"Чичовци - галерия от типове и нрави български в турско време"


Категория на документа: Литература


Повестта „Чичовци”(„Галерия от типове и нрави български в турско време”)

Текстът е написан през 1884 г. Първото му издание е в 1885 г.в 5 последователни броя на сп. „Зора”.
Заглавието назовава двойственото отношение на автора (иронично-снизходително, но и фамилиарно, с определена симпатия) към обобщения образ на българското, видяно и като архаично, затворено, отживяло, и като родово-патриарахлно, роднинско, свое. Нарицателното унифицира (уеднаквява) персонажите и ги отпраща назад – в консервативния битовизъм, в еснафския застой.
Подзаглавието „Галерия от типове и нрави български в турско време” (първоначалният вариант е „Картинка от типове и нрави български в турско време”) насочва към художествената задача на автора – да създаде набор от образи, видени не в движение и в процес, в развитие, а в 1 миг – статично, застинало – и така да постигне типизация, обобщеност на образите като версия на националното в определен исторически момент: „турско време” – неопределено, но все пак в последните години на робството – 1868 г.
Повечето от героите имат своите реални прототипи от Сопот. Част от героите продължават своето художествено битие в „Под игото” – чорбаджи Мичо Бейзадето, г-н Фратю, Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Мунчо, поп Ставри. Джаковото кафене от „Чичовци” се трансфрмира в Ганковото кафене от „Под игото”.
Жанр: Текстът се отличава с жанрова нестандартност, тъй като в него се търси комичното „снижение” на образите, пародирането им и постигане на въздействие в сферата на развлекателното. Сам Вазов нарича произведението си „хумореска”. Най-често творбата се определя като битова повест. Налице е силно влияние от Гоголевата „Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович”. Съществува близост и с Каравеловата повест „Българи от старо време”. За разлика от други Вазови творби, посветени на Възраждането, тук липсва по същество исторически план – разказва се преди всичко за битовото, за всекидневното; отсъства ярко заявена и пристрастно защитавана патриотична идея, както и ясно изразена авторова оценка. Повествователят се отказва от дидактичната си роля, като оставя героите да характеризират сами себе си чрез диалога и действията си. Повест – епическо произведение, което като обем, сюжетни линии и герои е по-голямо от разказа, но по-малко от романа.
Сюжетът основно е организиран около незначителен битов конфликт в първата сюжетна линия (I-XII глава) – съседската вражда между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза – вражда, завещана от дедите и поддържана безкрайно във времето по незначителни поводи (разпрата е за един прогнил капчук). Сюжетът не е осъществен върху събития, които са исторически или битово значими, а напротив – маловажни и дребни от гледна точка на историчността и занчимостта на времето (1868 г.), но в очите и психиката на героите те са най-значимите. Други сюжетни ядра, представени като важни, съдбоносни са: изборът на епитропите (църковни настоятели), посегателството върху честта на противника и отмъщението, словото на г-н Фратю за българското „либерте” и последвалото бягство, недоразумението със сатирата, възприета по погрешка за революционна прокламация (текст с бунтовно съдържание). Вазов хиперболизира малкото, маловажното, нищожното, дребното в битов план и го издига до висотите на значимото. Сюблимното, високото, патриотичното е обърнато на смях, снизено е – например това е втората сюжетна линия, свързана с националната идея (във втората половина на текста – XIII-XXIV глава): патриотизмът на героите е профаниран, принизен, пародиран в епизода с мнимия бунт и мнимата революционна прокламация.
Повестта е пародия на възрожденския културен модел, тя пародира, профанира високите митологизиращите модели, създавани от Вазов през същото десетилетие : „Немили-недраги” и „Епопея на забравените”. Творбата иронично-пародийно осмисля българската народопсихология в последните робски години, като травестира (преобръща) високото, престижното, героичнто в ниско, унизително, смешно и по този начин изгражда профанираната, низшата митология на българското. Представени са безплодните усилия на затвореното общество да преодолее собствената си ограниченост и да се впише в голямата история.
Композиция: Сюжетът е разгърнат в 24 глави и епилог. Всяка глава е именована и представя или определен герой, или обществото от конкретната епоха и пространството, в което се осъществява действието.Отделните глави представляват наглед самостоятелни и завършени разкази, свързани помежду си свободно.Тази структура позволява свободно да се характеризират отделните персонажи и да се сглоби една по-цялостна картина („галерия”) от представителни образи на българското общество от края на робството.
Време и пространство: Действието обхваща няколко дена и протича в малко подбалканско градче, което в някаква степен носи духовния и психологическия климат на патриархалното българско общество в последните години на робството. Робството не е пряко изобразено, а присъства чрез страха на героите като основен мотив в поведението им, чрез разговорите за свободата и за освободителната мисия на Русия. Създава се впечатление за едно безкрайно, протяжно, замряло време на робството – на застинало робско безвремие (независимо че действието обхваща няколко дена). В повечето случаи действието се разгръща вън от дома, на обществени места: в църквата, в кафенето, сред природата на Стара планина (високи пространства на духовното през Възраждането).

Българската душевност в „Чичовци”

Чичовците са обобщаващ образ на тези българи, които в принудителната си пасивност възпроизвеждат духовната енергия на нацията дори в страха си. Защото робството като национален и психологически феномен действа двояко – от една страна, то провокира родовото съзнание към себеотрицание и саможертва в името на високия идеал – свободата (чрез героизацията в „Епопея на забравените”, „Една българка”, „Немили-недраги”, „Под игото” и др.). От друга страна – робството засилва усещането за активно родово биологично съхранение и повишава земната, сетивната, епикурейската, хедонистичната чувствителност на нацията (епикурейство, хедонизъм – стремеж към удоволствията в живота и насладата от него). Масовата съпротива, опозицията срещу националния потисник се осмислят и чрез активния стремеж към подвига, и чрез пасивното, но заредено със себепроизводство, с оцеляване съществуване. Механизмът на оцеляването на нацията е не само в героичния порив към свободата, но и в инстинкта за самосъхранение – чрез реализация в битово маловажното и чрез робския страх. Тази вътрешнопсихологическа раздвоеност е типична за националния характер преди Освобождението и трябва да бъде ключ към разбирането на феномена „Чичовци”. Опора за такова тълкуване е и главата „Силистра-йолу” от романа „ Под игото”: „един народ поробен, макар и безизходно, никога не се самоубива : той яде, пие и прави деца. Той се весели”.
В повестта е нарисуван един необичаен, комичен портрет на българското възрожденско общество, изобразени са рефлексите на самосъхранението на негероичния, „малкия” човек преди Освобождението. Въпреки смешните си опити да излиза извън обичайната си роля на обитател на един установен порядък, той оцелява, вписвайки се в него. Самата претенция за излизане от традиционния патриархален модел е знак за преходността на културната епоха, за наближаващата промяна, предвещаваща пробуждането на личността. Но в света на чичовците сигналите от големия свят на политиката се отразяват и изкривяват по абсурден начин. Тези модели са пародирани и комично снизени в жестовете и думите на героите, в тяхната игра на самоличности с високи претенции (за ерудиция, култура, образованост, свободолюбие и пр.). Тези самоличности обаче бързо биват изоставени при първото подозрение за опасност, когато страхът първично и естествено мотивира поведението на персонажите. Затова и „чичовщината” се превръща в нарицателно за културна изостаналост и морално невежество, за разминаване между амбиции и възможности, за несъответствие между гръмки героични слова и жалко-смешни дела.
Вазов изгражда галерия от характери, носители на ярко индивидуалното, уникалното у себе си, но и на типичното в душевността на българския патриархален социум в робското време. Героите са представени комично – чрез хумора, иронията, пародията. Хуморът на Вазов е мек, добродушен, иронично-снизходителен, наситен с разбиране към дребнавото всекидневие, защото българите не са само герои, а и обикновени хора – архаични, примитивни, невежи, страхливи, но и гъвкави, жизнелюбиви, витални.Те се противопоставят на робството със самото си съществуване, със своя човешки и национален инстинкт за самосъхранение в битовото, в ежедневно незначителното (в клюките, разприте), в което удвояват енергията си. Затова битово маловажното е хиперболизирано и изведено до висотата на изключителното (например разпрата за прогнилия капчук като сюжетна линия – внушена е идеята за нейната значимост). Комичното се постига от удивителното смесване на високото и ниското, на важното и маловажното; от разминаването между патетично патриотично слово и унизителен страх, между високи намерения и невъзможната им реализация, между реално и въображаемо. Голяма роля в постигане на комичния ефект играе недоразумението.
Героите са представени като ярки индивидуалности и като част от българското общество. Нравствено-психологическата им характеристика е постигната чрез уникалното и екзотичното в името и прякора, облеклото, жестовете, навиците, абсурдната реч. Имената на някои от героите са и заглавия на отделни глави. Имената и прозвищата в повечето случаи влизат в комично несъответствие с характерите на персонажите. Например името на Варлаам Копринарката е в съответствие с навика на героя да си служи с библейски фрази, но прякорът му Тарильомът (гръцко хоро) е в противоречие със смирения му и целомъдрен нрав; прозвището на Иван – Селямсъза (човек, който не поздравява никого) – звучи абсурдно, тъй като назовава герой, който е изключитено общителен и поздравява всички (с изключение на своя враг Варлаам Тарильома). Персонажите са представени като уникални и чрез стереотипни мимики, жестове, привички. Хаджи Смион например „изува” (събува) лявата си калевра (обувка), когато иска да вземе думата; комичен е с демодирания си костюм и с привързаността си към американското; не обича конфликтите и винаги се съгласява с опонента си („вездесъщ хамелеон”); „послъгва искрено”. Мирончо е неразделим от своята качулка, тя изразява неговата епикурейска философия, дръзновения му и свободолюбив характер – не желае да се жени и не скланя глава пред никого; винаги се обръща към фанатичния русифил Мичо Бейзадето с „уважаеми приятелю жаркий”, „любезни приятелю драгий” – комично несъответствие между обикновена битова обстановка и високопарното официално слово. Иванчо Йотата е с нищожна фигурка, но има писателски амбиции, пристрастен е към правописния проблем и към буквата „йота”, която се смята за архаична и ненужна. Прозвището Йотата отговаря напълно на незначителните му пристрастявания (към буквата) и на незначителната му фигура, заприличала на „йота”. Господин Фратю е прочут с гръмката си реторика (красноречие), която не съответства на делата му. Облеклото на героите е анахронично (не съответства на времето, отживелица е), характеризира се с еклектична (механична смесица от различни стилове) пъстрота и безстилие, не е нито регионално, нито национално, нито европейско, нито турско. Някои от героите са сдвоени на принципа на контраста – видени са като противоположни (антиподи), но и взаимодопълващи се: Варлаам Копринарката (бездетен великопостник) и Иван Селямсъза (с великански ръст и огромно потомство от 14 деца); Хаджи Смион и Мирончо.

В най-голяма степен храктеристиката на героите се постига чрез тяхното слово. В повестта „Чичовци” робството е представено не само чрез еклектичното облекло, но и чрез смесването на всевъзможни речеви стилове, формиращи своеобразна езикова суматоха. Налице е сложна словесна структура, съставена от цитати, пророчества, народни песни, възрожденски текстове; героите показват склонност към определени езици и култури – за Хаджи Смион американското е мяра за всичко, а когато разговаря с Мирончо (който има руски паспорт), използва румънски изрази. Чорбаджи Мичо и даскал Климент предпочитат руски думи, господин Фратю – френски. Вербалното (чрез езика) общуване съжителства с невербалното – продължение на речта с жестове, действия, навици: събуването и обуването на калеврата от Хаджи Смион означава началото и края на неговото изказване; нощната качулка изразява „философско-епикурейското мировъзрение на Мирончо”.
Езиковото „безредие” е вид защитен механизъм по време на робството – езикът става езопов (алегоричен, иносказателен), той на практика е не само неясен, но и не отправя никакво определено послание, по такъв начин човекът не носи отговорност за казаното. „Езиковите недоразумения” характеризират робското пространство, където индивидът изчезва сред анонимното множество, за да се самосъхрани (ясно заявеният собствен глас – израз на собствена гледна точка – е знак за духовна освободеност от робското съзнание). Повестта преобразува възрожденския модел на света – „човекът дело е изместен от човека слово”. „Чичовците” са обобщен, типичен образ на онзи българин, който не е решен да промени света чрез действие, а се стреми да го изговори – пищно, алегорично, патетично. Ежедневието на тези затворени в средата си българи е подчинено на усилието да се поддържа излюзията за необикновено житейско амплоа – на пророка, епикурееца, свободомислещия, философа, бунтовника, културтрегера и пр. Словесното изобилие обаче блокира комуникацията, а речта на всеки герой е толкова индивидуално специфична, че остава неразбираема, нечуваема.
Словото индивидуализира героите. Речта на Иванчо Йотата е многословна, книжна и патетична. Речта на Варлаам е изпъстрена с библейски и фолклорни фрази, персонажът се изразява неясно, абстрактно, нерядко се позовава на неопределен източник: „някой си”, „еди-някой си”, „не го знам кой е”. Героят е неспособен да подкрепи и опровергае някое твърдение, както и да отправи разбираемо съобщение (това за малко не му струва скъпо, когато поради недоразумение е набеден като разпространител на бунтовна прокламация с лика на войводата Филип Тотю).
У героите съществува страст към безплодно философстване , към спорове и кавги по незначителни теми – чрез “ любовта“ към говоренето българинът осъществява себе си, оразличава се от другия, проявява своята любознателност и виталност в едно затворено и ограничено робско пространство. Чрез речта си “чичовците” се характеризират като наивни, ограничени, елементарни и суеверни в мирогледа си. Г-н Фратю измерва историята от най-важната дата – гостуването на Фелибелийския паша; Хаджи Смион е “вещ” в българската история , с която се е запознал единствено чрез песента “ Поискал гордий Никифор”; Мичо Бейзадето е “компетентен” по “източния въпрос” (свързан с Русия) ; представата за света на Варлаам е митологична, основана на суеверия. Пространственият хоризонт на героите достига до «Молдовата», до абстрактността на картата или до пътешествията на «изрусялата салтамарка» (къса горна дреха, подплатена с кожа) на Иван Карабурунът, «видяла 2 пъти Божи гроб и 500 пъти мехкемето»(съдилището) – чрез метонимии човекът е деперсонализиран, останал е херметически затворен в своя патриархален свят, а вещта е персонифицирана (например фесът на Хаджи Смион персонифицира робския страх на българина).

Разговорите на героите са своеобразна симбиоза между несъвместими теми: “за политиката, за кокошките, за преждата, за луната“. Пародийно е смесването между важното и маловажното – между коментара на външната политика на Русия, на черковния проблем, проблема за правописа и националния въпрос (за свободата) – темите са сведени до махленска разпра и до нивото на ежедневните незначителни проблеми. Страстта към говорене и себедоказване в словото разделя героите на 2 лагера: волтерианци (свободомислещи) и елинисти (с консервативни възгледи) ; има и “неутрални” по спорните въпроси.

Словото на “чичовците” като израз на техния стремеж към активност и себеотстояване се проявява и на емблематични за Възраждането публични места, окачествявани като пространства на духовното: църквата, училището, кафенето, в подножието на Стара планина. “Чичовците” обаче остават пасивни, статични, а словото им – безплодно и манипулативно, защото не може да се реализира на дело, а по този начин героите не носят отговорност за казаното.

Езиковите метаморфози характеризират една реална културна ситуация – възрожденският човек търси форми (включително и езикови) , чрез които да изрази себе си, своята пробуждаща се индивидуалност. Езиците, чрез които това е ставало безпроблемно до момента, са вече негодни. Възниква необходимостта да се намери нов тип реч. Вазов пародира патетичния образ на българското, създаван от него самия в “ Епопея на забравените“ и в “ Немили-недраги”. По този начин установява, че са възможни различни подходи към родното и че нито един от тях не бива да бъде пренебрегван.
Повестта пародира и естетическата картина на Възраждането: поезията, музиката, драмата, фолклора, облеклото, култа към образованост, към знание и т.н. Един от най-важните възрожденски културни проблеми – езиковият – е представен пародийно. Стремежът към установяване на общ книжовен език се интерпретира иронично като проблем, чието решение зависи от полуобразовани хора като Иванчо Йотата: „Време е ние, учените тоест, да се соберем и да влезнем в съглашение...трябва да управим язика и прочия”. Затова се налага изводът , че “ Чичовци “ е пародия на високия възрожденски културен модел.

В този смисъл и култовата сфера – църквата – е десакрализирана и пародирана, превърната в безверие и богохулство, в място за клюки, слухове, за незначителни битови разговори (напр. за пари) – и то по време на светата литургия; метохът (манастир) е място за сгледи, клюки и интимни срещи. Съвещанието на големците издига за епископи (църковни настоятели) вечни врагове; поп Ставри е пародия на духовник. Липсата на диалог с Бога лишава хората и от искрен диалог помежду им; между тях се изправя стената на страха, самолюбието, презрението, прагматизма, егоистичното себесъхранение.

Пародийно е интерпретирана и основополагащата тенденция на Възраждането – патриотичната, отношението към националния проблем. От една стана, героите носят съзнание за принадлежност към българското, родолюбиви са посвоему (в разговорите си за четническото движение – за Филип Тотю и оприличаването на Селямсъза на Тотю войвода в прокламацията; в разговорите за свободата, за Русия и вярата в освободителната и мисия). От друга стана – те не са способни на героични дела и в много от случаите във втората сюжетна линия (мнимия бунт и фалшивата прокламация) са поставени на границата между обичайното и изключителното, но са припознати като иронично-пародийно съответствие на героични моменти от сюжета на “Немили-недраги” (преминаването на реката от Иванчо Йотата и Хаджи Смион е пародийна версия на преминаването на Дунав от Македонски и съответно – пародия на символичното преминаване от робство към свобода; речта на г-н Фратю е пародиен вариант на речта на Странджата). Новият духовен ръст на народа е показан в пародиен план, тъй като темата за националното е неразделима от темата за робския страх. И в “Чичовци” е налице пиянството на един народ, но в прекия смисъл – попийналата дружинка марширува и иска реч на “Волът” – голям камък в подножието на Стара планина. Налице е явно пародийното снизяване в кулминацията на повестта – главата “Разходката “, когато г-н Фратю произнася “знаменитата” си реч “Въздухът трепери”.
Тази реч е морален негатив, пародия на словото на Странджата от повестта “Немили-недраги” (едни и същи символи и фрази в речта на г-н Фратю се разчитат иронично-снизено: лъвът като национален символ на храбростта, силата и победата; призивът за борба в името на свободата; възкликът “Да живей България!”). Знаменосеца е действителен герой и мъченик на освободителната кауза, а г-н Фратю играе на бунтовник, говори с театрален патос и се оказва, че патетичният призив за свобода е само поза – патриотичната му екзалтация (въодушевление) бързо угасва при появата на турското заптие. В декламаторската реч на г-н Фратю, имитираща политическите тези и фразеологията на революционната публицистика, самото понятие “свобода” е предпазливо укрито във френската дума “liberte” – знак за отсъствието на свободата както в речта на оратора, така и в света на чичовците. А всякаква помисъл за жертване (за разлика от героите от повестта “Немили-недраги”) е изключена в това общество със силни самосъхранителни рефлекси. (Със словото си за българското “liberte” г-н Фратю влиза и в романовото пространство на “Под игото”, за да обозначи и там разрива между гръмките фрази и реалните действия). Качен на камъка (наречен от чичовците на българския връх Вола, свързан с героичната гибел на Ботев, но в случая е знак за пародийно снизяване на обекта), учителят по френски се самозабравя в позата на агитатор. Треперенето на въздуха от патриотичното въодушевление – и на оратора , и на слушателите му, се преобразява в треперене от страх и бягство на цялата дружинка при появата на заптието.Символите на борбата, на революционния бунт, на духовния порив са иронично снизени и профанирани в образа на г-н Фратю, разтърсен от страха: ”летеше възло през бостаните...като един африкански ураган, като един буен вихър”; “ дългото му сетре се развяваше като едно победоносно знаме”; пискюлът му “се стреми да хвръкне към небето”. Чрез метонимия героят е деперсонализиран : «затръненият плет...остави славни рани на сетрето му». Малко по-късно г-н Фратю бърза да изгори поемата на Раковски “ Горски пътник”, няколко броя от “Народност” и други свидетелства на своето “родолюбие” и “свободолюбие”, между които и портрета на покойния Хаджи Нончо, който много приличал на Филип Тотю. Актът на изгаряне на уличаващите “компромати” иронично е сравнен с “аутодафе” (публично унищожаване, изгаряне – на еретици , книги и пр., от противници).

Революционизираният Хаджи Смион, който иска да се бие в четата на Филип Тотю, навреме се осъзнава и се чуди какво ще прави, ако войводата, не дай си, боже, го хване и го накара да се бие с турците. Присъства всеобщата конспирация, известна единствено … на всички (подидаскал Мироновски единствен чете бунтовните писма и вестници на даскал Гатю, защото умее да пази тайна – “никому не ги чете освен на г-жа Соломония, но тайно, а тя тайно обаждаше на г-жа Е… “). Хаджи Смион в страха си не иска да сложи феса на даскал Гатю. Смях предизвикват бягството на Йотата и на Х. Смион, убийството на змията, преобразяването на Йотата на звяр и мученето му, припознаването на Мунчо в звяр, писмото до игумена. Смешното, иронично- пародийното се постига чрез разминаването между представата на героите за себе си и тяхната реална същност , между стремежа към високи пориви и невъзможността да ги реализират. Персонажите виждат в себе си бунтовници и мъченици за свободата. “Идеалните” чувства на компанията обаче са пародирани, а патосът им – безвъзвратно снизен. Високите фрази са пародийно обезсмислени от психологията на страха, която прави героите смешни и жалки. Поведението им е провокирано не от нравствена сила и порив към идеала, а от човешкия им страх. По този начин декларираното родолюбие, високопарната патетика и мъченичеството за свободата биват травестирани ,профанирани, опошлени , снизени и обезсмислени от инстинктивния страх.

И финалът (епилогът) в кафенето принизява героите. Те веднага сменят темата на разговора при влизането на онбашията, наперените им пози се преобръщат в ужас и страх, в паникьосано засвидетелстване на верноподаничество. Метаморфозата на “чичовците” показва механизма , чрез който те са се научили да държат буден защитния си рефлекс (инстинкт) за самосъхранение. Поривите на националното чувство отново са приглушени от ужаса и паниката, от потиснатата свобода, от робския страх, който отдава изключителна значимост на битово маловажното, нищожното – в случая темата за ”малкия пост”, а Х. Смион поглежда “ласкаво” онбашията. Дори беят е представен като благосклонен и миролюбив, толерантен към българските традиции – той е част от патриархалния културен модел на уютно съжителство и на срастване между поробени и поробители, между свое и чуждо. И миролюбието на бея, и българското покорство са част от статичния , задрямалия “чичовски” свят на приспособяване, примирение и оцеляване. Животът в “турското време” се оказва любопитна симбиоза между поробени и поробители , между свое и чуждо, при която беят е своеобразен патриарх, а неговият “ мексиканец” (бастунът) въдворява реда в инфантилната (незряла, наивна) общност. Лишеността от свобода е лишеност и от отговорност – затова и моралният конформизъм и компромисите са превърнати в норма. ”Чичовците са онези българи, които могат само да играят на бунтовници (чрез словото си ), но не и да бъдат такива в действителност . Те си остават плахи верноподаници, дори и предателствата им са безобидни, защото тези хора са малки и в греховете си, невъзможно е революционното им преобразяване , те са антиподи на героичното (в «Немили-недраги» и в «Под игото»). Затова при първоначалното публикуване на «Чичовци» Вазов поставя за мото поговорката «Див глог питомно грозде не ражда», но по-късно я премахва, тъй като тя е израз на песимистична философия за българското, а Вазов е оптимист в отношението си към него.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Чичовци - галерия от типове и нрави български в турско време" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.