"Една Българка"


Категория на документа: Литература


Иван Вазов

Теми върху
Една българка

Първа част

В своя разказ “Една българка” Иван Вазов възражда забравени идеали, утвърждава нравствени ценности. Писателят пресъздава подвига на обикновената българска жена, готова на всяка цена да изпълни своя човешки и патриотичен дълг. Образът на баба Илийца се откроява с нравствена щедрост, истинска човечност и героизъм.

Началното описание въвежда читателя в художетсвения свят на творбата. То посочва конкретното време и историческо събитие- 20 май 1876 година когато четата на Ботев е разбита в Балкана, а войводата загива пронизан от куршум. С географска точност е определено и художественото пространство- левия бряг на Искъра, срещу Лютоброд. С посочването на действителни факти, събития и личности повествователят постига достоверност и художетсвена убедителност на текста. Описанието създава необходимото настроение чрез въвеждане на темата за робството. Конкретното историческо събитие довежда до нарушаване на обичайния ритъм на живота.турците стават особено бдителни и жестоки, а мирното население е сковано от страх / “мъжете не смееха да излазят”/.

От общото описание на събитията и обстановката вниманието на читателя се насочва към детайлите. На брега на Искъра стоят куп жени лютибродчанки. Наплашени, те покорни чакат лодката, за да преминат на другия бряг. Примирението и страхът са внушени чрез стилистично натоварените глаголи, разкриващи поведението им: “готвеха се да нахълтат”, “с писък се разбягаха”. Грубото и жестоко отношение на турците към тях проличава от действията на заптиетата: “разтикаха жените”, “плесна с бича си”, “спусна се да ги бие с камшика си”. Господарското самочувствие е демонстрирано в надменната и безцеремонна реч / “свини гявурски”, “хънзъри”, “кучка”/ и повелителните глаголни форми / “бягайте”, “махайте се”/. Властната жестокост на поробителите среща равнодушието и покорството на жените, които осъзнават своята беззащитност и мълчаливо се подчиняват.

На фона на тази картина, разкриваща робската действителност, Вазов въвежда главната героиня. Още с първата реплика баба Илийца привлича вниманието на читателя. Чрез речта и поведението си тя се отличава от другите жени, безмълвни пред страха от грубата сила, покорни и безпомощни. Лаконична и пестелива, портретната характеристика подсказва съществени черти от характера на героинята: “Тя беше жена, около шейсетгодишна, висока, кокалеста- мъжка на вид.”. Баба Илийца, подобно на останалите жени, е принудена да преглътне обидите към нея и внучето и. Но тя се отличава от тях с дързостта да моли настойчиво турците и със съобразително отправената благословия за здраве към Хасан ага и децата му. Турчинът не само познава старата жена, но и я назовава по име. Това я отделя от безличната маса лютибродчанки.

Вълнуващата и изповед за болното внуче успява да привлече вниманието на агата. Настойчивите молби и голямата тревога в очите на селянката показват грижата и за детето и вярата и в целебната божия сила на молитвата. Изключителна упоритост и решителност демонстрира старата жена като не се отказва от намерението си дори когато заптиетата се готвят да тръгнат без нея. Находчива и съобразителна, тя обещава на Хасан ага да се помоли за него и децата му в манастира. Българката успява да се пребори с жестокостта и коравосърдечието на турчина като докосва дълбоко скритата в сърцето му бащина нежност. С цената на унижение и потъпкано достойнствяо баба Илийца постига своята цел благодарение на проявената упоритост и силна воля.

Описането на пейзажа в края на първа част подсказва за предстоящите опасности. Мътната река и слънцето, бързащо да се скрие, подчертават нарастващото напрежение в хода на повествованието. Драматизмът се засилва от описанието на тъмния Искър, придошъл от дъждовете, къдраво- сребърен от вечерните лъчи на слънцето. Реката вече не е само елемент от пейзажа, тя се превръща в основна преграда, която героите трябва да преодолеят. Преминаването на тази граница отделя баба Илийца от останалите жени, които не успяват да намогнат страха и покорството си.

Първата част на разказа въвежда читателя в художествения свят на творбата. В нея Вазов изгражда убедителна представа за главната героиня, разкривайки съществени черти от характера и. Образът на баба Илийца въплъщава висока нравственост, упоритост, силна воля, находчивост и смелост, която я отличава от останалите персонажи.

Втора част

В своя разказ “Една българка” Иван Вазов възражда забравени идеали, утвърждава нравствени ценности. Писателят пресъздава подвига на обикновената българска жена, готова на всяка цена да изпълни своя човешки и патриотичен дълг. Във втора част на разказа Иван Вазов обогатява създадената представа за героинята като разкрива в ретроспективен план събитията преди преминаването на реката и изяснява причината за необичайната настойчивост на баба Илийца.

Грижовната майка полага изключителни усилия, за да излекува болното си внуче. Решението и да го заведе в манастира е израз на вярата и в целебната сила на божието слово. Старата жена проявява смелост като пренебрегва опасностите на това размирно време и тръгва на път към манастира. Неочакваната среща в церовата гора допълва представата за образа на героинята. Когато пред селянката застава непознатият момък в чудати дрехи с ширити по гърдите и пушка тя веднага се сеща, че той е “от ония дето ги гонят сега”. Много бързо Илийца преодолява първоначалната уплаха и е готова да даде последните корички останали в торбата. Личната и болка не я прави безразлична към чуждото нещастие. Разсъжденията и, че четника не може да намери спасение в Челопек, че там е “огън сега” и могат да го предадат са израз на желанието и да го спаси. Противопоставени са безразличието и малодушието на населението на решителността и себеотрицанието на баба Илийца. На този психологически фон поведението на старата жена придобива допълнителни значения. Майчинската загриженост се съдържа в сърдечното обръщение “синко”. Тя гледа милостиво измъченото лице на бунтовника, а когато на него се изписва отчаяние бърза да го успокои като му заръча да се скрие в гората и да я чака през нощта. Обещанията и заръките и прозвучават уверено и категорично. Повелителните глаголни форми “скрий се”, “чакай”, “навъртай се” разкриват решението на старата жена да помогне на момъка, ръководена от християнско милосърдие / “Ние сме христиени!”/.

Озареното от надежда лице на четника утвърждава увереността, че непознатата ще изпълни обещаното. Сърдечна благодарност прозвучава в думите му: “Ще те чакам, баба, благодаря!”. Кратката среща е родила доверието между двамата и ги е направила близки. Насълзените очи на Илийца, загледана след куцащото момче, създават представата за изключителната състрадателност и топла загриженост за съдбата на бунтовника.

Искрени и горещи са молбите отправени към Богородица и Господ. Тревогата на Илийца е израз на нейната всеотайност, на желанието и да направи добро без да жали себе си. Утроената и сила подсказва решимостта и час по- скоро да стигне в божия храм, където да се надява да намери помощ и спасението на два живота.

Във втора част на разказа се изгражда по- пълна представа за нравствената устойчивост и духовна щедрост на героинята. Тук проличава нейната състрадателност, човечност и готовността да помогне на изпадналия в беда четник в този драматичен момент в българската история.

Трета част

В своя разказ “Една българка” Иван Вазов възражда забравени идеали, утвърждава нравствени ценности. Писателят пресъздава подвига на обикновената българска жена, готова на всяка цена да изпълни своя човешки и патриотичен дълг. В трета част на разказа авторът затвърждава създадената представа за героинята чрез контрастното и противопоставяне с другите персонажи. Баба Илийца се отличава от сприхавия и егоистичен калугер с майчинското състрадание, решителността и себептрицанието, които проявява в стремежа си да помогне на болното дете и на бунтовника.

Началният пейзаж представя подтискаща нощна картина, която създава особена емоционална нагласа и подготвя читателя за предстоящите събития. Тъмното небе, мълчаливата клисура, черните дупки, мрачните и намусени канари пораждат тягостно настроение. Сложната фраза и бавното темпо подсилват психологизма на природното описание. Нощната картина, пълна с напрежение и неизвестност, създава необходимото настроение за възприемане на следващите моменти. Метафоричните глаголи и образните епитети обогатяват зрителната и слухова представа като подчертават усещането за изпълненото с драматизъм повествование. Фактът, че манастирът спи “глух и пустинен”, контрастира остро на очакванията, обвързани с представата за духовност. Ударите по манастирската врата, останали без отклик, продължителния кучешки лай подсказват, че Илийца е нежелана и нечакана. Надеждата на старата жена да намери разбиране и подкрепа в манастира се оказва напразна. В отсъствието на игумена вниманието е насочено върху поведението на отец Евтимий, който трябва да вземе решението за отварянето на портата. Паническият страх на калугера личи от обърканата и накъсана реч: “Някой от “ония” трябва да бъдат!… Не пущам!”. Четниците за отец Евтимий са само “ония”, той дори се страхува да ги назове, а мисълта, че могат да потърсят спасение в манастира, го ужасява. За разлика от селянката божият служител не осъзнава смисъла на саможертвата на бунтовниците и се отнася с безразличие към техния подвиг. Той не може да повярва, че в това размирно време в тъмната нощ жена е дръзнала да напусне дома си.

Страхувайки се за собствената си безопасност, монахът с ругатни посреща илийца, дошла да потърси помощ в светата обител. Впечатляващ в поведението на героите е и контрастът между смелостта на възрастната жена и, която “посред нощ”, “по тоя час” е тръгнала сама в нощта, и страха на калугера, защитен от манастирските стени. Голямата тревога на баба Илийца за болното внуче и горещата и молба да му се чете молитва за здраве не трогват божия служител. Сляп за чуждата болка, той сърдито заявява, че с нищо не може да помогне: “Какво ще му правя аз, ако е болно?”. Пред своя сънародник българката изпада в същото положение както пред турските заптиета- принудена е д се моли и упорито да настоява, защото искрено вярва в силата на молитвата. Нейните думи и видът на болното сираче не успяват да трогнат коравосърдечния калугер и той се съгласява само, за да се избави от упоритата селянка. Отец Евтимий се приготвя за службата без охота. Небрежността при изпълнението на ритуала е доказателство за отчуждението на свещеника от ближния: “излезе с расото, но обут на босо, гологлав”, “нетърпеливо изчете молитвата… па закри книгата”. Вместо съчувствие думите му съдържат ледено безразличие: “Та то е умряло!”. Коравосърдечието и бездушието пред чуждата болка, които демонстрира свещеникът ярко контрастират на силната вяра на старата жена в божията милост.

Кулминацията в епизода е достигната в момента, където баба илийца решава да сподели тайната си с монаха. Очаквайки от божия служител да се отнесе със съпричастност и разбиране към едно християнско дело, тя започва с думите: “Има едно нещо да ти обадя… Нали сме христиени?”. Но човешката отзивчивост на българката се сблъсква със страха, егоизма и гнева на калугера. За него поведението на старата жена не са мо е странно, но е и истинско лудост. Нарастващият му страх проличава и от засилената употреба на глаголите в градация: “да отваряме”, “да влязат”, “да дойдат”, “да изпати”. Героинята не е подготвена за подобна реакция, която е по- страшна и по- възмутителна от безразличието на жените и от страха на мъжете, загатнати в началото на разказа. Повествователят подчертава силното въздействие на думите и поведението на божия служител върху баба Илийца. Успяла да преодолее забраната на турците, селянката се оказва безсилна срещу егоизма и малодушието на сънародника си. Образът на отец Евтимий е художествено обобщение на онези българи, които остават равнодушни към националноосвободителните борби. Чрез него авторът осъжда себичното съществуване, основано на страха за обствената безопасност и лично благополучие.

Категоричното решение да тръгне отново в нощта издава високо развитото чувство за отговорност на баба Илийца към дадената пред бунтовника дума. Заявлението: “Ще си ида още сега!” прозвучава като реакция срещу поведението на калугера. Неговият егоизъм и малодушието му пречат да разбере жертвоготовността на жената. Възклицанието “Ти си луда!” издава удивлението на божия служител, породено от неспособността му да осмисли и възприеме смелата постъпка на селянката. Повторението на думата “луда” очертава ясно границата между два противоположни човешки свята- на страха и на смелостта. За монаха само луд човек може да тръгне сам през нощта в това размирно време. Решението на баба Илийца да напусне защитеното пространство на манастира, го обърква и той се раздвоява между: “аз пак вратата не отварям” и “по- добре да се очисти от тука, да я няма тука”. Надделява чувството му за страх и фжеланието да се избави от старата жена, която носи опасност.

Третата част на разказа “Една българка” обогатява представата за главната героиня чрез противопоставянето и с духовника, непознаващ християнската отзивчивост, чужд на болката и грижата за ближния. При срещата между баба Илийца и отец Евтимий се сблъскват човешката състрадателност, милосърдието и смелостта на старата жена с егоизма и бездушието на страхливия калугер.

Четвърта част

В своя разказ “Една българка” Иван Вазов възражда забравени идеали, утвърждава нравствени ценности. Писателят пресъздава подвига на обикновената българска жена, готова на всяка цена да изпълни своя човешки и патриотичен дълг. Образът на баба Илийца се откроява с нравствена щедрост, истинска човечност и героизъм.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Една Българка" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.