"Към брата си" - Христо Ботев


Категория на документа: Литература


 "Към брата си"

Стихотворението "Към брата си" за първи път е било публикувано във вестник "Дунавска зора" през 1868г. Повод за написването му е завръщането на Ботевия лирическия герой в родината, а в това се изразява неговото разочарование от действителността, която го заобикаля. Той губи желание да се бори за свободата си, примирява се и живее в плен.

Смисълът на заглавието на творбата е доизграждането на интимно-съкровения свят на героя. За разлика от "Майце си", където адресатът е майката, тук не кръвната връзка е от значение, колкото духовната близост. "Към брата си" означава брат по душа, а образът му се възприема освен като носител на кръвна връзка и като човек, споделящ идеалите на героя. Самата изповед изразява потребността на лирическия Аз от близост и разбиране.

Стихотворението "Към брата си" има идентичен жанр с "Майце си" - елегия. Тя представлява скрит диалог, в който адресатът не е кръвен роднина, а духовно близък човек. Героите от двете произведения имат много общи черти - младостта, самотата, болката и страданието.

Лирическият Аз от тази творба също страда. Отдалечен от околните, неговото страдание е породено от конфликта му с "глупци неразбрани" - хора, които отказват да се борят за освобождението на народа. Гласът на Ботевия субект звучи решително (самоуверено) и твърдо, а гневните интонации ясно представят преодолени колебания, отнасящи се както за настоящето, така и за бъдещето. Лирическият говорител открито говори за болката си, породена от духовната слепота и незрялост на своите съвременници. В елегията ясно се откроява опозицията "аз-те", която е въведена като наблюдения на Ботевия герой. Състоянието на вътрешно страдание, на болка и мъка, на неудовлетвореност и безнадеждност характеризира духовно-психологическите изживявания на лирическия герой. Лирическото пространство в творбата е двуизмерно. Ботевият човек е граничен - живее в два свята. Заобикалящата го враждебна и жестока реалност и мечтания свят на големите идеи, на свободата, определяща начина на човешкото живеене.

Метафората "душата ми в огън тлее, / сърцето ми в люти рани" е знак за обреченост, за непоносима болка. Лирическият Аз е разпънат между своите чувства - състраданието, което изпитва към изстрадалия народ (народния плач) и гневното отношение към човешкото малодушие. В творбата откриваме и смисъла на Библейската притча за разпятието на Иисус - метафората, изразяваща душевните терзания на лирическия аз: "Мечти мрачни, мисли бурни/са разпнали душа млада..." Елегичният тон на творбата се дължи на неразбирането и на липсата на подкрепа от своите съвременници. Драмата и усещането за свобода са засилени чрез двукратните отрицания "Никой, никой!" и "Нищо, нищо!" А самата драма в стихотворението не е лична, а социална, защото героят се тревожи за живота на хората в света, за тяхната свобода. Чрез метонимия поетът е разкрил душевната мъка на лирическия аз от факта, че все още той не е почувствал нито радостта, нито свободата: " То не знае/ нито радост, ни свобода..." Това "то" символизира неговото любящо и страдащо сърце. Състоянието на угнетения народ е образно представено като "гроб печален", като смърт: "Често, брате, скришом плача/ над народен гроб печален..."

Любовта към родината, болката и съпричасността към народното страдание са неизменни характеристики в съзнанието и душевността на Ботевия лирически герой. Мотивът за Отечеството представлява нравствен идеал на високо извисената личност, оценяваща ценностите на родното (миналото) и съхранението им: "неговият завет пазя". За лирическия герой, хората са приети като ценност. Народа е сакрализиран, чиито мъки са святи. Потопени в изпитания, тяхната съдба се превръща в лична отговорност на Аза.

Силната любов към Родината е неразривно (пряко) свързана с също толкова силната омраза към глупците, но героят сам я ненавижда като свое поведение. Тя е отправена към тези, които са без национален идеал, към бездуховните личности. Омразата се явява като основна причина за нещастието на лирическия говорител.

В последната строфа е отправен упрек и към брата, непроявяващ съпричастност към народните дела: "пък и твойта й душа няма/ на глас божий - плач народен!" Народното пословица "Глас народен - плач божи" - тук е перифразирана, като "гласът божий" символизира свободата, а "плачът народен" е израз на слабост, безсилие.

Лирическият герой е представен като надраснал съвремието си, наясно с жертвите, които ще трябва да направи. Азът ще продължи двоето нравствено развитие до достигане на мъжката позиция, представляваща достигане на желаните цели дори и чрез саможертва в името на Отечеството.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Към брата си" - Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.