Анализ на "Епопея на забравените"


Категория на документа: Литература


Иван Вазов – „Епопея на забравените”

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея пълна с геройство и срам!

Социална задача, творческа история, жанр. Епопейно единство и разчленяване

Цикълът от дванадесет стихотворения под общо¬то название „Епопея на забравените", възпяващи звездните мигове и героите титани на „най-българското време" от националната история – епохата на Възраждането, заема централно място във Вазовото творчество. Първите пет творби – „Левски", „Бенковски", „Кочо", „Братя Жекови", „Каблешков”, са публикувани в стихосбирката „Гусла" през 1881 г., а останалите седем - „Паисий”, „Братя Миладинови", „Раковски", „Караджата", „1876”, „Волов” и „Опълченците на Шипка", излизат в стихосбирката „Поля и гори" през 1884 г. Всички стихотворения са събрани заедно за първи път в книгата „Поеми" през 1893 г. Литературната история свързва появата на цикъла със сериозните разо¬чарования на твореца от следосвобожденската действителност. Будното му гражданско чувство и непрестанната грижа за нравственото усъвършенства¬не на народа го карат да отправи поглед назад към славното минало с неговия възвишен патриотизъм като коректив на новото време и на низкия му практицизъм. Без съмнение цикълът е реакция срещу забравата, но не толкова на дело¬то на възрожденци, а на техните идеали. Социалната задача, която възлага на „Епопеята", Вазов формулира в своя статия във в. „Народний глас" от 5 януари 1883 г. така: „Възпоминанието на великото никога не е безследствено... Памет¬ниците не са толкова за умрелите, колкото за живите, за да развиват в тях... ония доблестни чувства, които дават на един народ правото да живее". Ясен е стремежът му чрез възраждането на спомена за най-светлите личности и съби¬тия в българската история, които съсредоточават високите духовни измере¬ния на нравствеността, да представи мощта и духовния ръст на народа и да ги противопостави на времето, в което „кумирите" заменят „идеалите".
Творческата история на цикъла е богато документирана. Самият Вазов споделя пред проф. И. Шишманов: „Бях чел в една руска книга за шведския поет Рунеберг, че бил написал цикъл от оди за шведски патриоти... Най-прям повод да възпея „забравените" ми даде Захари Стоянов, който в един румелийски ве¬стник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните дейци на въста¬нието... Патосът и формата... дължа на Виктор Юго."
Въпреки тези външни стимули, макар и да отразява критическата нагла¬са на Вазов към времето „на дребните характери... тесните чела ... и широко разтворените джобове" и да е израз на неговото разочарование от забравата на възрожденските идеали, цикълът се ражда не само и единствено да припом¬ни „една славна и страшна епоха", „да ... науми за някаква забравена длъжност" (в. „Народний глас, 5 ян. 1883), но и за да покаже на българина собственото му величие, да направи „един народ уважаем, ако не велик" (Предговор на „Поля и гори"). Така „Епопеята" се натоварва и с функцията на стожер на национално¬то самочувствие и самосъзнание.
Понятието „забравени", както отбелязва проф. Милена Цанева, е художе¬ствен образ, чрез който става възможно противопоставянето в идейно и нрав¬ствено отношение на две различни исторически епохи – Възраждането и следос¬вобожденското време. Към такова тълкуване насочва и излязлото през 1882 г. стихотворение със същото заглавие – „Забравените". Творбата е съществен елемент от паратекста на „Епопеята" и в горчиво-ироничен план коментира нейните преки внушения:
Паметник гранитен с надписи унили,
вдигнат е за вази върху тях могили.
Но кого той стряска? Но кого той чуди?
Камъкът не може камънье да буди.
Названието „Епопея" сполучливо съчетава жанровата идентификация на творбата с метафоричното внушение за историческа монументалност на образите и величавост на събитията, които са изобразени. Жанрът на епопе¬ята предполага голямо епическо произведение, посветено на преломен истори¬чески момент от „абсолютното минало"; свещен разказ за незапомнени време¬на"; сакрално национално предание. Без да е класическа епопея, с присъщия й крупен обем, от типа на Омировата „Илиада", Вазовата творба притежава „вътрешна епопейна обемност" (М. Цанева), която се изразява в стремежа на твореца да очертае внушителната историческа епоха на „началата" и „върхо-вете" (М. М. Бахтин) за българите – Възраждането, да сътвори с епически размах национален Пантеон на безсмъртието (В. Мутафчиева) и да проекти¬ра българското величие на фона на общочовешкото.
Епопейната дистанция се осъществява не толкова от времевата отдалече¬ност на събитията (най-далечният миг – делото на Паисий, е сто и двадесет години назад, а на голяма част от изобразените събития творецът е съвременник), а от отдале¬чеността между идеалите на двете епохи, които се разминават в йерархията на ценностите си. Времето, което обитават героите, отстои на епохи от настоя¬щето, което обитават творецът – лирически говорител, и читателите. За тях се говори от позицията на „благоговейността на потомъка" (М. Бахтин).
Еднозначната жанрова определимост на творбите в цикъла се затрудня¬ва от двете противоположни тенденции – на разединяване и на единство, които действат едновременно в него. Наличието на отделни стихотворения, със собствено място и самостоятелно звучене и внушение, посветени на различни герои от възрожденската епоха, липсата на жанрова чистота (в жанрово отношение доминира синтезът между ода и поема, който се осъществява и за микро- в рамките на отделни стихове ( „Левски, „Каблешков", „Паисий"), и на макроравнище – в отделните части на една и съща творба („Кочо"), а в някои произведения се откриват и белези на балада („Бенковски", „Волов"), противо¬речивото представяне на отделни факти (напр. различните версии за смъртта на Бенковски) са все аргументи в полза на разглеждането на „Епопеята" като лирически цикъл от „кратки одически поеми, които се различават по съдържание, но имат сходна форма и композиция" (Св. Игов). Специфичният жанров синтез мотивира и появата на редица идейно-художествени и нравствени опозиции - мрак-светлина, позор-слава, сън-бодрост, робство-свобода, смърт-безсмъртие.
Наред с това „Епопеята" е нещо повече от лирически цикъл. Към това насочва не само общото заглавие. Макар и отделните творби да са изградени около прославата на отделна личност, в рамките на цикъла се откроява един герой – народът. Отношението герой-народ е представено сложно, в раз¬лични аспекти — герой и народ; герой от народа; народ—герой. Създаденият единен художествен свят проектира значим етап от историческото развитие на нацията – Възраждането, в неговите най-върхови моменти и с най-ярките му представители, превърнали се в еманация на българския национален дух. Поетическата линия, която тръгва от зората на възраждането на народа ни „Паисий") и стига до възродената за нов живот нация („Опълченците на Шипка”), проследява процеса на национално самоосъзнаване, съзряване и единение. При това творецът поставя избирателно акцентите, преследвайки не хронологическата, а идейно-емоционална градация (ако Левски въплъщава идеала на народа за личност, то с подвига си на връх Шипка народът е достигнал висотата на идеала си).
Превръщането на историческите лица в литературни образи е подчинено на епопейните изисквания. Обект на възхвала са изключителни личности — будители, апостоли, пророци. И мъченици, защото единадесет от дванадесетте творби завършват със смърт. Това превръща „Епопеята" в своеобразен мартиролог на страдалците за българската вяра. Макар да живеят в различни исторически времена, те са поставени в общ топос и единно „ценностно-времево равнище" (М. Цанева). Така се внушава непреходността на идеалите им. Онова, което сближава героите, е извънмерната им любов към родината, разбирана като свръхценност, като знак за възвишеност и моралност. И тяхна¬та собствена извънмерност. Те са надраснали времето си, титани по дух, мисъл и слово. Това обяснява художествено условните им реч и жестове, подчинени не на житейското правдоподобие, а на задължителните конкретно-исторически (а и извечни нравствени) характеристики на личността – свобода на духа, моралност на избора, единство на думи и дела, диалектическо мислене, „твърдост, кураж, постоянство", родолюбие, свободолюбие, жертвоготовност. Индивидуализацията на героите се осъществява с оглед на историческата им роля. Събитийно-биографичният пласт е поднесен лаконично, понякога със съзнателна подмяна на историческите факти, за което творецът неведнъж е обвиняван, без да се отчита фактът, че не документална автентичност, а поетическа и нравствена оценка на историята преследва Вазов.
Внушението за сакралност се подкрепя и от композиционния строеж на творбите – те са изградени като жития на светци. Образите са очертани в едър план, монументални, романтично извисени, героически идеализирани, иконизирани. Героите са представени в драматичен, изключителен момент, на границата между живота и смъртта, когато са изправени пред съдбовни нравствено-етични дилеми. Това мотивира появата на монолози, риторично-приповдигнатия стил, патетичните градации, смелите антитези, честите биб-лейски уподобявания и емоционалните изблици на твореца, намерили израз в лирически встъпления и отклонения. Чрез образите на тези български свети мъченици за отечеството Вазов утвърждава саможертвения подвиг като на¬ционална и общочовешка мяра за безсмъртие.
Личност-народ-история
В „Епопеята" Вазов търси националните измерения на универсалната триада личност—народ—история, разкрива влиянието на отделната личност върху народното съзнание и ролята й в историческото битие на нацията. Така се осъществява и сюжетна връзка между творбите в цикъла. Проследени са основните етапи от нашето Възраждане, откроени като отделни сюжетни звена – личността като въплъщение на народния идеал („Левски"); ролята й за националното самосъзнание („Паисий") и духовното отстояване на вярата („Братя Миладинови"); отделната личност като идеолог („Раковски"), водач („Караджата") и душа на националноосвободителното движение („Бенковски"); из¬растването на народа до нация („Каблешков"), изборът на обикновения човек и колективният избор („Кочо"), гордият и самоотвержен дух на нацията, издиг¬нала се на висотата на своите водачи и способна да твори историята си („Опълченците на Шипка").
Цикълът се открива с одата „Левски", посветена на най-обаятелната лич¬ност от Възраждането. Изборът не е случаен, не е резултат от субективни предпочитания, а е дълбоко идейно и нравствено мотивиран. Левски е едновре¬менно персонификация на идеала за личност, емблема на националноосвободи¬телното движение, единица мяра за непостижимост и най-висша еманация на народа си. Монологът на героя в началото на одата е патетичен увод не само към конкретното стихотворение, но и към целия цикъл. Той поставя философско-нравствения проблем за дълга на отделната личност пред времето и обще¬ството и го решава по посока на активната позиция в полза на угнетените:
И че ще е харно да оставя веч
таз тиха ограда от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.
Изповедта на героя говори за богата душевност и изострена социална съвест. Израстването на личността започва с духовното й разкрепостяване, внушено чрез образна метафора („Манастирът тесен за мойта душа е"), минава през прозрението за отговорността пред общността („Мисля, че човекът тук, на този свят/ има един ближен, има един брат") и стига до идеята за пълно себераздаване в името на висша ценност — свободата на народа („ ... и че ще е харно да оставя веч/ таз тиха ограда, от света далеч,/и да кажа тайно две-три думи нови/на онез, що влачат тежките окови").
Думите на героя разкриват трудния път на себепознанието, преоткрива¬нето на вечните стойности в човешкото битие, опознаване на нравствените корени на християнството не чрез догматично служене, примирение и молит¬ва, а чрез съвестта и сърцето, които повеляват активна грижа за ближния. Съзнателността на избора е подчертана чрез многократните анафори на „мисля", „че" и „и", а неговата категоричност личи в скъсения стих („Рече и излезе"), графично обособен на нов ред.
Стиховият анжамбман и промяната на ритмичната стъпка от двусричен хорей в трисричен амфибрахий маркират прехода към същинската част на одата, където в духа на апологията, с умело и смело съчетаване на похвати ат реториката и стилистиката, се очертава всеотдайната апостолска дейност на Левски. Описанието на деянията тръгва от обобщението „Девет годин ... ". Не историческа достоверност, а внушение за страдание в библейско-митологичен план преследва поетът чрез сакралното число девет. Хиперболите и разгърнатите сравнения („Той беше готов/ сто пъти да умре на кръста Христов,/ да гори като Хуса или кат Симона") внушават извънмерността на героя, представят образа му в библейско-митологичен план като нов Месия, подчертават универсалността на делото му. Като проследява пътя му от манастира до бесилото, Вазов постепенно разширява хронотопа и от затво¬реното пространство на робството го извежда до безсмъртието, постижимо само за свободния дух.

Оръжието на Левски е словото. Със словото в Библията се измерва боже-ственото, възвишеното. Със словото в „Епопеята" се измерва българският духовен ръст. Словото се превръща в жертвен знак на нравствената личност. Апостола посява със словото си семето на свободата в душите на робите и чертае новите измерения на понятието свободен човек:
Че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта пиянство.
Стиховете представят и съпоставят основните за цялата „Епопея" нрав¬ствени опозиции робство-свобода, позор-слава, безчестие-чест, страх-геройство. В творбата в ботевски дух службата на родината е наречена „подвиг свят", а смъртта за отечеството е видяна като „ближна обща веселба". При характеристиката на героя естествено се преплитат епичният, с фактиче¬ски подробности, разказ с одическия възторг и преклонението. Хиперболите „не знайше отдих, ни мир, нито сън"), антитезите („В бъдещето тъмно той гледаше ясно", „Навсякъде гонен, всякъде приет"), взаимно изключващите се понятия („млад" - „стар", „дух"- „огън", „демон"- „светец"), образните метафо¬ри - „душа упорна, и железен нрав"), оценъчните епитети („безстрашлив, вездесъщ") го показват във величаво-патетичен план като безукорно честен, всеотдаен, смел, целеустремен, исторически прозорлив.

Образът на Апостола е представен в два плана – от една страна, героят е показан като един от народа и негово най-висше въплъщение, от друга – трагично извисен и недостижим, сакрализиран („от лице му мрачно всички се боя¬ха,/ селяните прости светец го зовяха"). Внушението за святост се подсилва и от начина, по който Вазов говори за героя си. Като се изключат заглавието на одата и драматичният момент на изтезанията, когато Левски е назован два пъти пряко (в единия случай самият той се назовава, а в другия – името му метафорично се отъждествява с понятието дух, имплицитно внушавайки безсмъртие), навсякъде другаде името му е заместено с местоимението „той". Така героят се издига в сферата на възвишеното, иконизира се, съизмерва се с Христос - най-светия апостол, аскет, мъченик.
Като сатиричен контрапункт на назоваването на Левски е назоваването на неговия предател с „тоя", „тоз", „туй". По този начин се разгръща и опози¬цията геройство-предателство. На предателството в творбата (а и в целия цикъл) Вазов отделя доста място. Преходът към него е рязък:

Той биде предаден.
Страдателната конструкция коментира едновременно и мъченичеството на героя, и низостта на предателя. В задъхана градация, чрез реторически и поетически похвати — натрупване на метафорични оценки („мръсен червяк", „низък роб", „позор за Бога", „пятно за храма", „безстиден", „издайник грозен"), реторични въпроси, библейски сравнения („равен в ада има само Юда"), антите¬зи („смъртта беше близо, но страхът далеч"), Вазов противопоставя мерзкото и долното на възвишеното и красивото и осъществява одическата възхвала.
Размисълът за предателството като най-страшен човешки позор е свое¬образен преход към размисъла за славата и безсмъртието на подвига, образ¬но внушено чрез метафори („гласът, който вика, мисълта, що грей"), повто¬рение на еднокоренни думи („истината вечна, що вечно живей"), афористична антитеза („да уморят всичко, дето не умира"). Трагичният факт – зала¬вянето на Апостола – провокира широки идейно-философски обобщения. Ге¬роят е проектиран на фона на световната история и митология. Патетич¬ната прослава се осъществява чрез съпоставката му с образи символи на жертвеното страдание в името на човечеството – Прометей, Сократ, Колумб, Хус, Исус. Като успоредява националното жертвено пространство с общочовешкото, Вазов утвърждава саможертвата като универсална мяра за безсмъртие.
Кулминацията на одата идва с вдъхновената апология на бесилото, кое¬то се превръща в символ едновременно на робството и свободата, позора и славата. Финалът на творбата подема започналия от „Обесването на Васил Левски" митотворчески процес. На смъртта в леглото – знак за срам и роб¬ско мислене, се противопоставя смъртта на бесилото – белег на геройство и свобода на духа. По ботевски геройската смърт е представена като най-пряк път към безсмъртието. Тя е естетизирана и се превръща в свята мяра за високия ръст на българския дух. Мъченичеството сакрализира образа на Апо¬стола. Със смъртта си на бесилото той изкупва срама от робското минало на българите така, както със смъртта си на кръста Христос изкупва греха на човечеството. По своя блясък подвигът на Апостола е съизмерим само с този на Богочовека. Това освобождава образа от всичко преходно, митологизира го, превръща го в символ на епохата, на нейната героична и трагична същност.
Изградил в „Левски" образа на личността в нейните най-високи проявления като въплъщение на народния идеал, в „Бенковски" Вазов представя трагиз¬ма на водача в погрома на въстанието. На фона на лирическия пейзаж, пропит с пустота и смърт, Бенковски — „героят, юнакът, с мисъл на челото,/ на по¬двига знаме, душа на делото", се издига величаво самотен в смъртта си, драматично раздвоен между бунта и неговия смисъл, но отстояващ докрай идеа¬ла си, физически победен, но морално непобедим.
В поредицата образи на български светци и апостоли своето място заема и Паисий („Паисий"). Величието на делото му е внушено чрез противопоста¬вянето мрак-светлина, осъществено в творбата на идейно, композиционно и езиково равнище и намерило най-ярък израз в обобщението „... и фърляше тайно през мрака тогаз/ най-първата искра в народната свяст". Така опозицията мрак-светлина се превръща в смислово ядро на цялата „Епопея" и гради връзки с веригите затворено пространство, отдалеченост, неопределеност, статичност, робско мислене, падение, страх, крах, предателство и деятел¬ност, целеустременост, свобода на духа, разкрепостеност, възход, подвизи, слава. В словото на светогорския монах възкръсва духовният ръст на отми¬нало национално величие и оживява поривът на българите към свободата. То събужда националното самосъзнание, превръща народа в нация („От днеска нататък българският род/история има и става народ!").
Паисиевото слово – зората на Възраждането, мотивира делото на Раков¬ски, първия идеолог на националноосвободителното движение, отворил в „бъде¬щето тъмно" „пролома широкий" за своя кумир – народа („Раковски"). Образът за героя е изграден динамично, с преплитане на елементи от физическия облик и духовната му същност, с органично сливане на събитийно-биографичен и оценъчноисторически пласт. Поредицата от антитези го представя като „сьзданье от крайности" - „гений и демон"; „с вражда сатанинска” и „любов исполинска"; „мечтател, апостол и воин"; „мъдрец и луда глава"; „поет и разбойник". С личностния си избор Раковски поставя проблема за националния жертвен из¬бор – „смърт или свобода!”, който ще направи народът в „Каблешков".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализ на "Епопея на забравените" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.