"Епопея на забравените"


Категория на документа: Литература


“ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”– ПЪРВА ТЕМА

Иван Вазов се появява на сцената на българската литература не само за да приеме върху плещите си прозвището патриарх на българската литература, но и за да заяви двете основни посоки, в които трябва да си движи творецът – индивидуалното преживяване и дълга към обществото. Поетът с неговите лични преживявания и страдания се обвързва с обществото и народа. Вазовата поетическа представа извежда на преден план идеята за социалната и обществена ангажираност на литературата. Тя се създава не самоцелно, не за да описва душевните лутания и терзания на личността, а за да заяви своята ангажираност с колектива, с “Ние”- съзнанието. Писана преди или след Освобождението, Вазовата поезия има една мисия – да формира национално самосъзнание, да постигне усещането за българското. Текстовете преди Освобождението поставят акцент върху природата, родината–майка и езика - върху същностните белези на българското. Следосвобожденските Вазови текстове не пренебрегват тези аспекти, но се насочват към идеята за възстановяване на забравените и погубени идеали на революционерите.
Първите десетлетия на възстановената българска държава са свързани с редица разочарования за нея. Това е “време на излъганите надежди”, в което големите идеали на Възраждането се разпадат, култът към героичното се пренебрегва, а обществото потъва в низките страсти на прагматизма. Този процес извиква остра реакция сред творците в периода непосредствено след Освобождението. “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, “В тъмница” на Константин Величков, “Минало” на Стоян Заимов, “Епопея на забравениете”, “Немили-недраги”, “Под игото” на Иван Вазов са текстове, създадени с високата художествена мисия да напомнят за погубените ценности, за героичното извисяване на българите, за големите исторически събития, потънали в забравата на настоящето.
Творците от този период формират възгледите си около два големи проблема – съзнанието за поруганите големи идеали и усещането за създаване на летопис на една тежка и смътна епоха. Така в литературата се появява един широк кръг от устойчиви теми, мотиви и проблеми, които представят героите като изпреварили времето личности, които повеждат народа към неговото спасение, а от друга страна – идеята за героичната жестовост, предаваща се от индивида на множеството (идеята за овладяващата сила на героите, които повеждат след себе си общността). Вазов долавя потребността чрез творчеството да констриуира такъв образ на българската история и българина в нея, с който, съхранявайки го като историческа памет, народът да живее в самоуважение и със самочувствие пред другите.
“Епопея на забравените” се включва в тази проблематика. Цикълът е посветен на най-великите личности и на най-изявените събития от епохата на Българското възраждане. Разкрити са образите на апостоли на националното и духовно израстване и на народа, превърнал в преносител на техните идеи и дело. Възраждането ражда своите титани на мисълта и делото, а народът израства идейно до своите водачи и духовно съзрява за единствено стойностния идеал – свободата. Така триадата личност – народ – история се превръща в основна философска концепция на целия цикъл, а народът – в главен творец на историята си. И ако в одите “Паисий” и “Раковски” той реално не присъства – масата е цел, идеал и кумир, в името на когото личността променя историята, ако в “Левски” множеството е готово да следва своя водач, ако в “Каблешков” народът, вече преодолял духовните последствия от робството, е прогледнал и реабилитиран, то в “Кочо” отделният човек вече е прозрял за свободата си и е готов да заплати цената за нейното постигане.
Десет от дванадесетте оди са посветени на отделни исторически личности и само две – на колективния образ на българите. Текстовете имат обща композиционна организация – идеята за мъченичеството, извършване на подвизи, чудеса, продиктувани от действията на героите. Това е познат библейски модел, който е силно застъпен в одата “Левски”, която поставя началото на цикъла.
Левски, осмислен като историческа личност, е иконата на българската революция, началото на борбата срещу насилниците. В историческата памет името на Апостола става синоним на безкористно отдаден живот в името на свободата, на себеотрицание, на живот на прага на смъртта, напрозряване, оповестяване и следване на единствената възможна кауза. В одата, както и в останалите текстове на Епопеята, се задават двете основни пространствени измерения – времето на миналото и времето на настоящето. Лирическият говорител има функцията да спои двата разказа, да дава оценки, да осъжда или да възхвалява. Така одата се превръща във въвеждаща не само в композиционно, но и в идейно отношение. В нея са застъпение проблемите за връзката между личното и колективното битие, за избора на личността, за отговорността на героя пред народа и пред себе си, за робството и за порива към свободата.
Композицията на творбата отчетливо е разделена на две части – монолог на героя, в който той разкрива своите мисли и въжделения, и разказ за деянията на Апостола. В порива към свободата лирическият герой избира своята позиция, ориентирана към и чрез свободата. В три графически отделени части в монолога на одата се разкрива проблематичният духовен път на лирическия герой. Монологът е похват за саморазкриване на героя. Тук се разкрива метаморфозата (превръщането) от монаха в Левски, от служещия на храма към служещия на новата вяра. Монологът е изграден на принципа на антитезите. Той настоява върху преосмисляне на традиционните норми. “Манастирът тесен за мойта душа е ....” въвежда преодоляността на оковите на традицията. В Средновековната представа манастирът се приема за сакрално място, в което се осъзнава и усеща връзката с Бога и доброто. Монологът проблематизира тези представи, като поставя акцент не върху бягството от реалността, не върху очакваното спасение на душата, а върху активната позиция в настоящето, в осмислянето на ангажимента към общността, в проповядване на единението с другите. Истинското постигане на Бога се състои в съпреживяването и съпричастността към чуждата болка. Съвестта става коректив за лирическия герой, защото тя ръководи и чрез нея се проявява идеята за промяна на осъзнатия ред, за преосмисляне на ценнностните позиции. Чрез множество анафори и синтактичен паралелизъм се разкрива, че постигането на вечността и добродетелта се случва не в храма, а чрез съпричастност и ангажираност към страдащите, към онези, които имат нужда от своя водач и своето спасение. Единението със съдбата на другите е основанието, което гарантира постигането на божественото, защото истинската вяра се корени в способността за помощ, в дълга към страдащите братя:

Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа

Чрез анжабман се въвежда втората част на творбата (“Девет годин той/скита се бездомен, без сън, без покой”), в която се описва подвигът на водача. Този разказ се развива в две посоки. Първата е осъществена като сюжетно представяне на апостолската дейност и се опира на биографични факти. Втората е моделирана реторически: чрез градации, контрасти, плеоназми, хиперболи.
Имплицитно се въвежда аналогия с делото на Исус. Одата вклинява в образа на Апостола библейски мотиви, като преповтаря съдбата на светците, описвана в техните жития. Първоначално се представя мисията на героя (“и носи съзнанье, крепост, светлина/ на робите слепи в робската страна”), описват се всички качества, които героят притежва и които са присъщи на светците – разполагане на всякъде във времето и пространството, превъплъщенията, прозорливостта, способността да проповядва, да владее и контролира словата (“Думите му бяха и прости и кратки,/пълни с упованье и надежди сладки./Говореше често за бунт, за борба,/кат за една ближна обща веселба”); чудото – пробуждането на народа и активното му участие в делото на Апостола.
Апостола е представен чрез словото и делото, чрез обрисуване на акта, който прави възможно превръщането на словото в дело. Първият образ е избран, защото той има функцията да конструира света. Бог създава всичко чрез словото. Тази препратка в текста създава образа на лирическия герой като творящ света на борбата и свободата чрез словото, в което се изричат бунтът, промяната и спасението:

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -

той внасяше бодрост в народната свяст.

Словото се осмисля като освобождаване на духа, като сила, способна да трансформира колективното съзнание чрез насочването му към идеята за свободата. Дяконът напуска манастира, за да превърне в своя обител цялото родно пространство и за да изведе словото в дело. Не почитанието и молитвите добиват святост, а конкретните жестове. Грях и святост се обвързват с основната за целия цикъл опозиция робство – свобода. Робското съзнание, страхът и пасивността са определени като подлост. Подвигът и жертоготовността в името на свободата са определени като святост. Сакарализирането е използвано като похват при представянето на образа на Апостола. Той губи своите ясни очертания, съществува като “фантом” и “сянка”. Възвисяването на образа е показано чрез поставянето му отвъд картините на битовото и елементарно житейското. Образът е създаден и внушен чрез делото, духовните пориви и присъствие на личността. Текстът настоятелно разколебава и пренебрегва физическата определеност, за да усили значението на духовното дело на лирическия герой; за да подчертае израстването му от дякона до Апостола. Героят сам назовава и определя същностното в своя образ. Името Левски не се споменава в текста до момента, в който героят изрича себе си, изправен на ръба между живота и смъртта, но живял достойно, за да отговори на новата вяра, за да получи признанието на общността (“селяните прости светец го зовяха..”).

Следвайки линията на съпоставка с живота и делото на Спасителя, най-ярко са въздигнати величието на Апостола, нравствената му сила в момента на мъченичеството и гибелта му. В контекста на тази съпоставка е положен актът на предателството. Чрез анафора и градация е разкрита низостта в образа на предателя. Той се превръща в антитеза на сакрализирания образ, способен на истинска любов към българщината. Сравнението с образа на Юда заявява библейската опозиция между праведността и злото. Попът предател принадлежи към онази вяра, която остава миналото, която още в началото на одата е заклеймена от лирическия герой. Това развитие в опозицията е увенчано от аналогията бесило – кръст. Има една стойнст – българското. Нейната свръхценност е подчертана чрез категоричната готовност на Апостола “сто пъти да умре на кръста Христов” в името на Отечеството.Тук, както и на други места в Епопеята, многократно се появяват сравнения с образи на героичното в световната история (Христос, Прометей,Хус). Така се подчертава, че България има право да бъде и е част от световното историческо битие, че националната съдба е трагична, но вписана в общочовешката.

Образът на личността, която се превръща в будител и месия е представен и в одата “Паисий”. Тя е шеста в хронологията на цикъла и заема централно място в смислово отношение. В началото на българското национално осъзнаване Вазов поставя възрожденския гений на Паисий Хилендарски. Композиционният ред на Епопеята е подчинен на идеята тя да се превърне в тържество на националния дух. Цикълът започва с “Левски” като своеобразен пролог и завършва с “Опълчевците на Шипка”, за да обозначи духа на времето, да представи личностите водачи и израстването на личността. Одата “Паисий” заема централно място в цикъла, защото възвествява саможертвата и осъществява връзката история – водач – народ.

На паратекстово равнище (в цитата от “История славянобългарска”) е посочена оснвната смислова цялост, в която ще се движи одата – формирането и отстояването на националната идентичност, осмислена през езика и рода.

За внушението на одата от съществено значение е нейната композиция. Тя се изгражда от две части. Първата обхваща портрета на Паисий, противопоставен на контекста на времето, представен като личност, надживяла своето време. Създаден е типичен образ на средновековния монах, но поредицата от реторични въпроси подготвя промяната на този образ. Лирическият герой е въведен в текста в простронството на скритостта и манастира. Представянето като “тъмен, непознат и бледен” гарантира неговата различност, подготвя предстоящия път на промяната. Поредицата от въпроси търси смисъла и същността на неговото дело, посочва основните ангажименти на монаха, за да ги отрече по-късно в текста, когато ще разкрие една нова представа и една различна личност. Образът на лудостта подчертава изключителността на героя, различността на божия служител (“Или бе философ? Или беше луд”). В лирическия увод монахът е обграден от тъма и непознатост. Тъмнината е знак за едно битие, различно от ясния, общоприет свят на съвременниците му. Признаците на “дълбинност” и тъмнина се преплитат, създавайки алюзия за непознато и диво пространство на зреещото непокорство. В цялата ода обаче метафората на мрака доминира в друго, по-традиционно значение. Тя носи смислите “невежество” и ”неосъзнатост”. Така се внушава идеята за избраническата участ на лирическия герой, чията мисия е да изведе душите по пътя към светлината. Опозицията мрак – светлина става водеща в творбата. Светлината символизира пробуждането, себеосъзнаването, пропукването на робския свят, отхвърлянето на покорството.
Втората част се разгръща род формата на монолог, чрез който героят се характеризира като ренесансова личност, призвана да отмахне оковите на религиозното мислене и да поеме по пътя на човешката еманципация от страха и подчинението. Монологът е изграден като перифраза на “История славянобългарска”. Възловата фраза “Конец!/На житие ново аз турих венец!” започва монолога на Паисий. Фразата поставя акцент върху думите “житие ново” и “конец – венец”. Това е новият разказ за забравената история, но и за възвестяването на възможната нова слава. Щом народът е имал своето героично минало, той неизменно ще го придобие отново. Репликата поставя началото на едно ново летоброене, в което българската история се съгражда повторно в положителна светлина. Чрез инверсии (“на волята рожба, на бденьето плод”, “житие велико”), сравнение и анжабмани е разкрито отношението на Паисий към неговия труд. Това не е обикноена книга, а житие на прозряването, на идентичността, на националността; житие, което гарантира превръщането, ставането на народа (“От днеска нататък българският род/ история има и става народ!”). Раждането на новото житие слага край на мрака. Текстът метафоризира и легендаризира процеса на сътворяването. В монолога лирическият герой застава в позицията на наблюдател на своя текст, за да опише неговите основни насоки. Втората част започва с опровергаване на основните хули срещу българското – липсата на славна история (отхвърлена чрез споменаване и описване делото на славни исторически личности в българската история), на родния език, за да премине в нестихващи изблици на гняв срщу онези, които не пазят и не оценяват своята идентичност. Монологът приема полемична конструкция. Той е отворен към евентуален адресат (“Нека наш брат знае...”), но не се превръща в диалог. Кулминацията на монолога: “От днеска нататък българският род/ история има и става народ”, формулира разрешението на всички напрежения, заложени до този момент. Смисълът на делото е да постави начало на българската нация, в съзнанието на българина да заговори историята на неговата общност, да бъдат възродени нейните ценности.
Одата “Паисий” притежава две основни смислови ядра. Първото се състои в непреходната стойност на създадените паметници на историята, а втората – възкресяването на възрожденската влюбеност в мита за велика България. Второто ядро е положено в текста чрез припомняне на гневните обръщения от текста на Паисий Хилендарски (“о, безумни люде”, “българино”, “четете, о, братя”). Одата “Паисий” поставя акцент и върху личността на Паисий. Той преповтаря модела на изграждане на светеца, познат от одата “Левски”. Животът на Вазовия герой започва от времето на писане на текста. Проститят божи служител претърпява огромни лишения, за да израстне до пророк, който назовава пътя на “неразумния” и “юрода”. В процеса на своето израстване лирическият герой се отказва от безрезервното служене на Бога (“той забрави всичко, дори и небето!”), за да приеме своето ново верую – осветляването на пътя на българите, запалване на искрата на познанието и пламъка на свободата. Така създава своя голям текст, който преобразява хората, променя нормите, “младий прави мъдър, а стария – млад”. В рамките на цикъла Паисий не може да загине като останалите герои, защото той е пишещият Историята. Това прави фигурата му безсмъртна. Той е окръжен от героичен ореол и извършва движението от”един монах тъмен” до “тоз мъж в килията крит”, за да бъде наречен накрая “тоз див светогорец – за рая негоден”. Вазов маркира героят и делото му чрез отваряне на художественото пространство и времето – “килийката” и настоящето са заменени от свободните пространства на “тез земи” и от славното минало “що в стари години/ по тез славни земи вършили деди ни”. Сакрализиранетона Паисий е възможно и чрез подчертаване на древността на героя. От една страна времевата дистанция е буквално назован – “сто и двайсет годин”. От друга страна, чрез изреждане на имената и събитията, описани в “История славянобългарска”, образът на Паисий бива осмислен и като мост между героичното българско минало и позорното настояще. И на трето място, епическата дистанция спрямо личността на Паисий се осъществява и чрез архаизми. Изведените три похвата формират представата за историята в текста, заявена чрез националното име Бълтгария, българската държавност и географските реалии, за да се представи един цялостен образ на отечеството в неговото историческо развитие.
Одата “Кочо” също представя колективния образ на народа, подвластен на своите водачи. Различията между героя-водач и народа са заличени. Тук водачът не е митологизиран, а “прост чизмар”. На паратекстово равнище се осъществява връзката между индивидуалния и колективния подвиг. Антитезите служат, за да посочат изключителността на подвига, на борбата, обхванала българите. Одата започва с увод, състоящ се от четири стиха:
O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Епопея на забравените" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.