Бай ганьо - Алеко Константинов


Категория на документа: Литература


Алеко Константинов "Бай Ганьо"

В първите две десетилетия след Освобождението българската литература активно продължава да изгражда националния космос с неговите основни опорни точки - образа на националното пространство, история, култура. И точно тук българското общество, а заедно с него и литературата, се натъкват на сериозен проблем - проблема за загубения идеал.

През 1895 г. Иван Вазов написва "Кардашев на лов", в който един съвременен български писател напразно търси красиви и романтични герои из софийските улици. След като среща само тъжни и грозни истории, героят стига до заключението, че "високите" разкази нямат място в новата ни литература. Творбата завършва със знаменателно изречение: "Нека бъде сатирата!" и така поставя необходимостта от критическо изобличение на социалната действителност като най-важна задача пред творците от 90-те години на ХІХ век.

В същата година се появява книгата "Бай Ганьо", отпечатана първоначално като приложение на списание "Мисъл". Творбата на Алеко Константинов в най-висока степен е породена от атмосферата и потребностите на своето време. Тя в същото време ги обобщава и превръща в художествен образ, който въвежда нов стил на литературно изображение, различен от съществуващата традиция.

Д-р Кръстев, макар че е един от първите, които съзнават значението на тази творба, се чувства донякъде объркан и недоволен от липсата на класически издържана композиционна цялост, от фейлетонните похвати на изображение, от черно-бялата психологическа характеристика на героите. В същото време обаче той прозорливо отбелязва, че даже недостатъците в "Бай Ганьо" са породени от спецификата на действителността, за която разказва, че между начин и обект на изображение съществува изключително и показателно единство.

Когато излиза от печат "Бай Ганьо - невероятни разкази за един съвременен българин" тя се състои от две части. Първата част включва девет очерка, обединени под общото название "Бай Ганьо тръгна по Европа", а втората част включва трите очерка "Бай Ганьо се върна от Европа", "Бай Ганьо прави избори" и "Бай Ганьо журналист". Редакторите на по-късните издания включват в книгата и всички фейлетони с главен герой бай Ганьо, създадени от Алеко впоследствие, и оттогава тя по традиция се издава в този вид. Така или иначе фрагментарната композиция отразява задъхания ритъм на преход между две епохи в българската история; фейлетонното начало придава острота на критичното отношение; хуморът е най-въздейственото средство за борба с грозното. Само хуморът се оказва способен да обедини гнева на изобличителя с болката на моралиста и с ироничната нагласа на истинския интелигент, а именно това са най-специфичните белези на разказвача Алеко Константинов. В този смисъл не бива да се изпуска от внимание и фактът, че книгата все пак не се състои само от разказаните истории, обединени около фигурата на главния герой. Книгата подробно ни въвежда и в ситуацията на разказването, а именно група млади интелигентни мъже си разказват историите за бай Ганьо. В някои критически мнения този факт е наречен "рамка" на разказа и с това интересът към групата, известна сред софийската общественост като "Весела България", се прекратява. Проблемът идва от факта, че участниците в групата се обявяват и за участници в историите на бай Ганьо. Разказвачът обикновено е спътник на героя от съответния разказ, а във втората част всички са свидетели на подвизите на бай Ганьо. Подобен род книги не са рядкост в световната литературна традиция (сборника "Декамерон"). От вече съществуващите в общественото пространство сюжети, се избират онези, които най-добре осветяват даден проблем. В първата част на книгата проблемът навсякъде е един и същ - некултурен българин или балканец пътува в чужбина с търговска цел. Непознавайки европейската култура и норми на поведение, той изпада в конфузни ситуации, от които се измъква благодарение на агресивността и нахалството си. И тук вече оценката на групата разказвачи е особено важна. Втората част на книгата използва друга ситуация - предположението "какво би станало, ако..." познатият ни вече некултурен, действащ само според егоистичния си интерес българин, реши да се включи в политическия живот. И тук отново мнението на групата разказвачи има съществена роля. Така че единството на книгата не може да се мисли по друг начин, освен като вътрешно взаимодействие между "Веселата България" и другата, "Бай Ганьовата България".

Противоречията продължават и при определяне на времевата и пространствената характеристика на художествения свят. От една страна, характеристиката "Един съвременен българин" като че ли насочва към времето на 90-те години на 19 век и по този начин отразява процесите в българското общество по това време. От друга страна, обаче ситуациите са толкова типични, че дават възможност определението "съвременен" да се тълкува до там широко, че да обхваща всички времена, в които подобен герой може да съществува. Същото се отнася и до мястото. Широтата на географския обхват, съчетана с поразителната еднотипност в поведението на бай Ганьо показва, че ако вместо градовете от книгата сложим други, ситуацията едва ли ще се измени съществено. Единственият определен пространствен ориентир всъщност е противопоставянето: там в Европа и тук в България.

Тези изтъкнати досега противоречия водят и до основния за света на "Бай Ганьо" въпрос - доколко е реалистично повествуванието в творбата. Ако под реалистичност се разбира близост на изобразения свят и герои с действителността, то книгата "Бай Ганьо" е реалистична в стремежа си да покаже типични ситуации и поведенчески реакции, като по този начин обрисува вярно обществените отношения. От друга страна, повествуванието не изгражда свят с цялата пълнота на връзките в него. Героят също не е типичният реалистичен герой, той няма биография, външният му портрет е по-скоро емблематичен, отколкото реалистичен. На този фон не е твърде адекватно образът на бай Ганьо да се тълкува като реалистичен образ. Въздействената му сила е по-скоро в свободата да се съотнася всяка постъпка и всяко поведение, носещо характеристиките на байганьовщината, към първообраза и да се тълкува свободно.

Неслучайно "Бай Ганьо" е книга, за която са написани стотици страници от тълкувания, страници, търсещи отговор на въпроса: какво представлява бай Ганьо като литературен герой?! В началото на 30-те години се появява статията на германския професор-българист Герхард Геземан "Проблематичният българин". Заедно с типични герои от разказите на Вазов като Гороломов и Балтов, бай Ганьо попада в модела на негативното българско, на лошия, опорочен образ на българския човек. Така той се оказва вписан в онази вече формирала се литературна традиция, която противопоставя идеалите на възрожденското време на грубата действителност, настъпила неочаквано бързо след Освобождението. Но образът на бай Ганьо е различен от просветителски - моралистичните сатири на Вазов. Той не е просто карикатура на един социален тип, нито само естетическо обобщение на отрицателните характеристики в обществения живот и в съзнанието на новия българин. Бай Ганьо е образ, в който се оглеждат трайни черти на човешкото, в който се срещат и сблъскват различни епохи, свързват се по най-причудливи начини противоречиви прояви на националния ни характер. Социалистическата критика от онова време в лицето на Георги Бакалов твърди,че Бай Ганьо е социален тип, обобщена проява на една възникваща класа. Други критици виждат в него единствено необразования и груб българин, току-що излизащ от своята провинциална затвореност.Трети мислят за него като за образ-обобщение на общочовешки черти, специфични за най-различни времена и епохи или пък като за типичен балканец, homo balcanicus, какъвто можем да срещнем във всички страни на доскорошната Османска империя.

Днес, от дистанцията на изминалото столетие, най-точно ще бъде да кажем, че бай Ганьо е всичко това: той е и социално конкретен, и нравствено обобщен; исторически временен и неизлечимо вечен. В него откриваме типични черти на балканеца, на "възточната" психика, както биха казали Вазовите герои от "Чичовци", но и на всеки малокултурен човек изобщо. Някои черти на байганьовския характер изглеждат дълбоко вкоренени в човешката природа, те се появяват при всеки нов допир на индивида с обществото, с институциите, с другите хора, независимо от конкретните обстоятелства на една или друга епоха.

"Бай Ганьо" започва с едно кратко въведение, графично отделено от останалата част на текста.То се състои от едно- единствено изречение, богато наситено с алегоричен смисъл в областта на историческите, политическите и нравствените внушения и е свързано с един символичен спектакъл на преобличането: "Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец". Критиката отдавна е проследила значението на всеки детайл. "Помощта" е Освободителната война; ямурлукът - турското робство; белгийската мантия е алюзия към белгийската конституция, използвана като модел в изготвянето на първата българска конституция в Търново, а нейната полуоблеченост ("наметна си") загатва невъзможността от мигновена промяна на обществената действителност.

Има обаче и нещо повече. Наследила практично-предметното мислене на възрожденската епоха, литературата в края на ХІХ век обръща голямо внимание на дрехите и на тяхната способност да символизират различни нравствени и социални характеристики на личността. Чрез ритуала на маскарадното преобличане творбата на Алеко представя желанието за цялостна промяна в националната идентичност на българина след Освобождението. Но заедно с това книгата показва и невъзможността от подобно по магически бързо действие, лишено от последователността на бавната историческа еволюция. Темата за българина, който иска да бъде европеец,загърбил изцяло доскорошната си провинциална затвореност на полуориенталски, патриархален човек, е много характерна за българската литература от онова време. Алеко Константинов я представя във фейлетонно-сатиричен план. Целият разказ за бай Ганьо представлява сюжет на желанието, но и на невъзможността за такава мигновена промяна. С акта на преобличането е поставен пряко един от основните проблеми на прочутата книга - за поведението на човека в изпитанията на чуждото пространство и под натиска на настъпващите "нови времена". Преобличайки се, героят се готви за "закона" на чуждата земя. Той знае, че там, другаде, и хората са други, и порядките са различни, и езиците са странни и чужди. Културните граници се обхождат с умения и с идентификационна промяна - това е интуитивното знание на героя на Алеко Константинов.

Чуждото пространство е изненада, натиск, агресия и те трябва по някакъв начин да бъдат овладени. Именно в сблъсъка между "своето" и "чуждото", между дрехата-маска и навикът-идентификатор ще се появят и разгърнат комичните недоразумения. Законът на чуждата земя неотменно включва в себе си дрехата. Чрез нея се разгъва цяла система от идентификации и противопоставяния.Защото тя - Дрехата - е социален, етнически и културен различител, тя е граница, която разделя, тя е и място на сблъсък между стари порядки и нови моди. Затова и на срещата, разгърнала се като поредица от комични сцени, се разкриват именно разликите между "европейците" и "целия европеец"-докато едните живеят като европейци, другият пътува преоблечен като "европеец", разкъсан от собствената си противоречивост. Това е трагизмът на всяка раздяла, това е патосът на всяка промяна.

Тъкмо за крехкия баланс между знанията (за опасните чужденци) и незнанията (за чуждите културни модели) разказва Алековата книга.

Книгата показва, че маската крие едно, но разобличава друго. Тя казва, че с прибързано наложени маски същности трудно се изтриват и прикриват. Затова във всяка ситуация на разобличаване ироничният заряд ще избухва, за да разкрие половинчатостта на маскировъчната тактика.

Книгата повествува за изпитанията на самоличността на човека, тръгнал по Пътя..

В края на ХІХ век пътуването става емблема на социално-историческите промени, настъпили в България след Освобождението. Разтварят се границите на едно традиционно затворено, провинциално общество. Търсят се нови територии на културния интерес. Завоюват се нови пазари. Всичко това превръща пътуващия човек в герой на новото време, във фигура, която въплъщава желанието и способността за промяна. Пътуването поражда - и в същото време само се поражда от - потребността за съпоставка, за сравняване на домашните ценности с външния свят. То е начин за национална самоидентификация. Образите на пътуващия човек заемат централно място в творчеството на Алеко Константинов. Двете най-значими творби на писателя - "Бай Ганьо" и "До Чикаго и назад" - почти изцяло са изградени върху темата за пътуването, за срещата на домашните традиции с чуждия свят, за перипетиите на тази среща. Българинът поглежда към чуждия свят и там, като в огледало, успява да види отразени чертите на своето общество и на своя характер. Пътуването е един от най-старите модели, чрез които човешкото общество разказва за своя опит. В митологията, във фолклора и в литературата съществува богата типология на свързаните с него сюжети: пътят като избор между различни възможности, грешният път, пътят на изкуплението и др. Творчеството на Алеко Константинов извежда на преден план движението от типа странстване-преоткриване. С това то прилича на много вълшебни приказки от българския фолклор, но също така съживява и някои традиции на възрожденската ни литература /например "Житието" на Софроний Врачански/. Героят тръгва на път, обикаля по непознати места, като превръща в разказ своите впечатления и оценки. Този модел е ясно разгърнат в "До Чикаго и назад".

Съществува обаче и друг, по-усложнен и късно възникнал, литературен модел. Перипетиите на странстващия герой са погледнати отстрани, през някакъв чужд поглед, и именно този поглед задава онзи критерий на морална оценка, който се налага като внушение на целия текст. Така е в цялата книга "Бай Ганьо". Внушението тук е по-сложно изградено, защото съществуват два различни модуса на самоизразяване.

Първият модус е очертан от непосредствените реакции, оценки, характеристики, които пътуващият човек изразява към това, което среща по своя път. Пример в тази посока са разсъжденията на бай Ганьо по време на неговото странстване по Европа. Чужденците той обикновено вижда като "абдали", т.е. глупаци, или "чифути" (евреи).

Вторият модус е скрит в типологията на неговото собствено поведение, което става обект на разсъждение и обобщение за читателя и критиците на творбата.

От тази гледна точка основна характеристика на бай Ганьо е неговата ситуативност-ситуативност като отсъствие на основополагащ нравствен принцип. И ако в условията на лично оцеляване този недостатък не е дотам виден и страшен, то в условията на изграждане на българската национална общност това отсъствие на принципи и идеали се оказва фатално. Този проблем, общ за българската литература от края на 19 век, е свързан с изграждането на българския национален космос и пречките, породени от загубването или липсата на всякакъв идеал. Но именно в "Бай Ганьо" този мотив е вплетен в цялата сложност на проблема- докъде и доколко нуждата от оцеляване може да допусне ситуативност в поведението.

Бай Ганьо е образ-символ на прехода между две епохи в българската история и в съзнанието на българския човек. Заедно с агарянския ямурлук той е наследил психиката на доскорошния роб, който днес иска да бъде господар на всяка цена, и това обяснява несдържаната безскрупулност в социалните му прояви. Чрез поведението на своя главен герой Алеко внушава, че бедността на много столетия се е натрупала в алчност и в желание за голяма и лесна печалба. Липсата на държавна и политическа сила се е превърнала в тираничност и страст към властта.

В този смисъл можем да кажем, че корените на байганьовското поведение са в историческата ситуация след Освобождението, във внезапната промяна на социалното положение, която се случва с всички българи. И все пак даже бързината на прехода не успява да породи съществено нови, непознати черти. Тя по-скоро изостря старите отрицателни качества или пък деформира традиционно смятани за добри характеристики на българската душевност, превръща ги в тяхното пародийно опако. Образът на бай Ганьо може да бъде прочетен и от гледната точка на обичайно възприемани като положителни черти в националния характер на българина, само че изведени до такава крайност, която ги кара да преминат в отрицание на доброто у себе си, в неговата комична или дори заплашително разрушителна противоположност.

Второто, също така графически обособено, въведение ситуира главния герой сред група хора, които разказват за него. До края на творбата техните образи остават недоразвити; акцентът пада главно върху способността им да говорят за един друг човек, когото възприемат като много различен от себе си. Поради липсата на всякаква портретна и описателна конкретност бихме могли да ги наречем повествователни гласове. Чрез тяхното присъствие във втората уводна част се поражда един двуполюсен модел на българската действителност. В единия край се намира активният, действащ герой, носител на негативни социални и нравствени характеристики. Към него в хода на повестванието се добавят и други подобни "герои" (студентите Бодков и Асланов в чужбина, Дочоолу, Гочоолу и компания, когато бай Ганьо се завръща в България). В отсрещния край се разполага малка група интелектуалци, обединени от желанието да бъдат нравствено и политически добродетелни, от опита да се противопоставят чрез хумора на грозното и пошлото, които ги заобикалят. С тях се идентифицира и самият повествовател, който ще пресъздаде в образа на младия кандидат за депутат Иваница Граматиков непосредствения си опит в политическата действителност.

С тази подялба на две противоположни групи герои текстът представя и два типа поведение на българския човек, особено в ситуации, когато се оказва изправен пред лицето на чуждия свят или пред необходимостта да осмисли собственото си място в действителността.

Бай Ганьо и байганьовци не страдат от липса на самочувствие. Родното място за тях е центърът на света, така както личният интерес е критерий за значимостта на всяко ново събитие. Те са агресивни и войнствени, патриоти до шовинизъм, гръмогласни бранители на българската политика и на българската история, шумни гости на всяка трапеза. Младите интелигенти, от своя страна, съзнават провинциализма на мястото, откъдето идват, стесняват се от некултурността на своите съотечественици, когато се намират в чужбина, страдат от комплекси за историческа и културна малоценност. Изглежда, че двата типа герои са не просто противопоставени. Те по-скоро се допълват, за да представят един цялостен модел на съзнанието и поведението, характерен за българския човек на прехода между две епохи в края на ХІХ век.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бай ганьо - Алеко Константинов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.