Алеко Константинов и фейлетонното му творчество


Категория на документа: Литература


Алеко Константинов

Алеко Константинов принадлежи към онези творци, които са надарени с редкия артистичен талант да виждат грозното в живота около себе си и да го отразяват през призмата на хумора и сатирата. Изобразяването на грозното е конкретно – историческо.

То е свързано с епохата на 90-те години на миналия век. В него са вплетени демократичното и хуманистичното начало. Той твори за истината в духовната област. Алеко носи висок интелект, голяма ерудиция, много познание, аналитичен ум, духовен аристократизъм – разкрепостен и извисен над съвремието и битието. Изключително активен и действен, той е жрец на истината. Носи способност за анализ и европейска начетност. Той е първият, който донесе смехът в нашата литература. Алеко е писател на града. Той се нарича и подписва Щастливец. Този вечен безсребреник и “круглий сирота” е светла и трагична личност, недосегаема за пошлостта на обкръжаващия го свят. Оценката на Пенчо Славейков за Алеко е лаконична и точна: “Алеко Константинов беше твърдина от съвест, в която се разбиваха лукавите популзнования на врага”. Като творец Алеко се изгражда през 90-те години на миналото столетие. Това е време, в което окончателно са забравени и погребани възрожденските идеали на “нашето недавно”. През времето, в което живее Алеко в нашата литература се утвърждава селската тематика. Това е време на борби за естетическа преориентация за ново отваряне на българина към света.

Алеко е близък на кръга “Мисъл”, но принадлежи към кръга “Весела България”. Това общество от сродни души го изтръгва от самотата и покрусата. Писателят притежава изострена нравствена чувствителност за грозното в обществения живот и за помрачаването на човешкото у човека. Той утвърждава собствена нравствена мярка за достойно гражданско поведение, за вътрешна свобода и за необвързаност на личността към едно антихуманно общество.

Фейлетони

В “Моята изповед” Алеко споделя, че любимото му занимание е да пише хумористични очерки. Фейлетоните му са отклик на злободневни проблеми в обществения живот през епохата на 90-те години. Той продължава традицията на Ботев и Каравелов, а новаторството му се носи от смеха. Във фейлетоните Алеко търси типични образи. Създава герои с национални черти и е носител на идеите на своето време.

Характерни черти на Алековите фейлетони

 няма подробни битови описания и авторови характеристики
 разчита на белетристично извеждане на ситуацията и персонажа
 предпочита иронията, хумористичното и сатиричното начало, което не достига до сарказъм
 избягва епитетите и разчита повече на глаголите и съществителните, на виртуозното владеене на речевите интонации
 Алеко оставя героите му да се саморазкриват чрез речева характеристика, поведение, жест, постъпка
 много по-ясно в сравнение с фейлетоните на Ботев е оформен централният образ, крепящ единството на фейлетоните
 в сравнение с Ботев концептуалната яснота на фейлетона е по-отчетлива
 разчита на подробност
 композициите му са виртуозни
 талантът му се разкрива в това идеите му да намират образ
 характерна е ироничната маска
 носи невероятен артистизъм; умее да се въплъти, да стане такъв, какъвто не е – лицемер
 владее езика на социалните прослойки

Основни теми във фейлетоните

 корупцията в политическия живот и в печата
 незачитане правата на народа
 изборите като насилие и терор
 фейлетоните, насочени срещу Фердинанд

Фейлетонистът Алеко Константинов се ражда от сблъсъка с политическата действителност. Творбите му са директно насочени срещу Стоиловия режим, който сменя правителството на Стамболов.

За първи фейлетон на Алеко се приема обширната дописка “По изборите в Свищов”. В нея писателят като кандидат за народен представител описва изпитания върху себе си политически произвол и беззаконията. Същата тема битува и във фейлетоните “Смирно! Рота п’ли” и “Угасете свещите”. Общото може да се търси в тези фейлетони и в очерка “Бай Ганьо прави избори”. Още в края на фейлетона “По изборите в Свищов” Алеко пише: “Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за “Бай Ганя”. Тези творби за злободневни, актуални, като човешки страсти, като исторически процес. Мостът, който ни свързва с онова време, не е само, че 90-те години се повтарят и сега, а нравствеността, която се налага като коректив, като антитезност, без която сатиричното начало не може да функционира. Фейлетоните на Алеко редовно се явяват във в.“Знаме” и стават фактор в политическия и обществен живот. Голяма част от фейлетоните са посветени на изборите за 8-мо Обикновено народно събрание през
1894 г. и на изборните методи. Чрез пресъздаваните действителни събития от тогавашния политически живот, чрез саркастичните пародии на избирателния закон писателят показва истинското лице на тогавашната демокрация. Той безпощадно осмива тактиката на “моралното влияние”, демагогските лозунги и фрази. От фейлетоните на Алеко говори възмутената съвест на демократа и хуманиста. В тях се проявяват изключителната гражданска смелост, честност и принципност на писателя. Особено място заема фейлетонът “Избирателен закон”. В него творецът разкрива пародията на избирателния закон, а комичното идва от противоречието закон-беззакония. Блясват Алековите юридически познания. Текстът е изразен в типичен за законите език, стил и композиция, с членове и алинеи.

Любима тема във фейлетоните на Алеко е антимонархична. Той не скрива ненавистта си към Фердинанд. Посветените на него фейлетони са “Що значи”, “Народът ликува”, “Херострат II” и “Миш-Маш”. Царската особа още от своето пристигане в България се “радва” на особено внимание на българските сатирици. Със своята надменност, властническа безцеремонност, антидемократизъм и дори с някои черти от външността си, Фердинанд е бил благодатен обект на сатиричното вдъхновение. Няма писател на епохата, който по един или друг начин да не е изразил отношението си към монарха. Похватите са различни – смели граждански протести, дръзки публицистични слова, привидно безобидни закачки. Общият антимонархичен фронт обединява буйния Антон Страшимиров и кроткия Петко Тодоров, гордия Пенчо Славейков и нежния Димчо Дебелянов. На този фон фейлетонистът Алеко се откроява като един от първите по художествено-сатирична сила.

Към фейлетоните на антимонархичната тема се вписва и “Херострат II”. Много по-умело от своите възрожденски предшественици Алеко използва рамката на съня. В нея могат да се наместят персонификации, явления и събития. Виртуозна е връзката между съня и присъствито на разказвача в Народното събрание. Представено е едно разколебано положение – съня като фикционално състояние. “Славянска беседа” той сравнява с Ефеския храм. Заглавието “Херострат II” носи отправка към Фердинанд, който подобно на Херострат гърка, подпалил храма на Артемида, иска да остави името си в историята с цената на престъпление – не като съзидател, а като рушител. Алеко е творец, който търси връзката на българина с чуждия свят и култура. Заглавието на фейлетона насочва към европейската култура не само на Алеко, но и на читателя да разбере произведението.

“Що значи народът ликува” е фейлетон с двуичност и билярност на изобличението. Той е насочен срещу писането на вестникарите и самото царско семейство. Както по принцип във фейлетоните и тук се разчита на контраста. Кратко коментиран, контрастът е подчертан като функционалност: “Ето как пише обикновено робското перо, а пък ето всъщност голата истина”. Авторът предава с явно преувеличение новината за радостната вест. Ето каква е голата истина: “Столицата представлява една окончателно обанкрутена община”. Диалогът участва много активно. Многозначната реплика създава образ: “Бекасите се наплодили…” – асоциация с носа на Фердинанд. Следват разгърнат контраст перифраза на текст с реалната действителност и обобщение: “Бай Ганьо прави илюминации”. За да подсили внушението си Алеко използва детайла, премества плана и използва ироничен контекст, междуметия, възклицания – една богата асоциативност, която разширява плана на изобличението. Произведението има рамкова композиция – цитата от вестник, с който започва фейлетона се повтаря в разсъжденията на автора във финала на творбата.

Особено язвителен и безпощаден е писателят в икономическата студия “Миш-Маш”. Този фейлетон е по-ведър по тон, но също така изобличителен и разширява плана на обобщенията. Подзаглавието отвежда към връзката с централния образ – газеното тенеке. Този образ задвижва една неочаквана и нова комическа ситуация, породена от опозицията между същина и начин на употреба. Газеното тенеке е допълнение към многообразните функции на художествената реалия – бита на българите от 90-те години на миналия век. Представя се икономическия живот на страната чрез образа на “въздесъщото газено тенеке”. Чрез комическа антитеза представя напрежението в обществото.

Това е постигнал чрез обкованата с газени тенекета бедна къща и приликата Ј с дворец. Конкретният персонаж, географските реалии и комическият тон изграждат визията: “Един ден покойният Александър Батенберг отишъл на разходка към Коньовица. Обръща се князът с лице към София и какво да види? Накрай столицата изникнал един фантастичен вълшебен дворец с ослепителен блясък. А то какво било – лучите на слънцето се отразили в една сиромашка къщица, окована с нови газени тенекета”. Газеното тенеке прониква в бита на българина и този бит се извежда напред, а газеното тенеке е само похват. Чрез него се прави преглед на целия ни живот, на начина, по който живее българина: “…по прозорците вместо трошливите стъкла българинът заковава лист от газено тенеке. От вода се връщат моми и момци и в ръцете им вместо пръстена стомна - газено тенеке…кафеджията топли вода в газено тенеке…богатите дечица си имат игралца, а бедните - газени тенекета…”. Поантата е в края на фейлетона преди послеписа, но за да не прозвучи патетично Алеко завършва с две изречения, с което обществения живот минава през битовото пространство, за да се очертае с плътен образ. Писателят открито предлага на народа да се отърве от Кобурга, като използва своето гениално откритие - газеното тенеке: “Вържи го на абанджията, па да издюдюка цяла България с един глас, та като прескочи границата, тенекето тъй да се тресне с пограничния камък, щото цял Балкан да загърми”.

Във фейлетоните “Разни хора – разни идеали” писателят замисля да типизира грозното и пошлото на своето време. Той не успява да осъществи намерението си. Четвъртият от фейлетоните му е намерен в архива и излиза след смъртта му. Една от най-хубавите и верни преценки за тези творби е направил Пенчо Славейков. Той изтъква художествеността и реализма на образите. В тях “няма нищо карикатурно, само стилът е фейлетонен…”. Техните герои са “…онези дребни и едри хора, които се премятат тук – там из по-предишните му фейлетони, но само сега изпъкват пред погледа ни с цялото свое отвратително величие”.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Алеко Константинов и фейлетонното му творчество 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.