Анализ на "Черна песен"


Категория на документа: Литература




Димчо Дебелянов- "Черна песен"
/анализ/
Елегията "Черна песен" е отражение на дълбоката личностна драма на Дебелянов. Творбата е публикувана за пръв път през 1910 год. в списание "Съвременник" под заглавието "Загадка"- плод на едва започващата поетическа кариера на младия творец. Това първо заглавие нашепва за неразбиране и за безцелно лутане в търсене на отговори. Ако базираме доводите си върху самия текст на произведението, то това тлеещо чувство на несигурност е породено от личностните изживявания на автора и може да бъде свързано с конкретни моменти от биографията му. В писмо до Николай Лилиев творецът описва атмосферата, която е провокирала творческото му вдъхновение: "Аз повярвах във всеизцелителната велика сила на любовта...Виждам сега, че аз много съм очаквал и затова дочаканото ме разочарова...И се влача без охота да живея, но и без сила да затворя прозорците, които гледат към живота. Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта да живееш малко по-висш духовен живот, да изпиташ себепрезрението на безволния." Душевните страдания и раздвоения, властващи над Дебеляновия живот са и една от причините той да смени заглавието с "Черна песен".
Само по себе си новото заглавие е оксиморон. То отразява емоциите на лирическия Аз, който е раздвоен между гоненето на недостижими цели и разочарованието от действителността. Но едновременно с това, стихотворението е и една своеобразна изповед на страдалческата душа. То рефлектира живота и нравствения максимализъм, прерастнал в саморазрушителен характер, на твореца. Черният цвят е символ на смъртта и страданието, докато песента е с положителен характер.
Димчо Дебелянов е една сложна, многопластова и дълбока личност, обречена вечно да търси отговори на собствените си въпроси. В това се заражда и драматизмът, характерен за творчеството му. Личностните му терзания се отразяват между редовете на стихотворенията му, придавайки им интимен и изповеден характер. Поетът-демиург се саморазкрива изцяло пред читателите си, като така позволява да бъде разкрита и самата му душа.
Основен мотив в Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от разминаването между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа. Той копнее за отминали събития, но едновременно с това мечтае и за светло бъдеще, където творецът е в пълна хармония със заобикалящия го свят и природата.
В първата строфа Дебелянов обрисува кръговрата на живота, изгражда битието и привидно приобщава себе си към общото цяло. Използвайки тези и антитези, авторът ясно показва, че няма как да е част от каквото и да е, защото е в конфликт не само със себе си, но и с целия заобикалящ го свят. Основните опозиции са "умирам-раждам се", "изграждам-руша" и "ден-нощ", представени чрез разгърнати оксиморони. Разкрива се трагичната предопределеност на човека, живеещ във време, в което не може да бъде намерена хармония. Субективните състояния на творческия дух говорят за раздвоеност на самата душа, която води и до трагичната обреченост. Лирическият герой никога не ще познае хармонията- стъпил с единия крак в миналото, а с другия в бъдещето, той е разкъсван между две противоположни и едновременно привличащи се крайности, които се борят за надмощие над душата му. Тя, сама по себе си, е обречена да живее в едно безвремие на самотата, хваната в капан в собствения си обърнат свят.
Втората строфа създава пронстранствената характеристика на това вътрешно измерение. Символичният образ на бурята се споменава два пъти, за да се опише сблъсъкът на противоположности и екстремните чувства. Тъмното море и гръмналите бури се свързват с падналото листо в "Спи езерото" на Пенчо Славейков. Проблематиката е същата в основата си, но Дебелянов я надгражда и я обрисува по-мащабно. В последния стих на втора строфа е представена смразяващата тишина, която символизира и предвещава смъртта.
Третата и четвъртата строфа изказват иронията на съдбата по отношение на лирическия Аз. Образите на пролетта и есента представят дисхормонията му с природния цикъл, а безстрастното време загатва за всякаква липса на емоция и на страст към живота. Природата е апатична към лирическия човек. Изразът "живот неживян" веднага отвежда към Славейковата миниатюра "Самотен гроб в самотен кът" и към Ботевата лирика. Осезателната липса на хармония кара Аз-а да усети, че животът му протича без неговото присъствие, а в самия край на творбата се упоменава и мотивът за скитничеството чрез търсенето на пристан за душата.

Ния Андреева 12 "г"




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализ на "Черна песен" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.