тотално откъсване на героя от националния тип култура се превръща в преграда за приобщаването му към духовните достижения на другите народи.

Уродлива е представата на бай Гано за човека и човешката същност - всеки може да го-вори каквото си иска, да върши каквото си иска, да лъже, само да не засяга джоба и интересите - "Пари не иска, я!". Много цинична е и представата му за любовта и човешките взаимоотно-шения - "Като има келепир, и бай ти Ганьо знай да обича".

Досегът с Европа изобщо не променя тези представи на героя. Своята философия за чо-века той прилага и по отношение на чужденците - ненавижда тяхната любезност - за него те са "мазни", както и мнозинството от българите, смята европейската вежливост за "лигавене". За-това и бай Ганьо изобщо не се церемони и с жените. Отношението му към тяь - смес от старо-то, ориенталското, пренебрежителното отношение към жената, съчетано с персоналната му простащина, е вулгарно, цинично - "Санким, честна ли е? Знам ги аз тукашните жени...". Въпреки трудностите да се ориентира в социалната йерархия, т.е. да оразличи слугините от гос-подарките, той неизменно залага на своята мъжественост. В банята, очарован от касиерката, Ганьо засуква мустака си и клати глава срещу нея - все действия, изразяващи закачливост, под-кана за близост, носещи намек за флирт. Те напомнят ухажването в природния свят, където външните белези са гаранция за осъществяване на връзката. Сигурността в неотразимата си мъ-жественост, бай Ганьо изразява чрез привличане на вниманието върху "рунтавите гърди" и мустака. И тук възприемането му не отговаря на неговите желания. Анушка възкликва: "Кос-мат като някой дивак". Всеки опит на бай Ганьо да установи контакт води до недоразумения и комични ситуации. Най-често причината затова е телесността - този силно табуиран за евро-пейците език. Почуда, присмех и негодувание съпровождат всяка изява на бай-Ганьовото тяло, защото със своята първичност нарушава изградените от векове забрани.

Въпреки демонстрираното самочувствие, въпреки съзнанието си за собствено величие и значимост, бай Ганьо не се чувства съвсем сигурен в обкръжаваща го среда, Европа си остава чужда за него. От една страна, "нашенецът" е убеден, че знае всичко за нея и за гражданите й - "Знам ги аз тях!", а, от друга страна - в чужбина той има своя среда - български търговци, гърци - изобщо балканци. Той открива там и една сродна душа - студента Бодков, който спо-ред ироничната квалификация на автора, е "много напреднал в цивилизацията". Нищо извън тази ограничена територия не интересува Алековия герой. Точно това непознаване на чуждото, дистанцията между него и бай Ганьо, предизвиква и с нищо неоправданата му омраза, и гнев-ните му закани: "Остави ги тез чифути - ще ми паднат те на ръка, чакай!". Той не знае почти нищо за бита, обичаите, традициите на "чифутите", но претендира, че познава духов-ността им, защото е твърдо убеден, че навсякъде човешката природа е една и съща.

Идвайки на родна земя, европеецът бай Ганьо се превръща от слабост в сила. Културата е усвоена не като същност, а като обвивка, но тя се превръща в авторитет, с който той притиска по-простите си другари - Асланов, Хайрсъзина, Дочоолу, Гочоолу и т.н. героят се гордее с ев-ропейския си опит и не пропуска да демонстрира своето превъзходство: "Ти знаеш ли кой съм аз? Знаеш ли, че цяла Европа съм я изходил? Не съм като тебе дърво". Самочувствието на бай Ганьо става толкова голямо, че за пръв път в българската литература героят се противопос-тавя на своя автор. Той се развива и разсъждава по логиката на своя характер, кара дори създа-теля си да му поднесе извинения. Тази липса на дистанция, това разрушаване на статута на все-знаещия автор, е ново и необичайно за българската литература явление дотогава.

Много от недостатъците на бай Ганьо всъщност са деформирани патриархални добро-делтели. В поведенчески план бай Ганьо е колоритен герой, който преследвайки келепира про-вокира множество смехотворни ситуации. Неразбирането между него и другите обикновено е взаимно. Той реагира неадекватно на непознатата обстановка, но и чужденците не успявата да идентифицират неговите поведенчески и езикови жестове. В това се състои смехотворната сре-ща между "свое" и "чуждо". Авторът рязко провежда разграничението. В първата част смисло-во активен е механизмът на съпоставката и затова хуморът е добър.

Повествователят е сложен, многозначен образ. Изравнявайки се с европейците по дух и същност, той се противопоставя на бай Ганьо. Разказвачите на историите за бай Ганьо, които всъщност предтавляват различните лица на автора, се опитват да оневинят и поне малко да смекчат впечатлението, което той прави - в банята, в операта, на погребението. Това е особено-то съчувствие на съобщността, колкото и дистанцирана да е тя, на сънародниците в чужбина. В роден контекст те вече са врагове. Чуждата среда е и общ дразнител, провокиращ и застраша-ващ националното самочувствие. Разбира се, всичко, до което те се допират, се възприема със съвършено различни сетива. Повествователят се опитва да оневини бай Ганьо, прехвърляйки някои от отрицателните му черти на други герои. Така или иначе, в народопсихологически план той се оказва непреходен символ и почти никой от неговите спътници не се запомня.

Във втората част от книгата липсва приятелската компания, която раазказва; авторът ка-то че ли изчезва. Отсъстват и традиционните коментари, той не само не иска да има нищо общо с героя, но и му се противопоставя и дори го осъжда. Появява се и антиподът на Ганьо Балкан-ски - Иваница Граматиков. Той е прототип на Алеко и настойчиво държи да се опразличи от ге-роя. Това особено отчетливо проличава в промяната на обръщението - свойското бай Ганьо се заменя от дистанцираното Ганьо Балкански. Мълчанието на разказвача всъщност е отказ да се защитава героя. В Европа с тревога, надежда и срам той изкупва част от греховете на бай Га-ньо, защото все пак таи надежда, че той ше се промени. Героят обаче само физически се пре-мества в пространството, но пътуване в духовен смисъл няма. Във втората част бай Ганьо се от-тласква от родовото "живи да ви оплача аз вас", спекулира с познанието за Европа и това му дава право да се самоограничава. Воден от мисълта, че е придобил неоспорим опит от пребива-ването си в европейската цивилизация той започва да гледа със снизхождително високомерие на България. Получава се нещо странно, но съвсем закономерно за бай Ганьо - докато е в Евро-па, тя му е странна, непозната и чужда, то, когато е в родината си, тя му става неподозирано близка. Ако е в Европа с повод и без повод, с основание и без основание се гордее с всичко българско, в България се гордее с факта, че е "цял европеец" - "Аз и в Белгия съм бил".

Бай Ганьо се добира до властта - той е гъвкав, изобретателен, издръжлив, обигран, ут-връждава се като политик, водач, управник. Той прави "свободни" избори, използва озверени банди, въоръжени със саби и ножове, за да бъде избран. Издава и вестник, за да "цапа" против-ниците си, ходи в двореца, за да яде и пие до пръсване и да търси контакти. Извратена демокра-ция, поругани идеали, насилие - това са резултатите от присъствието на псевдоевропееца на българската политическа сцена.

Още по време на престоя си в Европа, бай Ганьо е оформил своя "идеал" - "Идеали! Бошлаф... Личното наше земно доволство - ето идеала, който трябва да преследваме". Употребата на глагола в 1 лице множествено число "преследваме" принизява понятието "иде-ал" и го разкрива в неговите вулгарно-нисши, бахганьовски изпълнения.

Именно бездуховната и безнравствена социална реалност, алчността и егоизмът правят невъзможен пътя към Европа и това кара Алеко горчиво да възкликне: "Европейци сме ний, ама не съвсем".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бай Ганьо - българин и европеец 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.