Алеко Константинов


Категория на документа: Литература


АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Като представител на първото следосвобожденско поколение интелигенти,които най-болезнено изживяват сблъсъка между възрожденските идеали и бързата поквара в свободна България,Алеко Константинов не е в състояние да остане равнодушен към събитията в българския обществено-политически и духовен живот.Макар и творил в краткия период между 1894-1897 г.,писателят,нарекъл себе си Щастливец,успява чрез словото си да пресъздаде всички явления,типични за неговата съвременност.Творбите му се превръщат в огледален образ на духа и нравствеността на следосвобожденската действителност.Но,въпреки че се отнасят към една вече отминала епоха,те продължават и днес да вълнуват читателя с проблеми и тематика,които не са загубили своята актуалност.Именно затова с основание може да се твърди,че в творческо отношение най-светлата фигура ,”най-благородната фигура в нашата литература”, успяла да види „есенцията на на печалната действителност”,остава безсмъртна.
Въплътили безспорния му художествен талант,фейлетоните на Алеко се раждат като резултат на неговото вглеждане в отрицателните страни на българската следосвобожденска действителност. Доказателство за това е фактът,че той създава по-голямата част от тях не като художествено творчество,не като художествено творчество,а като непосредствена реакция на политическия живот и личните му впечатления в публицистична форма.Жанрът на фейлетона,определян като литературно-публицистичен,позволява на Щастливеца да изрази своето особено внимание към социалните,нравствено-етичните и4 моралните пороци,които са свързани с конкретната историческа ситуация,но и са универсални.Чрез средствата на иронията и сарказма Алеко дава израз както на своя граждански и творчески протест срещу политическото беззаконие и насилие,така и на демократичната си,хуманна човешка същност и съпричастност към потъпкването на личнат свобода.Безпорен е и фактът,че фейлетоните му изобличават недъзите на обществото,представени на от антидемократичната природа на управляващите,на агресивните и незаконни методзи за поддържане на властта,от политическото лицемерие и социална демагогия..Те са отражение не само на деградацията и упадъка в политическата сфера,но и на идейната и ценностна деградиралост на обществото в следосвобожденска България,предизвикала моралното и социално израждане на личността.Именно в това се състои един от основните аспекти на Алековото творчество-да изорази идейния и нравствен конфликт между личността на писателя и духа тна съвремието му .Определян като духовен аристократ и доказал себе си като изтънчен естет, алеко не е в състояние да остане безучастен свидетел на случващото се в младата свободна държава .С усета на хуманист и свободолюбивия дух на демократ той наблюдава българското общество,чието национално съзнание е все още твърде неукрепено и лесно податливо на чужди влияния.Алеко осъзнава опасността това общество бързо да забрави ценностите от предосвобожденския период на своето съществуване.Причини за това са,от една страна ,непълното усвояване на възрожденските идеали от робските умове,а от друга-прекалената бързина,с която се извършват всички промени в общественото устройство на свободна България.Народът,живял пет века под тежестта на робските окови ,е свикнал в качеството си на безправен член на една общност да не носи отговорност за своите действия,да не поема инициатива за нищо,а винаги да се задоволява с изпълнение на наложени му заповеди.Новата действителност е наречена демакратична и като такава трябва да гарантира на българските граждани определени права и свободи,издигайки ги в равноправни членове на българското общество,които трябва сами да поемат отговорност за постъпките си и сами да управляват живота си.Факт е обаче,че българинът не е готов да приеме тази свобода ,което поражда редица печални явления в следосвобожденската реалност.За Алеко Константинов,чиято нравствена етика се изразява с думите”свобода,честност и любов”,е непосилно да се примири с духа на своето съвремие.Той е винаги воден от вроденото си чувство за обществена отговорност,социална ангажираност,нравствен максимализъм.Именно затова неговата личностна същност се явява като антипод на нравствената същност на по-голямата част от неговите съвременници.
Покварата,лицемерието,стремежът към материално благоденствие са намерили благоприятни условия за развитие в българското общество.Ужасяваща е степента им на разцвет в сферата на уяправленческия елит и в политическата власт.Но не по-незабележимо влияние оказват те върху бита и културата,върху тяхното национално самосъзнание и върху човешката им същност.Прозрял истината за „изпъкналата на повърхността гнусна пяна”в обществения живот на нова България,осъзнал несъвместимостта на своята идеалистична натура с корумпираните държавни институции,Алеко се насочва към писането.Единствено чрез своето изобличително творчество писателят ще има възможността да бъде полезен на своята родина и своя народ.В намерението му чрез произведенията си да разкрие нравствената криза и липсата на духовни ориентири в българското общество може да бъде открито известно сходство с патриарха на българската литература-Иван Вазов,макар двамата да създават различни по жанр творби и да принадлежат на различни поколения интелигенти.Единият,строго придържащ се към патриархалните устои на миналото,другият-отворен към новото и прогреса,но и двамата,черпещи вдъхновение от идеалите и ценностите на Възраждането,претопени в новата действителност.
Интелигентен ,високообразован,проницателен и критичен,Алеко се прекланя пред таланта на ненадминатеия творец,но и сам успява да остави завидна диря в българското литературно творчество.Страстта му към фейлетоните го въвежда в жанра,който две деситилетия по-рано Хр.Ботев и Л. Каравелов издигат до изключителна сатирична висота.От тях той възприема обобщаващия тип фейлетон и типологизацията на образите.Новото при Алеко е,че фейлетоните му са обърнати не само към настоящето,но и към бъдещето,пронизани са от надеждата на Щастливеца да види България социално справедлива,демократична и напреднала държава,освободила себе си не само от робските окови,но и от оковите на ограничения байганьовски манталитет.Именно затова не може да се твърди ,че творчеството му е някакво обективистично копие на действителността.Въпреки обвързаността на Алековата публицистика с основните теми на българската политическа и обществена реалност в следосвобожденския период,за нея е характерен субективният оценъчен патос,съдържащ се в моралната позиция на хуманиста,писателя,човека.Във всички свои фейлетони той сравнява с идеала,противопоставя го на действителността,но никъде не превръща субективните си видения в единствена художествена реалност.
Позицията на Алеко се намира в остър конфликт със съвременния политически живот и срещу демагогията на властта той противопоставя своето слово.По този начин,провокиран от конкретен исторически повод,създава и първия си фейлетон-„По изборите в Свищов”,в който е засегната темата за политическия произвол и арогантността на управляващите по време на избори.Тази творба е открито публицистична-изобличението се постига чрез позоваване на конкретни факти ,като авторовата критика е насочена към точно определени адресати.Цитатът от писмо,изпратено от министър-председателя до Алеко Константинов,служи за мото на фейлетона и подчертава обвързаността му с актуалното събитие-избори за Народно събрание през 1894г.,в които писателят се кандидатира за народен представител,но не бива избран.Алеко успява да изобличи типичните черти на Стоиловото управление-притворство,лицемерие,несъответствие между думи и дела,сблъсъка между обещанията на на управляващата партия и разбойническите методи,с които тя превзема властта.Молбата на Алеко за спиране на „явно беззаконните”морални влияния”на свищовските представители на властта” изразява гражданско и демократично доверие в понятието за властта,чието предназначение е да защитава правата на всеки отделен човек и да не допуска беззаконие.Чрез тази своя надежда Алеко демонстрира своето по-развито гражданско съзнание,,ръководено от идеала на човека,който притежава определени права и е готов да ги отстоява по зааааконен път.Неговият стремеж към демократизъм и правда обаче се сблъсква с политическата действителност.Оказва се,че за новата българска политика идеалите са средство за постигане на определена цел,а словото е лъжовно.Парадоксално звучи разрешението”Окръжният управител да се придържа строго към границите на закона”,когато методите му са явно беззаконни и терористични.Ударът на Алековата сатира е насочен именно към лицемерието и демагогията на управляващата политическа класа.Неговата сила е подсилена от типичната за фейлетоните ирония на фактите,изразяваща се в употребата на имена на действителни личности,конкретизиране мястото на действието още в самото заглавие,цитиране на писма,театрални и лични разговори.По този начин се подсилва достоверността на авторовите думи,които едновременно съдържат и коментар на случващото си.Субективната гл.т. се проявява в избора на използваните епитети и думите в кавички,като ирония е заложена в разминаването между смисъла на словосъчетанието”морално влияние”,афиширано в публичното пространство,и грубото насилие над народа по време на изборите.
Друг фейлетон,който разглежда изборната тематика и представя негативното авторово отношение към терора и беззаконието в българския политически живот,е „разни дреболии”.Поводът за написването му отново е конкретно събитие от действителността в следосвобожденска България,но за разлика от първия Алеков фейлетон,този има за цел да изобличи не само политическите беззакония,но и раболепието на българската преса..Представителният вестник „Мир” публикува съобщение,че администрацията не е взимала участие в изборите и принципите за свобода и законност са спазени навсякъде.Осъзнавайки пълното разминаване между това твърдение и реалната ситуация,Алеко прави тъжната констатация за българската преса:”Каква жалка ирония в тези две думи!”Като пълен нравствен максималист,изповядващ моралните ценности на хуманист и демократ,Алеко не може да се примири с факта,че в България тези универсални човешки стойности са напълно потъпкани,а на тяхно място царят насилие,беззаконие,пълно потъпкване на гражданските права и на демократичните принципи,които биват толерирани от раболепни чиновници.Тази реаллност е в пълно противоречие с неговата духовна същност.Тя го принуждава да избере позицията на недоволен човек,който има правото да критикува действителността и да оценява събитията през призмата на собствените си идеалистични възгледи,осъзнавайки своето превъзходство от морална гледна точка.
В края на фейлетона „По изборите в Свищов” Алеко категорично заявява:”Ето епоха,която ми дава неизчерпаем материал за „бай Ганя”,защото вижда покварата,фалша и лицемерието,които са обзели българското общество и които пораждат нравствената същност на личността.Явлението”байганьовщина” с усилни темпове се разпространява както по високите етажи на властта,така и сред обикновеното население ,нанасяйки непоправими щети на духовната и социална ориентация на българите.Със своята духовна чистота и чрез изобличителния си хумор Щастливеца противостои на всичко,свързано с байганьовския манталитет и неговите проявления.Израз на своето отрицание на подобен тип поведение той дава и във фейлетоните:”Смирно!Рота ли!” и „Угасете свещите”,които също са насочени срещу демагогията и политическото насилие,срещу незаконните мерки на правителството по време на избори.Авторът отново използва конкретни факти от общественополитическата атмосфера на своето време,които доказват отчуждеността на властта от народа и антидемократичната и политика..Сякаш за да иронизира политиците,той разказва историята за Хаджи-Славчовия син,който провежда нечестна предизборна агитация,като се стреми да подкупи селяните с ядене и пиене.Те обаче се възползват от представената им възможност да ядат и пият,но в деня на изборите гласуват за своя кандидат..В началото фейлетонът е по-скоро хумористичен ,но след това изтънченият хумор е заменен от ирония и сарказъм.Алеко призовава да се използват повече „енергични средства” при провеждането на избори ,като дава за пример околийския началник и окръжния управител на Бяла Слатина,които са подставени лица на по-висшестящи от тях личности и са задължени да осигурят победа на управлявяащите.Околийският началник трябва да осигури провала на Драган Цанков,въпреки че цялата околия стои зад него.Средството,което може да му помогне,е единствено свикване на всичките жгандарми,които да сплашат народа и да му покажат,че „има власт”.Жандармерията и армията са символи на държавността,предназначени да защитават интересите на на обществото,а биват използвани като средствоза разправа с политическите противници на властващите,като осигуряват тяснопартийни домогвания до властта.Затова и фейлетонистът Алеко се провиква:”Смиррно!Рота п ли!”сякаш за да сподели въздействието на осмимащото слово.,в което се изразява и болката на гражданина ,породена от граозните и недемократични явления,типични за българското общество..
Не само от явния терор се възмущава Алеко.Той изобличава и други незаконни методи на правителството да си осигури политическа победа.Във втория фейлетон,носещ заглавието :”Угасете свещите!”,още на паратекстово ниво е представен основният обект на изобличение,макар и чрез алегория.Угасяването на свещите всъщност е алюзия за злодеянията,които се вършат с цел промяна на изборните резултати-унищожаване на урни и избирателни списъци,посегателство над избиратели,дори организиране на протести за касиране на изборните резултати.Будната гражданска съвест и свободолюбието на Алеко го поставят в позицията на обществен изобличител.Той не само разобличава,но и отрича недемократичната същност на българската изборна практика.
Фейлетон,засягащ темата за илюзорната свобода на изборите в първите години след Освобождението е и „Избирателен закон”,който е жестока присъда не само над изборните разбойничества,но и над мракобесието въобще.Формата за заклеймяването е пародията.Писателят пародира приетия от Пето обикновено народно събрание Избирателен закон.Интересен е похватът,който използзва алеко при написването на фейлетона:той цитира без изменение началните няколко думи на отделните членове,а после видоизменя текста съобразно реалната избирателна практика.Всяка мисъл започва спокойно и безстрастно ,както е присъщо за параграф на закон,и завъшва съвсем неочаквано и саркастично.Привидно безстрастният тон,типичен за юридическите текстове,още по-силно подчертава сарказма,който достига своята кулминация в обяснението на начина,по който става гласуването:”Чл.19...Повиканият избирател,ако е надежден,връчва бюлетина си ,сгънат о четири,на председателствующия на секцията...ако ли е неблагонадежден,бюлетинът му се скъсва,а самия избирател го изхвърлят навън,през прозореца или по стълбата,с главата надолу.Осмъртяването не е задължително...”Интересно е поли валентното значение на думите „благонадежден” и „неблагонадежден”,служещи като определения за избирателите и фиксиращи статута му на човек,който има или не право да гласува.В този член 19 Алеко дава израз на напълно негативното си отношение към нарушаването на едно от основните човешки и граждански права-свободния избор,прикривайки болката си зад изтънчен хумор.Той може да се противопостави на това печално явление на своята съвременност единствено чрез средствата на иронията и саркастичното осмиване на парадоксалните факти.
Най-унизително обаче се струва на писателя съществуването на хора,които чрез всекидневното си раболепие пред висшестоящите се опитват да се домогнат до тяхното благоволение.Общественото лакейство и безпринципността са пороци,типични за „малките герои”,за тези,които са потъпкали личното си достойнство,забравили са гражданската си съвест с цел да постигнат материално благоденствие.Изобличение на тази нравственоа деградация Алеко постига чрез фейлетоните:”Що значи”народът ликува””,”Сеятели на рабски чувства”,”Ех,че гуляй му дръпнахме!”
Поводът за написването на фейлетона”Сеятели на рабски чувства”” е конкретен-поместеното във в.”Мир”,често атакуван от Алеко,съобщение за разрешението на военния министър военните да посещават”Славянска беседа”,когато на нейната сцена гостува театърът”Сълза и смях”.Алеко Константинов е против раболепието,против робската психика на преклонение пред важна личност,против вмешателството в частния живот на човека,които са се превърнали в типичен белег на българската психика,в следосвобожденски морален кодекс на по-голямата част на от обществото.Във фейлетона е изобличено рабосепието на недостойната журналистика ,която травестира висши понятия като патриотизъм до едно позволение за посещение на театрално представление :”Господин военният министър и в тоя случай показа своя патриотизъм”.На това твърдение Алеко отвръща с наситения емоционално въпрос:”Где е тук патриотизмът бе,рабска душа?”,чрез който се внушава неговото възмущение от способността на правителствения вестник да функционира като средство за възхвала на действия,които би трябвало да бъдат осъждани..И за да аргументира още по-настоятелно своята позиция,Алеко цитира и друга статия на вестника,изпълнена с не по-малко неподходящ патос,породен от факта,че Иван Вазов е награден със звезда и кръст,втора степен „от негово царско височество”.Лекото саркастично перо не може да отмине подобни прояви на низост и лакомничество.Сатиричната алтернатива налага и двете си оценки:учудване от неизмерима глупост и възмущение от „рабските чувства”. Авторът осъзнава значението на пресата като важен фактор за формирането на българското национално самоуважение.Негодуванието на Щастливеца срещу това потъпкване на истинските стойности в името на низки цели е изразено най-ярко чрез финалното обобщение:”Печално явление!”.
Това явление обаче не е единично ,а се превръща в практика на българската журналистика,както доказва и фейлетонът”що значи „Народът лекува”.Поводът за написването му са високопарните статии,поместени в различни вестници във връзка с раждането на втория син на Фердинанд-Кирил Преславски и организираните в негова чест празненства в София.За блясъка на столицата ,зяа „ликуващия” народ и за „безкрайната радост” на хората „пише обикновеното робско перо.Алеко употребява това словосъчетание като алюзия на журналистическото раболепие и лакейничество.Веднага след тази констатация авторът ни въвежда в действинтелната атмосфера на столичния град,запознава ни с реалните реакции на част от населението,които напълно контрастират с описаното в лакейническата преса.Тъжната истина,която Щастливеца е длъжен да признае,е,че общинската администрация няма средства да построи училища,да плати на учителите и на всичките си служители,да освети столичните улици,а в същото време организира „илюминации” в чест на новия княз.Изобличението на деморализацията и заспалата гражданска съвест на журналистите се постига чрез иронията и сарказма. Фейлетонът иронизира именно онези продажни души,които „коленичат в подножието на трона”.Богатството от художествени похвати се допълва от публицистичните коментари и от оценките на обикновените хора:”Не ги е грях от бога-казва една стара жена”,включени са и коментари на работници,студенти,млади интелигенти,които са напълно противопоставени на твърдението,че „народът ликува”.Аналогията,която Алеко прави между новия деспот Фердинант и предосвобожденския Фазлъ паша,има за цел да докаже,че положението на народа и в следосвобожденска България не се е променило.Именно затова се долавя и авторовото съжаление от липсата на достойни журналисти,способни да изобличат двуличието и антинародната политика на властта.
В идейно-тематична връзка с предходния е фейлетонът”Ех,че гуляй му дръпнахме!”В него Алеко Константинов изобличава угодничеството,фалшивата показност,разхищението на обществени средства.Престъпна е лекотата,с която се харчат народни пари,но в единия случай за устройване на тържества,за раждането на Кирил Преславски,а в другия- за устройване на богата закуска по случай пристигането на семейството на Фердинанд в Бяла Слатина.И в двата фейлетона става въпрос за фалшива показност ,пораждаща пълната незаинтересованост на управляващите за благоденствието на народа.Показателна в това отношение е липсата на интерес от страна на градската управа към проблемите в училището,което от морална гледна точка може да се определи като нехайство за образователното дело..Героите сами разкриват своето безотговорно отношение към народа и неговите проблеми чрез поведението и речта си.Употребени са множество просторечни изрази като „нейсе”,”дотътриха”,ругатни-„да ги вземе дяволът”,диалектизми,които служат за изобличение на ниската степен на образованост и ниското интелектуално ниво на клоновете на градската управа.По този начин Алеко пародира героите и създава представа за несъответствие между високото социално самочувствие и личната ограниченост и бездуховност.
В образите на героите от своите фейлетони,в психологията и поведението им авторът въплъщава типичните за съвремието си пороци,които се превръщат в определящи за обществения и духовен живот през 90-те год.на 19 в.Многостранно и обобщено изображение на неговите специфични характеристики Алеко постига във фейлетона „Скромна лепта на общия жертвеник”.Той може да бъде определен като широка сатирична панорама на българския живот,в която авторът се стреми към обобщението на фактите ,заимствани от действителността..Фейлетонът е написан по конкретен повод-изборът на комисия от сведущи,която да представи България на всемирното изложение в Париж.Важно е да бъдат показани типични за българското битие и българската нравственост неща,които обаче явно са редуцирани единствено за отрицателни явления.Поне такава представа изгражда критичният фейлетонист.Той създава своя творба под формата на писмо,което предполага искреност и достоверност..Темите,които разисква творецът,вълнуват неговата благородна и чиста душа,защото те отразяват многобройните социални и нравствени язви на тогавашното общество.Наред с болезнените теми,познати и от другите му фейлетони,свързани с политическия произвол по време на избори,е беззаконието,зарящо в законодателната власт,Алеко отделя внимание и на „домашния бит на българите”,на състоянието,в което се намират „учебното дело” и националната култура.С болка на хуманист той говори за политическото насилие и потъпканите граждански права,за терора и жестокостта,заменили възрожденските идеали за свобода и демократично обществено устройство.Вместо духовен и икономически разцвет в следосвобожденската действителност трайно са се настанили социална изостаналост,културна деградация,бедност,мизерия и естетическа недоразвитост,липса на значими стойности в изкуството.Това е всичко,което българинът е в състояние да направи пред очите на света,сякаш иска да ни каже авторът,който е радетел за връщане на значимостта на възрожденските идеали в съзнанието на бълтгарите и за възприемане на новото,което е по-качествено и има способността да оптимизира българската действителност.Алеко изразява болката и накърненото си национално самочувствие на творец,своя граждански протест срещу пороците на съвремието му,срещу зависимото и безправно положение на човека,който е роб на собствената си изостаналост и на липсата на духовни ориентири.Именно за това съвремие,родило от свободата беззаконие и мизерия,както духовна,така и социална,Алеко говори с груба,оценъчна лексика.С всяка своя дума той се стреми да представи бездуховността и пълната безнравственост,царящи в българското общество,породени от преследването на низки цели и стремежи,но и от материалната незадоволеност на по-голямата част на населението.Фейлетонът”Скромна лепта...”е поредното доказателство за наложилия се в българското битие байганьовски дух,който,за съжаление,излиза на показ и пред останалия свят и формира една негативна представа за българската нация в съзнанието на чужденеца.
И ако в „Скрита лепта...” Алеко изгражда едно многоаспектно изображение на съвременните обществено-политически и духовно-културни ресурси,то фейлетоните „Херостат 2” и „Миш-маш” принадлежат към групата,насочена срещу монарха.Разликата между двете творби се сстои в похвата на сатиричното изображение-в „Херостат” е използвана асоциацията,а в „Миш-маш”-пародията.В първия фейлетон Фердинанд алюзивно се свързва с Херостат от Ефес,който през 356г.пр.н.е. подпалва храма на Артемида,воден единствено от желанията да обезсмърти името си чрез долното деяние.В случая Алеко има предвид заканата на Фердинанд да унищожи „Славянска беседа” и да я превърне в конюшня.Фейлетонното съдържание се разгръща чрез съня на дремещия в ложето на Народното събрание.Формата на съня ,позната още от Ботевата публицистика-„Политическа зима”,позволява голяма творческа свобода на Алеко.Виденията пораждат асоциации с конкретни събития от дейсвителността и придават на творбата актуално политическо съдържание.Освен това сънят позволява на автора да даде своята обективна оценка за събитията ,без да му бъде наложена цензура.Алеко се обявява против антиславянската и антинародна политика на Фердинанд ,като алегорично изобразява славянството чрез образа на майка Славия.Тя е представена в траурни дрехи,сякаш за да бъде показана болката от потъпкването на типичните устои на славянската култура.Образът на монарха,който се е заканил да разруши „това славянско гнездо”,е въведен чрез речта на майка Славия.В лицето на оногова” се визира княз Батенберг,а „другият” е Фердинанд.Двете показателни местоимения имат разнообразен стилистичен ефект.Те функционират за назоваване на злото,но и като презрително обезличаване..В съня на героя се преплитат факти от действителността с илюзорни съпоставки от древногръцката история.Сякаш унищожаването на храма на богинята Артемида е действие,равносилно по своята значимост с разрушаването на Беседата-символ на българския културен живот.Но както първото деяние е лишено от всякаква аргументираност,така и второто изглежда напълно безсмислено..То е резултат единствено от стремежа един честолюбив човек да демонстрира превъзходство и власт.Защо обаче героят на фейлетона само в съня си показва заинтересованост от антинационалната политика на управляващите.Може би Алеко цели чрез неговия образ да покаже своето действително отношение към подобни прояви на антидемократизъм,като преобръща събитията от реалността във видения на съня..Смехът в края на фейлетона завършва окончателно портрета на злосторниците и характеризира безсмисленото деяние на унищожаване на „славянския храм”,а с него и на устоите на българщината.
Същата цел преследва и антинародната същност на монарха и във фейлетона „Миш-маш”,като пародира”икономическа студия”.Повествованието се движи от битовото към общественозначимото,като първата част на творбата описва в шеговит стил различните употреби на газеното тенеке в бита на обикновените хора,а втората част пресъздава приложението му в обществения живот.Сарказмът на Алеко блика от болката му за положението на България като функция на чужда политика и зависимостта й от великите сили:”българите ги ядат разни абаджийски псета”.Осъзнавайки че народът е подвластен на един монарх,който с всичките си действия проявява своята антибългарска политика,Алеко използва всички средства за сатиричното изобличение,за да заклейми това антиславянско управление и отношението към човека като към безправен роб.Градирането на епизодите,аналогията между обществените кучета от чаршията и образа на „ябаджията” води към кулминацията в произвесдението-изгонването на княза ,което не е безпрецедентно в българската история.По този начин чрез фейлетоните,насочени срещу княза и неговата политика,Алеко разкрива своето отрицание на монархическата институция,която е главна в началния етап от съществуването на следосвобожденска България.Авторът не може да бъде критичен единствено към правителството,той успява да разобличи дори най-висшестоящите политически лица,успява да осмее и иронизира личността на монарха,който защитава единствено собствените си интереси.
Монархическата институция и нейните негативи са част от Алековото съвремие,а фейлетоните му са подчинени на идеята да изградят панорама на българския обществено-политически живот,но и да проникнат в житейската философия,в психологията,в морала,в манталитета и нравствеността на следосвобожденския българин.Това може би най-умело авторът осъществява в цикъла „Разни хора,разни идеали”,където е представена една сатирично-портретна галерия на съвременните социални типове като варианти на байганьовщината.
Поредицата от фейлетони „Разни хора,разни идеали” представлява ново по форма и съдържаниие художествено явление в Алековото творчество и в българската литература въобще.Цикълът е изграден от отделни събитийно несвързани части,като принципът на композиционното им обединяване е формулиран в заглавието и подчинен на творческото намерение на автора да разкрие многостранно и проникновено философията,психологията,морала и манталитета на следосвобожденското общество. Алеко представя сатирична портретна панорама от социални типове с негативно маркирани характери-чиновник-кариерист,амнистиран политик,лъжепатриот и еснаф-приспособленец. Една от най-хубавите и верни преценки за тези творби е направил Пенчо Славейков. Той изтъква художествеността и реализма на образите. В тях “няма нищо карикатурно, само стилът е фейлетонен…”. Техните герои са “…онези дребни и едри хора, които се премятат тук – там из по-предишните му фейлетони, но само сега изпъкват пред погледа ни с цялото свое отвратително величие”.
Героите се разкриват на базата на саморазобличението.Авторът пренебрегва тяхната индивидуалност,спестява си коментарите и оценките ,но за сметка на това той е отделил особено внимание на словото им(водеща роля има монологичната форма,с изключение на 4 фейлетон,където преобладава диалогът) Те са носители на индивидуална психология,разкрита чрез многословна изповед в битова среда,фамилиарен тон.Изпъстрена с разговорна лексика и чуждици,речта им е знак за тяхната духовна ограниченост.Дегенератите имат своите социални идеали,свързани със себеоблагодетелстване чрез нагаждане в социалното пространство ,чрез „удряне на келепира”.Затова те се възприемат като обществено зло,като носители на естетиката на грозното ,проявяващо се понякога като смешно,но често и като срашно.По своите типологически характеристики те се сродяват духовно с „малкия”човек,познат от руската класическа литература и най-вече в творчеството на Гогол.
Първият Алеков фейлетон залага на изобличението на обществения кариеризъм и подлост,като постепенно разкрива духовата ограниченост,дребнавите стремежи, раболепието,угодничеството,безчестието,социалната и морална безскрупулност на своя герой-помощник-регистратора.Това е единственият от 4-те фейлетона ,в който разказвач въвежда основното съдържание,като думите му съдържат ирония и будят смях:”Нашият помощник на регистратора е страшен комик!Изпокапваме от смях,когато започне да бомбардирва несправедливата съдба”.В това изказване е заложен пародийният принцип на бурлеската(сравнението на словото на чиновника с избухване на бомба).Своя монолог героят започва,заставайки в определена поза”позата на Гамбета”,което създава представа,че сякаш стои на театрална сцена.Словото му звучи като оплакване на неуспял в живота човек,като протест и възмущение срещу съдбата.Негодуванието му е продиктувано от завистта му към богатите и преуспелите.То е насочено към точно определени персони-кокона Поликсени,нейните синове-д-р Сперандо,регистратора.Конфликтът обаче е само пасивен,под влиянието на алкохола.Героят първоначално се възхищава на битието на кокона Поликсени,чийто модел иска да следва.Безграничният й паразитен начин на живот е пример за подражание в западналото,деградирало общество.За нисшестоящия регистратор тази жена е олицетворение на представата му за царски живот-разхожда се с файтон,винаги е с пълен стомах,има пари в кесията си.Репликите му по отношение на нея са продиктувани от завистта,злобата,стремежа и той да достигне до нейното положение.Заатова с основание можем да твърдим,че в този бездуховен свят за основен ценностен критерий се приема материалното ,поради което всичко се овеществява и остойностява.
Поведението на онази част от интелигенцията,която издига в култ честността и правдата,героят определя като „дивотии” и „ветрогонство”:”Па да речеш,че съм от ония ветрогони,които бълнуват за някаква си правда и разни там,разбираш ли ,дивотии-хайде де,а пък аз не съм от тях.”Героят отрича всички светли идеали и се оразличава от всичко благородно,чисто,хуманно,чрез което той се саморазобличава пред читателите .На преден план изпъкват неговата духовна ограниченост и дребнавост.Въпреки многобройните си опити да се изкачи в йерархията на системата,регистраторът винаги остава в периферията:”И аз уж се увирам около големците:Нова година било,имен ден било,все,знайш,кое гледаш,че другите ме надпреварват,а аз все зад метлата”.Героят изгаря от злоба,защото,според собствените си преценки,е изиграл добре лицемерната си роля.Той не цени личното си достойнство,а залага на унизителното лазене пред социално силните. Дистанциран от всички,той се приспособява към всичко;без политическа принадлежност,но никога в опозиция;търсещ признание,но неспособен да уважава когото и да било.Той не подбира средствата,за да осъществи своите користни цели,търси в себе си вината,че не може да се издигне в йерархията,защото използва изпитани вече ходове на поведение,действа като марионетка по линията на подражанието.Така той губи своята човешка същност.На принципа на антитезата помощник-регистраторът противопоставя своите заслуги на успехите на другите ,чрез което се осъществява градация на неговото нищожество и духовна пустота.Оръжията,които използва за своето издигане,са подмазвачество,доноси,подлост:”бре анонимни записки ли не щеш,бре доноси ли не щеш,бре заплашвания ли не щеш-нищо не помогна”Героят се самоочертава и като политически хамелеон,т.е. подмазва се на тези,които са на власт,а тъпче стоящите по долу от него:”И на господина СТамболова съм подавал палтото и сега пак ще го подавам на нашия министър...писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел”.В различното му отношение към хората се разкрива неговата хамелеонщина.-раболепничи пред големците и мачка подчинените.Изповядваният от него принцип е да не бъде никога в опозиция,което според собствените му представи значи да има „добро сърце”.Този абсолютен парадокс разкрива псевдоценностите,които изповядва дребният чиновник в следосвобожденска България.За да постигне своите цели той е готов да загуби човешката си същност и да се превърне вбезнравствено нищожество..Помощник-регистраторът се отказва дори от себе си,надява маска и така губи индивидуално-човешкия си облик:”...и ревах като говедо и разни там стара майка,болна жена,дребни децица-всичко на вятъра”Той сам се принизява до животинското и скотското чрез думите си.За преуспяването си разчита на облеклото:”Гледаш- дрехите ми дрехи,ръкавици чисти,шапка...”,а не на интелекта.Кулминацията на саморазобличението прозира в думите:”Дрънкат ми някои диванета,че можеш,кай,да напреднеш,а можеш да бъдеш,кай,подлец.Бошлаф!Подлец ли?Археподлец ти ставам аз тебе,брайно,ама где оня късмет”. . Такива хора са лишени от всякакво човешко достойнство, от елементарно духовно съдържание, те са морално опустошени, готови на най – голямата подлост в преследване на целите си.
Комизмът се засилва от това,че причина за собствените си неуспехи той намира в своя нос .Възприемането на носа като важна част от човешката персона,играеща рещаваща роля за житейско преуспяване ,обвързва фейлетона с повестта „Нос „на Гогол.Желанията на героя са представени в низходяща градация,той непрекъснато отстъпва в желанията си.Последната му цел е да притежава звънец като този на регистратора.Това води до тоталното му сливане със света на материално-вещното:”като видя регистратора,хем си пуши папироската,хем натиска звънеца,сякаш по сърцето ме натиска”.Уподобяването на символа на живота със звънец е знак за загубата на човешката същност,за пагубното превръщане на човека във вещ.В края на фейлетона откриваме парадокс в думите на героя,чрез което се образува композиционна рамка с началото.Първочално той се възмущавава от кокона Поликсени,то в края й се възхищава:”Ашколсун на кокона Поликсени”.
Падението на помощник-регистратора показва ,че е възможна низостта като екзистенция,като съществувание.Опасността за обществото е именно в споделянето на тези пошли идеали,в стремежа на голяма част от българите да постигнат недостойните си цели,губейки хуманнта си същност.Страшното е,че,въпреки своята нищожност и низост,те могат да станат социални и морални чудовища.
Докато първия фейлетон доминират смехът и забавлението,въпреки че такива характери могат да бъдат и опасни в обществения живот,то във вторият публицистичен текст иронията отстъпва място на острото сатирично изобличение на прагматичната ,жалка природа и престъпната същност на облечения в политическа и социална власт циник.В образа му е въплътена представата за престъпника и главореза,дочакал амнистията ,който,въпреки присъдата и времето,прекарано в затвора,не е осъзнал негативната страна на своите злодеяния.Съзнателно авторът подчертава неговата духовна нищета,низките страсти,нравствената му изроденост.
Фейлетонът е писан по повод на конкретен исторически факт-народното събрание решава в края на 1896г.да даде всеобща амнистия на всички политически престъпления,извършвани по време на Стамболовото управление.Този,който е обсужвал бившия регент чрез терор,изтезания,убийства,се измъква безнаказано.Конкретният персонаж е вършил именно това- тормозил е честните борци през бившия режим и е натрупал злато, а сега е амнистиран и отново излиза на повърхността, за да служи на новото правителство и да се подиграва с истинските борци.Той триумфира,защото законът му подарява свобода и усещане за безнаказаност.Именно липсата на възмездие е знак за отрицание на всяка справедливост в обществения живот.Затова в центъра на изображението авторът е поставил амнистирания политик,служил на предишното правителство.Персонажът произнася своя монолог отново под въздействието на алкохола,като речта му предполага събеседник,изявяващ се просто като слушател.Тонът му е наситен с задоволство ,тържествува,че всичките му престъпления са опростени и забравени:”Браво!Значи всичко от миналото е е предадено вече на забвение!” .С амнистията вече свичко е заличено:”Да живее,трижди да живее амистията”. Той триумфира, вместо истинско правосъдие, законът му подарява една незаслужена свобода и възможност да живее с натрупаните по нечестен път богатства. В своята изповед героят достига до открит цинизъм, когато нагло и предизвикателно се подиграва с всички честни борци, отстояващи българските идеали. Дръзкото поведение на престъпника стига до крайна наглост. Алеко косвено изобличава чрез монолога на героя правителството на К. Стоилов, което легализира беззаконието в България и допуска убийците и престъпниците да се гаврят с идеалите на българските патриоти. Цинизмът и безскрупулността личат в отношението към всички онези хора,които наистина са страдали в затворите,унижени и тероризирани:”Нека му мислят ония,които ги тътреха по участъците,които гниеха в подземието без съд,без присъда...”В думите му няма капка човещина,съчувствие и състрадание към изстрадалите мъченици.В монологът му присъства и своеобразно обръщение към ветрогонците,в което личи пренебрежение към техните светли идеали:”Е добре,драги борци...за какво беше вашата работа?Какво спечелихте вие?Вятър!Законност исвобода,ха-ха-ха...””За него всичко благородно и честно е глупост,той се надсмива над чистите идеали,защото от тях няма изгода,а резултатът е вечно преследване и тормоз:”Я ми кажи ти,ей,човече,ти,който немил-недраг се скиташ цели десет години и бленуваш недостижимото,ти,който тъпчехме в участъците,когото за удоволствие осъдихме на смърт и пак за удоволствие оправдахме,и отново пак осъдихме...”Това е своеобразно търгашество с човешкия живот.Думите на този безскрупулен тип говорят за абсолютното беззаконие в следосвобожденска България,за липсата на всакаква хуманност и състрадание към ближния в това бездуховно време.Обръщнието към „немилия-недраг”наивник,към „глупецът”е обръщение на тържествуващия престъпник към реално лице,а именно към един от обвинените в опита за покушение срещу Стамболов.Политиканът се надсмива над истинските идеалисти .Подигравката с човешката честност е в резултат на съзнанието,че в тази реалност,тя не е добродетел,а пречка по пътя към преуспяването.Неговата огрубена лексика и редизвикателно поведение пораждат реакцията на отвращение у читателя.Ветрогонецът и амнистираният политик имат различни ценностни системи-първият отстоява честността,правдата като най-висши добродетели,а вторият тотално ги отрича,като поставя в основата на своята ценностна система материалното..Парите за политикана са извор на щастие,успех и благополучие.Кулминацията на цинизмасе осъществява в края на фейлетона,където героят костатира,че всичко,което е вършил е в името на „спасениетоо,славата и величието на България”Тези думи представляват и своеобразен връх на нравствената деградация и безскрупулността на този човек. Политическата и идейна безскрупулност,духовният и морален цинизъм,престъпната и агресивна природа на персонажа го определят като универсално обществено зло,като носител на естетиката на страшното,заплашителното спрямо човешкия живот начало.

Като хуманист и демократ Алеко е крайно възмутен от дръзкото поведение на престъпника,но още повече го предизвиква законът,който позволява това.Главното изобличение е насочено срещу решението на правителството,което легализира беззаконието в България и допуска убийците на българи патриоти да се гаврят с идеалите на България и триумфиращо да заявяват,че кървавите им дела”са вършени за спасението,за славата и за величието на България…”Само една личност,загубила всяка капка човечност у себе си ,е способна да изрече подобни думи-гавра с тези,които наистина са жертвали себе си в името на отечеството,подигравка със свещените ценности на българите.Алеко за пореден път,подтикнат от от парадоксите в българското общество,декларира протеста си срещу това оварваряване на духовете,срещу това израждане на идеалите и срещу липсата на истински стойности в новото време.Оказва се ,че свободата е предизвикала терора,демокрацията е криворазбрана като пълно беззаконие,а устоите на българщината,познати от Възраждането ,са заменени от безидеалие и низки страсти.Демоничният смях на човека,превърнал се в нравствен урод,сякаш иска да покаже безсмислието и обречеността на опитите да бъде спасена поне част от загиващата в етично и социално отношение България.
В портретната галерия на „Разни хора,разни идеали” присъства още един персонаж,представител на определен социален тип от следосвобожденската действителност-лъжепатриота,жалеещ за Македония.Сатиричното изобличение тук е насочено срещу спекулата с националните идеали и патриотичните чувства.
За написването на този фейлетон авторът отново е провокиран от съвременните нему събития.Във втората половина на 90-те години 19 век българските управници демонстрират лоялност към султанската власт,стремят се към добри отношения с Портата,заради което проблемът с Македония е забравен.Всяка политическа теза на времето е продиктувана от прагматични,меркантилни интереси,които нямат нищо общо с поетично-идеалните редстави за „правилно”на възрожденския тип родолюбие.Алеко напомня,че зад прокламирането на националния идеал стоят не съвсем чисти подбуди,а по-скоро икономически интерес.
Произведението отново е композирано като монолог във форма на изповед пред друго лице.Постепенно героят разкрива своето байганьовско разбиране за патриотизма:”Сега да има някой да освободи Македония,докато нашата партия е на власт,че аз да те науча тебе какво се вика келепир...Ех,да те пипна аз тебе Солунската митница”. Богатата “плячка” разпалва “патриотичния” патос, но Алековият герой не допуска възможността да поведе борба, да пролее кръвта си за нейното освобождение.Интересът му към Македония е подбуден не от желанието да се включи в революционните борби,а от стремежа да работи за Солунската митница.За него любовта към родината е „Вятър работа”,ако не носи печалби. Той мечтае да има някой, който да освободи Македония и то, докато неговата партия е на власт. Страхливостта му го подтиква да чертае възможни политически комбинации. Робската психика у него е още силна, той се страхува да не се развали султанското настроение с някое въстание и стига до парадокса – да очаква освобождението на Македония от султана. Словото разкрива интимните нечисти помисли на персонажа,излага пряко идеалите му,които привидно имат обществена значимост,но всъщност се основават на келепира и кариеризма:”Хем някоя пара ще падне,хем Македония свободна”.В думите му материлно и духовно се сливат и равнопоставят.Едновременно с това героят защитава философията на раболепието и нагаждачеството като единствен начин за житейско и социално преуспяване”...покорна глава сабя не я сече...Ний трябва докрай да покажем на султана,че сме кротка вяра,че не сме като ония бунтовници”. Той отрича петвековния стремеж на поколения българи към свобода и стига до циничното твърдение,че султанското благоволение е било придобивка за българите,която прави всякакви революции излишни.Това още в предосвобожденската епоха се възприема като поведение на роба,на духовно ограничения човек,на ското.Хората ,които отстояват националните си интереси и би трябвало да бъдат възприемани като критерий за достойно поведение,са отречени от лъжепатриота.Бунтовник за него е обида ,а не знак за чест и достойнство.Истинският стимул за патриотизма му се разкрива напълно в края на фейлетона:”Ама хубава е пустата Македония.Имат право македонците да милеят толкова за нея.Еле тази Солунска митница на сърцето ми е израстла,ваджията!”.Отново,както в първия фейлетон,със символа на живота се свързва не духовното,а материалното.Понятието „хубост” в съзнанието на героя присъства не със своите духовни измерения,а се пречупва през призмата на прагматизма , материализма и облагодетелстването. Богатата “плячка” разпалва “патриотичния” патос, но Алековият герой не допуска възможността да поведе борба, да пролее кръвта си за нейното освобождение. Той мечтае да има някой, който да освободи Македония и то, докато неговата партия е на власт. Робската психика у него е още силна, той се страхува да не се развали султанското настроение с някое въстание и стига до парадокса – да очаква освобождението на Македония от султана.Словосъчетанието „Солунската митница”именува жаждата за пари,алчността,представящи се привидно като грижа за доброто.Финалът на фейлетона тотално демаскира и изобличава лъжепатриота,като подчертава экрайното му безразличие към съдбините на Македония.:”Че да ги пипна онези ми ти търговци,две годинки да им обирам каймака,стига ми!Най сетне оттегли се на Охридското езеро,направи си една вила,па си изкриви калпака...Ето туй се казва патриотизъм.Всичко друго е вятър”Радетелите на правдата ,защитниците на свободатаотново са заклеймени като нехранимайковци,ветрогонци.Това обаче в действителност са хората,които носят у себе си истинските нравствени добродетели и са съхранили своята човечност.
В текста се срещат няколко вмъкнати реплики,странични по отношение на монолога-относно печката и дървата,които в най общ смисъл се възприемат като външна изява на духовно-психологическото състояние на героя. Вмъкнатите изрази за печката имат символичен смискъл- колкото повече се разгаря огънят в печката, толкова повече се разпалва и страстта на героя към забогатяване. Алеко Константинов е видял много вярно какво се крие зад приказките на българската буржоазия за освобождение на Македония -това са пазарите, митниците, богатствата, които я привличат, това е заграбването на нови земи.
Патосът по време на разказа се увеличава. Постигнат е и изумителен ефект с помощта на вметнатите изречения “Я тури две три дървета в печката”… и накрая “Недей туря вече дърва бе, брате. Изпотих се.” Нещо аналогично както във втория фейлетон - “Налей още една чаша. Наливай, наливай. Още…още… Ще прелее.”.И най-накрая завършвайки фейлетона с поразителна изобличителна сила: “… всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България… Ха-ха, ха-ха… “.
Алеко Константинов е видял много вярно какво се крие зад приказките на българската буржоазия за освобождение на Македония -това са пазарите, митниците, богатствата, които я привличат, това е заграбването на нови земи.Само две деситилетия от Освобождението са минали,а националната идея вече е деградирала и тотално изродена.Авторът ни кара да се замислим доколко тя е била вкоренена в съзнанието на народа.Ясно е очертано разделението между „ветрогонците”-тези,които наистина се борят за благото на родината, и патриотарите,спекулиращи със светлите идеали с цел да задоволят своите недостойни стремежи.Едно поругаване на националните ценности обаче може да има пагубни последици за българската идентичност и за самосъзнанието на доскорошните роби,станали подвастни на байгяньовщината и деморализацията.
В крайна сметка лъжепатриотизмът,търгашеството и спекулацията със съкровените национални мечти и народни идеали,алчността,користолюбиетпо,раболепието и нагаждачеството са заклеймени от автора като знак за низост и духовно падение,за аморалност и загуба на човешкото.
Щастливецът е дълбоко засегнат от подмяната на ценностите,от пълната незинтересованост на българите от националните им интереси.Дори може да се направи аналогия между живота на по-голямата част от населениуето по времето на Османското робство и живота им в следосвобожденска България.Общото се открива в еснафския манталитет,в трудното обединение около една обща идея,в начина на възприемане на различните,на „лудите глави”,които не се страхуват да се изправят срещу властта.Доказателство за това е последната творба от цикъла”Разни хора,разни идеали”.
Последният фейлетон от цикъла”Разни хора,разни идеали” се заема с изобличението на паразитизма и приспособленческата еснафска филисофия.Той е изграден като диалог между две позиции-съглашенческата и борбената,като спор между дребнавите принципи и граждански ангажираната психология.Разговорът отново се осъществява в битова среда,като конкретната ситуация е :чичо поучава своя племенник как да преуспее в живота.Доминиращо е словото на първия,който се опитва да убеди събеседника в правотата на своите житейски принципи.В образа на чичото Алеко е въплътил основните постулати на дребнавото и пошло еснафско мислене,обществената незаинтересованост,послушанието и покорството,гражданското равнодушие и притворство.Въпреки изключителното старание на по-възрастния да убеди по-младия в правотата на своите убеждения,племенникът не се поддава на влияние.Дори нещо повече,лаконизмът на словото му,както и отделните реплики,издават крайното му несъгласие с чичовата му житейска филисофия и ироничното отношение към нея.
Още с началните си думи чичото характеризира племенника си,причислявайки го към „ветрогонците”,хората,които олицетворяват нравствената чистота и абсолютната духовна свобода:”Защо не се свестиш и ти един ден ,па да издухаш този вятър от главата си”За него не благородните идеали,а материалните облаги,богатството са символите на щастливото съществувание,мерило за благополучие и достойнство,за тежест в обществото”Я погледай твоите връстници,всички са наредени,а пък ти”.Чрез житейските примери и афоризмите в словото си чичото иска да научи племенника на раболепие,смирение пред силните наденя.Неговият житейски принцип се съизмерва с философията на нагаждача и политическия хамелеон,познат от първия фейлетон.,на парвенюто,у когото липсват всякакви граждански добродетели и човещина. Своите еснафски съвети той определя като единствения правилен път да станеш човек и обръщението “чедо”, което използва, може да се тълкува като израз на желанието му да превърне “племенника” си в свой духовен син, в свое подобие. Чрез фигурата на чичото, Алеко постига двоен ефект. От една страна той разобличава еснафския егоизъм заради нравствената простота, която той поражда. В света на “чичото” има всичко - богатство, къщи, но то е духовна пустиня. От друга страна текстът звучи като предупреждение, че еснафството е опасно, защото е агресивно към всичко различно от него. Той иска да обезличи хората и направи от тях свои безлични копия. Втората човешка фигура в този текст –“племенникът”- е значим с това, че той е изобразен като първия положителен герой. В този сатиричен Космос на морални уроди ,представени в четирите фейлетона, положителният му ореол на достоен човек се ражда преди всичко от природата му на ветрогонец, на човек, който вярва в идеалното, макар то да не носи материални дивиденти.Племенникът защитава собствен житейски възглед-честното гражданско поведение,бунта срещу политическите неправди и беззакония.Той само привидно се съгласява с „мъдростите на своя чичо,като явно му се противопоставя чрез въпросите и репликите,които отправя.Хапливото му иронично слово подсказва за нежеланието му да постигне еснафско щастие. Друга характеристика на “племенника” е неговото непокорство, неговото бунтарство срещу остарялите догми на “чичото”. То е заложено още във фейлетонното мото, тъй като четвъртият фейлетон е единственият, който има фейлетонно мото. Със своето съдържание: “Сбогом, Найчо!” то налага решението на “племенника” веднъж завинаги да се сбогува със света на “чичото” и с неговата житейска философия. Бунтарството на “племенника” е онази негова черта, която най-силно дразни “чичото”, защото неговият консервативен свят не понася непослушните, инакомислещите, затова съветът на “чичото” съдържа и много позорни български пословици, наследени от робството ,и отъждествява всяко непокорство с: “С гюрултийка гърло се не пълни.”. Те правят впечатление с метонимии, които очертават противоположните философии. За “чичото” човек е просто едно гърло, когато това гърло е заситено ,той е покорен, затова пък непослушният “племенник” метафорично се оказва човек с опашка - странния, чудатия, онзи, който е различен от другите и не се вписва в общата схема. В европейската литература именно чудакът, странникът, този, който върви срещу течението, носи ореола на съвършен човек. Третото измерение на другостта на племенника е чувството му за хумор. “Чичото” презрително нарича шегите му с турската дума “зевзеклици”. “Зевзеклиците” се отъждествяват с някои от най-сериозните теми, засягани от Алеко в неговите фейлетони: темата за изборните престъпници, темата за антибългарскata политика на управляващите. Заради тези опасни шеги, “чичото” нарича “племенника” си “башибозук”. Това е един от най-важните синоними на Алеко, с които подписва онези свои фейлетони, в които поднася най-фрапиращите факти за политическото и нравственото безобразие в България. Това позоваване на чертите, които за автора са автобиографични, подсказва първия важен извод: Алеко моделира “племенника” като свой двойник. Този принцип не е нов, защото и в книгата “Бай Ганьо” той изобразява със свои черти единствения герой, който се опитва да се противопостави на байганьовщината, но губи битката – Иваница Граматиков. Така се изправяме пред следната схема на българския свят в четирите фейлетона. Героите въплъщаващи злото по различен начин – а това са: помощник-регистраторът, политикът, търговецът и еснафът - се оказват различни проявления на байганьовщината и като балкански ориенталски явления, и като форма на световното зло. Срещу разрушителната енергия на това зло се изправят малцина, един от тях е “племенникът”. Заради смъртта си Алеко не успява да довърши цикъла и за това не е ясно дали и “племенникът” няма да има съдбата на победен. Смъртта на Алеко донякъде е отговор на въпроса кой печели битката между идеала и прагматизма.
Щастливецът,воден от демократизма и хуманизма си,е непримирим в отстояването на собственото си разбиране за демократично обществено устройство и за ненакърнима нравственост на личността.Именно затова той отразява всеки недъг,всяка част от следосвобожденската реалност,която не се вписва в общовалидните стандарти на човечеството за ред,демокрация и свобода.Фейлетонното му творчество,създадено за краткия период от три години,се превръща в хроника на неговото съвремие,в сатирично изобличение на духа и нравствеността на обществото,възприело да следва идеалите в кавички,да търпи потъпкването на човешките права и беззаконието на властниците.Въпреки че осъзнава нерадостното положение на тази печална действителност,Алеко не губи способността си да мечтае за постигане на една по- оптимистична визия на бъдещето.Затова той винаги си остава Щастливец-човек,недокоснат от покварата на своето време,способен да се извиси над него и да съхрани надеждите си в прогресивните заложби на човека.

БАЙ ГАНЬО
Представител на следосвобожденското поколение интелигенти Алеко Константинов вижда грубите политически нрави на новоосвободена България и,негодувайки от това,отразява в своите произведения сблъсъка между светлите възрожденски идеали и буржоазната поквара на свободата.Писателят пише множество фейлетони и пътеписи като спонтанен отклик на политическия живот и в резултат на личните му преживявания.Така той преплита в своите творби няколко основни теми,формиращи по коренно различен начин съзнанието на човека:Алековият идеал се противопоставя на буржоазната действителност,възвиеното противостои на прагматичното,своето на чуждото,робството на свободата.Несъмнено е обаче,че в произведенията му най-широко е застъпен проблемът за духовното свое и духовното чуждо в най-чист морален аспект.
Опозицията „свое-чуждо”е твърде продуктивна във възрожденската ни литература.Позната е още от Паисий,при когото родното се възприема като свръхценност,а родът,културата,езикът и историята се противопоставят на негативното „чуждо”-веролоните и хитри гърци.Развитие на опозицията се наблюдава и в творчеството на Чинтулов,където основните символи на „своето” са „балканският лев”,”християнският кръст”,патриотичната любов,а представата за чуждото се свързва с образа на националния поробител.Петко Р. Славейков има собствена интерпретация на корелацията-разглежда „своето „ в морално-етичен аспект като система от утвърдени патриархални ценности,а „чуждото”като нежелана и неприемлива другост от гл.т. на патриархалното мислене.В най-общ културен аспект опозицията „свое-чуждо”се възприема в постепенното осъзнаване на личността като нещо различно в от другите общностив природния свят.Обикновено при преминаването в пространството „своето” търпи метаморфоза,като „чуждото” често се възприема за за „свое”.Във вълшебните приказки опозицията се очертава като „близко-далечно”и изпълнява функцията на естествен съхранител на традицията,а в етнически аспект тя се изразява в определянето на различното като отрицателно и пренебрежително спрямо човека,водещо дори до неризнаването на човешкото въобще.

Културата на следосвобожденска България е изпълнена с търсенето на националната идентичност в контекста на европейския цивилизационен модел. След дългия период на безпросветност и изостаналост спрямо европейските народи българската култура е изпълнена с противоречия и динамични промени. Тя се лута между патриархалното и модерното, между своето и чуждото, между самобитното и универсалното. Българинът е поставен пред нелеката задача да запази изконните ценности на културата си и да ги впише в общоевропейския модел, преодолявайки комплексите на изолираност и изостаналост. В този процес на вписване в европейското мисията на интелектуалеца е сложна и отговорна – той трябва да направи първата крачка в преосмислянето на възрожденската нагласа към света. Тази интеграция се осъществява чрез пътуването, което в творчеството на Алеко не е просто опознаване на други светове, а е белязано от знака на себепостигането. Но към типичния за Западноевропейския ренесанс мотив за пътуването се прибавят и специфичните български измерения. Алековият странстващ българин решава дилемата между своето и чуждото,съчетавайки крайните позиции на традиционалиста с помирителните стремления на модерния човек.
По принцип в съзнанието на българина Европа е митологема за образцова цивилизованост, модел за култутрна идентификация. Поради закъснялостта на нашето историческо развитие в българската следосвобожденска литература, темата за диалога на българина с Европа и света се осмисля преди всичко в плана на комичното.Именно тази линия на изображение откриваме в най-популярната и най-значима творба на Щастливеца-„Бай Ганьо”.Тук обаче главният герой не се опитва да опознае и покори света,както напр.персонажът от „До чикаго и назад”,не само се разминава с европейската култура, но и показва деформирането на родното. А със завръщането си в България попада в центъра на обществения живот и се представя като човек, придобил опит в Европа.В този смисъл романът представлява морално-психологически резултат от две силно раздалечени култури.В творбата авторът конституира своята гл.т. за „лицето” и „опакото” на цивилизования свят и едновременно с това на българина и „българското”.Като представител на един традиционен свят главният персонаж не познава езика на чуждата култура,поради което попада непрекъснато в затруднения и недоразумения.В своята борба за утвърждаване в света на другите той се оповава на един твърде твърде съмнителен патриотизъм и егистичен рефлекс-от една страна непрекъснато изтъква българската си същност,а от друга,съзнавайки своята културна изостаналост,се принуждава да се нагажда и преструва.Затова героят възприема единствено себе си като характеристика на „своето”,а България и Европа пулсират в представата му като пространство на „чуждото”.В протежението на романа образът на бай Ганьо непрекъснато се разраства и сякаш „излиза от страниците на книгата,превръща се в нарицателно име и тържествува в живот ,оплодил много други художествени творби”(Алберт Бенбасат)
Творбата”Бай Ганьо”не е замислена като роман,а като поредица от фейлетони,разкази,публицистични очерци,образуващи цяло повествователно единство,въпреки липсата на причинно-следствена връзка между тях.Състои се от 2 обособени части,всяка от която има завършена композиция,многобройни разказвачески интонации,пропити с пряка реч.Те представят два съвсем различни художествени модела,които се сблъскват по между си,откъдето идва и огромното въздействие на творбата.
Първата част на „Бай Ганьо” е съставена от 9 очерка с кръгова композиция,в които липсва времева последователност.Субект на действието в нея е Ганьо Балкански ,а субект на разказването-негов спътник,който от позицията на очевидец предава своите впечатления,коментари,оценки относно централния персонаж.Разказвачите не са индивидуализирани образи.Приличат си по това,че са образовани интелигенти,нравствени и одухотворени млади хора,които приемат ролята на медиатори между Бай Ганьо и Европа.Познали чуждата култура,морални норми и етикет на поведение,те се опитват да направят знаците на този нов свят зрими за своя сънародник,но главният персонаж не може да ги съзре и опознае. Усвоената през робството стратегия на оцеляването се трансформира съобразно новите условия на сгъстеното историческо време. При високите обороти на следосвобожденската динамика добродетелите мутират до своите зловещи съответствия. От завихрянето на обществените процеси традиционната българска пестеливост се превръща в скъперничество, трудолюбието- в неограничена енергия за трупане на капитали, смирението пред възрастните- в угодничество пред дарените с богатство и власт, родовата подреденост- в желание светът да бъде подчинен на собствения келепир.

Началната фраза на произведението се отличава с иронично звучене Анахроничното несъответствие (“нашенско – европейско”) се отразява във всички аспекти на Бай-Ганьовия образ.. Първи знак на комичното несъответствие “Изток-Запад” е Бай-Ганьовото преобличане:”Помогнаха на бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския яморлук,наметна си той една белгийска мантия и всички рекоха,че бай Ганьо вече е цял европеец”.В този израз се откриват множество алегорични внушения: словосъчетанието ”агарянски яморлук” (знак за Бай-Ганьовата вкорененост в балканската битова среда) напомня за близкото историческо минало на народа ни,а именно турското робство;а „белгийската мантия”посочва настоящите обществено-политически отношения,а именно приемането на конституция,създадена по белгийски маниер. Ето защо смяната на дрехата е първият белег за механичния допир на българина до Европа. Глаголите”смъкнаха”,”помогнаха” говорят за чуждата помощ при преодоляването на робството.Едновременно с това двете словосъчетания се намират в антитезни отношения,като осъществяват контраст между българско и европейско,между нашенеца и чужбина,между робството и демокрацията.Бай Ганьо е представен като манекен,т. е. той е само обект на преображението.Осъществява се своеобразна бутофория на промяната,защото се забелязва разлика само в облеклото на героя.Алеко издига Европа като символ на културност,свобода,демокрация и превръща първото изречение в постъп към възловия проблем на произведението –бай Ганьо и Европа,който прераства в национално значим проблем за българина и света,за себепознаването чрез съизмерване със световния културен опит.Тази тема присъства не само в романа,а и много други творби на Алеко.Оттук идва и многозначността на образа на бай Ганьо.
Пръва глава на романа е разгърната във вид на разказ,в който е представен фолклорно-анекдотичният образ на героя като част от едно общество,което ще бъде вероятно негов яростен противник ”Сдружението „Весела България”.Често историите на бай Ганьо ще се прекъсват от диалог с героя,което води до масовизирането на оценката относно личността му.Създава се впечатление,че определен тип хора отрицават персонажа и се се срамуват от него.Отначало името „бай Ганьо” се схваща като конкретно,но с намека за робството и свободата,цивилизованото и нецивилизованото в подтекстовите полета ,начинът на представяне на героя се променя.Всички фази на стилистична промяна симптоматично въвеждат градиращата самостоятелност и активност на героя-субект на живота.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Алеко Константинов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.