Анализи върху творчеството на Никола Йонков Вапцаров


Категория на документа: Литература


“Песен за човека” – Никола Вапцаров

Лириката на Никола Вапцаров е художествена проекция на суровото, динамично съвремие на поета – “епоха на дива жестокост,/ препускаща лудо напред”. Текстовете му очертават контурите на урбанизираното пространство на града, в което човекът повежда най-драматичната схватка – с живота – “озъбено, свирепо куче”. Изходът от този двубой е предначертан – победата принадлежи по право на човека, успял да съхрани и отстои нравствените ориентири – вярата, надеждата, любовта, като противодействие на тъмните страсти на всекидневието. Човекът е изключително важна категория в поезията на Вапцаров; чрез нея се осмисля светът, откриват се основанията за съществуването. Към човека Вапцаров се отнася с обич, лишена от сантименталност, от покровителство, унизяващо човешкото достойнство. Обичта е познание и разбиране, вяра във възможностите на обикновената личност да се променя към добро, да прави своя избор, дори когато е стигнала пределите на падението.

Обичта-вяра в човека предопределя поетическите внушения на стихотворението “Песен за човека”. Заглавието вписва текста в “песенния” свят на Вапцаров, задава обвързаността на творбата със заглавието на цялата стихосбирка – “Моторни песни”, както и с конкретния цикъл – “Песни за човека”. Песента е митологема, извечен символ на духовното, на изповедното; чрез нея обикновено-битийното става празнично, естетическо; песенността насища лирическия текст с изключителни стойности. Видяна в българската литературна традиция, песента заявява и връзката певец-общност, тя приобщава към себе си слушащите, чрез нея се постига единение. Заглавието на Вапцаровия текст напомня и Яворовото “Песента на човека”, като впечатление прави промяната на предложната връзка. Заглавието на Яворов чрез предлога “на” интериоризира песенното в субективното; то задава, за да бъде доразгърнат впоследствие свръхтрагизмът на затвореното живеене. Вапцаровият текст екстериоризира песенното, той търси връзката с другите, отваря възможностите на диалога, на приобщаването.

Самият текст е изграден върху диалогичния принцип; подобно на други свои творби и тук поетът прибягва към комуникативната схема на спора: “Ние спориме/ двама със дама...”. Заедно с гласа на лирическия говорител е въведен и втори лирически глас – на опонента – гневната дама. Още в началото е заявена и темата на спора / тема и на целия текст/ - “Човекът във новото време”. Диалогичната форма проблематизира темата, поставяйки въпросите за смисъла на човешкото битие, за човешката същност в пряка обвързаност с времето. Лирическият говорител и дамата представят две различни позиции, две ценностно маркирани разбирания за човека. Позицията на дамата е израз на омразата и озлоблението към човека; тя персонифицира нетолерантната същност на съвременния свят, който е обрекъл съгрешилия човек и изключва възможността от промяна: “Аз мразя човека./ Не струва той вашта защита”. Аргументите на дамата се основават на нещо прочетено, на теорията; нейното слово преразказва: “Аз четох как някой/ насякъл с секира/ насякъл сам брат си, човека”. Дамата извежда конкретния пример до обобщение на човешката природа – злото е в самия човек, подвластен на жестокостта и инстинкта. Неслучайно основно място в нейния разказ заема братоубийството – Каиновият грях, първото човешко престъпление. То е достатъчно основание да се отрече цялата човешка същност. Неубедителността на дамата като участник в спора е подчертана чрез жестовете – “ тропа, нервира се, даже проплаква”. Различно е речевото поведение на лирическия говорител. Той разчита на друг тип въздействие – подкупващата простота на интимното заговаряне, при което истината се ражда не от сблъсъка, а от разбирането, съпричастието. Сблъсъкът ражда истерията, убеждаването на всяка цена води до проповедта; заговарянето “полека, без злоба, човешки” е начин да се излезе извън закодирания морал на проповедите, да се направи слушателя съмишленик.

Словото на лирическия говорител е убедително, защото е лишено от сухотата и дидактичността на теорията; основава се на аргументи от всекидневния опит. То сътворява едно битие, проследявайки “ставането” на човека. И неговият разказ има за отправна точка човешкото падение – кражбата и отцеубийството. Престъплението в този случай е още по-страшна проекция на жестокостта, на нечовешката стихия – глаголните форми “подушил”, “затрил” бележат отстъплението от човешкото, нравствената деформация. Тежкият грях изисква възмездие: “ала във съдът/ не потупват по рамото,/ а го осъждат на смърт”. С попадането в затвора обаче приключва “историята” на човешката деформация и започва “историята” на пробуденото достойнство, на човечността: “Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ ч о в е к”. С противоположното “но” се полага началото на преосмислянето на собствената индивидуалност, на прозрените истини: “Не стига ти хлеба,/ залитнеш/ от мъка/ и стъпиш в погрешност на гнило”. Причините за падението са потърсени не само в самия човек, но и в света “вън”. Мотивът за недостигащия хляб / откриващ се и в “Горки”, в “Не бойте се, деца”/ насочва към един социално обусловен “ред”, който не само обрича човека на недоимък, но и го лишава от дълбоките екзистенциални потребности. Осмислил своята “тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока/ съдба”, героят достига до познанието: “Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!/ А може, по-иначе може...”. В затвора – съдържащ в себе си и значенията на страдание, урок, познание, се ражда зрящият човешки дух, “злодеят злосторен” се изправя пред нови ценностни хоризонти. Инерцията на живота е преодоляна – чрез песен: “Тогава запявал той/ своята песен,/ запявал я бавно и тихо”. Песента става знак на възродената духовност; тя е израз на вярата, надеждата и обичта. С тази песен героят живее последните мигове – той няма време да започне отново, но има време да умре човешки, достойно.

Преображението в “Песен за човека” се е случило, но то трябва да бъде проверено, доказано. Неслучайно това става на територията на екзистенциалното, в миговете на максимално емоционално и психологическо напрежение. Както в други Вапцарови текстове и тук изборът се отстоява в гранична ситуация – ситуация, в която човекът е изправен пред лицето на смъртта. В мига, в който героят е поведен към бесилото, новото като че ли е на път да се пропука, да отстъпи пред инстинкта, пред страха: “Онзи в леглото/ разбрал, че живота/ е свършен за него,/ и в миг/ скочил, избърсал потта от челото/ и гледал с див поглед/ на бик”. Колебанието обаче е моментно – светлината в душата побеждава телесния мрак. Кулминацията на победилата духовност не се случва в затвора с неговите мрачни ъгли, а навън, на двора, над който “се къпела с блясък звезда”. В “Песен за човека” на границата между живота и смъртта пространството е организирано по вертикала: затвор – небе, звезди. То е ценностно маркирано – “долу” е непроницаемото, пространството на несвободата, на тъмнината; “горе” е неограниченото, наднационално пространство на светлината. Звездите – символ на надеждата, на вечното, неумиращото, съучастват в извисяването на героя. Неговият поглед е отправен към зората, той вижда вече далеч отвъд себе си. Собствената му “безока” съдба се “изгубва” в безпределието на пролетно-съзидателното време: “Но белким се свършва/ със мен?/ Живота ще дойде по-хубав/ от песен,/ по-хубав от пролетен ден...”. Вярата е изказана чрез песента. С нея героят надмогва смъртта, прониква във вселенното пространство, оживява го, изпълва го с възхита: “Усмихнати чули звездите отгоре/ и викнали: “Браво, човек!”. Организацията на художественото пространство, звездите, песента напомнят Ботевата балада “Хаджи Димитър”, в която смъртта е вечен живот. Поетическата картина в Ботевия текст /”Настане вечер...”/ откроява вечността, повторителността, всевалидността на идеята. Метафората в “Песен за човека” очовечава вселенното пространство, създава поетически ореол на героя. Вапцаровият текст настоява за единичността на събитието, за конкретна, дори интимна връзка на лирическия персонаж с природното пространство. Героят на баладата е възхвален и чрез песента - ”и певци песни за него пеят” – подсилва се идеята за вечност. Символът на песента, изключително многозначен и у Ботев, и у Вапцаров, в случая алюзира памет за юнака, извежда не само моралния, но и естетическия аспект на подвига. В контекста на “Песен за човека” песента също съизразява възхвала, но не за някакъв подвиг на героя, заслужаващ вечен живот, а за постигнатото състояние на хармония, на единение със света – света на неговия опит, на неговата мъдрост и доброта. Песента е възхвала и признание на екзистенцирането в противовес на биологичното съществуване. Тя е персонална позиция / ”запявал той своята песен”/, изисква, настоява за своята вечност. Песента е противопоставяне, неприемане на смъртта. Това противопоставяне кореспондира с “Вяра” – “Свалете!/ Свалете!/ По-скоро свалете/ въжето, злодеи!”. Връзката между двата текста е в начина на изображение на насилствено отнет живот. Въжето и в двата случая означава прекъснати връзки. Във “Вяра” дори хипотетичната смърт извиква бурна емоционална реакция. В “Песен за човека” негодувание няма. Смъртта е действителен край. Представена е привидно безстрастно, констативно: “Нататък е ясно. Въжето/ изкусно/ през шията, после/ смъртта”. Последното тайнство в тези стихове е лишено от тайнственост, превърнато е в обикновен случай. Неуместната употреба на наречието “изкусно” / откроено и обособено в стих/ създава едва доловима ирония към едно абсурдно битие, в което убийството е занаят; наречието провокира размисли за хумонността. На смисъла на този поетически момент противостои идеята за надмогването на смъртта чрез песента – “Но там, в разкривените,/ в сините устни/ напирала пак песента”. Деиктичната форма “там”, заедно с “разкривените, сините устни” насочва към грозотата на смъртта, към нейната неотвратимост. Но “напирала” – като семантика и като граматическа форма, като персонифицираща метафора опровергава края. Съчетана с “пак”, песента обезсмисля биологичния акт на смъртта . Преизказността в лексемата “напирала” създава приказката, извисява живота, но не като буквално пребиваване на този свят, а като духовна енергия, като човечност.

С образа на песента завършва поемата: “Той пеел човека./ Това е прекрасно, нали?”. Тя е най-силният, необорим аргумент на лирическия говорител; поставя край на полемиката за човека, за неговата същност, за възможността да се променя и да бъде човек. Надмогването на телесното, на инстинктивността, преоткриването на духовните стойности е достояние на човека. Пътят към ценностите е труден, а смъртта е граничната ситуация, в която се проверява тяхната устойчивост. Съхранените вяра и обич пред смъртта са висши морални добродетели, изключителни прояви на човешкото достойнство, основания да се създаде “Песен за човека”.

“Завод” – Никола Вапцаров

Лириката на Никола Вапцаров е художествена проекция на суровото, динамично съвремие на поета – 30-те – 40-те години на ХХ век. Текстовете му очертават контурите на урбанизираното пространство на града, в което човекът повежда най-драматичната си схватка – с живота, за да отстои правото си на достойно съществуване. Вапцаров продължава идеологемата на Смирненски /”Два свята – единият е излишен!”/; в стиховете му в открит сблъсък са представени настоящият свят – напрегнат, суров, несправедлив към човека, и бъдещият свят, роден от Вапцаровата утопия – разкрасен, “по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Образът на настоящето е детайлно разгърнат в стихотворението “Завод” – текст, в който човешкото съществуване е сведено до борба за оцеляване.

“Завод” принадлежи към първия цикъл от стихосбирката “Моторни песни” – “Песни за човека”, който съсредоточава вниманието върху най-важната категория в лириката на Вапцаров - човека. В основата на текста е драмата на индивида, обречен на изнурителен труд, отдалечен от екзистенциалните ценности. В един динамизиран, технократизиран свят той губи опорите на своето смислено живеене; битието му се автоматизира; човекът се отчуждава от природата, от другите, от света.

Още със своето заглавие текстът очертава социално-битовото пространство на човека, представя самото битие, в което той е. В лириката на Вапцаров заводът е пространствена метафора на съвременния свят, в който героят работник е ограничен от бетонни стени, които излъчват студенина и враждебност. Животът е лишен от красота и смисленост; той е “тежък, скучен”, “живот без маска и без грим- / озъбено, свирепо куче”. При представянето на образа на живота Вапцаров се разграничава от традицията, която опоетизира, естетизира живота като ценност; в “Завод” образът е принизен до животинското, подчертана е неговата суровост, примитивност. Заводското пространство притиска, задушава човека; метафоричният образ на димните пластове налага идеята за социалния гнет. Те напомнят въглищните пластове на Смирненски от “Въглекопач”, символизиращи също поробването на човешкия труд.

В началото на “Завод” е въведена и типичната за Вапцаровата поезия тема за борбата с живота: “И трябва да се бориш неуморно,/ и трябва да си страшно упорит,/ за да изтръгнеш от зъбите/ на туй настръхнало,/ вбесено псе/ парченце хляб”. Мотивът за недостигащия хляб се открива и в “Песен за човека”, “Не бойте се, деца”, “Горки” - той е пресечната точка на идеята за социалната ощетеност с идеята за екзистенциалните потребности, от които е лишен човекът. Битието е сведено до борба за съществуване, за оцеляване.

Неизменен елемент от заводското пространство е машината, представена в текста метонимично – чрез “каиши”, “трансмисии”, които “плющят”, “скриптят от всеки кът”. Машината в “Завод” изгражда представата за автоматизиране на битието, за ново робство, за обезличаване на човешкото; тя поражда омерзение, угнетеност. Свързана е и с мотива за отчуждението – от другите, от природата, от света. Изградената природна картина в текста е противопоставена на затвореното и “задушно” заводско пространство: “А недалече пролетния вятър/ люлее ниви, слънцето блести...”. Пролетта у Вапцаров носи идеята за хармония, за освободеност. Навън са просторът, светлината, красотата, но те са непостижими за лирическия герой: “Но как е чуждо/ и ненужно тука,/ съвсем забравено/ това поле!”. Илюзиите, идилиите са невъзможни, защото “миг на някаква заблуда,/ защото миг с размекнато сърце/ би значело напразно да загубиш/ работните си/ жилави/ ръце”. Сред грохота на машините и мрака на заводските стени човекът сякаш е ослепял за хармонията, ежедневната му борба за оцеляване го е принудила сам да се дистанцира от красотата, да се откаже от нежността, да потисне копнежите.

Драматичната напрегнатост на битието е внушена и на стилово равнище – наред с поетичния език в творбата са вписани и социална лексика, и думи и изрази от говорната практика: “Една ръка/ изхвърли на боклука/ идилиите с синьото небе”. Диалогизирайки с традицията, Вапцаровите текстове снизяват високопоетичното до делничното. Преплитането на лексикално-стилистичните пластове /откриващо се във всички стихотворения на поета/ придава автентичност, достоверност на изживяването, акцентува реалната човешка драма.

Драмата на човека е доразгърната чрез безсилието на словото – в смазващото, гнетящо битие, сред шума и трясъка на машините, думите не се чуват, невъзможно е общуването, обезсмислена е самата същност на човешкото. Словото е деформирано в “крясък”: “И аз крещях години-/ цяла вечност.../ Долавях, че и другите крещят...”. “Аз” и “другите” са вписани в едно общо битие. В “Завод” лирическият герой не е уникален, отделен от останалите – той е част от безброя, между него и другите има тъждество; истините му “снемат” истините на множеството. Затова и във финала на текста лирическият изказ се променя – от “аз” в “ние”. Множеството извървява своя нелек път до истината за смисъла на съществуването. Борбата с живота е опит и познание; тя свързва всички в една “сплав”, в една сила, която ще преобърне битието. Идеята за човешкото единение е изразена чрез образа на сърцето: “едно сърце във тебе неуморно/ пулсира с хиляди сърца”. Колективната воля, калена чрез борбата, ще осъществи промяната, ще изгради нов свят: “ще снемем ние/ слънцето при нас”. Слънцето в стиховете на Вапцаров е символен образ на мечтаното – хармонично, смислено битие. То съгражда представата за бъдещето, когато на мястото на завода затвор ще се издигне нов строеж – “огромен завод” на живота. В този друг свят човекът ще преоткрие изгубените ценности, ще познае пълнокръвието и красотата на битието.

Вапцаровото стихотворение “Завод”, подобно на множество текстове на поета, е изградено на принципа на диалога – между човека и завода, олицетворяващ настоящия свят на “черен труд” и машинен трясък. В този диалог е вписана реалната човешка драма, която провокира болка и омерзение, но е изразена и вярата в способността на човека да преодолее озлоблението и да направи своя достоен избор – борба в името на нов, справедлив свят.

“Вяра”

Н. Вапцаров

Лириката на Никола Вапцаров е проекция на суровото, динамично съвремие на поета – 30-те – 40-те години на ХХ век. Средоточие на текстовете му е реалната драма на човека, пребиваващ в един огрубен, полюсно разполовен свят, който подлага на изпитание устойчивите опори на съществуването. Сведено до борба за оцеляване, битието на Вапцаровия лирически герой е лишено от красота и смисленост. Ето защо той повежда своя драматичен двубой с живота, воден от вярата си в един друг свят – на възобновените ценности, на хуманността и справедливостта.

Вярата е основна екзистенциална категория в нравствената система на Вапцаровия лирически герой. Затова поетът избира да открие своята стихосбирка “Моторни песни” със стихотворението “Вяра”, което утвърждава вярата като свръхценност – тя осмисля битието на човека и открива пред него хоризонтите на бъдещето. Вярата в текста е синоним на обич, на живот; тя дава сили на човека да преодолява препятствия, да мечтае, да открива нови светове. “Вяра” синтезира в себе си Вапцаровата екзистенциална философия – оптимистично насочена към утопичното “утре”.

Стихотворението започва с обобщение на обикновеното човешко битие в неговите различни аспекти: екзистенциален – “аз дишам”; социален – “работя”, и творчески – “и стихове пиша /тъй както умея/”. Съединителният съюз “и” изравнява творчеството с останалите житейски аспекти, от него е снет ореолът на изключителното, извисеното. Самият лирически герой няма съзнание за своята уникалност; той се възприема като обикновен, един от многото. В същото време обаче обособяването в скоби на “тъй както умея” е знак за оразличаване, заявява собствена естетическа позиция.

Все така непринудено, естествено е въведен и типичният вапцаровски мотив – за борбата с живота: “С живота под вежди/ се гледаме строго/ и боря се с него,/ доколкото мога”. Борбата е деромантизирана; тя е снизена, вписана в обичайното, делничното. За разлика от Ботев, Вазов, Смирненски, които интерпретират борбата и смъртта в нея като изключителност, празничност, Вапцаров я лишава от патетика, героичност и я превръща в белег на ежедневието. Огрубен е и образът на живота – неговите “груби лапи челични” разкриват истината за битието – сурово, безпощадно към човека. Въпреки драматичната схватка с живота обаче, лирическият Аз изказва своята обич към него: “Дори да умирам,/ живота със грубите/ лапи челични/ аз пак ще обичам!/ Аз пак ще обичам!”. Обичта е декларирана, потвърдена – чрез повторение и два удивителни знака. Животът е обявен за абсолютна ценност, а обичта е изборът на човека – да се бори, да продължи напред, но не с омраза, а със спонтанността на любовта, с вяра в правилността на поетия път.

Направеният от лирическия субект избор следва да бъде проверен, поставен пред изпитание. Текстът разгръща две хипотетични ситуации – посегателството върху живота и посегателството върху вярата. Посегателството върху живота е свързано с образа на бесилото /който се открива и в “Песен за човека”/ - метонимичен израз на свръхизпитанието, на граничната ситуация, пред която е изправен човекът: “Да кажем, сега ми окачат въжето/ и питат:/ “Как искаш ли час да живееш?”. За Вапцаровия лирически герой всяко посегателство върху живота е равнозначно на престъпление, злодейство: “Веднага ще кресна:/ “Свалете!/ Свалете!/ По-скоро свалете/ въжето, злодеи!”. Насилствената смърт е отречена, утвърден е животът като висше благо. В името на живота лирическият герой е готов на саможертва: “За него – живота - / направил бих всичко./ Летял бих/ със пробна машина в небето,/ бих влезнал във взривна/ ракета, самичък/ бих търсил/ в простора/ далечна/ планета”. Стиховете са показателни за парадокса в световъзприемането на Вапцаровия лирически герой – от една страна, той обича неистово живота, от друга страна, приема смъртта – риска, самотата на откривателството. Обичта се мисли като смърт, но смърт – условие за надеждата – “че още живея,/ че още ще бъда”. Обичта е толкова голяма, че превръща смъртта в ценност, изравнява я с живота, гледа на нея като част от екзистенциалното битие на човека.

Втората хипотетична ситуация възпроизвежда посегателството върху вярата: “Но ето, да кажем,/ вий вземете – колко? -/ пшеничено зърно/ от моята вера,/ бих ревнал тогава,/ бих ревнал от болка/ като ранена/ в сърцето пантера”. Проблемът за вярата придобива общочовешки, универсални измерения чрез християнската притчовост /в текста е вписана Христовата притча за синапеното зърно/. Анафората “бих ревнал” и сравнението “като ранена в сърцето пантера” разкриват значимостта на вярата за човека. Тя не само е изравнена с живота, тя е смисълът на този живот; отнемането й е равносилно на физическа и духовна смърт – сърцето е жизненият център на човека, но е и символ на вътрешния свят, на духовността. Посегателството над вярата е равносилно на “грабеж”, който заличава човешкото: “Миг след грабежа/ ще бъда разнищен/(...) миг след грабежа/ ще бъда аз нищо”.

Разгърнати последователно в първите две смислови части на стихотворението, в третата мотивите за живота и за вярата се сливат в неделимо единство: “Може би искате/ да я сразите/ моята вяра/ във дните честити,/ моята вяра,/ че утре ще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър?”. Стиховете осмислят съществуването на човека както в плана на настоящето, така и в перспективата на бъдещето. Вярата изпълва вътрешните духовни пространства на личността /”Тя е бронирана/ здраво в гърдите”/; вярата е изборът на човека да отстоява своите ценности, срещу които “бронебойни патрони.../ няма открити!/ Няма открити!”. Бъдещите глаголни форми и риторичната поанта на текста налагат идеята за убедеността на Вапцаровия лирически герой в силата на вярата обич, в нейната непобедимост, защото тя е самата същност на понятието “човек”.

Обичта към живота и непобедимата човешка вяра са Вапцаровите откровения за смисъла на битието. На тях лириката на Вапцаров дължи своята актуалност, защото и “днес”, както и “вчера”, човекът диша, работи, живее, воден от надеждата, че “утре ще бъде/ животът по-хубав,/ животът по-мъдър”.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализи върху творчеството на Никола Йонков Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.