"Прикованият Прометей" на Есхил и символът на бунтаря


Категория на документа: Литература


“ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ” НА ЕСХИЛ И СИМВОЛЪТ НА БУНТАРЯ
Есхил в оценката на вековете. Античността нарича Есхил “баща на трагедията”. Това почетно прозвище се оправдава не само от предимството, че живее преди Софокъл и Еврипид, а и защото в неговото творчество трагедията се превръща от тържествена оратория в драма.
В пети век пр. н. е. Ценят Есхил за високата идейност и възвишената поетичност на неговия образен език1, който, естествено, тогава е напълно разбираем. Особено показателна е оценката на консервативно настроения комедиограф Аристофан. В комедията си “Жаби” той представя Есхил и Еврипид в спор за първенство. Бог Дионис слиза в царството на Плутон, за да изслушва техния спор за целите на трагическото изкуство и понеже аргументите на Есхил силно натежават в критическата везна на трагическия бог, той се отмята от своя любимец и вместо него тържествено извежда на земята Есхил.
Вековете не се съобразяват с Аристофановата оценка. Скоро престават да разбират Есхил и цялата популярност минава в блюдото на Еврипид. Много по-реален и психологичен, той намира слушатели през цялата античност и във всички епохи на новото време, докато пантеизмът и универсалният дух на Есхиловата драма рядко намират отклик в буржоазна Европа. Единствената активна форма, живяла в просветителския и романтичен век, бил “Прикованият Прометей”. Наистина по-цялостно превъплъщение Есхил получава в музикалната драма на Вагнер. Но дори двадесети век, който, натежал от култура, черпи безразборно сюжети от античността, избягва Есхил. Присъствието на Есхиловата “Орестия” в “Мухите” на Сартър е формално, то е по-скоро горделива литературна реминисценция, отколкото действително обръщане към древността на Есхиловата трагедия.
В случая с Есхил динамичната оценка на времето не съвпада с реалната идейна и художествена стойност на неговото творчество. Есхил наистина е връх в историята на трагическото изкуство и думите на Маркс, че двамата с Шекспир са “най-великите драматурзи, които някога е създавало човечеството”2 са повече от възторжена фраза, те съдържат реална преценка.
Появата на театъра и трагедията. Истинският родител на атическата трагедия3 всъщност е атинската демокрация от края на шести и началото на пети век пр. н. е. Новите обществени обстоятелства предизвикват превръщането на първобитното театрално представление в сериозна драма. От гледна точка на тази
1 Есхил създава нова поетична реч с помощта на метафората, на кахрезата и етимологията
(поетически фигури) словото му придобива изключителна експресивност. Метафората заменя
основната епическа поетическа фигура – сравнението.
2 По спомените на П. Лафарг. Маркс – Енгелс. За изкуството. С., 1951 – с.526
3 Атическа трагедия – наречена така по областта Атика с главен град Атина, в която област
трагедията възниква, представяна на двата празника на Дионис – Големи Дионисии и Ленеи.

метаморфоза на обществените процеси в неповторимия феномен на атическата трагедия Есхил е носителят на необходимостта, геният-изразител, който се издига до високата задача. Сложният синтез на обществените тенденции успява да се осъществи благодарение на зрелостта на редица предходни театрални и литературни форми. Причината за появата на атическата трагедия не е нито само в зрелостта им, нито само в тенденциите, които ги актуализират, нито само в гения на Есхил, а в неповторимото общо действие на трите фактора.
Научната точност изисква да различаваме атическата трагедия като драма с висока идейна атмосфера и като театър. От гледна точка на предходните форми Есхиловата драма естествено завършва еволюцията на фолклорния театър и на сценичните достижения на няколко предходници. Затова обхващането й като литература не може да започне със самата нея.
Театърът дреме дълбоко в първобитния народен живот. Но там той е миметическо действие, култ, не драма. Първобитните се отнасят по своеобразен начин активно към околния свят. Те вярват, че редица магически действия насочват обстоятелствата в желана посока или предотвратяват катастрофа. Те вярват, че ловът се облекчава и увенчава с успех, ако бъде представен предварително в ритуална игра. Така в дълбоката древност театърът съществува като неделима съставка на магическото действие, в което преобличането4 и представянето се вършат не с художествена, а с утилитарна цел. Театрални елементи съдържа и древният ритуал на оплакването, който откриваме изобразен върху антични съдове или описан в епическата поезия. Един заплаквач подема тъжния възглас, след него започват и другите. В облекчителния ритъм на оплакването могат да се разкажат заслугите на покойния. Това дава основание да се говори в науката за т. н. тренетичен5 произход на трагедията.
Още по-силен е театралният момент в култа на боговете и героите. В деня на празника участниците представят страданията и приключенията на чествуваното божество. Прочути са мистериите на богинята на плодородието Деметра, чествани в съседната на Атина Елевзина, родното място на Есхил. На празника представят скитането на обезумялата от скръб богиня6 след изчезването на любимата й дъщеря Кора, представят вероятно помирението и благодарностите на Деметра към жителите на Елевзина, които я приемат радушно, също как богинята научава Триптолем да засява жито. В Делос представят борбата на Аполон с питона. В Сикион хор пее за мъките на аристократическия герой Адраст. За да отслаби аристократите, тиранът на Сикион Клистен подменя култа на Адраст с един нов култ, с чието разпространение се свързва възникването на трагедията – кулата на Дионис.
4 Преобличането магически променя личността и сродява непосредствено с представяното лице. С
преобличане първобитните хора също се лекуват, магически се отървават от физическо или
нравствено зло. Тази функция на преобличането действува и в основата на карнавала .
5 Тренетичен (оплаквателен) от елинската дума threnos (жална погребална песен).
6 Според мита бог Плутон открадва Кнора и я отвежда в подземния свят, където я прави своя
съпруга. Понеже в скръбта по дъщеря си Деметра довежда земята до пустош, Зевс разрешава
компромисно молбата на богинята да й върне Кора, като определя една трета от годината да
прекарва в подземния свят при своя съпруг, а останалото време да се завръща на земята при майка
си. С този мит се дава обяснение на редуването на студен и топъл сезон.

Не се знае точно откъде пристига в Гърция Дионис. Най-възможно е да слиза от север, от Тракия. Той е поначало селско божество, което символизира виталната сила на зачатието. Като бог на лозата и виното той сменя старите божества на житото, когато лозата взима превес в стопанството на Гърция. Негови свещени животни са козелът и пантерата, а измежду растенията освен лозата го символизира още бръшлянът. Култът му силно напомня религията на египетския Озирис и някои умиращи и възкръсващи малоазийски божества6. Празнуват го напролет буйно и колективно. Привържениците му изпадат в транс, като търсят в екстаза да постигнат самия бог. Нощем в планината, изпълнени с оргиастичната същност на бога, те разкъсват и изяждат животното-Дионис. По този начин той потича в телата им7 . Свирепият земеделски бог носи сила , единение и динамика. Той се отличава от старите аристократически божества, които живеят далече от човека и чиито култ е съзерцателен и неподвижен. Дионис, напротив, предполага колектив и го създава в екстаза. Затова неговият култ скоро става носител на нарастващите демократически тенденции в гръцкия свят и предизвиква яростна съпротива сред старата аристокрация. Религиозният конфликт на тъжно-веселата селска екстатика и градската сериозност се отразява в митовете за жестокото отмъщение на Дионис срещу ония, които не вярват в него. Така пострадват цар Ликург в Тракия, Икарий в Атика и Пентей в Тива, който е разкъсан от своята собствена майка 8, заслепена от Дионис. Накрая Дионис бива приет и включен в Олимпийския пантеон9. Негова майка става тиванската царкиня Семела, а негов баща естествено Зевс. Недоносен поради ревнивия съвет на Хера, тъй като Семела пожелава Зевс да й се покаже в естествен вид, Дионис се ражда в огненото величие на бога-съпруг и след смъртта на майка си довършва утробния си живот в бедрото на своя баща Зевс. Като всяко младо божество, Дионис си присвоява някои атрибути на старата земеделска религия. Той присъединява към своята свита сатирите получовеци-полуконе, които отдавна съществуват във фантазията на народа в Пелопонес.
Тираните, едноличните властители от 6 в. пр. н. е., които узурпират властта в гръцките полиси, за да обуздаят старата аристокрация, и които управляват известно време в интерес на народа, усещат важната идеологическа функция на Дионисовия култ и го използуват като оръдие на демократичната власт. По това време именно тиранът на Сикион Клистен подменя култа на Адраст с Дионис, а Периандър в Коринт дава възможност да се прояви легендарният поет Арион, който може би е първият трагически автор. Смята се , че Арион пръв придава на ритуалната религиозна песен в чест на Дионис сериозен характер и в същото време, за да запази веселата същност на празника, прибавя към изпълнението на хора
6 Такова божество е фригийският Атис , свързан с култа на Кибела, и финикийският Адонис, олицетворяващ умиращата и отново възкръсваща природа. На неговите мистерии, т. нар. Адонии, отначало оплакват смъртта му, а после тържествено преживяват неговото възкръсване, Тези култове са типологично сродни с евангелския мит за Христос.
7В твърде превърнат вид това присъствува в символното пречистване с тялото и кръвта на божия син в християнския култ.
8 Митът за Пентей, разкъсан от своята майка Агава в състояние на Дионисова лудост, служи за
сюжет на трагедията “Вакханки” от Еврипид.
9 Олимпийският пантеон – дружината на дванадесетте висши божества, които според представите
на елинската митология обитават висините на планината Олимп. тис , свързан с култа на Кибела, и
финикийският Адонис, олицетворяващ умиращата и отново възкръсваща природа.

представление на сатирите. Ако това е вярно, Арионовата драма почти не се различава по форма от атическата трагедия. Но безспорно е, че с въвеждането на култа се сливат театърът на Дионис и старата хорова лирика, смесват се митологическата героика и селската активност. Изглежда в Коринт липсват необходимите обществени условия, за да се осъществи докрай процесът на сливане на идеи и форми в жанра на трагедията. Това става в Атина.
Политическата история на Атика от 6 в. пр. н. е. е изключително богата със събития – почти вековна борба със старата земеделска аристокрация, реформите на Клистен, бавно и сигурно придвижване към класическите форми на полисната демокрация. И Солон, и Пизистрат разбират значението на литературата за демократическата революция. Сам Солон е поет и прави всичко, за да изведе Атина на широкия друм на общогръцката култура. Пизистрат продължава неговата политика на разширяване на кръгозора. Той въвежда рецитацията на Омир на празника Панпенеи и с това открива епическото сказание като извор за бъдещата поезия. Но специалната му заслуга е в създаването на градския празник на Дионис – Големите Дионисии10, честван в края на март и началото на април, когато задължително се представят трагедии. Това, което само се рецитира на Панатенеите, може да се види на Големите Дионисии. Но Пизистрат въвежда в Атина не селския Дионис, а един сериозен Дионис от Беотия, наречен Елевтерий, и с помощта на културни чужденци прави нещо подобно на това, което сторва Арион в Коринт.
Ранното развитие на трагедията. Нейният характер. Първият трагически поет е от Атика, от дема Икария. Нарича се Теспид. Пизистрат го вика в Атина и той представя в 534 г. пр. н. е. на първите Големи Дионисии първата трагедия. Това е рождената дата на атическата трагедия. Есхил ще се роди след десетина години и само за три десетилетия трагедията ще се превърне в пълноценно драматично произведение. Сега тя е все още хорова песен, а авторът, единственият актьор, отговаря на въпросите на хора11, като сменя костюмите и маските си и създава по този начин илюзията за множественост. Играе се на кръгла площадка, заобиколена отвсякъде с публика. Понеже главното е в танца и пеенето на хора, тази позиция е напълно удобна. Най-значителният автор между Теспид и Есхил е Фриних. Той получава първата си награда в същата Олимпиада, когато изгонват тираните от
10 Освен Големите или Градските Дионисии в Атика се честват още няколко празника, свързани с
Дионис – Малките или Селските Дионисии, Ленеите и Антестериите. По време на Големите
Дионисии се урежда тържествено шествие, чиято крайна цел е отнасянето на статуята на бог
Дионис в театъра. Преди започването на представленията се пренася жертва на Дионис върху
неговия олтар в средата на орхестрата (вж. бел.121). Първоначално жертвата е козел (tragos),
откъдето идва според едно обяснение и названието трагедия. Според друго по-разпространено
обяснение “трагедия” означава песен на козлите или на козлоподобните същества – сатирите, които
образуват хора на Дионис. Представата, че сатирите са козлоподобни същества е от елинистическо
време.
11 Хоровата лирика на Пиндар, Симонид и Бакхилид с право се смята за предходна форма на
трагедията. В дитирамба “Тезей” на Бакхилид например, хорът от старци разпитва цар Егей за



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Прикованият Прометей" на Есхил и символът на бунтаря 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.