Анализ на "Под манастирската лоза"


Категория на документа: Литература


Сборникът "Под манастирската лоза" - израз на мъдрата и жизнелюбива философия на автора

Най-своебразното и най-дълго създаваното произведение на Елин Пелин: първият разказ е създаден в 1909г., последният - в 1934г., целият сборник е публикуван 1936г. (разказите се създават в период от 25 години). Елин Пелин нарича цикъла "творбата на моя живот". Цикълът интерпретира сложността на категориите добро и зло: грях и праведност, природно и етично, материално и духовно, сакрално и профанно, красиво и грозно.

Сборникът се състои от 11 разказа. Композиционният модел на изграждане е разказ в разказа: повествователят разказва "приказките", съчинени и разказани от мъдрия отец Сисой (фикционален разказвач). В жанрово отношение разказите са създадени по модела на притчата: кратко повествователно произведение с нравствено-поучително съдържание, написано в алегорична (иносказателна) форма. Силното нравоучително (поучително, морализаторско) начало присъства в предварително обмислена теза, защитена чрез условния сюжет. Идеите се характеризират със своята универсалност. Липсва социална мотивировка на нравствените проблеми - героите са пренесени в друга сфера - общочовешка и общонравствена. Водеща е тезата, която владее и управлява събитието (събитието не е гръбнак на разказа, а има функцията да обслужи тезата). Диалогът силно намалява, а някъде изчезва. Пейзажът не се мени успоредно със случката, с диалога, героите, а звучи по-обобщено, по-универсално в унисон с общия замисъл, в подкрепа на тезата. Природата има символичен смисъл - тя изразява вселенската хармония, която обединява земния и небесния свят и която е вечна и неразрушима, изпълнена със спокойно величие, със съвършенство и чистота, с благословена мъдрост. Героите са герои типове и идеи, чрез които се реализира морализаторският смисъл на текста. Често нравствената поука е директно изречена от повествователя или от героя. Краят в някои разкази завършва с "чудото" (в духа на християнството) - "чудото" осъществява развръзката и доказва тезата ("Занемелите камбани"). В други разкази, в които няма намеса на "чудото", е засилен коментарът на разказвача или на някой герой ("Чорба от греховете на отец Никодим"). В този коментар се откроява моралният извод, тезата.

Разказът "Отец Сисой" е въвеждащ в цикъла. Той изгражда една обединяваща сюжетна рамка - представя останалите 10 разказа като разкази на един разказвач. Така се постига единност, цялостност на цикъла (но във всеки разказ присъства един обективен разказвач, който не допуска друга гледна точка). Разказът "Отец Сисой" въвежда в проблематиката на цикъла; подготвя читателите за възприемане на разказите, които са обединени не от случката или от героя, а от нравствената проблематика, от тезата; въвежда образа на разказвача. Разказите са построени по 2 еднотипни схеми: 1) Разказва се за един грях, който се оказва невинен; 2) Разказва се за прекалена, ревностна преданост (на християнските догми), която Бог не може да прости. Тези схеми се реализират в разнообразно съдържание.

Мъдрите внушения на притчите звучат като философски обобщения в одухотвореното и спокойно пространство извън мирския (светския) живот - под манастирската лоза. Сюжетната рамка на цикъла предполага една твърде приземена, "очовечена" интерпретация на светостта и постига омиротворението между божественото и човешкото: повествователят слуша притчите на своя домакин отец Сисой под манастирската лоза, опитвайки неговите вкусни гозби и отбрано вино. Външният вид на отец Сисой носи библейски послания, свързани с мъдростта на светеца. Героят обаче излъчва и природна жизненост и радост от живота, несвързани с традиционния християнски аскетичен морал: "нисичък, здрав, с младежка светлина на очите, с приятно усмихнато лице, с посивяла брада...и кичури, бели като вечните преспи по планините". Духовникът притежава по-скоро житейска опитност, отколкото свята мъдрост, почерпана от Библията и черковните книги. Знак за душевната му чистота е хармонията между него и птиците (които са Божиите пратеници на земята) - отец Сисой хвърля трохи на кокошките и врабците, "които...без страх кацаха на раменете му". Одухотвореният му образ съчетава мъдростта от житейския опит и от досега с християнската чистота. От отец Сисой разбираме, че колкото и да е мимолетно настоящето, в своята протяжност то създава илюзията, наречена живот. Този живот е нещо по-ценно и по-мъдро от абсолютния отвъден порядък на божественото пространство.

Цикълът "Под манастирската лоза" обобщава най-важните, най- устойчивите възгледи от творческия мироглед на Ел. Пелин. Те са подсказани още чрез метафоричния смисъл на заглавната формула. "Манастирска" се свързва с пространството на манастира като духовна обител, християнско култово обиталище, отдалечено от светския живот - на чисто и спокойно място, подходящо за пречистване. Първоначално манастирът е само онова конкретно пространство, за което героят разказвач твърди: "там прекарах едно лято". По-късно обаче писателят разрушава тази конкретност и полага в представата за манастира много по-широк пространствен и философски смисъл. Той произтича от факта, че в художествения свят на цикъла се оказват обединени такива крайности, като светското пространство (селце, градчета, планински райони, работилници) и сакралното пространство (манастири, църкви, параклиси); земното пространство и небесното пространство; слабостта към виното и чревоугодието на отец Сисой (заради което той смята, че е недостоен) и изключителаната му нравствена чистота, чистата и греховна земна любов на отец Никодим и чистата му любов към Бога. Така авторът по художествен път демонстрира посланието, че ведно могат да се слеят светско и религиозно, божествено и земно, което води до обобщението, че всъщност невидим и неръкотворен (създаден от Божията ръка) е целият свят - така че човек навсякъде може да се моли на Бога и да живее в съзвучие с Неговата воля. "Лозата" е един от най- древните образи на благополучието в живота, свърза се с живота, плод на живота и на оплодителната му сила. Образът на лозата обединява две противоположни свои значения. От една страна, тя присъства с езическото си значение да е свещеното дърво на старогръцкия бог Дионис. От нея се прави виното - еликсирът на боговете в античните митологии, най-ярък символ на физическото, хедонистичното живеене, на всички земни изкушения и съблазни. В християнството лозата е божествено дърво от райската градина, тя е сакралност, защото се отъждествява с образа на Христос и символизира невинната Христова кръв чрез смисъла на виното като причастие. Следователно в символиката на заглавието Елин Пелин събира езически и християнски значения - християнското целомъдрие и езическата свобода, за да изрази дуалистичния си възглед за света и човека - необходимостта от хармония между виталното и духовното, между плътското (епикурейското, хедонистичното) и духовното, човешкото и божественото, земното и небесното, греховното и праведното като естествени проявления на единния човешки микрокосмос. Християнската етика хармонира с жизнелюбието на античния и на ренесансовия човек, доброто съжителства със злото, бялото с черното, мъжкото с женското, телесното с духовното, праведноста с греха. Човекът е представен като конфликтна хармония от противоположни същности, които уравновесяват естествената му човешка природа. Нарушеният баланс между двете начала води до грях. Затова радостта и насладите трябва да се редуват със стремлението на душата към Бога "чрез красота и истина". Самият Бог е снизходителен към човешките слабости, защото те са естествено заложени в природата на човека ("Прекаленият светец и Богу не е драг"). Когато героите са загубили телесността и съблазънта, те са загубили своята половина, разрушили са своята цялост. Изкушенията и греховете са част от пътя на човека към Бога: "Не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига много лесен", "Ако няма злото, никой нямаше да знае що е добро", "Както чорбата не се осолява само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж". Пренебрегването на любовта между мъжа и жената и изобщо между хората, загърбването на простата радост от живота води до нарушаване на божествената цялост на света, до грях. Хората трябва да зачитат плътта така, както и духа. Оплодителната сила на живота е великата Божия промисъл, насладите и радостта са дар от Бога. Което е естествено, то е праведно - гласи поуката в края на разказа "Светите застъпници".

Следователно Елин Пелин отрича църковния догматизъм и проповядва една нова - природна - религия, която трансформира християнските представи за грях и праведнст, за добро и зло, за нравствено и порочно. Елин Пелин е наречен "последният богомил, защото житейската философия на писателя следва богомилската философия, според която човекът е прекрасен не когато сляпо следва религиозните канони, а когато остава верен на природата си и пъстро обединява в себе си такива полюси на природата, като божествено и дяволско, добро и зло, грях и праведност, красиво и грозно. Доброто и злото равновесно изграждат човешката същност, хармонизират я и й позволяват да изпита красотата на житейските наслади, да се радва на живота - и с плътта, и с духа си, за да се докосне до божественото начало.

Интересът на Елин Пелин към образите на калугери и монаси води началото си още от детството - чичо му е бил поп и често му е разказвал истории за светци или му е четял жития на светци. Представите на Елин Пелин за битието се повлияват допълнително от учението на Августин Блажени (IV - V век след Христа), според когото светът с цялата си противоречивост е продукт на Божията промисъл, а самият човек е също тъй сложен и противоречив. Поради това в августианската традиция изкушенията и греховете са част от пътя на човека към Бога. Истинският битиен подвиг не е в абсолютната праведност, а в намирането на посоката към спасението след заслепението на съблазънта. В художествения интерес на писателя към църковния персонаж повлиява и сборникът с легенди "Изворът на Света Клара" на френския писател Анатол Франс.

"Занемелите камбани"

Със сериозен и благоговеен тон, без чувство за хумор (характерно за другите разкази от цикъла), текстът откроява християнските категории грях и праведност, като задава проблема за истинската чистота и истинската праведност, за неподправения жест на смирение и вяра, за съкровеното добро в душата на човека като стремление към Бога. Други опозиции в текста са: материално - духовно, чисто - нечисто, видимо - невидимо, състрадание - бездушие, добро - зло.

Словосъчетанието в наслова назовава чудото, чрез което Бог явява своята воля. Невероятното и необяснимо заглъхване на камбаните на самия храмов празник Успение Богородично( Голяма Богородица - 15 август) е поличба Божия и известява, че е сторен грях. (Звънът на камбаните по време на християнския празник възвестява за присъствието на Христос, призовава и крепи вярващите, прогонва злите духове).

Местността, където става това знаменателно събитие, е обилно удостоена с даровете на Божието благословение. Плодородна котловина, чудотворна икона, сладкогласни камбани, предан на мисията си игумен, благочестиви вярващи. Място, чийто свещен център е издигнатият "горе в планината" Жрелински манастир с "бяла ограда" - святата обител сякаш черпи благодат от самите селения на Бога - небесата. Животът там изглежда освободен от злото и греха, а всички нуждаещи се от изцеление могат да го намерят при чудотворната икона. Внушена е разумната подреденост на света, проявена и в многобройните превъплъщения на майчиното начало (чийто символ е Божията майка).

Събитията в разказа се разиграват в навечерието на големия храмов празник на Жрелинския манастир - Успение Богородично (Голяма Богородица). В тази свята и молитвена атмосфера протича подготовката, с която старият игумен отец Йоаким се е заел с пълна душевна отдаденост, с вътрешен трепет и "плаха тревога" дали всичко ще бъде безупречно. Игуменът най-старателно изпълнява задълженията, наложени от сана му: "всяка паяжинка в черквицата беше изметена, всяко кътче прегледано. Каменните плочи бяха измити, лъснати. Особено се радваше игуменът на златния ореол, с който един богат човек от далечно място дойде да украси главата на чудотворната Света Майка. Той постави и скъпа лилава копринена завеска на иконостаса пред нея." С разкриване вълненията на отеца се изразява мотивът за стремежа към безупречност и непогрешимост. Той иска да се подготви за празника съвършено според своето честно разбиране за съвършенството на такава подготовка: "Всичко да бъде чисто, изправно. Да свети." Чистотата в Божия храм е метафора на душевната чистота у човека - необходима за ритуалното почитане на божествения образ.

В добросъвестното суетене на "добрия старец" обаче се долавя някакво, неосъзнавано от него самия, изместване на ценностите, свързани с подготовката за празника. Прави впечатление прекомерната му загриженост за външните знаци - ореола от чисто злато около главата на чудотворната Света Майка, скъпата лилава копринена завеска на иконостаса, чистотата - на пода, на ръцете. Материалната чистота го прави духовно сляп - той не разбира как чрез тези скъпи подаръци някой се опитва не да изкупи, а да откупи с пари греховете си.

Разказът конструира своята нравствена теза на принципа на контраста - между отец Йоаким и просякинята. Maкар да е свят човек (игумен), отец Йоаким има очи само за видимото и повърхностното. В подредения и чист свят на игумена се появява Другият - дрипавата и неугледна жена, за да бъде изпитание за човечността на почтения старец, който е Божият наместник на земята. "Дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа" "жена с дете" оставя кални петна върху съвършено измитите каменни плочи и нарушава обичая, като влиза в черквата, преди да са ударили камбаните. Добрият старец е ядосан и я изгонва - поведението му е в разрез с християнската нравственост. Още един път забелязва колко е "дрипава и нечиста" и как "простата игличка със синята топчица накрая" загрозява "новото копринено перде", стои върху него "като дървеница". Игуменът изважда игличката (дар от страдащата майка за Богородица) и я захвърля "в ъгъла". Божият служител, увлечен в старанието си да подготви храма и себе си (ритуално си измива ръцете, преди да удари камбаните) за светия празник - подобаващо на чистотата и красотата на съвършеното Божество, забравя същински да се подготви за него, като изчисти и настрои душата си да разпознава човешката мъка и искрените дарове на човешката душа. Наречен е "чистият старец", но той свежда представата си за чистота единствено до материалнобитовото. Той, божият служител, не чува с душата и сърцето си нито болката, нито вярата в смирената и разплакана молитва на нещастната жена, която се уповава на Богородица (покровителка на майките и децата) за спасението на едничкото си дете. Така духовникът не изпълнява истинското си призвание - да бъде Божията милост и обич на земята, и сторва грях, който Бог възмездява чрез чудото със "занемелите камбани" - "ужасени като глухонеми". Метафориката на това чудо е знак за нарушено равновесие, за прекъснатата връзка на човека с Бога (а това поражда хаос и трагедия в човешкото битие), но и за прекъснатата връзка на човека с неговия ближен. Общуването с Бога е възможно само когато са хармонични отношенията между хората. Тежък грях са грубостта, жестокостта, подредеността в името на Бог, липсата на разбиране и милост към човешката болка. Действието на отец Йоаким е греховно, защото несъзнателно отхвърля факта, че хората са еднакво ценни в очите на Бога. Майчината доброта, милост и обич са "дар свише", своеобразно чудо, на което се надяват миряните. Затова в страшните мигове на мълчание камбаните са видени като "бронзови майки, обременени от звукове", затова занемяването им предизвиква такъв смут. Олицетворението осъществява връзка между божествено и човешко, между свещено и обикновено, земно. То създава нагласа необмисленият жест на игумена (отхвърленият дар на страдащата майка) да се осмисли като нарушаване на самия разумен ред в света, осъществен по законите на милостта и обичта към ближния като всеобщ принцип на битието (а тези закони са олицетворени от майчиното начало). В света, подреден по християнските етични норми и осветен от майчиното начало, всеки човек е значим, всеки човек е ближен.

В образа на просякинята Елин Пелин въплъщава идеята за силата на истинската човешка чистота и това е духовната, нравствената чистота. Тя винаги е свещена, но невидима и това обяснява защо игуменът е сляп за истинската й стойност и не може да я разпознае. Просякинята е въведена в сюжета на разказа като "тъмен силует на жена с дете на ръце" и така тя удивително повтаря очертанията на Богородица от иконата - още повече, че бедната жена се уподобява на Божията майка в своята най-искрена проява, а това е майчиното страдание, голямата болка на майката от ужаса да загуби детето си. Въпреки мръсните дрехи и нечистото тяло просякинята е свята, защото сълзите й са двойник на капещите свещи, а детето прилича на повехнало цвете. Жената е сакрализирана и чрез малката игличка, която подарява на Богородица, защото цветът на игличката е син - символ на небето и на връзката с божественото. Ето защо именно когато този скъпоценен дар се връща върху иконостаса, се случва онова, което в текста е наречено "чудо" - камбаните не просто бият сами, но чистотата на майчината вяра прави и от тях "бронзови майки, обременени от звукове".

За да празвучи отново гласът на Божията благословия за хората, за да победи доброто и красивото, е достатъчен един жест - наглед незначителен, който обаче отключва Божия глас за хората: игуменът (отец Йоаким) забожда на копринената завеса малката игличка със синя топчица. "Игличката със синьо топченце накрая", захвърлена от свещеника, се оказва разковничето, без което камбаните няма да забият. Дрипавата и мръсна майка - с мъничкия си дар - се оказва по-мила на Богородица, отколкото Божият служител с ревностната подготовка на храма за светия християнски празник. Чудото с камбаните (развръзка на разказа) е гласът на погубеното духовно у отец Йоаким, което събужда и звука на камбаните, т.е. Божията милост и благослов за хората. Този глас означава метафорично връзката между човека и Бога, гарантираща равновесието и реда в света. Гласът на камбаните е свързан с непринудения, спонтанния човешки жест, отправен към Бога за милост и прошка, с естествения порив на душата като израз на най-съкровена и чиста вяра. Това чудо означава преоткритата способност да разбираш Другия, да преодоляваш недоверието си към него, да проглеждаш в душата му с вътрешния взор на собствената си душа. Връзката между хората е връзка между душите им - тя е тайнство и чудо, подобно на връзката между човека и Бога. На външната, "направената" с педантично усърдие чистота, се противопоставя вътрешната, духовната, спонтанната. На материалното богатство, на преднамереното лустро (златния ореол, копринената завеса - дарове на "богат човек от далечно място") се противопоставя богатството в сърцето на човека; на идеалната материална подреденост - вътрешната духовна свобода и красота.

Текстът изгражда внушение, че Другият човек е изпитание за нашата човечност. Сюжетът на текста провокира способността ни да видим в негово лице нуждаещия се и помагайки му, да направим света по-добър. Чудото носи прозрение, че дисхармониите са в човека, а не в света; че праведник е не онзи, който зачита Божиите закони на думи, а този, който ги осъществява чрез своите помисли и дела. Нравствеността не се състои в материалната подреденост, външната чистота и красивите фрази, с които често залъгваме съвестта си, а е отвореност към Другия, съпричастие и споделяне на неговата съдба. Отрича се фалшът на подредения ритуал, лишен от духовност, от милост към човека. Чудото с камбаните е благоговейно внушение за някакъв дълбок ред вън от хората, но властен и над тях, който изправя потъпканата от човека ценност и възстановява нарушената обща (човешка и божествена) хармония, видяна в обичта , милостта, състраданието.

"Чорба от греховете на отец Никодим"

Разказът е единственият текст, в който повествовател, фикционален разказвач (отец Сисой) и притчов герой (отец Никодим) фигурират в един сюжет относително равностойно. В другите разкази от цикъла беседите между домакина (отец Сисой) и госта (повествователя) остават на заден план, скриват се зад притчовия сюжет. Разказът е писан като един от последните (1934г.) и заедно с разказа пролог "Отец Сисой" конструира своеобразна композиционно-повествователна рамка, защото само в тези два текста присъства образът на отец Сисой - фикционален разказвач на поучителните истории. И този разказ от цикъла е изграден като притча, сюжетът е статичен, вместо случка се появява идея (теза) от предпоставен морален извод, чиято антитеза довежда до откриването на сентенцията (поуката) - развръзка на разказа. Случката, доколкото я има, доказва тезата. Разказът е концептуален за цикъла, защото изрича в синтетична формула (като дефиниция) философската идея на твореца за многоликата и противоречива природа на човека. Тази формула е изказана от героя отец Сисой, според когото човекът винаги е едновременно "и черно, и бяло бобено зърно".

Разговорът между отец Сисой и повествователя рамкира и самата история на отец Никодим, представена чрез ретроспекция. Непринудената атмосфера и свободната беседа подчертават, че същността на човека не може да бъде позната чрез предпоставени тези като тази за неговата изначална греховност. Образът на отец Никодим и неговата житейска история имат алегоричен смисъл - те представят житейския път на човека, неизбежно водещ към трудните въпроси за праведното и грешното, за доброто и злото. Авторовото усещане за света и човека е намерило въплъщение в обаятелния образ на отец Никодим - съчетание от физическа мощ - от една страна, и спокойствие, смирение, достолепие и святост - от друга страна (върви "тежко, бавно и важно като патриарх", със "загадъчен, странен и чудесен поглед "под "гъсти вежди" "като лозници"). Обича цветята, сади дръвчета и има страст към рибилова. Живее усамотено, скромно, в хармония с природния свят; душата му е чиста като на истински християнин; суетата му е чужда, няколко пъти е отказвал на предложението да стане игумен на манастира. В разказа си отец Сисой изтъква несъответствието между физическа сила и смирение у отец Никодим. Създадена е представа за необикновена физика: с "едра, широка, права, широкоплещеста фигура" отец Никодим не може да мине през черковната врата, без да се наведе; слънчевите лъчи падат върху широките му плещи "като връз хребета на някоя планина". Разказвачът вижда в телесното могъщество белег на вътрешна сила, затова се учудва от смирението на праведника. Със своята естествена човешка любов и с душевната си благост и смиреност той изглежда "по-силен от всички грехове", но погледът му е "загадъчен, странен и чуден". В очите на героя се долавая необикновен вътрешен свят - свят на съмнение и размисъл. Историята на отец Никодим внушава истината за това, че никой не е толкова силен, за да успее да надмогне съмнението у себе си. Но съмнението е градивно - усъмнявайки се в едни или други истини или ценности, ние търсим и откриваме себе си.

Белите рози, които отглежда, са красив етичен жест на почит към любовта от младостта и към съкровения образ на любимата, но те са и знак за природно мъдрата, красива, чиста и извисена душа на монаха, живеещ съобразно природните (божествените) закони - следователно почтено, праведно. Любовта е откроена като висша ценност в битието на човека - тя трябва да извира естествено от човешкото сърце и да се проявява към всяко Божие творение. Знаков е моментът, когато отец Никодим поставя всяка сутрин върху "пейката зад манастирската ограда" белите рози, подобни на "малки бели ангелчета", за да му напомнят всяка сутрин за греховната земна любов, заради която той е напуснал света и се е уединил в манастира. Това сливане на греха с ангелското начало, каквото розите представляват, променя цялото пространство, защото оградата престава да бъде бариера между светско и религиозно и се превръща в мост, свързващ тези две различни човешки пространства. Още повече, че отец Никодим обяснява своя жест с желанието си бялата роза да бъде намерена, за да й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя (любимата)". По същия начин и земната чорба, която разказвачът и отец Сисой си сваряват от бобените зърна на отец Никодим и която текстът нарича "съблазън", удивително прилича на свещената чорба, която светците ядат в Рая (разказът "Светите застъпници").

Размишлявайки за своя земен път, отецът се натъква на един етически парадокс - праведно и грешно не могат да бъдат ясно разграничени. За да бъде наясно със себе си, той отбелязва с бобени зърна своите грехове: с черно - непростимите, с бяло - съмненията, които се затруднява да определи като "грешни" или допустими. Но в контекста на собствената му съдба тази черно-бяла морална схема доказва единствено това, че палитрата на живота е по-богата. В едни и същи помисли или действия може да се види и Богът, и Дяволът - добро и зло, праведно и греховно са относителни категории и преди да съдим, трябва да разберем.

Смисловите внушения на разказа задават общи морални и философски въпроси, свързани със същността на човешкото. Текстът е емблематичен за нравствено-философската концепция на целия сборник. Нравствената поука, генерална за цикъла, е изказана чрез афористичен израз - човек е "и черно, и бяло" бобено зърно. Такова тълкуване подготвя още заглавието на разказа, което съдържа думи от различни стилови регистри: съчетаването на снизено-битовата дума "чорба" с абстрактното понятие "грехове" иронично отрича възможността за окончателни нравствени присъди. От друга страна, подтекстът на сентенцията "човек е и черно, и бяло бобено зърно", изречена от отец Сисой, се основава на два детайла. По силата на първия се подчертава многобагрието на човешката природа, която според Елин Пелин обединява в себе си всички земни цветове, заключени между полюсите на бялото и черното. По силата на втория детайл в митопоетическото мислене единствено житото и бобът се смятат за свещени растения, покровителствани от самия Бог. Следователно човек е многолик, защото такава е волята Божия. Това обяснява защо цикълът има за епиграф откъс от Библията (от Псалми Давидови), който гласи: "Познах делата Твои във всички твои творения". Мъдростта на разказа разкрива дуализма (двойствеността) на човешката природа - доброто и злото в човешкото битие вървят ръка за ръка, но човек е вътрешно свободен да установи хармония между доброто и злото в себе си и в света. Без злото не би могъл да оразличи доброто - този нравствен дуализъм създава и обуславя целостта на битието. Борбата между доброто и злото в душата на човека е неговият пъстър живот, в който хармонично съжителстват природосъобразната, естествена жизненост и моралът на доброто в извисения духовен свят на човека. И двете начала са дадени на човека от Бога и трябва да съществуват в равновесие. Нарушаването на равновесието между добро и зло, между телесно и духовно създава прекомерности, които не се вписват в етичните норми на праведността, защото са престъпление спрямо човешката природа. Прекомерното добро, свързано с християнската догма за извисяване на духовното чрез бягство от повика на плътта, всъщност поражда зло: "Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?" - е записал отец Никодим на една от книжките, в която е увито бяло бобено зърно. Белите зърна отразяват душевните съмнения на монаха и подкрепят авторовата теза, изричаща мъдрото разбиране на сложността на човешката природа, чиято същност е неразделна от душа и тяло: "Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?" Разказът интерпретира една от основните теми в цикъла - темата за моралния догматизъм. Отец Никодим се пита дали е оправдано отричането от телесните наслади, дали душата може да бъде удовлетворена, когато страда тялото. Неговите въпроси крият съмнение в християнското разбиране, че желанията на тялото са "нечисти", а грижа заслужава единствено душата. Героят осъзнава, че тяло и душа са "същност неразделна", а текстът открива истината в хармонизирането на техните противоречиви стремежи.

Разказът и внушава, и изрича директно тезата, че човекът е Божие създание, което е подвластно на изкушението, но за което е достъпно и изкуплението на греха със "стремлението на душата към Бога чрез красота и истина." Радостта, насладите, любовта, но и съмненията, грешките са Пътят на човека по Божия (Човешкия) свят към Божията мъдрост, отъждествявана с високите духовни стойности на човешкото. Тезата е изказана от разказвача - отец Сисой. Той не е действащ герой, вън е от случката, която разказва, но всъщност, разказвайки за покойника, игуменът рисува себе си, изразява своята нравствена същност чрез отношението си към света и човека. Представен е чрез метафориката на телесното и духовното. От изразите, жестовете на "хубавите" му "пълни ръце", от лицето му, озарено с усмивка, "сияеща от доброта", струи същата спокойна жизнерадост, благост, душевна ведрина и смирена мъдрост, както от сияещия ден, от "набожния напев на чешмата", от смирената походка на черния котарак, от молитвената тишина на гората, от "зелената равнина на полето". Двата портрета - на човека и природата - взаимно се допълват и осмислят, резонирайки в общото лирико-философско звучене на творбата, и открояват съкровената - празнична - хармония между човешкия и божествения (природния) свят, проникването им един в друг: "гористите разклонения" на планината "смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха."

В най- голяма степен авторовото отношение към човека и света е намерило въплъщение в цялостния портрет (физически и духовен) на отец Сисой. Героят изразява мъдрото разбиране за великата простота и сила на Божия свят, дарил човека с любов и радост. На Бога служи най-вярно не този, който сляпо изпълнява християнските догми и е безмилостен, а онзи, който служи на хората и ги озарява с любов, милост, радост, прошка. Човекът е и духовно, и материално същество. Потискането на естеството е грях. Укротяването на телесните желания може би облагородява духа, но едва ли е път към щастието. Човешкият живот е пълноценен, когато се постигне хармония между духовното и телесното. Природната религия, която изповядва Елин Пелин, съчетава в хармонично единство неподправената християнска етика и езическата виталност, естетизира жизнелюбието, радостта, добротата, любовта; тази религия е великодушна и снизходителна към човешките грехове, защото те са част от пътя на човека към добродетелта и към Бога. Наред с това се открива едно "ренесансово" въодушевление от преоткриване на сетивния свят, на радостите, които крие в себе си тялото. Авторовата житейска философия е единство от езическа свобода и християнско целомъдрие - неподправено, извиращо от човешкото сърце, нямащо нищо общо с лицемерния и догматичен аскетичен морал на християнската църква.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализ на "Под манастирската лоза" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.