Атанас Далчев


Категория на документа: Литература


1

Един от големите писатели на Българския модернизъм е и приложилият законите на една нова естетика в поезията ни от 20-те години на ХХ в.- Атанас Далчев.Неговото творчество, представително за Диаболизма, е част от големия естетически прелом след войните,на съпротива срещу традицията.Той присъства в българската литература с обособена самостоятелност и устойчива независимост на творческия дух.Поезията му разкрива ново светоусещане и слабост на модерното съзнание към болезненото и некрасивото.

Атанас Далчев депоетизира и обективизира лирическия изказ,с което преодолява открития лиризъм на Символизма.Обективността на предметния свят в творчеството му, се противопоставя на езика на символите.Поезията на автора бележи своеобразен преход към света на грозното, проза-ичното(Бодлер),с което задава специфичен код за четене и разбиране на относителността на понятието „красиво”. Всичко това чертае нова насока в развитието на модерната чувствителност,нова художествена оптика,поетика и естетика.Това е израз на Далчевия стремеж към преодоляване на Символизма.В духа на авангардната поетика той го оценява като мъртва поезия с непълноценен емоционален живот и изчерпани изразни средства.На импресионистичната му абстрактност противопоставя една динамична, депоетизирана,обвързана с вещността на всекидневието, естетическа система : на радикално завръщане към предметния свят и сетивното преживяване на делничното.В познатия от Символизма диалог между душата и тялото,авторът реабилитира материята като физическа първооснова,която прави възможен живота на метафизичната субстанция на битието - душата.

На мястото на романтичната емоционалност в българската литература , идват мотивите за болестта,човешкото страдание,смъртта.Поетичното става израз на една променена художествена оптика.Тя дава възможност за поглед „от близо”, разкриващ грозните подробности на нещата.Това е израз не само на умората от естетиката на Символизма. Свързано е и със съвременните фило-совски насоки в българската литература.Така в поезията на Ат. Далчев се раждат странни герои-предмети, които изземат функциите на субекта, с което центърът на изображението се изнася извън човека - в материалния свят. Изолиран и самотен, потънал в безвремие и отстъпил субектните си функ-ции,Аз-ът копнее отчаяно за друг живот,за хората,за бягство от безсмислената повторяемост на делничното ежедневие.То обаче не е единствената реалност в лириката на писателя.

Модерното съзнание постига множественост на световете в тази поезия. Преминава през плътността на материята, за да види отвъдното.Но успоредно с това строи илюзорни и измамни варианти на действителното.Тази игра с реалността и мултиплициранети й във възможни фантазни проекции, снема от нея статута й на единственост.Разколебана от множеството си игрови превъплъщения, действителността изчезва в своята условност.Изграждайки различни фантазни и кошмарни проекции, Далчевата поезия експериментира с измеренията на реалното. Светът в творчеството на писателя е много-пластов,единство от красиво и грозно,реално и нереално.Другостта на художествения модел е тази,която променя функциите на нещата.Те добиват статута на нещо различно,непознато,често са метафоризации на друг позна-вателен обект.

Без да се превръща в символ или алегория, материалното е свръхнатоварено със значения.

Вещите се оказват средоточие на трансцендентна същност.Познанието за тях е разколебано и се пропуква.През пролуките нахлува усещането за друга реалност,която разхерметизира света на познатото „тук и сега”.Привикнало да вижда само него,съзнанието на чокек е сляпо за невидимите прояви на привидния свят.Така е в „Балконът” : „Но през деня отвън го не съзира на мину- вача празното око.”Два паралелни свята един до доруг,всеки затворен в себе си, „без никаква врата”.Точно във форматите на известното и всекидневното се крие и проектира непознатото,странното в Далчевата пезия.
................................................................................................................................

В стихотворението „Стаята” предметните детайли - дюлите по скри-на,пожълтелите портрети и прашните килими - са белязани от знаците на друг живот и друга,отминала реалност.Потъналите в прах вещи излъчват „миризма на вехто”,която разказва нечие предишно битие.Стаята е заключен свят,в който не е живял отдавна никой.Материалните реквизити е нея са визия на една условна действитвлност,отворена към нечие предишно битие,споменът за което ревниво се пази.Часовникът е „чер ковчег”, умтртвил времето ;по стените висят портрети на хора,които са си отишли от света ;а огледалото ревниво пази техните образи.Така предметите добиват статут на двойни образи : конкретни стайни врщи, но и входове към друг свят, отминал.Нетленната субстан-ция,съхранена в тях прави стаята „печална”, защото създава усещане за нос-талгия.

Именно носталгия и усещане за приближаваща смърт внушават Далчевите произведения от стихосбирката „Прозорец”.Финалът на почти всяко от стихотворенията създава алюзия за врата,открехната към смъртта и това е изходът от текста и входът към друго битие.В него сякаш няма цели,човека е преследван от безкрайна повторяемост на нещата, което разколебава смисъла на живота. „Там” времето е изгубило двигателния си „тласък”.То е сякаш парализирано или застинало в безкарайна протяжност,с което е отнета жъзможността му да бъде нормално времетраене между Началото и Края,между Живота и Смъртта.Тази реалност до такава степен е пропита от модуса на негацията,че се стапя и видоизменя в „зла измислица”,в зловеща алтернатива на света,обозначена с маркери на неопределеност : „кой го знай къде”, „кой знай кога”, „който води назнайно къде”.Този друг свят е построен в измерението на тотално отрицание, „където радостта е непозната” и „щастието не изгрява”.Той е „потъмнял и разкалян”,с „локви от мръсна вода”,пропит от „неспирни грижи” . „Разкривени болни усмивки”, които са „нито хора и нито бижии чеда” населяват тази абсурдна действителност.

В стихотворения като „Път”, „Болница”, „Хижи”, „Старите моми”, са представени картини на антиживота,където човекът е заменен от „маски” и „сенки”.В „Хижи” материалността е натрапчиво подчертана и внушава усещане за разпад и преходност.Следите на разрухата са навсякъде : „прозорец изпочупен”, „прогнили къщи”, „опадала мазилка”, „покриви разбити”.Тези зловещи знаци на разложението и гниенето маркират и деградацията на човешкото, разказават за неговото мъчително съществуване и тлеене в социалните низини.Страданието е хиперболизирано до сатанинско твърдение:
И за щастлив се смята само

студения и блед мъртвец.

Остро се внушава усещането за обреченост и преходност на всичко материално.Тленната субстанция е подвластна на смъртта.

Темата за смъртта е интерпретирана и в „Болница”. В това стихотворение е засегнат мотива за билния и болестта,актуален в модерното изкуство през ХХ в.Болестта е свързана с друг режим на светоусещане,защото извежда от навичните кръгове на ежедневното.Тя е едно друго време,негова спрцифична организация,защото е свързана с отделяне от света,на място,където времето тече по друг начин и човек формира други дистанции със света.

Болестта в Далчевото произведение гради алтернативи на съществуващото; представлява формат на различието ; отвъдност.Тя е и метафора на друг познавателен обект- свръхчувствителност към онова,което в ежедневното ни убягва.Защото болестта е свързана с травама,щета,некроза - тя изостря сетивата.Близостта на смъртта, на този друг свят на отвъдност,интензифицира интуицията на болния към него и активира други модели на осмисляне на света.Това позволява да се долови зад привидната реалност, невидимата същност на друго битие :
И очи може би вече вгледани в другия свят.

Болничният интериор е пресъздаден детайлно – той е една статична картина на белотата,която е въплъщение на призрачност и меланхо-лия.Графичният рисунък в черно-бяло отнема усещането за цвят :
Тези черни ръце връз прострените бели покривки

като черно оголени клони на зимния сняг,

Като лечебно заведение,пространството на Далчевата болница е парадоксален модел на нещо друго , защото в нея никой не се лекува.Хората са заменени от фрагменти на човешкото : „лица побледнели” по леглата, „разкривени болни усмивки”, „черни ръце”.Статичността и абсурдът са доведени до крайност чрез липсата дори на умиране.Боилницата е визия на състояла се незнайно кога смърт.Тя е междинно пространство,метафизична визия на преминаването от живота към смъртта.

Пътуване към тази безнадеждна реалност е проиграно в „Път” и „Коли”.В стхотворението „Път” единствен белег на живота е следата,оставена по снега.Човекът е сянка без име,въплътена в образа на черна кола с мъртвец.Това е картина на пътуването към смъртта - допирната точка между вечността и човешкия живот.Дърветата са единствените изпращачи на мъртвеца,който сякаш сам управлява колата:
Под безкрайните вопли на вятъра,
.....

е преминала черна кола

и са скърцали тук колелата й.
.............

Стари,мършави кранти са влачили

пожълтял като восък мъртвец.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Атанас Далчев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.